Бевърли Бартън
Изстрадана обич (10)

9.

Джейкъб просто не можеше да не изпитва съжаление към Амбър Чани, независимо от факта, че тя изглеждаше всичко друго, но не и симпатична. Ситно накъдрената й гарвановочерна коса — боядисана — съответстваше по цвят на дебелата очна линия, размазана от сълзите, и високите до коленете ботуши с изключително високи и остри токове. Когато пристигна в къщата на Джеръми Тимънс на „Клинтън роуд“, Джейкъб я завари да пуши цигара. Сега, докато чакаше нетърпеливо в канцеларията на шерифа за поредния разпит, тя пак пушеше. Все още отказваше да признае, че е работила за Тимънс, който бе неин сутеньор.

— Познавам го и това е всичко — повтаряше тя. — Беше ми познат.

— Не искате ли да ни съобщите имената на другите му приятелки? — беше я попитал Джейкъб още на местопрестъплението.

Тя бе издухала облак дим в лицето му и бе отвърнала:

— Не съм казвала, че съм му била приятелка.

Мууди Райън, най-младият заместник на Джейкъб, поклати глава. Беше застанал до бюрото на Джейкъб и гледаше през стъклото към Амбър, която потропваше нетърпеливо с крак в общото помещение и се оглеждаше притеснено наоколо. Приличаше на човек, който е готов всеки момент да побегне от сградата.

— Познавам Амбър от гимназията — рече Мууди. — Беше с една година по-малка от мен. На възрастта на сестра ми е. Нямах никаква представа, че — той снижи глас — си вади хляба по този начин. По дяволите, та тя има малко момченце. Майк Кроуч й наду корема още в девети клас, след което изчезна и се записа в армията, а тя остана да се оправя сама. Бях чул обаче, че Амбър все пак успяла да се дипломира и работела някъде в Нюпорт.

— Мислиш ли, че те помни? — попита Джейкъб.

— Може би. Сигурно.

— Защо тогава не опиташ да поговориш с нея? Предложи й чаша кафе. — Джейкъб кимна с глава към кафемашината, поставена в ъгъла на кабинета му. — Виж дали няма да можеш да я накараш да разбере, че животът на друга млада жена в този момент може би зависи от онова, което би могла да ни каже. Трябва час по-скоро да открием червенокосата жена, която Джени видяла в съня си.

— Добре. Ще опитам. — Мууди, подобно на останалите подчинени на Джейкъб, изобщо не се съмняваше в паранормалните способности на Джени. Всички те я бяха виждали в действие и знаеха, че не е мошеничка, опитваща се чрез измами и лъжи да измъкне парите на хората.

Мууди излезе от кабинета с чаша кафе в ръката и на вратата се размина с Пийт Холт, съдебния лекар на окръга. Джейкъб му даде знак да влезе.

— Какво имаш за мен? — попита Джейкъб.

Пийт се разположи на един стол, поставен встрани от бюрото на Джейкъб.

— Нищо по-различно от онова, което ти казах и на местопрестъплението. Причината за смъртта определено е удушаване. Предполагам, че Тимънс е бил толкова дрогиран, че изобщо не е разбрал как извършителят се е промъкнал зад него и е обвил около врата му въжето, което намерихме в къщата.

— Значи убиецът се е намирал съвсем близо до него, така ли?

— Точно така.

— Не открихме следи от борба или проникване с взлом. Амбър ни каза, че Тимънс обикновено оставял входната врата отключена, което означава, че всеки е могъл да влезе необезпокояван. Аз обаче смятам, че предвид професията на жертвата и факта, че нищо не е откраднато от дома му, той вероятно е познавал убиеца си. Съгласен ли си?

— Да. И аз съм на същото мнение.

— Имайки предвид предпазливостта на убиеца, какви, смяташ, са шансовете да намерим и други улики? Освен въжето?

