Сюзън Кери
Любовен зов (2)

Втора глава

Той седеше зад голямо олющено бюро, погълнат от разговор с някакъв студент. Беше му присъщо да ръкомаха, докато говори, но го правеше сдържано и с авторитет. В черната му къдрава коса наистина личаха сребърни нишки, които мъчително й напомниха за изгубените години. Широките му рамене изпъваха ризата, а късите панталони откриваха мускулести, силно почернели от слънцето, крака. При влизането им той се обърна.

— Ето декоративното нежно попълнение на нашия екип, което очаквахме — заяви Арч.

Тери срещна погледа на Бен и изстина — очите му, невероятно сини, я гледаха твърдо и безмилостно. Той не проговори. Продължилото мълчание стана тягостно и неловко. Тери чувстваше, че Арч и студентът ги наблюдават с любопитство. Някой от нас трябва да каже нещо, помисли тя.

— Здравей, Бен — успя да пророни накрая, сякаш с чужд глас. — Отдавна не сме се виждали.

— Шест години.

Кратка констатация на факта, обвинение или може би, предупреждение да не се намесва отново в личния му живот? Не бе сигурна какво точно изразяват думите му. Чувстваше само нарастващото помежду им напрежение.

— Моите съболезнования за баща ти — добави той. Очите му бяха приковали нейните сякаш с магнетична сила — Той означаваше много за мен. Аз… бях на погребението.

— Не знаех… — В гърлото й се надигна буца — Съжалявам… Аз не успях…

Той сви рамене и отмести поглед. Все едно произнесе „И по-добре“.

— Боб — обърна се към едрия набит младеж, — това е Тери Даниълс… или Моро? В документите пишеше Даниълс.

— Отново използвам бащината си фамилия. Мисля, че тя символизира сериозното отношение към предстоящата ми работа.

За миг маската отново падна от лицето му и Тери забеляза неприязън и нежелание да й повярва.

— Разбирам — каза той безстрастно. — Това е Боб Доус. Двамата с Арч изследват звуковата сигнализация между сойките като предупреждение за опасност. Предполагам, намерението ти е да се включиш в този проект?

— Да — отвърна тя и пое смутено ръката на Боб Доус. — Надявам се да работя именно по тази тема.

— Добре, разполагаш с време да решиш какъв точно ще е твоят принос! — Нехайно и почти нагло Бен плъзна поглед по тялото й. Измерваше я безочливо от глава до пети по начин, който останалите нямаше как да сбъркат. — Бих могъл да ти дам някои предложения — добави, поглеждайки я отново в очите.

Значи ето как ще бъде занапред, помисли Тери. Нещо средно между студено безразличие и наглост. А в добавка солидна доза скептицизъм по отношение на сериозността ми като учен. Не ми е простил. Нито задето го напуснах, нито, че изоставих научната си работа. Изведнъж й се прииска да му удари плесница. Или да заплаче. Вирна глава.

— Високо ще оценя всяка препоръка, която би си направил труда да ми дадеш — каза студено. — Разбирам какъв късмет е за мен да бъда приета като твой аспирант.

Бен присви очи. Ето, сега ще последва голата истина, мина й през ума. Опасенията й се оправдаха.

— Ти имаш връзки — каза той. — Нямам предвид роднините ти по линия на Моро. А сега, ако не възразяваш, трябва да изясним някои неща с Боб. Ще имаме възможност да поговорим по-късно. Арч, ти можеш да останеш, отнася се и за теб.

Лицето й пламна. Той я пропъжда, отпраща я като натрапница. Избягвайки погледите на двамата студенти, Тери се обърна и излезе, без да каже дума. Сега из цялата база ще се разнесе слухът, че не сме си допаднали, помисли. Повече от всичко й се искаше да изтича горе в стаята, да си грабне багажа и да замине където и да е, стига да е по-далеч от парка „Ларсен“. Бен, разбира се, това и чака. Разчита тя да постъпи именно така. Е, няма да го зарадвам, каза си ядно. Ожадня и се сети, че долу, на приземния етаж, има автомат за газирана вода. Взе бутилка сода и излезе навън. Една разходка в гората щеше да я успокои. Искаше да се върне назад в спомените, да се потопи отново в особената атмосфера на това място, сред тишината и чуруликането на пойните птички. Знаеше, че работата ще й донесе дълбоко удовлетворение. Беше се увлякла по изучаването на горската сойка от баща си и въпреки шестгодишното прекъсване, сега бе обзета от радостна възбуда. Физическото натоварване при полевите изследвания за преброяване на птиците, картиране на териториите им и местонахождението на гнездата ще й доставят удоволствие. Учудващо кротки и питомни, сойките позволяваха на учените да ги хранят от ръка, при подсвирване долитаха и кацаха на пръстите им. Изморителната работа ще й бъде дори добре дошла. Може би горещото слънце, жаждата, изтощението в края на деня ще й помогнат да забрави мъката по Филип и невероятно объркания си живот.

