Мари Кордоние
Обичам те, проклетнико (6)

6.

Пронизителният равномерен звук на будилника бе колкото неприятен, толкова и досаден. В полусън Клер се зави през глава, сви се на кълбо и се престори на мъртва. Щом като Филип е бил толкова луд тайно да навие часовника, значи трябва да изключи сам този инструмент за мъчения.

Никакво движение до нея обаче не подсказа, че той би предприел нещо подобно. Клер се предаде с въздишка. Протегна ръка изпод възглавниците и опипа малката масичка, където обикновено стоеше будилникът. Напразно.

Едва когато тихо проклинайки се опря на лакът и примигвайки се огледа, разбра причината за неуспешното си търсене. Будилникът бе поставен на лист хартия върху празната възглавница до нея. Къде беше Филип? Последно си спомняше, че бе заспала в ръцете му.

Объркана, тя разтърка очи и грабна съобщението. Лист, откъснат набързо от бележник. Прочете го два пъти, преди да разбере смисъла.

„Скъпа моя, изчезвам, преди да си се превърнала от прелестна любовница в сутрешна вещица, която ме замеря с пантофи. Благодаря за пържените яйца и всичко останало. Ще те взема в обичайното време. Филип.“

— Но това е…

Клер внезапно млъкна. Какво бе наистина? Подлост? Не, това не бе точната дума. По-скоро предпазливата реакция на мъж, на когото вече са се случвали най-различни неща. Едно трябваше да се признае на Филип Равон. Той също правеше своите грешки само веднъж.

Карузо, който бе минал в края на леглото се надигна с внушителна прозявка.

— Карузо, стари приятелю, умната Клер Белмон май пак се оказа в небрано лозе. — Тя гледаше своя четириног домашен приятел с отсъстващо изражение. — Знаеш ли, че обичам този плейбой? Но бог да ме пази, ако той някога научи за това. Сигурно ще се опита да ме води за носа и ще пропилее и последните франкове от сметката ми. Изглежда блестящо, но е повърхностен и единственото нещо, което го интересува са удоволствията. Мама би подскочила от ужас, ако научи. Филип е точно този тип мъже, от които тя искаше да ме предпази.

Карузо измърка така, че космите по брадата му настръхнаха. Ако зависеше от него, Клер можеше още известно време да продължи наблюдението на обърканите си чувства. За съжаление, тя твърде рано според него си спомни, че Жан очакваше своя екип на работа точно в девет.

Място на снимките днес беше неговото ателие близо до Женевското летище в Коантрен.

Само след четвърт час Клер вече чакаше на улицата. На ръката й бе преметнат коженият костюм, в който я бяха снимали вчера. Неочакваната поява на Пиер Делаи и намесата на Филип й бяха попречили да се преоблече. Дано да нямаше неприятности заради този пропуск. Тоалетите като този скъп костюм бяха наети само за периода на снимките и трябваше да се пазят грижливо. Обикновено стилистката бдеше строго да се спазват предписанията.

Клер зъзнеше на студения вятър, който духаше тази сутрин. Заплашителни дъждовни облаци затъмниха небето. Тя загърна плътно раменете си в блузона и се опита да открие нещо положително в идващия ден.

Напразно. Когато червената спортна кола профуча край ъгъла, вече валеше от няколко минути и търпението на Клер се бе изчерпало. Тя бе твърде заета да прикрива сакото и кожената пола от дъжда, за да се замисли как да поздрави Филип след изминалата нощ.

— Най-после — измърмори и разтвори вратата на колата. — Дано да не останат петна от водата, защото иначе Сузи ще е следващата от екипа, която ще напусне.

Филип бе раздразнен. Надявал се бе на друг поздрав след часовете, прекарани заедно. Клер не забеляза, че очите му потъмняха, а бръчиците покрай устата му се очертаха по-ясно.

— Какъв чудесен поздрав, Клер — подигравката в гласа му бе съвсем неприкрита. — Както виждам, ти отново си в обичайния стрес. Мъдро постъпих, като си спестих „слънчевото“ ти настроение при ставане от сън.

Клер почувствува, че се изчервява. Стисна устни и не продума, докато нагласяше дрехите на задната седалка и си слагаше колана. Защо в негово присъствие винаги говореше не това, което трябва. Нима той не разбираше притеснението й, с което връщаше костюма? Как трябваше да обясни причината за станалото? „Съжалявам, но губя разсъдъка си, щом Филип Равон ме докосне?“

Шушукането и приказките в екипа бяха без значение за него, но не и за нея. Тя мразеше да бъде център на внимание, но подозираше, че днес ще се случи точно това.