— Почти нулеви. Но ако е оставил някаква следа, Бърт и Дуейн ще я открият.

— Дори и да го направят, съмнявам се, че това по някакъв начин ще ни помогне да предотвратим второто убийство. Точно в този момент убиецът може би е при жената, която, според Джени, също ще бъде удушена.

Джейкъб се изправи, приближи се до вратата, открехна я и видя, че Мууди вече разговаря с Амбър. Запита се дали младият му заместник ще успее да изкопчи някаква информация от госпожица Чани. Ако Джени не грешеше — а тя обикновено не грешеше — някъде навън се намираше една нищо неподозираща червенокоса жена, която може и да не доживее до следващия ден.

 

 

Той изпрати с поглед тялото, което се скри под водите на езерото. Беше тръгнал по „Магистрала 321“ и след пресечката й с „Магистрала 411“, пое към Сивиървил, а от там — към езерото Дъглас. По това време на нощта — беше малко след два сутринта — не се виждаше жива душа наоколо. Този път се бе видял принуден да убие Дина в родния си град, но след това се бе погрижил да се отърве от трупа далеч от дома. Щяха да изминат няколко седмици преди тялото й да бъде намерено — ако го намерят изобщо — а след толкова време идентифицирането му щеше да бъде силно затруднено. Но дори и да я открият и идентифицират веднага, никой не би могъл да го свърже по някакъв начин с Беки Олмстед — последното тяло, завладяно от Дина. Само трима човека знаеха за срещата му с нея тази вечер. А сега двама от тях бяха мъртви. Тимънс, противното копеле, щеше да си остане мъртъв навеки. Тя обаче щеше да се върне отново. Винаги го правеше.

Той вдиша дълбоко утринния въздух и душата му се изпълни със задоволство. Беше мъртва. За пореден път бе успял да я победи. Сигурно беше много глупава, щом все се връщаше и си мислеше, че той няма да намери достатъчно сили, за да се отърве от нея. Сексуалното удоволствие, което изпитваше с други жени, бледнееше в сравнение с удовлетворението да чука Дина само миг преди животът да я напусне, да люби красивото й тяло — топло и меко дори и след смъртта. Комбинацията от секс, последван от смърт, възбуждаше и стимулираше всяка клетка от тялото и ума му. В тези моменти се чувстваше по-жив от всякога. Сега, когато бе извършил с Дина техния толкова често повтарян ритуал само няколко дни след последния път, той започна да проумява, че независимо от големия риск, част от него вече се надяваше, че тя няма да чака цели месеци преди да се появи отново. И макар че често му се искаше тя да си отиде и да не се връща никога вече, с времето започваше да се съмнява, че ще може да се лиши от нея завинаги.

Започна да трепери от студения нощен въздух и се прибра на топло в колата. Настани се зад волана, а след това се обърна и погледна към багажника. Надяваше се, че не е оставил никакви следи при транспортирането на тялото. Преди да я качи в колата, той внимателно я бе увил в полиетиленов чаршаф, който щеше да изгори по-късно заедно със собствените си дрехи и ръкавици.

Затвори очи и за пореден път се наслади на спомена за любовния акт и последвалото убийство. Еуфорията, която изпитваше единствено с Дина, удължаваше момента на удоволствие и удовлетворение. Изпитваше не само сексуална наслада, но и дълбоко вътрешно задоволство, породено от факта, че за пореден път бе успял да наложи властта си над жената, която го бе отблъснала на времето.

— Сега не съжаляваш ли, Дина? — високо попита той. — Не ти ли се иска да бе обичала мен, а не него?

 

 

Джейкъб изпи последните капки кафе от голямата чаша, която бе напълнил преди по-малко от пет минути. В нощи като тази имаше нужда от много кофеин, който изостряше вниманието му и не му позволяваше да заспи.

