Сюзън Кери
Любовен зов (8)

Осма глава

Тери доста почака пред дома на Майк Уилямс. Вилата, заобиколена отвсякъде с дървета, представляваше стара къща в обичайния за Флорида стил с широки веранди и ламаринен покрив. Недостатъчно луксозна според представите на родителите на Аби, помисли съчувствено Тери. Твърде ексцентрична за техния вкус. Разговорът с Аби я разстрои, но поне беше изяснила нещата, благодарение на нейната откровеност. Тя обича Майк, но иска да забрави тази любов. Отчасти защото той наранява нейната чувствителност, но главно заради неодобрението на родителите й. Не хранеше никакви илюзии за отношенията си с Бен. И все пак, помисли Тери, тя е опасна — твърде добре съзнава своето положение и е напълно способна да спечели Бен, ако изведнъж реши да уреди живота си. За нея Тери е чужд човек и нищо не й дължи. Внимавай, обади се вътрешният глас. Аби изглежда порядъчна жена и едва ли ще се намеси, ако разбере, че сте щастливи. Най-сетне Бен се появи.

— Извинявай, скъпа. Трябваше да почакам, докато Майк си легне. Приказваше щуротии… Че не иска да живее, ако Аби не се върне при него. Дави се в алкохол, за да заглуши болката от нейната загуба.

— Зная — каза глухо Тери. — Филип пиеше по същия начин. Не можеше да понесе живота, който трябваше да води след злополуката. В края на краищата пиенето го погуби… Макар лекарят официално да го нарече пневмония.

— Боже мой, Тери! — Той я прегърна и силно я притисна към себе си. — Мила, не знаех. Страшно съжалявам!

— Към края той каза, че иска да ме освободи. Че ме обича и иска да съм щастлива.

— Мислиш ли, че някога ще можем да оставим всичко това зад нас? — попита Бен след кратко мълчание.

— Може би. Може би, ако…

— Ако се обичаме достатъчно силно?

Отговорът й бе безгласен: „Може би.“

— Обичам те! — каза Бен. — Щях да ти го кажа миналата нощ. Но не обещавай нищо за бъдещето. Не още. Просто ме обичай и ти.

— О, Бен! — Устните й потърсиха неговите. Целуваше го страстно и всеотдайно, сякаш да прогони всякакво съмнение у него. — Нима не знаеш, че винаги съм те обичала?

— Винаги ли? — промърмори той дрезгаво. — Сигурна ли си?

Вместо отговор тя плъзна ръце под разкопчаното му сако. Галеше гърба му, целуваше го по очите, челото, зарови лице в косата му. Той бавно съблече жакета й. Смъкна роклята от раменете. Голите й гърди се откроиха на бледата лунна светлина.

— Цяла вечер — изхриптя той — исках да направя точно това с тази рокля. Но не ме блазнеше идеята… да показвам на всички това, което е мое…

Устните му жадно се нахвърлиха върху й. Обича ме, тържествуваше Тери. И нищо друго не искам да зная. Изневиделица залая куче. Бен вдигна глава. Косата му бе разрошена, вратовръзката висеше на една страна. Погледна я премрежено.

— Тук, пред къщата на Майк Уилямс? — пророни Тери.

Бен се засмя и поклати глава.

— Не бих имал нищо против, знаеш ли, за разнообразие. Но моето легло е много по-удобно за целта. А и не искам Дейв да се върне утре и да ни завари с тежки гръбначни изкривявания.

Когато пристигнаха беше почти полунощ.

— Радвам се, че дойде на изложбата — каза Бен, отключи и я пусна да мине напред. — Но, знаеш ли, направо ми прилоша, като ми разправи тази щура история за роклята.

Тери се разсмя. Чувстваше се малко замаяна. Дали защото си бяха пийнали, или защото знаеше, че той я обича.

— Много ли ми се разсърди? — попита го.

— Не. Ти имаше толкова виновен вид… Трябва да се видя с Майк и да платя роклята. Не мога да му позволя да ти прави лични подаръци.

Оставиха вратата открехната, за да влиза прохладният нощен въздух. В тишината на къщата се чуваше само тиктакането на часовника над камината.

— Мисля, че никога не съм преставал да те обичам, Тери — каза Бен. — Но… има някои проблеми.

— Какви проблеми?