Не се излъга. Не бяха направили и три крачки в ателието, когато Шарис се втурна към тях. Една ядосана Шарис, която напълно бе изгубила обичайното си непоклатимо спокойствие.

— Клер! Най-сетне! У тебе ли е? Да не си полудяла просто ей така да си го занесеш вкъщи? Жан не е на себе си.

Клер не разбираше нито дума. Е, не беше проява на особен професионализъм да се прибере с дрехите, с които бе снимана, но не беше очаквала чак толкова голямо внимание по този повод.

— Успокой се, Шарис. Ето го костюма. Съжалявам, че го задържах. Просто бях забравила.

Шарис я изгледа така, като че ли през нощта й бяха порасли рога.

— Кой говори за тези глупави парцали? Дай ги на Сузи и ги забрави.

— Но ти толкова се ядосваш за тях.

— За тях? — Шарис прокара пръсти през косата си и Клер видя, че тя трепереше от нерви. — Става дума за часовника.

— За часовника? — Клер просто не разбираше какво искаха от нея. Филип стоеше наблизо. Гледаше я някак особено.

— Часовникът, който Жан фотографира вчера, скъпа, — измърка той така мило, както Карузо едва ли би могъл. — Ти го задържа на ръката си, също както и дрехите.

— Часовникът…

Клер повтори думата и почувствува, че най-лошите й предчувствия се сгъстяват в ужасна реалност. Вдигна лявата си китка и широкият ръкав на тъмнозеления блузон се плъзна надолу. Кожата бе светла, леко загоряла, а на малката ръка с тънките пръсти нямаше никакви украшения. Нито пръстен, нито гривна, още по-малко часовник.

— Моля те, дай ми го — настоя Шарис. — Ако веднага го поставя в касетката обратно, можем да забравим случая без излишни неприятности. Разбирам, че вие сте забравили нарежданията.

Клер трябваше да се изкашля, преди да произнесе някакъв отговор.

— Шарис, нямам понятие къде е часовникът…

Нито Филип, нито Шарис взеха думите й на сериозно.

— Ясно, ти се разхождаш с един уникат от платина и титан и дори не си спомняш къде си го оставила, когато си си мила ръцете. Правилно ли те разбирам?

Клер щеше да се разплаче всеки момент. Поне Филип трябваше да й вярва. Не се бе отделял и за секунда от нея.

— Наистина не зная какво смешно намирате и двамата в това — въздъхна тя. — Нещата стоят така. Носех часовника, когато Жан завърши снимките. Като че ли това е всичко, което знам със сигурност. После нито съм го виждала, нито съм мислила за него.

Шарис побледня под слънчевия си загар.

— Да не искаш да кажеш, че си го загубила?

Клер колебливо кимна.

— Така изглежда…

— Глупости — намеси се Филип. — Такова украшение не се губи. И не се забравя просто така.

Наранена, Клер избегна погледа му. Чак толкова лесно не беше забравила „за всичко“. Все пак той беше този, който я бе съблякъл. И то по начин, който я бе накарал да забрави и доста други неща.

— Но ти — започна тя, но млъкна веднага, защото Жан се намеси в разговора.

— Наистина, Клер, ако не ми беше сестра…

— Какво тогава? — възмути се тя. — Би ли повярвал, че съм заложила проклетото нещо, за да си платя наема? Какво искаше да кажеш с тази ужасна заплаха. И сама зная, че това е невероятна катастрофа, но и да ме убиете, нямам понятие къде е часовникът. Зная само, че за последен път го видях по време на снимките, след това имам бяло петно в паметта.

Жан се свлече върху едно режисьорско столче, поставено наблизо. Сякаш за миг се бе състарил с десет години.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите! А какво ще кажеш за това ти, Филип? — Най-сетне той намери жертва за своя гняв. — Смяташ ли, че е много хубаво да ухажваш сестра ми, вместо да си гледаш работата както трябва? Ти трябваше всяка вечер да прибираш тези неща в сейфа, като грижливо ги преброяваш. Мислех, че ще получа удар, когато снощи видях касетката отворена във фургона. Взех я със себе си, защото не знаех къде е. И когато сутринта искахме да започнем снимките, Шарис откри, че платиненият часовник липсва. Такава гадост!

— Проклятията няма да ни доведат доникъде — разумно отбеляза Шарис. — Нека логично обсъдим нещата. Я елате всички в офиса.

