Сюзън Кери
Любовен зов (5)

Пета глава

Горещите му пръсти ставаха все по-настоятелни и нетърпеливи и разпращаха по нейното пробуждащо се тяло сладостни тръпки. Тери поривисто потърси устните му, повдигна бедра и приканващо се притисна към него. Заля я желанието да му се отдаде изцяло и безрезервно. След миг дрехите щяха да бъдат захвърлени и телата им да се слеят в неописуем екстаз, израз на любовта, която никога не бе умирала, поне у нея. Точно тогава чуха бръмчащия в далечината джип.

— Проклятие! — избухна Бен. — Това е Арч. Какво, по дяволите, го носи насам?

Изправи се ядосан, изтупа дрехите си и провеси бинокъла на шията. Тери бързо го последва, все още дишайки тежко.

— Тук сме! — провикна се Бен. — Какво се е случило? — Гласът му звучеше учудващо спокойно и безгрижно за положението, в което за малко щяха да ги заварят.

След минута Арч бе при тях.

— Джанет има неприятности! — съобщи. — Тръгна по следите на онази пантера, която се опитваме да проследим, и се озова в земите на Ларсен. Надзирателят се разкрещя, заплашва да извика шерифа. Когато тръгнах, все още се разправяха. Дейв го няма — млъкна и се вгледа в зачервеното лице на Тери. — Да не съм прекъснал нещо? — попита с обичайната си безцеремонна прямота.

— Не — отвърна Бен равнодушно. — Нашият ястреб вече отлетя. Е, хайде. Явно трябва да отидем на местопроизшествието.

Качиха се в джипа. Тери седна в средата, Арч зад волана. Бен простря ръка на облегалката зад раменете й, плътно притиснат в нея. Какво ли щеше да се случи, ако Арч не се бе появил, питаше се Тери, докато джипът подскачаше по неравния коловоз. Добре знаеше отговора и той я караше да ликува вътрешно. Щяхме отново да си принадлежим. Скрити във високата трева, заключени в света на нашата любов… Сега обаче не смееше да го погледне.

До оградата, на самата гранична бразда с Ларсеновия имот, Джанет трепереща спореше с въоръжения пазач, а Боб Доус стоеше безпомощно отстрани, отпуснал ръце.

— Ако Джанет мисли, че може да убеди този недодялан тип за ценността на нашите изследвания и опазването на природата, много се лъже — прошепна Арч на Тери, когато тръгнаха след Бен към мястото, където се разиграваше сцената.

Надзирателят незабавно насочи стремителния поток от ругатни към Бен. За изненада на Тери, професор Рено не пророни дума, само спокойно и мрачно слушаше, докато онзи най-после млъкна.

— Вие сте абсолютно прав, господин Кевъндиш — каза и направи на Джанет знак да замълчи, когато младата жена опита да се намеси. — Тя няма разрешението на своя началник да влиза тук. Ще се погрижа това повече да не се повтаря.

Слисан, пазачът изломоти нещо неясно и се отдалечи наперено, мърморейки ругатни. Окачи пушката на седлото и яхна дорестата кобила.

— Тъй — каза Бен и хвана Джанет за ръка. — Да тръгваме, преди да си забъркала още някоя каша. Не проумяваш ли, че само наливаш вода в тяхната мелница? Ще използват всичко това против нас, когато се решава въпросът за дарението.

Джанет наведе глава. Очевидно разбра какво има предвид Бен.

— Съжалявам… Ще се постарая да не се случва друг път. Но просто няма да го понеса, ако застрелят пантерата!

Върнаха се унили в базата и докато обядваха всеки бе вглъбен в собствените си мисли. Тери, от своя страна, не можеше да мисли за нищо друго, освен за току-що случилото се между нея и Бен при езерото на жеравите. Трудно й бе да прави изводи. Можеха да се окажат твърде прибързани. А и присъствието на останалите й пречеше да прецени дали Бен е погълнат от същата мисъл. Дали съжалява за пропуснатата възможност, или изпитва облекчение. В крайна сметка, той има някакви чувства към нея. Но успял ли е да разбере истинската причина, поради която тя го напусна? Защо бе принудена да го направи? След като се нахраниха, Бен обяви, че има нужда да остане сам и да поработи върху монографията си. Предложи Тери, Боб и Арч да посветят няколко часа в издирване на гнезда, а после всеки да се заеме със собствените си научни занимания.

