Бевърли Бартън
Изстрадана обич (12)

11.

Когато Джейкъб се върна в кухнята, Джени му подаде ученическата снимка на Беки Олмстед.

— Знаеш, че във виденията невинаги виждам всичко. А когато става дума за човек, обикновено различавам само косата, или очите, или…

Джейкъб я яхвана за раменете и я погледна с обич.

— Какво се опитваш да ми кажеш, малка сестричке?

— Във видението си видях косата и шията на жената… и краката и бедрата й.

— Видяла си и още нещо.

— Да. За миг зърнах лицето й. — Джени погледна снимката, която Джейкъб държеше в ръка. — Това е жената от видението ми. Сигурна съм.

Стомахът на Джейкъб се сви болезнено.

— Ще се свържа с майката на Беки и ще я помоля да дойде с мен до окръг Джеферсън.

— Съжалявам — промълви Джени. — Разбирам колко ще ти бъде трудно да кажеш на жената, че дъщеря й вероятно е мъртва.

Джейкъб кимна.

— Това е част от работата ми.

— Фактът, че тялото е намерено в езерото Дъглас, допълнително усложнява положението — намеси се Далас.

— В разследването ще участва не само шерифът на окръг Джеферсън, но и щатските власти.

— Доколкото познавам Ноланд Флойд, той едва ли ще търпи чужда намеса. Човекът е опитен служител на закона. Шериф е от почти двадесет години. Ще го оставя той да се разправя с щатските власти. Те не са мой проблем. А и се съмнявам, че те наистина ще се намесят.

— Щом стигнат до заключението, че в североизточните части на Тенеси вилнее сериен убиец, всички подразделения на закона в щата ще трябва да се включат в издирването му — отвърна Далас. — Но онова, от което трябва да се притесняваме лично ние, е дали този тип ще удари отново в нашия окръг.

— Да, зная. Изкушавам се дори да се явя по телевизията и да отправя предупреждение към всички червенокоси жени в окръг Чероки, макар да съзнавам, че не мога да го направя. Едно такова предупреждение би могло да предизвика паника в района. Като се има предвид, че три-четвърти от жителите по тези места са с шотландски и ирландски корен, процентът на червенокосите жени не е никак малък.

— Джаси и Рийв също се включват в този процент — обади се Джени.

Джейкъб и Далас се обърнаха и я зяпнаха изумено. По дяволите, тя имаше право. Защо дори не се бе сетил за тях? Особено за Джаси, която се ползваше с неособено добра репутация. Всеки, който не я познава достатъчно добре, би могъл да я помисли за лека жена. Каквато тя не беше. Но ако убиецът се вслуша в местните клюки…

— Джени, долови ли… — попита я Далас, но Джени го прекъсна по средата на изречението.

— Не, не почувствах връзка между опасността, която, според мен грози Джаси и Рийв, и мъжа, убил Беки Олмстед, но… — Черните очи на Джени се напълниха със сълзи.

— Но какво? — Джейкъб знаеше, че братовчедка му често се опитва да се престори, дори пред самата себе си, че някои от ужасните неща, с които се сблъсква във виденията си, не са истински. Само че вече неведнъж ясновидските й предсказания се бяха оказвали изключително надеждни и точни.

Джени тръсна глава.

— Не зная. Но ме измъчва някакво странно чувство, което не мога да обясня. Ако се опитам да проникна в съзнанието на убиеца…

— В никакъв случай! — Далас буквално изръмжа думите.

— Може би по-късно, след като си почина. Искам да помогна.

— Може би по-късно — съгласи се Джейкъб. — Но не и сега. Далас е напълно прав да те предпазва от теб самата. — Целуна бузата на Джени. — Довечера ще намина отново. — Обърна се към Далас. — Ела да ме изпратиш.

Далас последва Джейкъб на верандата и двамата заедно стигнаха до задния двор. Дръдуин, който спеше в единия ъгъл на верандата, се изправи и тръгна след тях. Небето беше облачно и мрачно. Далас протегна ръка и погали главата на кучето.