Офисът на Жан бе едно претъпкано странично помещение, в което посетителите първо трябваше да разчистят столовете, за да има къде да седнат. В момента представляваше специална изложба на изделията на „Селект“. Клер се усмихваше от всички стени, дори и от пода. Но никой не погледна снимките.

— Значи Клер, ти си тръгна гримирана — започна Шарис своя разпит. — Накъде?

— Към къщи — отговори откровено Клер. — И за да не ме врънкаш като полицай, Филип беше с мен.

— Филип?

Жан произнесе само тази дума, но Клер без усилие можеше да си представи какво би последвало. Все пак той си бе направил труда да я предупреди именно по отношение на този мъж. Предупрежденията му бяха отишли на вятъра и това едва ли можеше да повдигне духа му.

— Кога отново напусна жилището си? — продължи Шарис.

— Тази сутрин.

— И не е възможно часовникът да е паднал някъде? Да не се е изхлузил при събличането и сега да се въргаля по пода?

Шарис съзнателно избягваше да поглежда към Филип, за да предпази разсъжденията си от всякакво двусмислие, но въпреки това Клер се изчерви като ученичка. Упорито отметна русата си грива назад.

— Откъде да знам. В края на краищата не пълзя под мебелите, когато трябва да ставам в седем часа.

— Какво ще кажеш, ако сега отидете с Филип в жилището ти и го потърсите основно?

— А днешните снимки?

— Ще изтеглим напред снимките на другите часовници — обясни Шарис. — Няма да вдигаме шум, преди напълно да сме си изяснили положението. Все пак имаме още пет дни на разположение, а Филип, който отговаря за целостта на колекцията, също е замесен в тази история.

За първи път Клер потърси погледа му. Но със същия успех би прочела мислите на месинговия Буда, който стоеше като талисман на бюрото на Жан. Филип Равон се усмихваше. Услужливо, очарователно и абсолютно непроницаемо. Какво ставаше с него?

— Означава ли това, че не бива да съобщавам за загубата?

— Точно така — Шарис вече се бе овладяла напълно. — Или искаш да изгубиш работата си? Какво мислиш ще стане, ако историята се разчуе?

— Ще го преживея някак — вдигна рамене Филип и стана. — Е, хайде да вървим да преровим твоето жилище. Идваш ли, Клер?

Като дресирано кученце тя последва заповедта, а брат й гледа дълго и втренчено вратата, която се бе затворила след тях двамата.

— Нямам абсолютно никакво доверие в този тип, Шери.

Както винаги Шарис остана външно напълно спокойна:

— И защо?

— Трудно ми е да обясня. Просто някакъв инстинкт. Той лъже. Поради някаква причина той лъже.

— А не си ли просто ревнив, защото той спечели малката ти сестричка.

— При Клер той ще строши блестящите си зъби. Тя е твърде разумна, за да хлътне по него.

— А Пиер Делаи?

— Това е причината да съм толкова сигурен. Втори път няма да се подведе по атрактивната фасада. Клер се учи бързо, можеш да ми вярваш.

Шарис натрупа нетърпеливо пощата, списанията и негативите върху бюрото на Жан.

— Жан Белмон, изглежда, че любовта за тебе е нещо, което се научава с няколко урока във вечерен курс.

— Ей, Шери, защо си така язвителна към мен? Да не би и ти да си хвърлила око на този плейбой с неговата спортна кола? Не прави грешки — той не е човекът, който ще те накара да се разтопиш.

Шарис Едмон с мъка потисна думите, които искаше да изрече. Гласът й прозвуча глухо и неестествено, когато гневно прекъсна разсъжденията му.

— Защо пък трябва да знаеш кой мъж е подходящ за мене, Жан? Ти разбираш от жени, колкото слон от класически балет.

— Изобщо не разбирам защо си толкова кисела. Наистина ти мисля доброто, Шери.

— И трябва дори да съм ти благодарна, нали? — С разтуптяно сърце тя за миг задържа в ръката си статуетката на Буда и отново я постави на мястото й. — Имаш късмет, че майка ми ме е възпитала добре, скъпи Жан. Никога няма да научиш, че само преди миг беше на косъм от смъртта. Но престани най-сетне да се представяш за мой благодетел. Защото съвсем не си! Точно обратното. По всяка вероятност ти си последният житейски удар, който скоро ще ме довърши.

— Но, Шери, само не ме напускай сега!

— „Но, Шери“ — имитира го тя през рамо. — Защо не се хванеш най-после за работа, вместо да ми държиш речи. Все пак има някаква вероятност Филип и Клер да намерят часовника и да продължим в предвидения срок, велики маестро.