— Добре — съгласи се Тери. — Ще се видим довечера — добави и съжали, че го е казала.

— Каква ще е твоята тема? — попита Арч, когато Бен се отдалечи и не можеше да ги чуе. — Сдоби ли се с нещо тази заран?

— Може би — отвърна му уклончиво. — Изглежда скоро ще наблюдаваме случай на развод между сойките.

— Чух за това. Ще стане първокласна работа, ако излезе вярно. Изненадан съм, че великият професор Рено не я запазва за себе си.

Забележката на Арч я накара да погледне предложението на Бен в нова светлина. Да го приеме като подарък. Отиде сама при сойките и прекара няколко приятни часа. От време на време успяваше да примами блудния грешник към някогашната му партньорка. Реши на следващия ден пак да отиде и да наблюдава развоя на събитията. Въпреки удоволствието от работата, Тери не можеше да се съсредоточи за дълго върху птиците. Мисълта за днешната случка край езерото нахлуваше най-неочаквано в съзнанието й само за да бъде изместена след малко от спомена за това, което стана на същото място преди шест години.

Накрая изостави всичко и се върна в базата. Подвила крака върху тясното легло в стаята си, с дневника в ръка, тя преживя отново онази далечна сутрин, когато се любиха с Бен край езерото на жеравите и после той я помоли да се омъжи за него. Тогава тя все още бе годеница на Филип. Но това лято той пътуваше с майка си из Европа, нямаше го близо три месеца и обвързването с него й се струваше нереално, съществуващо сякаш в някакво друго измерение. Телом и духом тя бе погълната от Бен. Любовните мигове ги бяха сближили и превърнали в едно същество.

„Толкова много неща се случиха, че просто не зная откъде да започна — беше писала тогава. — Толкова съм щастлива днес и в същото време толкова тъжна, че не мога да опиша с думи какво чувствам. Тази сутрин, след като се любихме край езерото на жеравите, Бен ми предложи да се омъжа за него. Бях споменала нещо за момента, който искам да продължи вечно и той каза, че това може да стане, ако се оженим, когато се върнем в Чикаго.

— Няма да е лесно да си съпруга на току-що дипломирал се студент — каза тъй нежно, че ми се доплака. — Не мога да ти предложа много. Но мисля, че можем да се справим, стига да нямаш нищо против да се возиш в потрошения ми шевролет и да ядеш картофена яхния и боб.

Мисълта да го имам за цял живот бе тъй зашеметяваща, че аз онемях. Най-сетне промълвих «да» и всякакви по-нататъшни обяснения бяха излишни. Винаги ще си спомням колко бяхме щастливи после, когато се върнахме и казахме на татко. Колко се зарадва той, че Бен ще бъде член от семейството. Никой от нас не мислеше за Филип. О, Бен настоя веднага да му пиша и да разваля годежа. Татко също подметна нещо подобно. Но аз отказах. Исках да почакаме, за да мога лично да му обясня, като се върне. Откъде можех да зная, че същия ден в джоба на нашата икономка ме очаква телеграма. С известието, че край Ница Филип претърпял катастрофа, пострадал тежко и завинаги ще остане парализиран от кръста надолу. Дори сега не ми се вярва. Последните думи на телеграмата се забиха като нож в сърцето ми — Филип настояваше да го забравя. Не мога да постъпя така точно сега. Майка му ще го докара обратно в Чикаго за по-нататъшно лечение веднага щом той е в състояние да пътува. Трябва да съм там, да го посрещна на летището, макар Бен да смята, че ако го направя, това ще е краят на нашата връзка. Но аз трябва да обясня някак на Филип и да му върна пръстена. Не мога да го направя веднага. Дължа на Филип известна лоялност, особено сега. И му дължа своето присъствие там, колкото и време да отнеме. Все някога ще трябва да му кажа.“

Но тя никога не му го каза. Седейки сега с дневника в скута, Тери си спомни как се почувства, когато видя Филип да слиза от самолета в инвалидна количка, бутана от болногледач. После той гневно й се скара, че е дошла да го посрещне и загатна, че не му се живее. Тери се изплаши, че той говори сериозно и може би е намислил в отчаянието си да се самоубие.