— Проведи онези телефонни разговори вместо мен. — Джейкъб отключи джипа. — Опитай се да разбереш дали и на други места в североизточната част на Тенеси има извършени подобни убийства. Както самият ти изтъкна по-рано, това може да е първото убийство в нашия окръг, но убиецът може да е вилнял другаде.

— Ще го направя. А довечера ще трябва да се обадим на Кейлъб и да го предупредим да не изпуска Джаси от поглед. За всеки случай.

— Той ще задава въпроси.

— Ще му отговоря.

 

 

Реба огледа внимателно подредената маса. Всички прибори си бяха по местата. Точно и както бе очаквала да бъде. Дора никога не би я подвела. За разлика от много други хора в живота й, които я бяха подвеждали в миналото и продължаваха да го правят и сега. Икономката й беше абсолютна надеждна, сигурна и изключително компетентна. Порцеланът, кристалът и среброто блестяха. В центъра на старинната махагонова маса с марката на „Дънкан Файф“ бе поставена ниска ваза с изящно подредени цветя. От съседната кухня се носеше слабо ухание на прекрасната храна, която Дора приготвяше за неделния обяд.

Ако само преди шест месеца някой й бе казал, че ще покани в дома си Джасмин Талбът, тя сигурно щеше да го сметне за луд. Реба не харесваше тази жена. Не, това бе твърде слаба дума, която не изразяваше истинските й чувства. Реба презираше Джаси още от времето, когато тя, едва шестнадесетгодишна, забременя нарочно от Джейми. Скоро стана повече от очевидно за всички, че бебето е било просто един капан, с който да си улови богат съпруг. Веднага щом Джейми й заяви, че няма да се ожени за нея, тя направи аборт. И до деня на смъртта на Джейми продължи да го преследва, отказвайки да му позволи да потърси щастието си с друга жена.

Реба все още беше в траур за Джейми — внука, когото бе обичала толкова силно. Беше я разочаровал безброй пъти, но тя му прощаваше всеки път щом разбиеше сърцето й. След като изгуби собствените си две деца — Джим младши и Мелани — Джейми остана единственият им наследник и приемник на фамилните богатства на семейство Ъптън. А след като през изминалото лято той беше брутално убит, Реба си бе помислила, че вече са изгубили всичко. Само че бе сгрешила. Като по чудо в живота им най-неочаквано се появи Кейлъб — внука, за съществуването на когото дори не бяха подозирали. Детето на Мелани. С времето Реба бе започнала да проумява, че Кейлъб е съвършено различен от Джейми. Той беше по-добрият от двамата. Беше силен и надежден мъж, на когото можеше да се разчита. Имаше добро сърце, беше дружелюбен и открит. Но и той, също като мъртвия си братовчед, имаше един непростим недостатък — влюбен беше в Джасмин Талбът.

Независимо от силната омраза, която изпитваше към Джасмин, Реба днес я бе поканила на обяд, за да достави удоволствие на Кейлъб. Беше твърдо решена да не повтори с Кейлъб грешките, които бе допуснала с Джейми. Щом Кейлъб наистина обичаше Джаси Талбът и имаше намерение да се ожени за нея, тогава на нея щеше да й се наложи да преглътне гордостта си и да приеме неизбежното, ако иска да задържи внука си в семейството.

Ако обаче се появеше и най-малката възможност за манипулиране на съществуващото положение, Реба мигновено щеше да се възползва от нея. Ако само можеше да накара Кейлъб да проумее, че Рийв Сорел е далеч по-подходяща за него…

— Всичко изглежда много красиво — обади се Джим.

Реба едва не ахна, чула гласа на съпруга си. Не беше го чула да слиза от горния етаж. Обърна се и му се усмихна.

— Искам днешният обяд да е съвършен. Заради Кейлъб.

Джим се приближи, прегърна Реба през раменете и я целуна по бузата.

— Много се гордея с теб, момиче. Зная, че днес няма да ти е лесно, но искам да знаеш, че постъпваш правилно. И двамата научихме урока си с Джейми, нали?