Жан реши да запази съмненията за себе си и да не противоречи повече на Шарис. Ако тя наистина имаше слабост към красавеца от рекламата, по-добре бе той да не споделя подозренията си. Всички жени около него ли бяха ослепели? Какво толкова имаше у този Равон, че и Клер, и Шарис пърхаха наоколо като пеперуди около лампа?

При това той нямаше особено добро мнение за вкуса на Клер към мъжете. Но Шарис? Усърдната, самоуверена Шарис Едмон. Мисълта, че тя може да се увлече по някакъв лустросан тип като Филип Равон го накара да изпадне в душевно състояние, което не бе много далече от ревността. Едно толкова особено чувство…

 

 

— Нищо. Трябва просто да се е изпарил. — Клер стана от пода, където бе коленичила и духна един паднал кичур от челото си. — Вече нищо не разбирам. Преобърнахме изцяло колата ти, претърсихме всяко ъгълче от жилището — нищо. Нищо, освен потискащия факт, че може би по-често трябва да посягам към прахосмукачката.

Филип се отпусна като че ли успокоен в едно кресло.

— Може би търсим напразно — предположи той. — Ако часовникът е откраднат, ясно е, че няма да го намерим.

Клер замислено смръщи чело.

— Откраднат? Глупости. Кой би могъл да ме окраде? Крадецът би трябвало да знае, че точно тази вечер ще забравя да се преоблека.

Филип я погледна мрачно.

— Нямам представа. Да не си разказала на някоя приятелка за сегашната си работа?

— Кога? Всяка сутрин ставам при изгрев-слънце и съм заета, докато вече не си усещам краката. Мислиш ли, че напоследък съм се срещала с някой друг, освен колегите от екипа?

Не можеше да разбере дали Филип й вярва. Той само вдигна рамене и се усмихна. Но Клер забеляза, че усмивката му не беше особено сърдечна.

— Е, не вярвам съзнателно да си издала тази информация. Може би из бранша са надушили с какво се занимава в момента Жан. Все пак е доста интересно.

Клер си спомни разговора с брат си за крадените копия. Филип имаше право. Но имаше и нещо друго:

— Да предположим, че си прав. Каква полза има конкуренцията на „Селект“ от един-единствен часовник? Нали става дума за цяла колекция?

Филип се изправи и започна неспокойно да се разхожда из стаята.

— Знаеш ли какво значи „горски цар“?

Клер притвори клепачи.

— Какво означава това? Да не ми правиш тест за обща култура. Доколкото знам, „Горски цар“ е едно стихотворение.

— Правилно. Но „горски цар“ е и понятие от автомобилната индустрия. Нов модел автомобил, на който за пробните изпитания се слагат фалшива броня и калници, се нарича „горски цар“. В преносен смисъл при тази поръчка за рекламни снимки „Селект“ е скрила истинската перла между много „горски царе“.

— Нищо не разбирам.

— Не е толкова сложно. Новият часовник на „Селект“: сензацията, с която тази фирма иска да заличи пазарните предимства на „Картие“ и „Ролекс“, е именно платиненият екземпляр, който изчезна. Разбира се, всички други часовници са също прекрасни и скъпи, но никой не би се наел да ги произвежда в големи серии. Подобно нещо е възможно само при часовник, изработен изключително от благородни метали. Не намираш ли за странно, че от десетте часовника е изчезнал именно този?

Клер го погледна втренчено. Сега той като че ли повече се забавляваше, отколкото се вълнуваше.

— Ти твърдиш, че крадецът съвсем точно е знаел какво да търси?

— Точно така.

— Остава само въпросът, кога е бил откраднат часовникът. Кой може да го е направил? Трябва да е някой от екипа. Самата мисъл за това е отблъскваща.

Филип пъхна ръце в джобовете си.

— Е, не съм детектив. И честно казано, снощи и нощес бях доста разсеян…

Клер прехапа устни и нервно стисна ръце. Точно сега не искаше да й припомня изминалата нощ. Имаше ли изобщо нещо, на което Филип да гледа сериозно? Та нали и неговото съществуване беше заложено на карта? Той отговаряше за охраната. Вероятно знаеше, че агенцията ще го изхвърли, ако не намереха часовника.