„Днес с Филип се оженихме. Майка му и Джери Хедън, неговият болногледач, бяха свидетели — бе писала в дневника няколко дни по-късно. — Пратих отделни телеграми на Бен и на моите родители веднага след бракосъчетанието. Меден месец няма да има.“

Тери прелисти страницата. Знаеше какво ще намери. Там лежеше пощенска картичка, напомняща й за мигове, които нямаше да забрави цял живот. Намери я в кутията, когато отиде в къщата на родителите си, същия ден след сватбата, да събере някои свои вещи. Съвсем неуместно, картичката изобразяваше усмихната красавица по бански костюм, която бере от дървото ярки лъскави портокали. Отзад Бен беше надраскал глупаво и сантиментално стихче. Тя бавно я обърна и отново прочете посланието му: „Обичай ме винаги, никога не ме напускай!“. Като че ли е предчувствал каква страшна жертва би могла да направи.

Днес край езерото тя бе готова да повярва, че е възможно да си върнат това, което бяха загубили. Но няма право да обвинява Бен за неговата предпазливост. Бе го наранила жестоко и той едва ли би могъл отново да й повярва.

 

 

На вечеря Тери беше мрачна и унила. После всички отидоха в лабораторията да подготвят отчетите си за извършеното през деня. Видя върху бюрото на Бен купища листове, изписани с неговия стегнат четлив почерк. Имаше карти, чертежи и множество колонки с цифри.

Когато Тери приключи своята работа, той я помоли да му помогне и да направи някои изчисления. Когато привърши, тя стана и се протегна. Обяви, че отива за бутилка разхладително.

— И аз бих пийнал — обади се веднага Арч.

— Аз ще ти донеса — каза Бен. — Имам нужда да се разтъпча.

В тясното преддверие на сутерена той сложи ръка на рамото й.

— Съжалявам, че Арч ни откри днес — премина направо към въпроса. — Щях да ти дам това, което искаш.

Тя почувства, че краката й се подкосяват.

— А ти… Ти не го ли искаш?

Внезапно устните му се озоваха върху нейните. Целуваше я пламенно, поривисто, както преди два дни, но този път без враждебната агресивност, която бе усетила тогава.

— Този отговор удовлетворява ли те?

— Искам да го чуя — упорстваше Тери. — Признай го като мен.

— Е, добре — подсмихва се той. — Печелиш. Повече от всичко на света исках да се любя с теб.

— В минало време?

— Минало… сегашно… бъдеще — повдигна рамене. — Няма значение. Сигурно се досещаш, че те желая от мига, в който отново прекрачи прага на лабораторията. И се върна в моя живот. Сигурно си разбрала, че тази сутрин едва се сдържах, като те видях в банята… — На бузата му заигра нерв. Протегна ръка и докосна набъбналото през блузата връхче на гръдта й. Почувства как тялото й се разтърси в сладостна тръпка. — Искам да сложа устните си тук. Да си върна всичко, което притежавах някога. Може би е по-добре, че Арч ми попречи.

— Но защо? След като знаеш, че и аз го искам…

— Шшт! — Той сложи пръст на устните си. — Може да ни чуе някой. Аз съм твой научен ръководител и обратно на това, което без съмнение са ти казали, не го правя със студентките си. А сега да се качваме, преди да съм загубил благоприличие.

Ето каква била причината, ликуваше тя вътрешно. Нима това е препятствие? Важното е, че я желае. Преди ден не би се осмелила дори да се надява на толкова много. Значи има брод над пропастта.