— Първо, парите на Филип. Не искам да имам нищо общо с тях. После…

— Но аз не съм богата, Бен, ако това те притеснява. От баба му остана малко наследство, което сега използвам за аспирантурата, но…

— Шшт — сложи той пръст на устните й. — Остави ме да довърша. Другото е, че съм твой научен ръководител, както ти изтъкнах и преди. Не можем просто да се върнем утре в парка „Ларсен“ и да заживеем заедно. Хората ще започнат да приказват, университетските власти ще дочуят, да не говорим какво ще предизвика това сред колегите в базата. Като нищо може да ме уволнят. Или най-малкото, да отменят назначението ти при мен. Не искам моята кариера, както и твоята, да пострадат от нашата любов.

Тери вдигна глава и видя блестящите му в тъмнината очи.

— Какво ще правим? — попита.

— Сега ли? Лягаме си, освен ако не искаш да вечеряш. Май всеки път те питам същото, а? Но, доколкото си спомням, ти хапна само няколко фъстъка.

— Не съм гладна. Искам теб!

В спалнята Бен запали малка нощна лампа и започна да се съблича. Свали сакото, ризата и вратовръзката, а Тери махна жакета и събу сандалите. После вдигна поглед и невъзмутимо го загледа, открито наслаждавайки се на широките му гърди и мускулестите рамене.

— Да ти помогна ли за роклята? — попита той.

Тя безмълвно се обърна. Той бавно свали ципа, следвайки движението му с целувки. Тънката материя се свлече на пода. Тери свали чорапите и се обърна към него.

— Сега да помогна ли на теб?

Той кимна. Тя разкопча колана на панталоните му и ги свали. После бавно плъзна ръка между бедрата му. Бен рязко пое дъх.

— Искаш ли да вземем душ, скъпа? — попита след малко. — Заедно, както първия път, когато се любихме?

Стояха прегърнати под водните струи, сапунисваха се един друг и превръщаха всяко докосване в ласка. Накрая дори се увиха заедно в една огромна хавлия. В леглото нежните милувки ги повлякоха към дълбините на неутолима страст. Тя се извиваше под него, повдигаше нагоре тялото си, за да го усети по-пълно, стенеше от мощните му движения.

По-късно заспа в прегръдките му, изтощена и щастлива. Сънува прекрасни сънища. Преди да затвори очи, той отново й бе казал, че я обича.

Настъпи утрото, а с него и най-горещият ден, откакто бяха дошли на острова. Краткото застудяване бе отминало безследно. На изток оранжевият диск на слънцето бързо се издигаше нагоре. Под прозореца се виждаше пустият бряг. Край самата вода подскачаха бекаси. Из прозрачния утринен въздух се носеше писъкът на чайките. Ниско над водата се рееше пеликан и зорко дебнеше малките си жертви.

— На света няма по-хубаво място, където бих искала да се събудя! — въздъхна Тери, докато закусваха в леглото.

— Така е — каза Бен и погледна часовника. — Дейв няма да се върне преди единайсет. Чудя се… какво ще кажеш да поплуваме голи в залива, преди да тръгнем?

Тя му хвърли бърз поглед. Бе присвил очи. На устните му играеше лукава усмивка.

— Няма никой наоколо. Ще слезем с хавлии до брега — настоя той.

Макар че изведнъж се почувства като срамежлива ученичка, Тери потисна колебанието и се съгласи. На брега тя предпазливо се огледа на всички страни, съблече хавлията и се затича след Бен към водата. По-топло от въздуха, морето бе прекрасно — чисто, солено и ласкаво. Отпуснаха се в нежната му прегръдка, после заплуваха енергично, почти до изнемога напрягаха телата си, изпитвайки истинска наслада от водата, въздуха, движението. Накрая със смях заплуваха обратно към брега.

Тери се чувстваше на върха на блаженството. Сякаш двамата с Бен се бяха върнали назад във времето, когато мислите им бяха прости, подбудите ясни и нямаше пречки за изпълнение на желанията им. Солените вълни галеха тялото й. Отмиваха всякаква мъка и болка, която някога бе преживяла. Бен плуваше до нея. Тялото му пореше водата, невероятно стройно и красиво. Като гола статуя на Микеланджело, помисли Тери. Но топло, пулсиращо, живо. Тя се обърна по гръб и се отпусна върху гладката морска повърхност.

— Идеята ти да поплуваме беше чудесна. Тук е приказно!

— Ти си приказна! — отвърна той и я погали. — Знаеш ли колко си красива? — На плиткото коленичи и я привлече към себе си. Водата им стигаше до раменете. Заливаше ги и леко ги полюшваше. — Не е по силите ми да те гледам и да сдържам страстта си — каза и я притисна до гърдите си. Втвърдените й зърна докоснаха кожата му, краката й се преплетоха в силните му бедра. Целувката му имаше солен вкус.

