Мари Кордоние
Обичам те, проклетнико (7)

7.

— Къде е Жан?

Клер погледна въпросително Шарис Едмон.

— Къде е Филип?

— Нямам представа.

— Виждаш ли, и при мен е така.

Шарис направи път на Клер в офиса на Жан и се подпря на претрупаната маса.

— Той искаше да изтегли напред предметните снимки, но после промени решението си и изпрати всички вкъщи. От два часа го няма и се чудя дали трябва да го търся, или пък да обявя, че напускам.

Клер я погледна смаяна.

— Но защо?

— Защото той е едно дърво без разум и без сърце. Сега пък смята, че съм влюбена във Филип Равон. Смешно е дори да се говори за това…

— Мъже — въздъхна Клер със сестринска привързаност. — Сигурно трябва да го удариш с камерата по главата, за да разбере най-сетне, че коленете ти омекват само като го видиш да влиза в стаята.

— Може би ще го направя някой ден — промърмори мрачно Шарис. — А тебе къде те стяга челикът? Не си намерила часовника, нали?

— Откъде знаеш?

— Е, знам колко е две и две. По принцип има само един шанс за всички ни.

— И той е?

— Трябва да продължим да работим, като че ли нищо не се е случило и да се опитаме да открием виновника. Сигурна съм, че е човек от екипа. — Шарис не забеляза, че Клер пребледня още повече. — Опитах се да направя един списък. Трябва да е някой, който спешно се нуждае от пари или пък живее по-нашироко, отколкото позволяват възможностите му.

Пред очите на Клер се появи италианската спортна кола на Филип. Почувствува, че дланите й се навлажниха.

— Може пък да откриеш нещо — промълви тя пресипнало. — Какво мислиш да правиш, ще уведомиш ли полицията?

Шарис вдигна рамене.

— Ще зависи кой е. За Жан и за поръчката ще е най-добре, ако сами си оправим нещата. Не искам разправии с полицията.

— Всичко за Жан. — Клер се усмихна тъжно. — Мислиш ли, че някога ще забележи колко го обичаш?

Шарис замълча и Клер разбра, че тя не искаше да обсъждат тази тема. Преди мълчанието да стане тягостно, тръгна да си върви.

— Окей, обади ми се, ако имаш нужда от мен. Вкъщи съм. Предполагам, че Филип Равон ще бъде въодушевен от предложението ти. Когато преди му споменах да съобщим на полицията, той едва не припадна.

Макар че подобна идея противоречеше на характера на Клер, на чувството й за справедливост и на почтеността й, тя с нищо не възрази. Надеждата, че нещата можеха да се обърнат към добро, беше просто абсурдна, но не можеше да се прости с нея.

Шарис не отговори. Облегна се на бюрото и потъна в съзерцание на подпряната на стола маратонка, която някога е била бяла. Чувството, че е наблюдавана, наруши вглъбеността й. То се появи неочаквано и тя вдигна поглед.

— Жан…

Откога ли стоеше там? Защо лицето му изглеждаше така странно?

— Пак ли се е случило нещо?

Шарис бързо се изправи, още веднъж готова за най-лошото.

— Къде беше през всичкото това време?

Жан се приближи.

— Ходих…

— Наистина необикновено занимание за един американец. — Шарис се скри зад иронията. — И какво те кара да вършиш такива неща?

— Яростта. — Жан изглеждаше неспокоен. — Студена ярост…

Заклещена между него и бюрото, Шарис се опита поне външно да запази спокойствие.

— С гняв няма да промениш нещата, Жан. Приеми моето предложение. Нека продължим да работим, като че ли нищо не се е случило. Ако Равон се включи в играта, имаме шанс да изясним нещо, преди „Селект“ да са научили.

— Кой говори за този глупав часовник. Бесен бях и си мислех, че защитаваш Равон, защото си влюбена в него.

Шарис предпазливо си пое дъх.

— А сега вече не го ли мислиш?

— Вие имахте любезността да оставите вратата отворена. Клер и ти…

— О! — Шарис почувствува, че се изчервява като смутено девойче.

— През тези два часа открих, че не съм толкова бесен, колкото ревнив, Шери…

При тези думи Клер успокоена напусна мястото, от което подслушваше. Тя бе изпратила Жан в офиса с недвусмислен жест, след като се сблъска с него в коридора.