След като се върнаха в лабораторията и довършиха работата си, Тери се качи в стаята си и заспа обнадеждена.

Но бе забравила, че Бен има основания да бъде подозрителен към нейните подбуди. Бе забравила също за Аби Уилямс. Мисълта я връхлетя следващия следобед, когато на връщане от полето спря да побъбри със сина на Ан Несбит.

— Къде е Бен? — попита между другото, като несъзнателно използва малкото му име. — Не съм го виждала от обяд.

— Професор Рено ли? — рече равнодушно Чарли. — Заминал е, сигурно. Чух мама да казва, че отива в Йенсен Бийч и ще се върне чак в неделя вечер. Почти всички изчезват оттук през почивните дни.

Йенсен Бийч! Където отиде Аби Уилямс. Тери пребледня. Как може да съм такава глупачка, упрекна се наум. Смотолеви нещо на Чарли, обърна се и хукна към стаята си. Заключи вратата и се хвърли върху леглото. Отишъл е право при нея. Тя не е негова студентка. Могат да правят каквото си искат. Нищо чудно да затваря понякога очи и да си представя, че държи мен в обятията си. Или пък въобще не се сеща за моето съществувание. Може би аз нищо не означавам за него. При тази мисъл тя избухна в сълзи. В същото време на вратата се почука.

— Тери? — повика я някой. — Всичко наред ли е?

Беше Арч. Не биваше да я вижда в такъв вид. Тя преглътна.

— Няма нищо, Арч. Моля те… просто искам да остана сама.

Последва дълго мълчание, но тя не чу отдалечаващи се стъпки.

— Няма да ти задавам неудобни въпроси — обади се Арч. — Исках просто да те заведа тази вечер в Лейк Плесид на кино. Съвсем по братски. Става ли? — Тя не отговори, но той настоя: — Човек се чувства самотен в петък вечер.

Тери седна, избърса сълзите и неочаквано се съгласи.

— Добре. С… удоволствие. Само, моля те, почакай две минути да се приготвя.

Въпреки че сърцето й се късаше от мъка, тя прекара приятно с Арч, а в събота отидоха заедно на излет. Отчасти поради неговото внимание, отчасти поради мълчаливото му съчувствие, но в неделя самосъжалението й започна да изчезва и бе заменено от гняв. Какво право има Бен да я мами и разиграва? Да лъже, че я желае? Дори наистина да е така, сигурно иска да утоли страстта си само за да я потуши и да изхвърли Тери от съзнанието си. Това е отмъщение, помисли тя и стисна зъби. Е, добре, друга възможност няма да му бъде предоставена!

Той действително се върна късно и го видя чак в понеделник на закуска. Отвърна на неговото „Добро утро“ със студено кимване, обърна му гръб и продължи разговора си с Арч. Бен я заговори, когато тръгнаха към гората. Набързо отпрати двамата младежи с краткото „Вървете напред. Трябва да поговоря за момент с Тери“.

— Е? — попита тя, щом студентите се отдалечиха. — Какво искаш?

— Първо, да разбера какво става с теб. Почти не ме поздрави сутринта.

— Е, и? — вдигна тя ядосано рамене. — Ти изчезна за два дни, без да кажеш довиждане. Каква е разликата?

— Подозирам, някой ти е казал, че съм в Йенсен Бийч — присви очи той.

— Правилно подозираш. Не че това има някакво значение. Не е моя работа какво правиш.

— Отидох да видя Аби — рече той спокойно. — Това не е тайна. И да обмисля положението.

— О! — премига тя. — Спести ми високопарните си разсъждения! — Кафявите й очи заплашително потъмняха. — Това вече няма да ти създава проблеми за в бъдеще! Гарантирам ти! А сега, ако не възразяваш, имам работа!

През следващите три дни тя го избягваше, доколкото бе възможно. Стараеше се да не остава насаме с него нито на полето, нито в лабораторията. Гневът дори й даваше повече сили от обикновено и тя с неизтощима енергия се потопи в работата, предизвиквайки удивлението на Арч и Боб от всеотдайността й. Бе неминуемо обаче да се натъкне все някога на Бен.