Вечерята с Бен мина тягостно, рядко разменяха по някоя дума. На дългата маса в трапезарията присъстваше почти целият екип на базата. Тери се запозна с Ан Несбит, икономката, и с Джанет Викъри, работеща по темата за американския рис. Ан, висока кротка жена на около четирийсет, изпълняваше двойна длъжност — готвач и сервитьор.

Тери избягваше да поглежда към Бен и се съсредоточи върху вечерята. Както и всички останали, тя също бе прегладняла. Разговорите на масата се въртяха най-вече около вредата от фосфатните мини и флоридската пантера, която Джанет бе забелязала преди време в гората. Спомена се за неприятности в частното имение, граничещо с парка „Ларсен“. Тери беше любопитна да узнае подробности, но се въздържа от въпроси, за да не привлича вниманието. След печеното пиле, пържените картофи и огромните количества лимонада и чай с лед Ан поднесе десерта.

След вечеря Бен се отправи към лабораторията, Арч и Боб Доус го последваха. Джанет също пое нанякъде. Тери се почувства самотна и сякаш не на място. Опита се да почете малко в тихата библиотека.

Въпреки твърдото намерение да продължи научната си работа, тя вече започваше да мисли, че е допуснала грешка, като се върна тук. Към девет отново ожадня и слезе при автомата за газирана вода. Сутеренът се осветяваше от бледата светлина на една-единствена лампа. Тъкмо се канеше да пусне монетата и чу стъпки по стълбите. Реши, че е Арч, който сигурно иска да й зададе куп въпроси. Взе изпотената бутилка и я отвори. После някакво шесто чувство я накара да се обърне. Озова се лице в лице с Бен.

Той явно не очакваше да я види тук. На лицето му се изписа целият гняв, обида и неприязън, които се бе опитал да прикрие при днешната им среща.

— Бен… — прошепна Тери.

— Защо дойде? — попита той приглушено.

— Но… Нали знаеш — заекна Тери, сепната от дълбочината на чувствата, които зърна в очите му. — Аз… Дойдох да работя върху дисертацията си.

— Можеше да го направиш навсякъде — отвърна й презрително. — Има много изтъкнати орнитолози. Защо при мен? За да разровиш старите спомени ли? Да видиш дали искрата все още гори?

— Не, Бен — излъга тя. — Ти трябва да разбереш…

— Много добре разбирам!

Той се протегна и разви единствената слаба крушка. Тясното помещение потъна в мрак. Преди Тери да успее да извика, той я сграбчи с другата ръка и силно я притегли към себе си. Устните му се впиха в нейните грубо и жадно. Тази почти болезнена целувка я зашемети, отне дъха й. Зави й се свят. Само половин ден в базата и ето че отново е в ръцете му. Плътно притисната към него, тя усещаше възбудата му.

Бен зарови пръсти в косите й, отметна главата й назад така, че устните й се разтвориха. В алчната му целувка нямаше нежност, само дива опустошителна страст. Страст-наказание, която разкриваше повече омраза, отколкото обич. Той изведнъж се отдръпна, като все още здраво я държеше за раменете.

— За това ли се върна? — изхриптя. Горчивата подигравка сякаш бе насочена отчасти и към самия него. — Искаш да докажеш, че все още не мога да ти устоя, така ли?

— Не… Аз… — Объркването й премина в отчаяние.

— Е, доказа го, по дяволите! — Дрезгавият му шепот стържеше в ухото й. — Смятах, че съм се отървал от теб, че съм придобил имунитет след толкова години! Бог ми е свидетел, положих достатъчно усилия! Но нека да ти кажа нещо, скъпа. Това, което чувствам към теб, не е любов!

По лицето й се стичаха сълзи, но тя не ги забелязваше.

— Не мислиш ли, че това ми е известно? — извика разтреперана. — След… След случилото се, едва ли съм очаквала да ме посрещнеш с отворени обятия! Но поне се надявах да разбереш защо искам да продължа делото на баща си…

При тези думи в очите му блеснаха гневни искри и заплашиха да възпламенят напрежението помежду им.

— Сега си тук — рече накрая. Гласът му беше твърд като камък. — И можеш да останеш… при условие, че си вършиш работата и не разчиташ на специално покровителство. Но не разчитай повече на Хърбърт Даниълс като на светия закрилник. Нищо, че си му дъщеря. И не ми предлагай хубавото си тяло като залог за примирие. Аз просто мога да го взема и…

Унижението я заля като вълна. Тя изстена, отскубна се и се запрепъва нагоре по стъпалата в тъмното, несъзнателно стиснала в ръка бутилката сода. Бен не я последва.

Навън, от гората, се носеше глухият зов на кукувица. В прохладния вечерен въздух отнякъде долитаха нежните акорди на китара.

Тери спря за миг. Цялата трепереше. Постепенно осъзна, че звуците идват от противоположния край на верандата. Там, сама върху стъпалата, седеше Джанет Викъри, подръпваше струните и гледаше към нея. Кимна й за поздрав. Тери изтри следите от сълзите и се отправи бавно нататък.

