Метаданни
Данни
- Серия
- Силует на желанието (126)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Leave Me Never, 1984 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Румяна Кънчева, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,7 (× 24 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Сюзън Кери. Любовен зов
Американска. Първо издание
ИК „Арлекин-България“, София, 1993
Редактор: Ирина Димитрова
ISBN: 954-11-0128-3
История
- — Добавяне
Първа глава
— Все пак какво те накара да се върнеш тук? С парите на Моро би могла да заминеш за Европа… Би могла да отидеш където пожелаеш.
Тери отново бе обзета от неясното тревожно безпокойство, което я връхлиташе вече седмици наред. Приятелката й, Лин Карлтън явно го бе усетила, когато разговаряха по телефона преди няколко дни, и в момента нямаше търпение да я разпита. Тери обаче не възнамеряваше да задоволи любопитството й.
Братът на Лин, Джейми, им донесе джин с тоник. Тери му кимна и с наслада изпъна дългите си стройни крака под топлото слънце на Флорида. Бризът приятно галеше късата й руса коса. След чикагската зима ще трябва да използва всяка възможност да се попече, преди отново да започне работа на открито в парка „Ларсен“. Лицето й се изкриви в горчива гримаса. Скоро ще се срещне с Бен. Сърцето й се разтуптяваше само при мисълта, че отново е тук, толкова близо до него. Почувства почти непреодолимо желание да спре поглед на широките му рамене, на черната къдрава коса, в която вече се забелязваха сребърни нишки. Неволно устните й се разтвориха, като си представи сините му очи под дългите черни мигли. Към нея обаче тези очи щяха да бъдат студени и безмилостни. Е, поне тук, в сенчестия двор на семейство Карлтън, може да мисли само за хубавия тен и предстоящите си занимания като биолог.
Джейми й поднесе питието, а другата чаша разсеяно връчи на Лин. Той беше с няколко години по-млад от Тери и отдавна бе увлечен по приятелката на сестра си. Когато разбра, че Тери отново е във Флорида, той веднага я покани да им гостува във вилата на остров Санибел.
— Благодаря — рече Тери. — Ти си умник и джентълмен.
— Наздраве! — засмя се той. — Отивам да донеса и за мен и мигом се връщам.
— За нищо на света, братле — обади се Лин. Нямаше намерение да изпусне възможността да поговори с Тери насаме. — Този път разговорът е чисто женски.
Джейми разочаровано сви рамене, подхвърли: „Ще се видим на вечеря“ и се отправи към къщата.
— Така — наведе се напред Лин. — Сега искам да чуя истината.
— Предполагам… — Тери се поколеба — Причината е, че видях Бен по телевизията — призна накрая.
— А, значи си хванала предаването на Боб Дохърти. А аз се чудех.
Да, Тери беше „хванала“ предаването или по-скоро то я беше хванало ненадейно. Самотна и напълно объркана след смъртта на Филип, една сутрин тя бе включила телевизора на някаква научнопопулярна програма и изведнъж се озова срещу очите на Бен. Седеше на канапето с пресъхнала уста и треперещи колене. Бен говореше за новата си книга „Нуждата да обичаш“.
— Доста голям шум се вдигна около тази негова книга — отбеляза Лин. — Но не ми се вярва ти да одобряваш…
— Не, разбира се!
Също като покойния баща на Тери, и Бен беше педант по отношение на биологията. Тя знаеше, че първите му две книги — научни трактати върху птиците — биха накарали Хърбърт Даниълс да се гордее. Но в случая Бен беше решил да постави името и авторитета си под един общопопулярен учебник в съавторство с калифорнийския психолог Ейвъри Уайлдър. В предговора се отбелязваше шеговито, че Уайлдър е известен като представител на „АЗ“ поколението. Безупречните достойнства на Бен не бяха доукрасени с излишен коментар. Тери трябваше да му отдаде дължимото. В написаните от него глави той стриктно се придържаше към специализираната научна материя. Въпреки това, неговото сътрудничество с Уайлдър му бе спечелило смръщени физиономии и повдигнати в учудване вежди сред научната общественост. Колкото до Тери, книгата остави у нея неприятно чувство. Стори й се, че в коментарите на Бен се прокрадва цинична нотка. Дали пък самата тя не се е заблуждавала за неговото отношение към любовта?
— Ами тогава? — не спускаше очи от нея Лин. — Щом не си впечатлена, защо се връщаш в парка „Ларсен“ да работиш под негово ръководство? Имаш достатъчно пари, за да правиш каквото си искаш. А баща ти беше уважаван орнитолог в тази страна. Щяха да те приемат навсякъде да довършиш и защитиш дисертацията си.
— По-добър от Бен няма — отвърна Тери след кратко мълчание. — Дори да не съм винаги съгласна с него.