В сряда следобед се усамоти в библиотеката с намерение да прелисти някои материали. Знаеше, че по това време той обикновено е в лабораторията. Тъкмо заобикаляше един стелаж, когато буквално връхлетя върху него и блъсна книгата от ръката му. Бързо се наведе и я вдигна.

— Извинявай! Аз… не знаех, че си тук…

— Иначе нямаше да дойдеш. — Мълчанието й бе красноречиво потвърждение на думите му. — Слушай, трябва да престанеш с тези глупости, ако ще работим заедно — каза й той. — Търсих те, за да ти кажа да си стягаш багажа.

Тери изстина.

— Гониш ме, така ли? — попита. — Отказваш ми аспирантурата?

— Искам утре да дойдеш с мен на Санибел — подсмихна се той. — Ще ми помагаш при преброяването на птиците, което извършвам там.

Тя го гледаше зяпнала.

— За нищо на света! — рече накрая.

— Жалко. Това влиза в изискванията за твоето обучение. Арч и Боб вече преминаха тази практика. Освен това Дейв също идва. Няма да бъдеш сама с мен.

— Кога… Къде… — запелтечи Тери. — Къде ще отседнем? — попита накрая. — Колко време ще останем там?

— Два-три дни. Нощувката е безплатна… В моята къща край морето. Позволих си тази екстравагантност от хонорара за онази проклета книга.

 

 

Тръгнаха в четвъртък рано сутринта. Имаше само едно малко изменение в плана. Дейв щеше да вземе личната си кола и да спи петък и събота у бившата си жена във Форт Майерс. Съпругата му щеше да бъде извън града и той оставаше да наглежда децата вкъщи. Тъй че два дни Тери и Бен щяха да бъдат сами на Санибел.

— Ще пътувам с Дейв — сопна се тя, когато Бен започна да товари багажа й в джипа.

— Глупости! Искам да чуя как вървят нещата с развода в гората. Ще те помоля също да прочетеш черновата на доклада ми и да кажеш мнението си.

Дейв й хвърли окуражаващ поглед, качи се сам в колата и потегли. Нямаше какво да направи. Стоически обсъждаше с Бен наблюденията си относно необичайното поведение на сойките. Вече имаше яйца в гнездото на новата женска. От началото на мътенето вниманието на мъжкия към нея значително бе намаляло. В същото време брачните връзки с предишната му партньорка изглежда се заздравяваха. Той й носеше храна без намесата на орнитолозите.

— Обзалагам се десет към едно, че като се върнем, ще заварим там още едно гнездо — рече заинтригувано Бен. Без да откъсва очи от пътя, затършува в куфарчето си. — Ето черновата. Ще мълча, докато четеш.

Тери прегледа акуратно изписаните страници. Докладът бе подробен и чудесно написан. Баща й би останал възхитен. Бен изглеждаше благодарен за няколкото препоръки, които тя направи и я помоли да ги отбележи с молив на полето.

Стигнаха до Форт Майерс. Тери се обърна към прозореца и прекъсна възможността за по-нататъшен разговор. Гледката й бе донякъде позната от предишните пътувания до остров Санибел. Но имаше и големи промени. На места земята беше застроена до неузнаваемост.

— Разбирам те — обади се тихо Бен, сякаш доловил мислите й. — Местата са като хората. Понякога ти се иска да ги омагьосаш така, че да си останат завинаги същите.

Скоро минаха през търговската част на града и поеха по великолепния, ограден с кралски палми, булевард „Макгрегър“. Пред тях блестеше заливът Сан Карлос с тюркоазните си води, а сред него се кипреше заобиколеното от бяла пясъчна ивица зелено великолепие, наречено Санибел. Островът, където двамата с Бен се бяха любили за първи път.