Имаше време, когато един такъв изблик на внимание и привързаност от страна на съпруга й щеше да я изпълни с вълнение и възторг, но сега изпита само умерено задоволство. Не че не обичаше Джим. Напротив, обичаше го и вероятно щеше да го обича до края на дните си. Но от доста време насам вече не бе влюбена в него. Освен това в живота й имаше друг мъж. Дод. Дали наистина бе влюбена в него? Да, помисли си тя, може би. Никога преди не й бе хрумвало, че би могла да се прокрадва крадешком до вилата си високо в планината, за да се среща с любовника си. С Дод обаче нещата не стояха точно така. Той я караше да се чувства различно. Пък и, технически погледнато, те двамата не бяха любовници. Все още. Миналата вечер прекараха заедно — пиха шампанско, държаха се за ръце и разговаряха почти до полунощ. След това се целунаха за довиждане.

През целия път до дома Реба се бе питала какво ще каже на Джим, ако случайно го завари у дома. Но него го нямаше. Напоследък все по-често му се случваше да отсъства по цяла нощ. Реба знаеше къде ходи — прекарваше нощта при Ерин Мърсър. Ако Джим си беше у дома, дали щеше да му каже истината? Дали щеше да си признае, че е била с Дод Кийфър? Че е влюбена в него?

Реба се отдръпна от Джим и тръгна около масата, преструвайки се, че проверява как са подредени приборите — нещо, което вече бе направила.

— Тази сутрин пропусна църковната служба.

Джим не беше единственият човек, когото не бе видяла в църквата. Дод също го нямаше. Семейството на Дод посещаваше презвитерианската църква, но Дод скоро след брака си бе приел вероизповеданието на покойната си съпруга. Реба се надяваше, че Дод ще й се обади днес, за да уговорят следващата си среща. Струваше й се странно, че на нейната възраст отново изпитваше нетърпеливо очакване и вълнение подобно на младо момиче, което едва изчаква срещата с първото си гадже.

— Извинявай, че не можах да те придружа до църквата днес — рече Джим.

Не последваха никакви други обяснения. Нито дума за това къде и с кого е прекарал изминалата нощ. След всичките тези години, след многобройните любовници и нощите, прекарани извън дома, може би наистина вече нямаше нужда от повече лъжи и измислени оправдания.

Реба вдигна гордо глава и го погледна право в очите.

— Няма нищо. Не е нужно да се извиняваш. Не и пред мен. Вече не.

Той я погледна замислено. Тя се усмихна загадъчно. Нека да си мисли каквото си иска. Нека да се чуди какво става.

 

 

Фарлан остави Веда да вика и беснее и, колкото и да е странно, дори изпита удоволствие да наблюдава гневните й изблици. Как бяха стигнали до тук? Той не само че вече не обичаше съпругата си, ами и като че ли се радваше на нещастието й. Не, това не беше истина. Фарлан не искаше Веда да се чувства нещастна, макар да съзнаваше, че никакви усилия от негова страна не биха могли да я направят щастлива. В този конкретен случай обаче той смяташе, че има право малко да я поизтормози. В края на краищата от тридесет години насам заплахата й за самоубийство висеше като прословутия Дамоклев меч над главата му. Беше се примирявал с това, защото се страхуваше да не направи нещо, с което да принуди Веда да стигне до крайности. И защото се чувстваше отчасти виновен. Беше изменил на брачните си клетви. Не само че си бе хванал любовница, ами и се бе осмелил да се влюби в нея.

Ако само можеше да върне времето с тридесет години назад… Не можеше да го направи; дори и да успееше да я намери, знаеше, че за тях двамата вече ще е прекалено късно. Тя може би вече бе омъжена. Сигурно имаше деца. А вероятно и внуци.

Веда, която плачеше безмълвно, а тялото й лекичко потреперваше, вдигна глава и го погледна. Изглеждаше доста жалка — като дебела, повехнала роза, готова всеки момент да се разпадне. Бедничката женица. Не трябваше да бъде толкова груб с нея, но, дяволите да го вземат, той беше вече на седемдесет и пет и не му оставаше още много време на този свят. Не очакваше нищо хубаво от живота и това бе започнало да го депресира напоследък. Момичето, на което плати, за да прекара предишната нощ с него, беше като глътка свеж въздух в скучния му живот. В момента, в който, най-накрая, успя да я накара да проумее, че не желае да правят секс, тя се отпусна и му разказа всичко за себе си. А той, на свой ред, й разказа за другите млади жени от нейния занаят, сподели за младото момиче, което бе обичал и изгубил.