Не очакваше Лин да разбере. Кой би могъл да проумее как се бе почувствала, когато го видя на екрана — гледаше го сякаш умираше от глад и жажда. Засищаше се от вида на ъгловатото му лице, от изсечения профил, пиеше от бликащия в очите му темперамент, от безмилостния хумор на необикновено сините му очи…
— Не може да се отрече, че изглежда добре, както винаги — рече Лин.
Вярно е, помисли Тери. Разбира се, по лицето му се бяха появили нови бръчици, в черната му къдрава коса се прокрадваха сребърни нишки. Сега трябва да е на трийсет и пет. Но не беше остарял, с годините просто бе станал по-зрял и по-мъжествен. В разцвета на силите си той все още би трябвало да е пагубно привлекателен за жените. Нищо, че е разочарован от тях, и то благодарение на нея. Едва ли е живял като отшелник, след като тя го бе напуснала.
— Какво все пак се случи между вас? — попита Лин, връщайки я към настоящето. — Останах с впечатлението, че сте се скарали. Имаше ли любовна история помежду ви?
— Да — отвърна тихо Тери, вперила поглед в ръката си, където доскоро бе носила диамантения пръстен, подарен й от Филип Моро. — Бен и аз смятахме да се оженим.
— Не ми разказвай, ако не искаш — потупа я успокояващо Лин.
Бризът поклащаше нащърбените листа на банановите дървета, перестите клони на кокосовите палми и сенките им весело танцуваха из двора. Тери тръсна глава. Не желаеше да събужда болезнени спомени.
— Предпочитам да не говоря, ако не възразяваш — отвърна. — Миналото си е минало.
Чуха как един от съседите пристава с лодката до вълнолома и хвърля риба на чакащите пеликани. Зареяна в мислите си, Тери несъзнателно протегна ръка и откъсна цвят хибискус. Разтри го между пръстите си.
— Сега сигурно ще ти е доста трудно с него, нали? — попита Лин. — Като твой ръководител, отговорен за съдбата ти, искам да кажа.
„Трудно“ едва ли бе точната дума.
— Всъщност не бях сигурна дали ще ме приеме — отвърна Тери. — Но после пристигна писмо от декана с потвърждение, че професор Рено е съгласен. Предполагам… съгласил се е, защото се е чувствал задължен.
— Към баща ти ли?
— Да. — Тери хвърли смачканото цвете. — Бен винаги е имал силно развито чувство за дълг.
Същото тя си повтори наум следващия следобед, когато се отправи към парка „Ларсен“. Бен се съгласи по една-единствена причина, мислеше си. Направи го заради баща ми, в името на старото им приятелство и съвместната им научна работа. А не защото иска да ме види отново.
Прекоси с колата моста над залива и я лъхна дъхът на морето — млечносиньо в следобедната мараня. Пътьом Тери искаше да мине край университета, където преподаваше Бен и където сега тя бе официално записана да защити кандидатската си степен. Беше виждала снимки — обширна площ със стари дъбове в двора и бледожълти тухлени постройки. Ала й бе невъзможно да си представи мъжа, когото бе обичала някога, като надут солиден професор в университета. Горещото слънце на Флорида прежуряше през отворения прозорец и тя почувства, че кожата й започва да изгаря. Докато стигна до базата ще заприличам на рак, мина й през ума. Спря на отбивката, намаза си лицето с крем и сложи сламена шапка. А сега преставам да мисля за него, обеща си и отново се вля в движението.
В три и десет зави по пътя към базата, виещ се край горички от пинии. Вдясно имаше скоро насадени цитрусови дървета, собственост на Виктор Ларсен — сина на филантропа, оставил като дарение на учените парка „Ларсен“. Огромните му владения граничат с базата от три страни, спомни си Тери, борейки се с буксуването на колата в дълбокия пясъчен коловоз. След минута мина през железния портал на базата. Бавно подкара по алеята, засенчена от огромни клонести дъбове.
Огледа се нервно в огледалото за обратно виждане и изтри следите от крема. Свали шапката и прокара ръка през гъстата си къдрава коса с цвят на пчелен мед. Бе изгоряла въпреки крема, червилото почти не личеше, устните й бяха изпръхнали. Ако има късмет, Бен ще е на полето по това време и тя ще може да се освежи и да си почине малко.
Както и преди, базата й се стори като райско кътче. За нея тя винаги бе като самотен вълшебен остров, обвит в сияйна светлина, където тишината се нарушава само от шумоленето на ветреца в клоните и птичите гласове. Хърбърт Даниълс сполучливо бе избрал това място за изследванията си, които провеждаше всяко лято. Тук бе един от малкото останали резервати, където се срещаше застрашения от изчезване вид — горската сойка на Флорида. Сега тази птичка бе станала най-важното нещо в живота на Бен.