Тери се опомни едва когато Бен спомена нещо за Дейв и за това, че е зърнал вече по брега една-две разхождащи се двойки. Скоро щяха да се появят още хора. Да събират мидени черупки и да дишат свежия утринен въздух.

— Сега има ли някой? — попита Тери и надникна през рамото му.

— В момента не. Хайде да излизаме, преди да са ни хванали.

Наметнаха се с хавлиите и поеха обратно към къщата. Дейв ги чакаше в дневната, прелиствайки сутрешния вестник, който явно бе купил на минаване през града.

— Здравейте! Май съм подранил?

Тери веднага се досети, че ги е наблюдавал, макар сега демонстративно да седеше с гръб към прозореца. Видя чашата с кафе, забравена на верандата, която потвърди подозрението й.

— Здравей — отвърна му колкото може по-непринудено. — Ще отида да се облека. Днес ще се отбиваме ли в резервата, или тръгваме направо за базата?

— Почакай, Тери. — Бен сложи ръка на рамото й. — Видя ни, нали? — обърна се към Дейв.

— Е, добре. И какво от това? — Той леко се изчерви. — Не знаех, че сте… без бански костюми, докато не излязохте от водата. Не съм дебнал нарочно наоколо.

— Не, приятелю — поклати глава Бен. — Не те питам заради това. Искам думата ти, че видяното няма да излезе от тази стая. Аз обичам Тери. Не искам да се разчуе в базата и да пострада името й. Разбра ли?

— За Бога! — изправи се Дейв, сгъна нервно вестника, после пак седна. — Не мислиш, че ще тръгна да разправям, нали?

Тери не знаеше дали се чувства като порочна жена, или като дете, хванато да бърка с пръст в мармалада. Извини се и отиде да се облече. От спалнята чуваше мъжете да разговарят. Обсъждаха дали още веднъж да отидат до резервата, или просто да отдъхнат малко и да потеглят към базата.

— Заваля ни дъжд в петък вечер, когато ти тръгна и… ъ-ъ… в събота започнахме късно — казваше Бен.

— Няма да изпълним това, което планирахме, дори да отидем днес. Но сме длъжни да опитаме. Другата седмица е Великден и всички ще заминат. Може да дойдем и да довършим тогава.

— Предполагам, имаш предвид всички останали, освен Тери?

— Естествено. Тя ще дойде с мен — отвърна Бен категорично.

Последва кратко мълчание.

— Аз само ще ви преча — обади се Дейв.

— Няма да ни пречиш. Вече знаеш как стоят нещата и Тери няма да има нищо против. Ти също работиш по тази тема.

Значи следващата седмица пак ще дойдем тук, каза си Тери и погледна през прозореца към брега. Изпълнена с очакване, ще й бъде по-лесно да издържи налагащото се резервирано държане, което трябваше да демонстрират с Бен един към друг в базата.

Когато накрая слезе при двамата мъже, събрала вещите си от двете спални, узна, че и днес ще отидат до резервата, а към базата ще тръгнат късно вечерта.

В „Динг Дарлинг“ водата, небето и зелените островчета, окъпани в слънчева светлина, представляваха ведра и спокойна гледка. Тримата, попили тази кротка умиротворяваща атмосфера, рядко разменяха по някоя дума. Малко преди времето, определили си за връщане, Тери видя нещо, което определи като щастлив знак.

— Погледнете вляво! — извика тихо, но настоятелно Бен.

Тя бързо обърна бинокъла нататък, последвана от Дейв. Двойка розови лопатарки, търсещи храна в плитчините на едно усамотено място, се подплашиха от шума на моторницата и се издигнаха с характерния си бръснещ полет, силно протегнали напред шии, пляскайки с провисналите надолу, обагрени в аленочервено и розово криле.

— О, прекрасни са! — прошепна с възхищение Тери, без да сваля очи от екзотичните птици.

— Успя ли да ги видиш как се хранят? — попита Бен. — С характерното полюшване на човките?

— Не, не можах.

— Нищо. Следващата седмица ще дойдем с кану.

По-късно, когато пътуваха с джипа под бързо падащия здрач на субтропика, Тери склони глава на рамото на Бен.

— Те са добро предзнаменование, нали?

Той, изглежда, добре разбра какво точно имаше предвид.

— Имам чувството, че си права — отвърна й.