Наближиха издигнатия насип, свързващ брега с острова. Лъхна ги свежият дъх на солена вода и прохладният бриз. Преминаха през гърбав подвижен мост. Прозрачните зеленикавосини води на плиткия залив лениво проблясваха в маранята. Пред тях тъмнееха горички от австралийски бор, а кокосовите палми поклащаха приветливо перестите си корони. Прекосиха още един подвижен мост, също толкова тесен и чудат, и вече бяха на самия остров.

Тери винаги бе харесвала красивата му растителност, дърветата, които надписваха като тунел над пътя. Те бяха част от спомените й. Но сега тук-там се извисяваха огромни гиганти от стъкло и стомана. Срещаха се лъскави луксозни магазини, а по Периуинкъл Уей — главната артерия на острова, бяха изникнали множество закусвални с неонови светлини.

— Радваш ли се, че отново си тук? — попита Бен.

— Всъщност да! — Тя забрави за миг и Аби, и яда си към Бен. — Къде се намира твоята къща?

— По-надолу, почти в края, където няма много туристи.

Тери познаваше мястото, но бе приятно изненадана, когато свърнаха най-сетне от пътя и отбиха по застлана с борови иглички пътека сред огряна от слънцето горичка. В самия край, на открита поляна, видя дървена къща със стръмен покрив и дълги стрехи, засенчващи верандата. Зад вилата се простираше белият пясъчен бряг. Ясно долиташе плясъкът на вълните.

— Бен! — възкликна. — Толкова е хубава! Ти сам си я проектирал, нали?

Той кимна и сложи ръка на коляното й.

— Радвам се, че ти харесва. Всъщност това бе мечта, която лелеех преди време, когато… очаквах един човек. Никога не съм мислил, че ще имам пари да осъществя някой ден тази мечта.

— Сигурно струва цяло състояние?

— Повече, отколкото съм спечелил досега от книгите. Потънал съм до гуша в дългове.

— Заслужава си!

Не откъсваха поглед един от друг. Чувстваха парещия дъх от неугасналата жарава на спомена за изживяното преди няколко дни край езерото. Ала съществуваше и споменът за Аби. Освен това колата на Дейв бе паркирана на алеята.

— Да влезем! — подкани я той.

Вътрешното оформление на къщата затвърди първото й впечатление за красота и изящество. Огромните, от тавана до пода, прозорци излизаха на верандата и гледаха на юг. Стените бяха с кипарисова ламперия, подът — също дървен, с разхвърляни по него ориенталски килимчета, доста избелели и износени, явно купени на старо. Имаше камина, облицована с коралов на цвят камък. Множество полици с книги. Два поставени под ъгъл дивана, тъй че на който и да полегне човек, ще вижда или пламъците на огъня в камината, или залива под прозореца.

Надникна в кухнята. Приличаше на корабна каюта — цялата в дърво и мед, а спалнята бе в бежови и меки синьо-зелени тонове. Огромното легло беше застлано с тъкана покривка, очевидно донесена от Южна Америка. Изгледът бе към открито море.

Устните й неволно се разтвориха, като си представи как двамата с Бен лежат прегърнати и гледат лунната пътека, а нощният бриз подухва пердетата. Тъмнокосата му глава почива кротко на възглавницата до нея, а ръката му я обгръща нежно в съня. Не, укори се сама. Такива мисли само ще засилят болката. Извърна глава, за да не би той да ги разгадае. Във всекидневната имаше плетени тръстикови кресла, добре заредено с напитки барче, по стените бяха окачени в рамка снимки на диви животни. Правени от Аби, разбира се. На бюрото прилежно бяха подредени папки и книги.

— Много е хубаво — каза тя.

Той повдигна рамене. Може би очакваше повече.

— Няма защо да стоим тук — каза. — Виждам, че Дейв вече се е излегнал на терасата с питие в ръка. Какво да ти донеса?

— Имаш ли лимонада?

— Ако Каси е заредила хладилника. Тя е местно момиче, което се грижи за домакинството, когато ме няма. — Замълча за момент и добави: — В другите две спални има нарове, защото възнамерявах да доведа студентски групи тук. Виж коя не е заел Дейв и се настани там.