Не успяха да постигнат нищо с Амбър Чани. Дори и Мууди не можа да я убеди. След като я разпитваха часове наред, тя най-сетне помоли за адвокат. И, по точно, за Макс Фенъл. Само че така и не успяха да се свържат с Макс и тя, в крайна сметка, се съгласи да повикат племенника на Макс, който беше и негов партньор, Кристофър. Крис Боутрайт, син на сестрата на съпругата на Макс, бе прекарал целия си живот в Чероки Пойнт. Завърши гимназия заедно с Джейкъб. Двамата обаче се движеха с различни тайфи и не бяха приятели. Когато преди около половин час Крис се появи в кабинета му, Джейкъб поговори с него накратко и се опита да го убеди, че трябва да посъветва Амбър да бъде напълно откровена с тях. Изтъкна, че животът на една жена зависи от това.

— Знаеш, че Джени неведнъж е помагала на местните органи на реда — рече му Джейкъб. — Опитай се да накараш Амбър да разбере, че отказвайки да ни съобщи имената на останалите момичета, които работят за Тимънс, особено пък ако между тях има и червенокоси, тя на практика осуетява усилията ни да спасим човешки живот.

Джейкъб се разположи зад бюрото си, остави празната чаша на кожената подложка и погледна часовника си. Три и четиридесет и пет. Затвори очи, вдигна ръце и разтърка с пръсти затворените си клепачи. После, без да отваря очи, отметна глава назад и я завъртя наляво и надясно. Беше уморен. Нощта се оказа твърде дълга, а както изглеждаше, щеше да му се наложи да подремне малко в кабинета си, защото не виждаше никакъв шанс скоро да се прибере у дома и да си легне в собственото легло. С времето беше установил, че една десетминутна дрямка вършеше чудеса и му позволяваше да запази ума си бистър.

Обикновено му бяха нужни само минута-две, за да се унесе, но тази вечер, преди да се отпусне напълно и да потъне в сън, в съзнанието му изникна неканеният образ на жена. С топла, подканяща усмивка. Широко разтворени за прегръдка ръце. И тяло, облечено в прозирна нощница от атлаз.

Възбуждаше се само при вида й. Джейкъб рязко отвори очи.

— По дяволите!

Жената, появила се мислите му и предизвикала болката в слабините му, беше Рийв Сорел.

Не се тормози толкова! Подсъзнанието ти просто ти играе номера. Винеше Джени за това. Джени, която му бе пуснала мухата, че той е човекът, предопределен да пази и защитава Рийв. По дяволите, по-скоро той се нуждаеше от защита в компанията на тази дяволски надута жена.

Съсредоточил се изцяло върху опита да се концентрира и да прогони от главата си образа на оскъдно облечената и съблазнителна Рийв, Джейкъб не чу, че някой отвори вратата на кабинета му. Подскочи неволно, когато внезапно видя Крис Боутрайт да стои пред бюрото му.

— Какво ти става, по дяволите! Не си ли чувал, че хората обикновено чукат, преди да влязат в нечий кабинет? — възкликна Джейкъб.

— Но аз почуках.

— О! Е, какво става? Успя ли да влееш малко здрав разум в главата на клиентката си?

— Може би — отвърна Крис. — Ще бъдат ли повдигнати обвинения срещу нея и другите момичета, ако признае, че Тимънс е бил неин сводник и назове имената на останалите момичета?

Джейкъб изсумтя.

— Не е нужно да признава, че по някакъв начин е нарушила закона. Единственото, което искам от нея, са имената на останалите момичета, които работят за Тимънс. Като започне най-напред с червенокосите.

— Имам ли думата ти, че…

Джейкъб нетърпеливо махна с ръка.

— Да, да, имаш думата ми.

— Момичета, които работят за Тимънс са общо седем. Две от тях са червенокоси.

— Имена? Адреси?