Разговаряха, посмяха се и дори поплакаха заедно. Някъде около полунощ си поръчаха храна. След като се нахраниха, Фарлан се излегна на леглото, а тя се сгуши до него, все едно че му беше дъщеря. Изглеждаше толкова невинна. А Фарлан я възприемаше именно като такава — като негова дъщеря.

— Не мога да проумея как си могъл да ми причиниш това — промълви Веда и от гърлото й се изтръгна силно ридание.

— Не съм правил секс с нея — обясни той.

Веда рязко вдигна тава.

— Какво?

— Изпитвах нужда да поговоря с някого.

— Не разбирам. Двамата с теб разговаряме всеки ден.

— Права си — съгласи се той. — Може би съм изпитвал потребност да поговоря с жена, която е млада, забавна и не ме критикува постоянно.

Веда яростно го изгледа. Очите й вече бяха сухи, а на лицето й бе застинала гримаса на неодобрение и яд.

— Онова, което се опитваш да ми кажеш, е, че си искал да прекараш малко време с жена, която ти напомня за нея. Така е, нали? Намерил си си друга уличница, която да обичаш.

Фарлан изсумтя.

— По дяволите, жено, не съм влюбен в това момиче. Само прекарах няколко часа с нея. Не сме правили секс и вероятно няма да я видя никога повече.

— Вероятно?

— Никакво вероятно всъщност. Няма да я видя никога повече.

— Мислиш ли за нея? — попита Веда.

— Та аз се запознах с това момиче едва снощи. Защо да…

— Знаеш за кого говоря. За нея.

Можеше да я излъже и да се закълне, че през всичките тези години нито веднъж не се е сещал за нея. Но Веда мигновено щеше да усети, че я лъже.

— Да, понякога мисля за нея. Чудя се къде е. Надявам се да е щастлива. Надявам се да си е намерила добър мъж, да се е омъжила и — той преглътна мъчително — да си е народила деца.

— Искаш да кажеш други деца.

— Да, Веда, други деца.

— Мислиш ли понякога за…

— По дяволите, жено, няма ли да престанеш? Направих всичко възможно, за да ти дам онова, което искаше. Останах при теб, нали? Двамата се постарахме да продължим брака си заради Брайън. Миналото е мъртво и погребано. И ти предлагам да не се ровим повече в него.

Очите на Веда се разшириха; лицето й стана пепеляво бледо. Но преди да успее да я попита какво бе казал, че да я разстрои толкова силно, Веда се изтръгна от това състояние, стана от фотьойла и се приближи до него.

— Имаш право. Не трябваше да говоря за миналото. Аз… това няма да се повтори.

Той я потупа по рамото.

— Извинявам се, че бях толкова жесток с теб. Знаеш, че не говорех сериозно, когато ти казах да изчакаш със самоубийството.

Тя въздъхна драматично.

— Да, скъпи, зная.

Веда се усмихна. Победоносно? Злобно? Излезе от кабинета и затвори вратата след себе си. Фарлан въздъхна дълбоко. Прекоси стаята, изправи се пред камината и отмести картината, която висеше над нея. Отдолу беше личният му сейф. Той единствен знаеше комбинацията. Рядко го отваряше. В него съхраняваше само лични неща. Протегна ръка и бързо и ловко завъртя топката, използвайки нужната комбинация. Вратата на сейфа се отвори. Той бръкна вътре и извади един-единствен предмет. Снимката на млада жена. От там го погледнаха две изпълнени с живот лешниковозелени очи и той си позволи, дори и само за миг, да потъне в спомените за тази забранена любов.