Тери щастливо притвори очи. Стигаше й това, че е близо до него. Бе спокойна и доволна. Наближиха базата и неволно се отдръпнаха един от друг. Не че заеха враждебната поза отпреди няколко дни, но все пак нещо по-подобаващо за студент и преподавател. И все пак това, че изобщо седнаха заедно на стъпалата на верандата, дъвчейки студеното пиле, което Ан им бе оставила в хладилника, бе достатъчно да привлече вниманието на Арч. Той мина край тях и многозначително им пожела лека нощ. Те се спогледаха.

— Толкова ли е очевидно? — каза Бен, когато Арч се отдалечи.

— Не зная — отвърна Тери. — Не мога да преценя, защото сега се чувствам тъй близо до теб.

С надеждата, че никой няма да ги види, те се целунаха, преди да се разделят в коридора пред стаята й. На другата сутрин по време на закуска двамата почти не разговаряха. Бен преглеждаше някакъв документ, пристигнал, докато ги е нямало и адресиран до Дейв. Тери разговаряше с Арч и се опитваше да узнае какво става със сойките. Той й каза, че специално наблюдавал нейната територия. Там мъжкият и първата му партньорка развивали дейност, която определено приличала на строене на гнездо, макар че Арч не успял да го открие. Междувременно вниманието на мъжкия към новата женска, която мътела яйцата и жално го призовавала за храна, рязко спаднало.

— Изглежда първата е спечелила битката — каза Арч и я погледна изпитателно — Имам цял куп бележки за теб. Искаш ли да ги прегледаш след закуска?

— Разбира се — отвърна Тери. — Благодаря ти.

— А вие, професор Рено?

Бен вдигна разсеяно поглед от документа, който четяха заедно с Дейв.

— Съжалявам, но точно сега не мога.

Арч и Тери допиха кафето и излязоха на верандата.

— Чудя се за какво ли се отнася това писмо? — рече Тери.

— Струва ми се, че е нещо свързано с „Лейк Ени“. Докато ви нямаше, се обади нашият адвокат. Искаше да разговаря с Дейв. Мисля, че датата за разглеждане на делото е определена за след Великден.

— Толкова скоро? Нали Виктор Ларсен встъпва във владение на цялата си собственост чак през есента?

— Така е. Подал е молба само преди седмица. Изглежда играе с непозволени ходове.

— Можем ли някак да му противодействаме? Не вярвам Бен и Дейв да…

— А, значи вече е Бен? — погледна я заговорнически Арч. — Забелязах, че сте се одобрили, откакто се върнахте от Санибел. Трябва да отбележа, изглеждаш почерняла и отпочинала.

— Ти си просто клюкар. Както и да е, той си беше Бен и преди да заминем.

— Разликата е само в начина, по който го произнасяш.

— Е, добре! — озъби му се ядосано Тери. — Аз го харесвам. Успяхме да преодолеем предишната си вражда. Сега доволен ли си?

— Защо не? Стига да мога пак да те водя на кино.

Те напълниха една манерка със студена вода и се отправиха към гората. Часове наред търсиха из храсталаците и опитваха да открият новото гнездо на сойките.

— Бен е сигурен, че то е някъде тук — каза Тери. — Може би ако се отдръпнем, мъжкият сам ще ни отведе до него.

Но сойките бяха предпазливи птички и грижливо си избираха местата за гнездене. Засега беше известно единствено къде е гнездото на отхвърлената „чужда“ жена.

Обядът в базата се превърна в събрание. Както подозираше Арч, стана въпрос за градоустройствения план. Във вторник, непосредствено след Великден, точно след осем дни, предстоеше разглеждането му от избрани представители на гражданите, които щяха да излязат с препоръка към съответната комисия на градската управа. Макар подобни препоръки да нямат задължителен характер, те обикновено се вземат предвид от комисията и се ратифицират в девет случая от десет, както поясни Дейв. Първото разглеждане фактически ще бъде решаващо. Той добави, че всички ще трябва да намерят свободно време през седмицата и да подемат кампания за обработка на общественото мнение. Да посещават редакциите на вестници, да разговарят с представителите на комисията и гражданството. Освен това да разпространяват листовки в Лейк Плесид и Себринг — центъра на местния избирателен район. Очакваше ги много работа. Дейв поясни, че никого не молят да се откаже от Великденската ваканция, но такива предложения ще бъдат приети с благодарност. Тери погледна Бен, стараейки се да запази равнодушен израз. „Зная. На мен също ми се искаше да сме на Санибел“ — отвърнаха очите му, преди да сведе поглед надолу.

— Кой смята, че би могъл да остане? — попита накрая Дейв. — Или, ако трябва, първо си помислете.

— Аз оставам! — отговори незабавно Джанет. — Ще направя всичко, за да попреча на Ларсен да погуби тази земя.