— Червенокосите са Ейприл Фаулър и Беки Олмстед. И двете живеят в Чероки Пойнт. Мисля, че можем веднага да установим адресите им. Амбър смята, че Ейприл живее с приятеля си някъде на Осма улица. Беки все още живее у дома с родителите си, но Амбър не знае адреса.

Джейкъб се изправи.

— Има ли някаква представа с кого може да са били тази вечер Ейприл и Беки?

— Никаква — отвърна Крис. — Понякога мъжете се свързват директно с Тимънс, но често самите момичета сами забърсват клиентите си.

— Благодаря. — Джейкъб заобиколи бюрото си и стисна ръката на Крис. — Кажи на Амбър, че може да се прибере у дома, но да не напуска града. Може да се наложи да я потърся за допълнителна информация.

В мига, в който адвокатът напусна кабинета му, Джейкъб се захвана за работа, опитвайки се да установи адресите на двете червенокоси жени. Нощта вече преваляше. Жените може би вече си бяха у дома в тези ранни утринни часове. Джейкъб се надяваше да ги намери и двете в леглата им. Живи и здрави.

 

 

Прикова бездънните си зелени очи върху лицето й, а след това бавно ги плъзна надолу, оглеждайки внимателно всеки сантиметър от голото й тяло. Тя вдигна поглед към него и затаи дъх. Беше голям и твърд, излъчваше мъжественост и сила. Осъзна, че той смята да я докосне. Погледна го нетърпеливо и се усмихна подканящо. Той прокара пръсти по бузата й, зарови ги в косата й и погали главата й. Тя се задъха от удоволствие. Привлече го към себе си, придърпа главата му надолу и впи жадните си, нетърпеливи устни в неговите. Тялото й се разтресе от желание, неизпитвано никога преди. Пожела го отчаяно.

Рийв рязко се събуди, извика уплашено и седна в леглото. Господ да й е на помощ! Зърната й бяха твърди от обхваналата я възбуда. Цялото й тяло бе окъпано в пот, а слабините й пулсираха от сладка болка.

Рязко отметна завивките, стана от леглото, наметна атлазения си халат и нахлузи на краката си атлазени чехли в същия цвят. Погледна часовника на нощното шкафче. Наближаваше четири сутринта. Май щеше да е най-добре да не си ляга повече. Знаеше, че тази нощ повече няма да може да заспи. Само мисълта за още един еротичен сън с Джейкъб Бътлър като главно действащо лице й бе достатъчна, за да пожелае да остане будна до края на живота си.

Какво й ставаше, по дяволите? Защо бе сънувала точно този груб и невъзпитан дивак? Та тя дори не го харесваше! Как е възможно да сънува точно него?

Прекоси тъмната спалня, осветена единствено от лунните лъчи, проникващи пред пердетата, и отвори вратата, която водеше към помещението, което бе едновременно кухня и всекидневна. Приближи се до мивката, запали лампата и се зае да си приготви кафе. Беше донесла от къщи от любимата си марка. Разглезена от скъпото и ароматно кафе, което бе пила през целия си съзнателен живот, Рийв имаше чувството, че сервираната в заведенията напитка има вкус на помия.

Докато чакаше кафето, тя надникна през кухненския прозорец и огледа павираната алея и паркинга, осветени от силна улична лампа. Черният асфалт блестеше, мокър от дъжда. По алеята бяха полепнали мокри листа. Рийв отмести поглед вдясно към съседната вила и, спомнила си, че тя се обитава от семейство на средна възраст, въздъхна с облекчение. След като се събуди така неочаквано от преживяния на сън кошмар — а съня, в който целуваше Джейкъб Бътлър наистина си беше кошмар! — Рийв се чувстваше изнервена и неспокойна. Ако си беше у дома в Чатанууга, заобиколена от познати предмети и успокоена от присъствието на семейството икономи, които живееха в апартамента над гаража, и от близостта на телефона, тя щеше да се чувства сигурна и защитена.

