Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (51)

XXII

Ако не го търсеше така енергично, Ани щеше да научи последна за смъртта на Ник.

Тялото му бе открито от двама редовни посетители на апартамента на авеню Пойнсетия, които, уплашени от находката си, бяха избягали, без да извикат линейка.

Намери го бе малко предобед Кенди Ресник, която си беше тръгнала призори. Тя се обади анонимно в полицията на Лос Анджелис.

Ани се опасяваше от най-лошото и поддържаше телефонна връзка с властите от предишната вечер, но й бе заявено, че не може да се организира търсене на Ник, преди да са изтекли двайсет и четири часа от изчезването му.

Цяла вечер въртя във всички болници на града, подремна неспокойно четири часа и отново започна да звъни. Едва в ранните следобедни часове един служител в спешното отделение на Холивудския презвитериански медицински център й каза, че е видял човек, докаран с отравяне от наркотици, който отговаря на описанието на Ник.

Помоли я да изчака и след най-мъчителните три минути, които беше изживявала, се върна на телефона.

— От документите му, госпожице, ми се струва, че това е вашият Ник Маршано. Ще ви бъда много благодарен, ако дойдете да го идентифицирате. Ще бъде от полза за нас.

Ани идентифицира парчето бледо месо, което представляваше сега Ник.

Не можа да повярва на очите си. Последният мъртвец когото бе видяла, беше баща й. Но беше подготвена за това от продължителната болест на Хари. Години преди смъртта си той приличаше на слабо и бледо привидение с единия крак в гроба.

А Ник беше хубав млад мъж, съсипан от наркотиците и алкохола за по-малко от година и половина. Това, което видя на масата на следователя, нямаше нищо общо с чувствения мускулест мъж от класа на Рой Диран, който я беше очаровал с чувството си за хумор и я бе държал в прегръдките си, а целувките му изпълваха сетивата й с вихър от желания, които не можеше да отрече, но и не искаше да им се поддаде.

Беше истински мъж, жаден да люби и живее…

Знаеше какво го бе убило. Холивуд беше проял мъжествената му сърцевина, караше го да се държи като проститутка, за да намери работа, а след това му предлагаше наркотиците, с които убиха тялото му, защото крехката и уязвима гордост не му позволяваше да си прости униженията.

И сега, толкова бързо и безполезно, нейният Ник се бе избавил от всички опасности.

Беше време да поплаче за Ник. Не беше плакала, откак свърши разговора си с лекаря от спешното отделение.

Само да можеше Ерик да е тук! Той щеше да разбере всичко. Познаваше Холивуд по-добре от всеки друг, познаваше злобните му челюсти и убийствените изкушения.

Но Ерик нямаше да се върне от Европа преди неделя. Не й се искаше да му се обажда там и да го обременява със скръбта си, когато той привършваше тежките снимки.

Стоеше сама в притихналата стая и чувстваше как в нея се надига нещо ужасно. Болеше я все повече и повече, но не можеше да избухне.

Загледа се продължително в огледалото. През последните седмици беше отслабнала. Изглеждаше бледа и изтощена и нямаше апетит. Дни наред, докато беше принуждавала Ник да се храни, не можеше да преглътне нито хапка. А в безумието на последните трийсет и шест часа не бе сложила троха в устата си.

Докато се взираше в очите си, помисли за Ник и Тина Мерил — и двамата жертви на развлекателния бизнес. Но Тина бе щастливо оцеляла, докато той си бе отишъл завинаги и вече нямаше бъдеще.

Дали Ник не бе изпитвал удоволствие при мисълта, че може да се самоунищожи когато пожелае? Беше ли внесла тази мисъл малко покой в последните му мигове? Биха ли могли хората, които тъгуваха за него, да намерят утеха в тази спорна истина?

Това беше последната й мисъл, преди огледалото да се замъгли. Рухна в безсъзнание на пода, преди да успее да заплаче.