Преди да обядват, поплуваха, после хапнаха на терасата сандвичи и около два часа се отправиха към залива Терпън, граничещ с резервата. Спряха пред яхт-клуба и Дейв се насочи към една от завързаните на пристана лодки. На въпросителния поглед на Тери той обясни, че притежава малка яхта, която държи на котва в залива. Всичко й се стори удивително непроменено — дървеният кей, застоялата вода около него, порутените хангари. Резерватът се простираше от плитките води на протока навътре в залива Терпън. Тук при отлив от тинестото дъно се подаваха грапави нащърбени скали — леговища на мидите. По-навътре се очертаваха зелените кръгли островчета на мангровите рифове. В заобикалящите ги сини води плуваха бели ибиси. В далечината блестеше откритият залив и отразяваше ярките слънчеви лъчи. Многообразието от птици в резервата бе невероятно — диви патици, примкари, орли-рибари, няколко вида чапли, ястреби, пеликани и какви ли не още. Не бе изненадана, че не забелязаха плашливата и рядка розова лопатарка. Тя се криеше в усамотените закътани местенца във вътрешността на резервата, далеч от гъмжащите с туристи яхт-бази и оживения път по дигата. Бен обясни, че миналата година видял един ден на зазоряване цяло ято лопатарки в местност, до която се стига след дълго провиране през джунгла от ниски храсти, шубраци и заблатени води. Птиците се издигнали на ято, подплашени от него или нечие друго присъствие — великолепен взрив от яркорозово в първите лъчи на зората.

— Това е удоволствието от нашата работа, истинската награда след скучната статистика, с която се занимаваме — посочи той бележника в скута й. — Човек не може дори да определи какво точно чувства сред дивата природа.

Тери можа само да кимне в мълчаливо съгласие. Към шест часа решиха да се връщат. Бен приготви вечеря — печени стриди, салата и бира. Вечеряха на терасата с изглед към морето. На запад небето преливаше от розово във виолетово. Вечерта бе приятна и тиха. С кротката си меланхолия тя сякаш пропъждаше всяка душевна болка. Като се прибраха вътре, Бен се зае с монографията си. Дейв се изтегна на един от диваните и се загледа в малкото портативно телевизорче. Тери мълчаливо разглеждаше албумите със снимки на птици. Чувстваше се уморена от разходката под силното слънце. Легна си рано и спа чудесно в разхлажданата от нощния бриз стая.

На сутринта обаче времето се промени. Нахлу студен фронт. Небето се покри със сиви облаци, предвещаващи дъжд. За всеки случай взеха в лодката по-дебели дрехи. Привършиха задачите, планирани за деня и изпратиха Дейв до пристана, където бе оставил колата си. Тери бе притеснена и се чувстваше малко неловко, че Дейв заминава и тя остава сама с Бен.

— Приятно прекарване, Дейв! — каза и му подаде багажа от лодката.

— И на теб! — усмихна й се той. — Гледай да не ти вземат ума на откриването.

— Какво откриване? — попита тя, надвиквайки шума от извънбордовия двигател, когато Бен насочи моторницата обратно към пролива.

— Тъкмо се канех да ти кажа.

— Какво да ми кажеш?

— През зимата Аби наема една от вилите на Карлтън. Сприятелила се с тях преди няколко години, когато живеела на острова Ще има изложба на нейни фотографии в тукашната галерия. Идният месец ще бъдат изложени в Ню Йорк. Включени са и някои снимки на птици… — Той замълча. — Откриването е утре вечер.

Тери се чувстваше смазана. Каква ли глупачка е изглеждала, като се опъваше и не искаше да идва с него! След като Аби е наоколо, не може да има никакви опасения.

— Смятам да отида и бих искал да дойдеш и ти — чу го да казва. — Разбрах, че твоята приятелка Лин Карлтън е тук за уикенда. Тя сигурно също ще присъства на откриването.

Тери продължаваше да мълчи. Не искам да оставам с него сама, мислеше. Дори при така стеклите се обстоятелства. За какво ми е унижението да стоя отстрани, докато той ухажва любовницата си?