„Можеше да отседнеш при Джаси. Тя учтиво те покани да останеш при нея докато си в Чероки Пойнт, но ти предпочете да наемеш тази къщичка и да живееш сама.“

Сама. Тази дума изникваше в съзнанието й отново и отново. И я характеризираше най-точно от всички останали. Сама. Съвсем сама. Беше сама откакто почина майка й. Имаше няколко далечни братовчеди и само един престарял чичо по майчина линия. Лесли, майка й, беше единствено дете, а братът на баща й бе умрял още като дете.

В определен смисъл обаче, Рийв бе живяла сама през целия си живот. Даже и по времето, когато и двамата й родители бяха живи. Те я обожаваха, осигуряваха й всичко, което можеше да се купи с пари, но тъй като бяха прекарали твърде много години без деца, бяха така погълнати един от друг, че понякога като че ли напълно забравяха за нея.

Когато беше бебе за нея се грижеше медицинска сестра, заменена след това от цяла серия бавачки — четири на брой — които се грижеха за нея до четиринадесетгодишната й възраст. Вместо в държавно училище, Рийв бе посещавала подготвителното девическо училище в Чатанууга. Излизала бе единствено с момчета, които учеха в „Маккали“ и „Бейлър“. Живяла бе живота на привилегирована американска принцеса, но дали някога е била истински щастлива?

Когато кафето стана готово, тя си сипа пълна чаша, отиде във всекидневната, седна на канапето и остави чашата на масичката пред нея. Взе дистанционното и пусна телевизора. Докато прехвърляше каналите, осъзна, че изборът не е кой знае колко голям — няколко канала за платени обяви и стари филми и още няколко новинарски канала. Спря се на един филм, разпознала главните актьори — Кларк Гейбъл и Гриър Гарсън. Обожаваше старите филми още от детските си години. Особено пък романтичните ленти. Понякога прекарваше неделните следобеди сама — гледаше филм след филм, опитвайки се да задоволи типично женския си копнеж за нежност и романтика. Имаше много любими филми, но тези от тридесетте и четиридесетте години бяха абсолютните й фаворити.

Продължи да отпива от вкусното и ароматно кафе, приковала поглед върху екрана, където Кларк сграбчи Гриър, целуна я и я остави без дъх. Помисли си, че щеше да се почувства на седмото небе, ако имаше и малко кекс, пай или някаква суха паста.

Внезапно актьорите на малкия екран, които бягаха с едно рено, за да се оженят, претърпяха някаква метаморфоза и от Гриър и Кларк се превърнаха в Рийв и Джейкъб. Тя премигна няколко пъти, за да прогони странното видение и отново насочи поглед към телевизора. Въздъхна дълбоко, видяла отново старите звезди на екрана.

Я се стегни, сърдито си рече тя. Трябваше да престане да сънува Джейкъб Бътлър. Трябваше да спре да си мисли и фантазира за него. Щеше да се побърка, ако не успееше да си наложи някакъв самоконтрол.

Ти не го харесваш. И той не те харесва. Джейкъб беше последният мъж на земята, когото би пожелала.

Но, ако това беше истина, защо не можеше да го прогони от мислите си? И насън, и наяве?

 

 

Джейкъб Бътлър се сбогува с майката и втория баща на Беки Олмстед. Дъщеря им им бе казала, че тази събота вечер има среща, след което ще остане да преспи у приятелката си Амбър Чани и ще се прибере у дома някъде преди обяд в неделя.

— Обеща да си дойде навреме за църква — каза му майката на Беки.

— Да, за да се изповяда! — Вторият баща на Беки, побелял грубиян с воднисти очи, гневно изгледа Джейкъб. — Беки може да заблуждава майка си, но не и мен. Сигурен съм, че тази нощ се е овъргаляла с някой тип в града. Това момиче има морал на разгонена улична котка.