Потисна спонтанната си завист и излезе от ателието. И Жан и Шарис заслужаваха малко помощ от съдбата. Както и да приключеше историята с изчезналия часовник, тя не би могла да промени чувствата им един към друг.

Клер, напротив, трябваше да избира между това да се примири с бягството на Равон в чужбина или пък да го посещава в затвора. В този момент нито една от двете възможности не й се виждаше особено желана.

Когато телефонът иззвъня, Клер лежеше във ваната, потънала в пяна. С една не особено изискана ругатня тя се изправи и намокри Карузо, който както винаги лежеше на пухкавото килимче пред ваната.

С невероятен скок той се отдалечи на безопасно разстояние, докато краката на Клер оставяха мокри следи към телефона.

— Кой е, моля?

Не повярва на ушите си, когато чу непознат мъжки глас да казва:

— Клод Серто, доктор Белмон. Ръководя правния отдел на „Селект“.

О, небеса! Всичко беше свършено. Някой е подшушнал на „Селект“ и сега полицията щеше да дойде. Клер стисна слушалката и затърси трескаво някакво оправдание, някакъв аргумент, но този Серто изобщо не й даваше думата.

— От колеги разбрах, че търсите работа, госпожо.

— Какво? — Добре ли чуваше?

— Както сигурно знаете, фирмата ни има намерение да завладее американския пазар и една млада колежка, която има не само американско гражданство, но и е учила в Щатите и говори перфектно нашия език, би била подходящ сътрудник за правния ни отдели.

Клер се изкашля.

— Означава ли това, че ми предлагате работа?

Серто се засмя.

— Да речем, че ви предлагам да дойдете на един разговор при мене, заедно с документите си, госпожице. Ако успеем да се споразумеем, напълно е възможно да ви предложим трудов договор. Предполагам, че знаете адреса на бюрото ни в Женева? Можете да ми посочите някакъв срок, когато ще имате време…

Бе просто невероятно! Назначение! След всички напразни опити и разговори най-после отново истинска работа. Работа като адвокат, а не като ефектно нагласена фотографска кукла, при която е все едно дали в главата й има пълен вакуум или не. Клер пое дълбоко въздух и в същия миг настъпи отрезвяването.

Господата от „Селект“ едва ли биха желали адвокатка, която бе достатъчно глупава, за да се остави да й откраднат най-новия прототип на техния пазен в строга тайна продукт. Избухването на скандала бе въпрос на дни, а с него щяха да пропаднат и шансовете й за нов живот.

Мълчанието й бе разтълкувано по съвсем различен начин.

— Разбирам, че обаждането ми ви изненада, доктор Белмон. С удоволствие ще ви дам възможност да помислите. Да се уговорим така. Ще се обадите на секретарката и ще й кажете кога ще дойдете на разговор. Ще се опитам тогава да бъда на разположение. Виждате, че предложението ми е съвсем сериозно. Обмислете го на спокойствие. Може да бъде интересно и за двете страни.

Събеседникът й от другата страна на линията отдавна бе приключил разговора с един приятелски поздрав, а Клер все още държеше слушалката в ръка. Какво чувстваше? Радост? Надежда? Недоверие? От всичко по малко. Какво можеше да направи, за да осъществи тази уникална възможност?

Клер потрепери. Мократа й кожа настръхна и тя се върна в действителността. Изтича в банята и отново се мушна във ваната. Приятното спокойствие обаче бе изчезнало. Какво трябваше да направи? Възможно ли бе да говори с Филип? Можеше ли да се опре на доброто, което с положителност се криеше у него?

И все пак какво можеше да го накара да се откаже заради нея от големия си удар, който сигурно бе планирал отдавна? Трябваше да знае какво изпитва той към нея.

Любов? Трудно бе да се каже. Та нали тя самата след първата нощ си бе забранила категорично всякакви клетви и любовни обяснения. Как можеше сега да го пита за това.

Спомняше си часовете на нежност, които бе прекарала с Филип. Не бе далеч от мисълта за едно общо бъдеще. Ако тя си намереше място като адвокат, а Филип вложеше малко повече усърдие в своята работа, сигурно щяха да имат достатъчно пари, за да живеят. Но щеше ли той да го иска?