— Тери — обади се кротко Бен. — Аби е добър човек. Сигурен съм, че ще я харесаш. Ти просто неправилно си изтълкувала нашите взаимоотношения. Не си разбрала и…

— Няма нищо за неразбиране! — тросна се тя с пламнало лице. — Не ме е грижа за теб и твоите приятели! Не може ли просто да обсъждаме работата, която сме дошли да вършим?

Но разговорът така и не потръгна. Отправиха се към остров Пайн под натежалото от облаци, прихлупено небе.

— Май ще вали — обади се Бен, нарушавайки продължителното мълчание. — Искаш ли да се връщаме?

— Не, освен ако ти не искаш.

Не бяха се отдалечили много навътре в залива, когато закапаха първите дъждовни капки.

— Сега вече наистина загазихме! — каза Бен и направи с моторницата широк завой обратно. — По-добре се облечи и завържи качулката.

След секунди дъждът се изля като порой. Студените шибащи струи образуваха плътна водна завеса. Нямаше никаква видимост. Лабиринтът от островчета и канали между тях загуби ясни очертания и се превърна в неразличимо сиво петно.

— Дръж се! — извика Бен. — Яхтата на Дейв е в един от тези канали, недалеч от насипа. Мисля, че ще успея да я открия.

Той наистина я намери. Бяха прогизнали до кости. Елегантната десетметрова яхта леко се поклащаше на котва. Дори да беше наблизо дигата с пътя, Тери не виждаше нищо. Дъждът се лееше като из ведро. Небето и морето се бяха слели в общ боботещ тътен. Бен привърза моторницата към яхтата и й помогна да се качи на палубата. За нейно учудване той отключи ниската махагонова врата на каютата със свой ключ.

— Използвам я от време на време, когато Дейв не е тук — поясни в отговор на въпросителния й поглед.

Тя кимна. Цялата трепереше и не бе в състояние да говори. Зъбите й тракаха.

— Тери — рече той разкаяно, сякаш случилото се бе негова вина, — ще настинеш, ако не махнеш тези мокри дрехи. Мисля, че Дейв държи тук някъде одеяла… — Отметна завесата към тясното спално помещение с почти триъгълна форма. Имаше две койки, застлани с груби сиви одеяла. — Ето. Поне ще можеш да се изсушиш и постоплиш.

Да не би да очаква да се съблека пред него? Тук и сам човек няма накъде да се завърти. Ще е смехотворно да пропълзи на койката и да се опитва да смъкне дрехите под одеялото.

— Поне… Поне се обърни — каза тя като нацупено капризно дете.

— О, да, разбира се — отзова се той на нареждането.

Деляха ги само сантиметри. Почти докосваше широкия му гръб, докато сваляше мокрите си дрехи и се увиваше в дебелото вълнено одеяло. Косата й бе мокра, беше й студено и я тресеше.

— Готово. — Искаше й се да пропълзи на койката и да се сгуши на топло. Или по-добре да се сгуши в прегръдките на Бен.

Той се обърна. В очите му видя същия огън, който бе зърнала край езерото на жеравите.

— Изглеждаш невероятно хубава така! — каза й.

— Хайде, мило момиче, лягай и опитай да се стоплиш — нареди грижовно и взе да събира нещата й. После съблече якето си. Кожата му бе настръхнала. По тялото й пробягаха тръпки, но този път не от студ.

— Ти също трябва да се изсушиш, Бен — каза тихо и му подаде другото одеяло.

— Добре. Ти лягай.

Тя го послуша. Дъждовните капки барабаняха по палубата.

— Още ми е студено — обади се Тери.

Той не откъсваше поглед от нея. Толкова е красив, мина й през ума. Като някой древен бог, слязъл сред смъртните.

— Ще те стопля, ако ми позволиш — прошепна й.

Тя не възрази, когато Бен легна до нея и я прегърна, ала продължи да трепери.

— Тери, скъпа, по-добре да легнем заедно и да се завием с двете одеяла. — Притисна я още по-плътно към себе си. — Ще ни бъде по-топло.