 

 

Дод имаше чувството, че го мъчи махмурлук. Може би снощи, след като се раздели с Реба, бе пил твърде много. Не беше сигурен. Не си спомняше добре. Предишната вечер искаше да се люби с Реба, да консумира връзката им, но си даде сметка, че тя не е готова за подобна интимност. А той я обичаше достатъчно, за да я изчака да узрее за физическа близост. Ако само не беше женена… Ако само беше възможно да продължат живота си заедно. И двамата не бяха вече млади. Не им оставаше много време. Но дали тя някога ще се съгласи да се раздели с Големия Джим? Дали ще приеме доброволно да се откаже от престижа и привилегиите, които произтичат от факта, че е госпожа Джеймс Ъптън? Ще се чувства ли щастлива като съпруга на най-обикновен съдия?

Ако го обичаше, ако го обичаше истински, би могла.

Но точно в това беше въпросът — Реба обичаше ли го наистина.

Дод седеше в ресторанта на Джасмин, както правеше всяка неделя след църква. Както всеки път и днес си поръча пържено пиле. Тази сутрин не отиде на църква — нещо, което се случваше много рядко, но тъй като си легна едва на зазоряване, се успа и се събуди чак в единадесет часа. Сънят му беше неспокоен, изпълнен с налудничави сънища. Не, не сънища. По-скоро кошмари.

Какво ли ще си помисли за него Реба, ако някога научи какво бе направил? Щеше ли да го разбере и прости както бе сторила съпругата му? Негова Бет Елън беше изключителна жена. Невероятно сърдечна и човечна. Преди да си изгуби ума по Реба, той бе вярвал, че никога повече няма да обикне друга жена. Повечето жени никога не биха простили на съпрузите си, кривнали от правия път. Ето Веда, например, така и не прости на Фарлан. И не само че не му прости, ами превърна живота му в истински ад. А Дод до ден-днешен не преставаше да се измъчва от чувство на вина. В края на краищата именно той убеди зет си да го придружи до Ноксвил тогава. Само че не той, а Фарлан плати най-високата цена за прегрешенията им.

— Добър ден — поздрави Макс Фенъл, приближил се, заедно със съпругата си, до масата на Дод. — Изглеждаш толкова зле, колкото се чувствам аз. Снощи май наистина вързахме кънките и двамата.

Клодия Фенъл огледа Дод като продукт, който се канеше да купува. Макс стоеше непосредствено зад нея. На лицето му бе застинало странно изражение. Дод едва не пропусна хитрото му намигане, но веднага след това си даде сметка, че старият му приятел се опитва да му даде някакъв сигнал. Макс, несъмнено, искаше за пореден път да го използва като алиби. Нямаше никаква представа къде е прекарал Макс изминалата нощ. Не знаеше нито с кого е бил, нито какво е правил. Макс беше очарователен негодник, но двамата бяха приятелчета от години и това нямаше да е първия път, в който Дод да прикрива прегрешенията му.

— Казах на Максуел, че съм дълбоко разочарована от него. — Лицето на Клодия бе покрито с гъста червенина, в гласа й се долавяше неодобрение. — Мислех си, че би могъл да оказваш по-добро влияние върху него, Дод. Ама да си чувал за други такива като вас? Съдия и уважаван адвокат, които се забавляват заедно и се наливат с такива количества алкохол, че не могат да изтрезнеят до сутринта, за да се приберат по домовете си! И двамата сте вече прекалено стари за подобни лудории.

— Хайде, скъпа, не засрамвай Дод! — Макс прегърна Клодия, която потрепери от допира му. Очевидно беше ужасно разстроена от поведението на съпруга си. — Снощи двамата с него си научихме урока, нали? — Макс с поглед го умоляваше да подкрепи версията му.

— Определено го научихме. — Дод се опита да се усмихне на Клодия, но успя единствено да прикрие сърдитата си гримаса.