Следващата мисъл дойде от само себе си. Клер почувствува, че изстива цялата. Сърцето й почти спря. Имаше само една причина за спокойствието на Филип! Той съвсем точно знаеше какво се беше случило. Той самият бе крадецът! Просто бе взел часовника със себе си. Човекът, когото обичаше, бе престъпник! С усилие тя се опита да се овладее и да мисли за обикновени неща.

— Искаш ли кафе? Може би все пак ще ми хрумне нещо.

Съгласието му й даде възможност да изчезне в кухнята. Размишляваше трескаво. Всичко съвпадаше напълно. Недостатъчната квалификация на Филип за тази работа, която той бе поел вероятно само за да направи страхотния си удар. После естествено нямаше намерение да работи в рекламния бранш. Можеше да изчезне, след като изгодно продаде плячката си. Шампанското по обяд, финесът, с които я бе накарал да го покани на вечеря. Вечерта, нощта, дори подигравателната бележка, която намери сутринта. Докато тя бе спала, той бе имал достатъчно време да претърси жилището и да вземе часовника. Ако съществуваше свидетел, това бе само Карузо, но за съжаление той не можеше да говори.

— О, боже, какво да правя! — шепнеше Клер, докато ръцете й механично посягаха към кутията за кафе. Колкото и логични да бяха съвпаденията, нямаше и помен от някакво доказателство. И искаше ли изобщо такова доказателство?

— Ей, малката, да не би да береш кафето в Бразилия, или пък вече не можеш да намериш и машинката?

Тя се стресна като че ли я бяха хванали да върши нещо нередно, промърмори някакъв отговор и най-после наля водата. Филип се бе облегнал на рамката на вратата и мълчаливо я наблюдаваше.

Той също бе потънал в мисли, които биха накарали Клер да онемее, ако узнаеше съдържанието им.

Филип Равон забеляза много добре, че ръцете й трепереха, че бе неестествено бледа и с усилие скриваше нервността си.

Тази нощ той действително бе претърсил малкото жилище, преследван от любопитните погледи на Карузо. За съжаление, без никакъв резултат. Където и да бе скрила Клер часовника, той не го намери.

Но бе абсолютно сигурен, че тя бе донесла часовника със себе си. Клер бе онази брънка във веригата от доказателства, която досега му бе липсвала. И защо, по дяволите, сега стоеше тук и я гледаше, вместо да я предаде на полицията и най-сетне да приключи тази история.

Съвсем обикновен въпрос, на който можеше да си отговори, без да разсъждава дълго.

„Ти обичаш тази лекомислена, прелестна кокошчица, която сигурно няма и представа с какъв гангстер се е забъркала. Клер Белмон е вече в мислите ти, в сърцето и в кръвта ти. Тя е проблемът, който усложнява и обърква всичко. Можеш да я напердашиш, но не и да позволиш да я арестуват…“

— Можеш ли да ми обясниш защо някой би извършил подобно нещо? — поиска да узнае Клер и му подаде чашата с кафето. — Толкова е подло. Само като си помисля какво ще означава за Жан. Поръчката ще пропадне, ще пострада и името му като фотограф.

Една отчаяна молба. Какво очакваше? Той да бръкне в джоба си, да извади часовника и да каже: „За тебе, скъпа, ще стана дори честен човек“.

Горчивата усмивка на устните й бе отправена към самата нея и собствената й глупост. Защо непрекъснато си правеше илюзии за мъжете, които обичаше? Защо не можеше да разпознае мошеника още щом заговореше с него. Все пак в професията си нямаше подобни проблеми. Но там не се намесваха лични чувства.

Филип си изгори езика с горещото кафе и преглътна една ругатня. Бе толкова погълнат от вида на Клер, че дори не погледна надолу, когато Карузо умолително се отърка в краката му. Котаракът, който преди това бе направил същия неуспешен опит при Клер, се отказа и обидено се оттегли в банята.

Клер погледна Филип. Колко го обичаше, този проклетник! Дори откритието, че е обикновен мошеник, не можеше с нищо да накърни чувствата й. Сигурно си бе изгубила ума.

— Ако продължаваш да ме гледаш така, изобщо няма да мога да се съсредоточа — прошепна Филип дрезгаво.

Клер дори не разбра кой от двамата бе направил първото движение. Съзнаваше само, че са се прегърнали и, че се целуват с някаква дива страст. Може би любовта щеше да вразуми Филип. Може би все някога ще разбере, че тя му е мислила само доброто.

Филип вдъхваше нежното ухание на сандалово дърво от току-що измитата й коса и проклинаше собствената си слабост. По дяволите „Селект“ и всички изпипани планове! Най-важното беше нищо да не се случи на Клер.