Джейкъб се настани зад волана на своя „Додж Рам“ и затвори вратата. Преди половин час бе заварил Ейприл Фаулър у дома с последния й приятел и, поне за момента, я бе изключил от списъка на евентуалните жертви. Но тъй като родителите на Беки не я бяха виждали от събота след обяд и нямаха никаква представа къде може да е — тя определено не бе прекарала нощта при Амбър — на Джейкъб не му оставаше нищо друго, освен да я обяви за изчезнала. Дали наистина Беки бе жертвата от видението на Джени? И ако е така, откъде да започне издирването й?

Изкара колата от алеята пред къщата им и подкара обратно към сградата на съда. Ако се придържа към стандартната процедура за издирване на изчезнали лица, той едва ли щеше да открие Беки през следващите няколко часа или дори няколко дни. Молеше се тя да не е попаднала на някой жесток и студенокръвен убиец и да се появи у дома си по-късно сутринта, за да придружи майка си на църква.

Джейкъб тъкмо паркираше джипа си на определеното за него място зад сградата на съда, когато клетъчният му телефон иззвъня. Той вдигна веднага.

— Бътлър на телефона.

— Джейкъб, обажда се Далас.

— Предполагам, че Джени иска да разбере какво става. Можеш да й предадеш, че стеснихме кръга на евентуалните жертви до две жени. Едната е налице, но другата, младо момиче на име Беки Олмстед, липсва и аз нямам никаква представа откъде да започна издирването й.

— Започни от най-близкия поток или езеро — отвърна Далас.

Коремът на Джейкъб се сви болезнено.

— Джени е имала друго видение.

— Да.

— Да разбирам ли, че Беки Олмстед — ако приемем, че тя е нашата жертва — няма да е жива, когато я намерим?

— Боя се, че да. Джени видя мъртвото тяло на жената, потънало на дъното на някакъв дълбок водоем.

— Удавила ли се е?

— Джени не смята така. И в това видение, както и в предишното, тя видя някаква черна панделка, привързана около врата на жертвата. Предполагаме, че жената е била удушена.

Джейкъб долови колебанието в гласа на Далас.

— И?

— Който и да е човекът, отговорен за смъртта й, той е изнасилвач и убиец. Според Джени момичето е било безжизнено, когато я изнасилил, което означава, че той или я е упоил, или просто я е ударил, за да изгуби съзнание.

— Джени е видяла това и в двете видения? По дяволите, сигурно е било много мъчително да стане свидетел на нещо подобно. Изнасилване и убийство.

— Така е. Беше мъчително. Тя все още е в банята и не може да спре да повръща. Второто видение било много по-ярко и образно от първото. Успяла дори да зърне за миг тялото на убиеца, но само от кръста надолу.

— И?

— Ами неговият инструмент е по-скоро малък. А космите около него били кафяви на цвят. — Далас въздъхна с отвращение. — Зная, че на това описание отговарят четиридесет процента от мъжете и че тази част от анатомията обикновено не се излага на показ, но това е всичко, с което разполагаме.

— След като арестувам заподозрените, ще ги накарам да си свалят панталоните за обстоен оглед на интимните им части — саркастично подхвърли Джейкъб.

— Да, направи го — процеди Далас. — Виж, трябва да затварям. Искам да отида да видя дали Джени е добре.

— Ей, попитай я дали би могла да установи приблизително района, в който онзи е изхвърлил тялото.

— Ще го направя, но не веднага. Прекалено е изтощена в момента, за да ни бъде от полза. Трябва й малко време да си почине. Намини към нас по-късно сутринта.

Джейкъб прибра клетъчния телефон в калъфа, окачен на колана на панталона му, и стовари юмруци върху волана. Още две убийства. Едното тяло вече бе в моргата; другото бе погребано в дълбок водоем. А убиецът се намираше на свобода. Някакъв ненормалник, който се възбужда от тялото на изпаднала в безсъзнание жена и я убива веднага след това. Психар, посегнал на живота на млада червенокоса проститутка.