Макар че си падаше малко пуританка, Клодия иначе беше приятна жена и Дод не обичаше да я лъже. Донякъде обаче се утешаваше с мисълта, че щади чувствата й като й спестява истината. Ако той имаше съпруга като Клодия, изобщо не би му хрумнало да й изневерява. Твърде отдавна бе разбрал, че неверните съпрузи плащат твърде висока цена за прегрешенията си. А и не само те. Изневярата винаги влечеше след себе си неприятни последствия. Безразсъдното му поведение преди години едва не му отне човекът, когото ценеше най-много на света — неговата сладка Бет Елън. Не можеше да си обясни как така имаше мъже, които постоянно мамеха съпругите си. Големия Джим, например, беше същият като Макс. И двамата бяха долни и неверни копелета. Целият град знаеше за многобройните любовници на Джим. Как ли понасяше този срам Реба?

— Е, очевидно и двамата сте били твърде непослушни снощи — шеговито подхвърли Клодия. — Надявам се обаче, че за в бъдеще ще се държите като истински джентълмени.

— Хайде, ела, скъпа. — Макс подръпна жена си за ръката. — Сигурен съм, че Дод би предпочел да довърши обяда си на спокойствие. — Макс му хвърли изпълнен с благодарност поглед.

Тифани Рейд, понесла каничка с кафе, се приближи до масата му тъкмо когато Макс помъкна Клодия навън.

— Искате ли още една чаша, съдия?

— Да, благодаря. Бих искал и парче ябълков пай. Шарън май забрави, че винаги си вземам ябълков пай в неделя на обяд.

— Веднага ще ви донеса вашия пай. Шарън е заета в момента. Изпълнява голяма поръчка. — Тифани се наведе към него и продължи с по-тих глас, за да не я чуят от съседните маси. — Джейкъб и Далас поръчаха обяд за хората си, които трябваше да се явят на работа в почивния си ден.

— Да не би да се е случило нещо, за което не знам?

Снижила гласа си до шепот, Тифани отвърна:

— Да си остане само между нас, но — искам да кажа, че подслушах разговора на двама от заместниците на шерифа и не бих мота да твърдя, че това е самата истина — както изглежда в окръга се е появил друг сериен убиец.

Леденостуден, смъртоносен страх впи пипалата си в душата на Дод и се загнезди в корема му.

— Доколкото разбрах, хората на шерифа смятат, че една от местните проститутки е била убита от някакъв тип, който избива такива като нея и изхвърля телата им в реката. Трупът на последната е бил намерен в езерото Дъглас в окръг Джеферсън.

— Колко ужасно! — Изгубил внезапно апетита си, Далас остави салфетката си на масата и се изправи. — Днес май ще пропусна ябълковия пай. Стомахът ми не е съвсем наред.

Тифани го изгледа въпросително.

— Надявам се да се почувствате по-добре.

Той кимна и се насочи към вратата. Поспря пред дългата закачалка до входа, за да вземе палтото и шапката си. Излезе отвън и вдиша дълбоко хладния есенен въздух. Още един сериен убиец? Избиващ проститутки? Съмняваше се, че някой друг бе обърнал внимание на публикуваните в пресата съобщения за убити проститутки в североизточните части на Тенеси. Беше забелязал статията за първото убийство в „Елизабетън стар“, публикувана преди повече от десет години, когато двамата с Бет Елън гостуваха на семейството й. Тогавашната жертва беше млада жена от Джонсън сити. Не беше проститутка, а сервитьорка с репутация на развратница. Бяха публикували снимката й на първа страница. Красавица. Със сладка усмивка. И кестеняво-червеникава коса. Беше се загледал в снимката и не я забрави никога вече, защото убитата жена му напомни за едно друго червенокосо момиче, което двамата с Фарлан познаваха преди много години.

След първия случай последваха още. Дод започна да води архив, в който събираше всички публикувани материали. Абонира се за повече от дузина вестници, излизащи в североизточните окръзи на Тенеси и съседните на тях окръзи в Северна Каролина. Изрязваше всички статии, в които се описваха подобни убийства, и ги прибираше в тайния си архив. Смяташе, че някой ден може да напише роман за всичките тези убийства. През последните десет години бе отбелязал повече от дузина подобни престъпления. Три от жените живееха в района на Джонсън сити. Всеки път, когато прочетеше за поредния паднал ангел, Дод се изправяше пред грозната истина за самия себе си. И за пореден път осъзнаваше, че не съжалява особено за погубения живот на жертвите.