— Бъди моя гостенка! — каза Джанет и посочи стъпалото до себе си. — Давам среднощен концерт на кукумявките и катериците. Случило ли се е нещо?

— Не… — седна Тери на посоченото място.

— Видях професор Рено да слиза долу, а после ти изтича навън, сякаш те беше подгонил. Налетя ли ти?

„Налетя“ едва ли е точната дума, помисли Тери, макар за някои може да изглежда и така.

— Споделихме мнения — отвърна. — Предполагам си чула, че ние… работехме заедно под ръководството на баща ми. Но никога не сме се харесвали особено.

Самата истина. Никога не е имало между тях просто харесване. Винаги е било нещо повече или по-малко. Джанет мълчеше и леко подрънкваше смътно позната мелодия.

— Тогава защо си дошла да работиш при него? — попита.

Бен смята, че знае отговора, каза си печално Тери. И в известен смисъл е прав. Но аз имам и други важни причини, каквото и да мисли той.

— Може би защото изследването на горската сойка беше един от любимите замисли на баща ми — отговори, като се стараеше да изглежда спокойна. — И защото Бен е най-добрият в тази област. Знаех, че той… се чувства донякъде задължен да ме приеме. Заради баща ми.

— Да, добър е. Един от най-добрите, както казваш… Макар не всички ние да одобряваме сътрудничеството му с Ейвъри Уайлдър в онази нашумяла книга по психология. Университетските преподаватели не са платени много високо. Допускам, че го е направил за пари… и човек не може да го обвинява за това.

Необяснимо защо Тери се почувства длъжна да го защити.

— Сигурна съм, че не би го направил, ако не вярваше в ползата от тази книга! — рече разгорещено. — Ако го вълнуваха само парите, нямаше все още да стои тук и да се занимава със студенти като Арч, Боб или мен и да събира упорито късче по късче данни за сойките, които може и с години да не дадат някакъв значителен резултат…

Гласът й секна от вълнение. Джанет не откликна на страстната й защитна реч. Сякаш разбрала, че Тери не желае да обсъжда повече Бен, а всяка друга тема й е безинтересна, тя стана и пожела лека нощ. Тери я проследи с поглед, докато младата жена прекоси верандата и влезе във вилата. Как й се искаше да попита защо смята, че Бен й е налетял. Дали защото си го позволява с всички свои студентки? Но такъв въпрос само би събудил подозренията на Джанет.

В тъмнината отново долетя скръбният вик на кукувицата. Тук всичко изглежда съвсем същото, помисли Тери, и все пак колко много са се променили нещата… Внезапно я стресна някакъв шум и я изтръгна от спомените. Беше Арч, който излизаше от лабораторията.

— Цяла нощ ли възнамеряваш да стоиш там в тъмното? — подвикна й той. — Можем да измислим нещо по-весело, ако не предпочиташ, разбира се, да гледаш баскетбол по телевизията?

— Благодаря — поклати глава Тери. — Не днес. И без това смятам да се прибирам вече.

— Е, тогава друг път — повдигна рамене Арч и се усмихна. Слезе от верандата и се отправи към вилата.

Тери постоя още минута-две, изля остатъка от содата на земята и реши, че също трябва да си ляга. Не искаше отново да се натъкне на Бен тази вечер. Но той седеше с Арч и Боб пред телевизора във фоайето и гледаше мача. Не вдигна очи и не й пожела лека нощ като другите, когато тя мина край тях и се заизкачва нагоре. Докато вървеше пипнешком през тъмния коридор и търсеше ключа на лампата, зад гърба й долитаха звуците от телевизора и приглушения разговор на мъжете.

В тишината на стаята си тя се почувства непоносимо самотна. Още по-лошо и от голямата сива къща на семейство Моро. Много по-лошо от всички блестящи отчаяни лъжи, с които бе уверявала Филип колко е доволна от живота, който водят. Бен е тук, на една крачка. И въпреки това е на милион километри далече от нея. С болка осъзна, че малкото тясно легло е същото, което те двамата споделяха тъй отдавна, като си шепнеха нежни думи и вярваха, че баща й не се досеща. Забеляза празната бутилка, която несъзнателно бе донесла със себе си. Изведнъж в съзнанието й изплува спомена за друга далечна целувка на Бен, когато той я беше изненадал полугола, с неотворено шише сода в ръката.

Не беше просто мимолетно увлечение, помисли си Тери. Между нас винаги беше царяло такова силно напрежение, че бе неизбежно да се влюбим един в друг.

Всичко започна още в деня, когато се запознаха… Когато баща й неочаквано покани своя нов асистент да остане за вечеря.

Бен Рено беше най-привлекателният мъж, когото бе виждала някога. Поддавайки се на порива, Тери отиде до шкафа, където бе подредила малкото си лични вещи и отвори една кутия. Веднага откри това, което търсеше — тънък, подвързан с кожа, бележник. В него бе записвала събития, мисли и преживявания от дните, които сега й изглеждаха най-щастливите в живота й. Облегна се на възглавницата и сложи дневника на коленете си.