Сред дърветата пред нея се появи главната сграда — обвита в бръшлян вила в стил Тюдор, където се помещаваха лабораториите. Някога част от имението на покойния строителен магнат Олаф Ларсен, вилата, пристройките и местността наоколо сега се управляваха от частна фондация за опазване и изследване на дивите животни и растителния свят. Сърцето й прескочи като забеляза двамата мъже на верандата. Единият — червенокос и младолик, другият — широкоплещест, с ленена шапка на главата. По-едър от Бен. И рус. Въздъхна с облекчение. Не я напускаше обаче потискащата мисъл, че професорът може да е някъде наблизо и да наблюдава пристигането й. Спря колата пред стълбището и бе дружески приветствана.
— Добре дошла! — каза по-възрастният и протегна ръка. Беше около петдесетгодишен. — Аз съм Дейв Торнтън, директорът. Очаквахме ви, госпожице Даниълс.
— Наричайте ме Тери, моля — усмихна се тя по-бодро, отколкото се чувстваше. Пясъчнорусият, с атлетичен вид Дейв Торнтън й хареса.
— Добре, Тери. Предполагам, чувала си го и преди, но трябва да ти кажа, че се възхищавах от баща ти.
— Благодаря. Винаги ми е приятно да го чуя.
Червенокосият младеж, вероятно на не повече от двайсет години, се усмихна насреща й.
— След като доктор Торнтън не ме представи, ще трябва да го сторя сам. — Зелените му очи блеснаха закачливо. — Аз съм Арч Ванмитър, един от мъчениците на великия професор Рено. Добре дошла в нашата обител! Бих казал, че си нов декоративен вид, прекрасно попълнение на тук съществуващата флора.
— Здравей! — протегна ръка Тери. — Не съм сигурна дали трябва да се чувствам поласкана, или разтревожена.
— И двете са подходящи — намигна й той.
— Ще свикнеш с шегите му — поклати глава Дейв Торнтън. — Защо не паркираш от другата страна, срещу гаража, а пък Арч ще те съпроводи до твоята стая. Сигурно искаш да се освежиш, преди да слезеш в лабораторията и да се срещнеш с Бен?
Значи не е на полето, а тук, наблизо, точно както й подсказваше интуицията.
— Да, наистина — отвърна тя глухо.
Като продължаваше да бъбри приятелски, Арч Ванмитър й помогна да се регистрира в офиса, после понесе багажа й нагоре по стълбите. На втория етаж се намираше оскъдно обзаведената женска спалня, където тя и Бен се бяха любили преди шест години. С изключение на новия килим, нищо не се бе променило. Същата монашеска атмосфера, същите високи прозорци без пердета и със спуснати щори, три тесни легла с бели, изрядно опънати дамаски. Очевидно в стаята не живееше никой.
— Сама ли ще бъда тук? — попита тя и учудено се огледа. — Мислех, че има и други жени в базата.
— Има. Джанет Викъри. Събира данни за американския рис. Тя живее в една от вилите заедно с Ан Несбит, нашата икономка. Храни се безплатно, тъй като помага на Ан и се грижи за сина й Чарли. Понякога идват посетители на групи, както вероятно си спомняш. Тогава положително ще имаш съквартирантки.
Бен все още ли спи в мъжката спалня, искаше да попита Тери. Не, той сигурно също използва някоя от вилите. Нали вече е професор. Сложи чантата и сака върху едно от леглата и се извърна към червенокосия си придружител. Той я наблюдаваше с възхитен и малко тъжен поглед.
— Знаеш ли, наистина си красива! И умна, както разбирам. Жалко, че нямам изгледи за успех в сравнение с професор Рено.
Дали Бен го прави с всички студентки, запита се мрачно Тери. Изглежда изумлението се изписа на лицето й, защото Арч продължи:
— Хей! Бен не е толкова лош. Мислех, че знаеш. Разбрах, че си работила с него.
— Беше доста отдавна — овладя се с усилие Тери.
— Е, славата не го е променила… много. За добро или за лошо. Ще се видим долу. Когато си готова, ще те заведа в лабораторията.
Арч излезе и тя го чу да си подсвирква по стълбите. Стоеше неподвижно в средата на стаята и опитваше да се успокои.
Грабна тоалетните си принадлежности и хавлията и тръгна към общата баня в дъното на коридора. Със студения си каменен под, огромните размери, старомодните пиринчени кранове и матирания прозорец, засенчен от голям фикус, банята винаги й се бе струвала нереална, старинна останка от времената, когато базата е била частно владение.
На поставката пред огледалото беше забравено шишенце с одеколон. Дали е на Бен, запита се Тери. Тя отви капачката и вдъхна смътно познатия аромат. Ето ме наистина тук, рече си. Връщам се отново в живота му. За добро или за лошо.
След десет минути вече вървеше заедно с Арч по циментовата веранда и безуспешно се опитваше да изглежда спокойна. Арч отвори стъклената врата на главната лаборатория. Лъхна я познатият мирис на химикали. Едновременно с това зърна мъжа, заради когото бе дошла тъй отдалече — толкова необикновен и красив, че сърцето я заболя при мисълта как го бе напуснала навремето.