— Можеш да броиш и мен — обади се Арч. — Бездруго винаги си имам препирни с моите старци, като се прибера вкъщи.

— Аз оставам, разбира се — каза тихо Тери.

Боб Доус се колебаеше. Дори се изпоти. Тери знаеше, че той иска да си отиде вкъщи заради голяма семейна сбирка в Маями Лейкс.

— Аз… ъ-ъ, ще ви съобщя по-късно — рече накрая.

— Добре — кимна Дейв. — Не мога да изразя колко съм признателен на всички ви за проявената готовност да останете. За съжаление, не мога да ви обещая кой знае какъв Великденски обяд.

— Можеш — чу се гласът на Ан, която седеше кротко в края на масата до Чарли и сдържано слушаше обсъждането. — Ще бъда тук и ще сготвя. Ще правя всичко друго, което е необходимо. Може и да не знаете, но ме бива в рисуването на пернати. С Чарли можем да отидем при родителите ми в Аркейдиа някой друг път.

Нейното себеотрицателно предложение предизвика сърдечната благодарност на всички.

— Аз вече се обадих на един свой приятел, който работи в Министерството на природните ресурси — каза Бен. — Мисля, че можем да разчитаме на него. Ще дойде на делото и ще се застъпи за нас. Арч, теб те бива в приказките. Защо не седнеш днес следобед да помислиш за някакъв текст върху плаката, който ще нарисува Ан? Опитай се да е прост и ясен. Някои местни жители тук дори не знаят за съществуването на базата, да не говорим пък за това, с какво се занимават учените. Наблегни на необходимостта да запазим непокътнати природните ценности. Накарай ги да се гордеят, че и техният град допринася за това, да се вдигнат в наша подкрепа.

— Разбрано — отвърна Арч. — Започвам още сега.

Бен се обърна към Дейв и предложи:

— Защо с Джанет не отидете още днес до Лейк Плесид и не говорите с Том Робълс от тамошния вестник? Тери и аз ще обсъдим въпроса с редактора на „Себринг Нюз“. Ще видим дали не можем да склоним и някой от градската комисия. Боб, ти може да направиш списък на държавните служители и други влиятелни лица, с които да се срещнем. Става ли? Да не забравим и църквите.

Боб Доус кимна, благодарен, че и той получи задача и няма да е единственият несъпричастен.

— Днес и без това трябва да се срещна с нашия адвокат в Лейк Плесид — каза Дейв. — Ще ни е удобно да се отбием и в редакцията на вестника.

— Чудесно. Да се хващаме за работа!

Бен и Тери се качиха в джипа, като взеха куп листовки, описващи базата, работата в нея и приноса й за опазване на природата.

— Ще ни се наложи да обясним и докажем уникалността на „Лейк Ени“ — каза Бен. — Не е достатъчно само да отстояваме случая. Ако моят приятел от Министерството наистина успее да ги убеди, че държавата има интерес да купи мястото като национален резерват, това значително ще увеличи шансовете ни.

Орин Ло, главният редактор на „Себринг Нюз“, ги прие в затрупания си с книги и вестници кабинет. Изслуша ги и се отнесе с разбиране към тяхната кауза. Обеща за идната сряда уводна статия в нейна подкрепа.

— Не ми се вярва Виктор Ларсен да очаква, че ще подемете такава мощна кампания — каза, като се облегна на въртящия се стол и ги погледна над очилата си. — Господ знае дали това ще размърда местните жители. Желая ви успех!

В сградата на градската управа те завариха само един от членовете на комисията. Макар самият той да беше строителен предприемач, обеща внимателно и обстойно да разгледа тяхната аргументация.

— Мислиш ли, че свършихме нещо? — попита Тери, когато седнаха в джипа.

— Е, поне с вестника е сигурно. Не съм толкова уверен за представителя на комисията Ще трябва да превъзмогне верността към колегите си, за да застане на наша страна.

Бен подкара обратно, но пътьом рязко зави по отбивката за мотела, наречен „Зеления фенер“, и паркира доста встрани от рецепцията. Не изключи двигателя. Ръцете му останаха на волана.

— Ако ще бъде унизително за теб, няма да се отбиваме — рече, — но лично аз ще се пръсна от яд задето пропаднаха намеренията ни за уикенда. Че няма да сме сами и няма да те галя и целувам, когато поискам. В момента… дяволски те желая!

— Вземи стая — каза Тери. — Аз ще те чакам.

Какво значение има мястото? Тя го обича и е щастлива с него навсякъде.