Макс дьо Вьози
Към единствената (8)

VIII.

Дните, седмиците, месеците се превърнаха в триумфално шествие на блестящата певица Изабел Фуке по големите сцени на Южна Америка. Успехът й беше невероятен и тя се завърна във Франция вече известна и почитана, богата, отрупана с подаръци, обкръжена с внимание и поклонници, но все така чистосърдечна и естествена. Изабел не се промени, остана си същото наивно и влюбено дете, което подари доверието и сърцето си на любимия мъж.

Писмата, които си бяха разменили влюбените, бяха малко. Винаги на път, от град на град, от сцена на сцена, Изабел нямаше време за дълги писма. Тя старателно избягваше всеки намек за връзката им, криеше собствените си чувства и надежди с единствената мисъл да не го задържи с нещо, да не го обремени със съществуването си. Обичаше го, но нямаше да прави опити да го задържа насила. Затова към Анри Тален летяха пощенски картички от всички големи градове на непознатия континент. Те образуваха броеница от последователни дати, даваха увереност, че далечният приятел не е забравен. „Винаги ваша“, „Спомням си…“, „Моята мисъл е с вас…“, „Вашата малка приятелка скучае и тъгува…“, тези и още подобни фрази поддържаха любовната връзка, без да я задълбочават.

Друго нещо безпокоеше постоянно Изабел. Беше обещала да пише, а не знаеше адреса на Анри Тален. Лиз Рол не можа да й помогне. Тя не искаше да изпраща писмата си до „Лирик“, подозираше, че сърдитият господин Равано няма да ги препрати. Затова прибягна до единствения познат адрес — кантората на големия автомобилен завод. Нейното местонахождение беше известно на целия свят. Бележката „Моля да се препрати“ изглежда действаше безотказно, защото получателят така и не посочи друг адрес. Точно това притесняваше девойката. Защо Анри Тален не обръщаше внимание на това неудобство? Страхуваше ли се. Така притеснението роди първите съмнения.

Изабел се въздържаше да пита, но непрекъснато се измъчваше. „Боже мой, какъв ли живот живее той!“, тази мисъл не я напускаше. В писмата си Тален също не говореше за чувства. Бяха по-дълги, пълни с новини за родината и само като завършек той си позволяваше да напомни: „Не ме забравяйте, любима!“, „Пазете вярата си в мен!“ В едно писмо беше написал: „Бих искал да скрия от всички вашата красота! Бих искал очите ви да не виждат друг, освен мен, усмивките ви да са запазени само за мен, мислите ви, отправени само към мен… Страдам жестоко, че сте толкова далеч, скъпа приятелко. Кажете ми, че нищо не ви привлича в този далечен свят, че никой не е запленен от вашия чар, от несъзнателното ви кокетство…“ Любовни думи, които обвързваха единствено Изабел и тя живееше в постоянно напрежение.

Едно нещо увеличи страховете й, смути я, отвори рана в сърцето й. Неусетно писмата намаляха. В началото Тален й пишеше почти всеки ден, после усърдието му секна и тя се радваше, ако получи поне едно писмо през седмицата. После стана още по-лошо. Младият мъж се оправдаваше, пишеше, че е много зает и много изморен. Изабел се питаше в какво точно се състои тази заетост, но понеже нейният живот беше едно постоянно пътуване, съвсем естествено се разредиха и отговорите. Затова смяташе, че не е честно да се оплаква и засяга. Понякога получаваше по две писма и тогава Анри Тален биваше опрощаван напълно. За съжаление, колкото повече наближаваше денят на завръщането във Франция, толкова по-редки ставаха писмата му. Последните месеци бяха изпълнени с трескаво напрежение, трябваше да се изпълнят всички ангажименти и често се случваше да започва деня с песен в един град и да го завърши с прощална ария в друг. Прибираше се капнала от умора в хотела, без представа за времето. Едва когато ангажиментите приключиха и тя започна да стяга багажа си за връщане, си даде сметка, че няма писмо повече от месец. Лиз Рол, която беше вече при нея, опита да я успокои.

— Едно писмо лесно се губи — заяви неуверено. — Помислете, Изабел, ние бяхме постоянно в движение.

— Може и така да е — съгласи се тъжно девойката. — Във всеки случай скоро ще узная. След две седмици ще бъдем в Бордо.

— А защо не му изпратите телеграма? Така ще сте по-спокойна.

Изабел се зарадва на тази идея. Тя така и не видя състраданието в очите на приятелката си. Разсъдливата Лиз Рол смяташе, че никой мъж, особено Анри Тален, не може да остане верен в продължение на една година, когато любимата е далеч, когато ги дели безбрежен океан.

Разредяването на писмата беше сигурен признак — тя допускаше, че непостоянният и разглезен Тален е намерил кой да го утеши. Но не губеше надежда. Беше сигурна, че чувството му към Изабел е по-дълбоко и силно, и искаше да вярва, че той пак ще се влюби. Достатъчно е да се видят, да се срещнат…

За жалост, никой не ги очакваше на родна земя. Тален не се виждаше. Изабел толкова се беше радвала и мечтала за тази среща, че изглеждаше напълно смазана. Огорчението и мъката станаха по-силни, когато не получи и никакво известие. Това беше лошо предзнаменование.

В Париж беше още по-лошо. Тален не даваше признак на живот. Странното и обидно мълчание измъчваше Изабел, тя не криеше отчаянието си. Нямаше и с кого да сподели мъката си. Лиз Рол беше заминала за Нормандия да посети майка си, сестра си, да се похвали с успехите си, да им занесе купените с много обич подаръци. Девойката живееше в пълна самота и мъчителните съмнения се увеличаваха, превръщаха се в ужасна реалност. Не можеше да си обясни защо той не се обажда, къде беше изчезнал…

Не искаше и не можеше да пита за него в кантората на баща му. Много предпазливо разпита някои от старите си другарки от „Лирик“, но никоя не знаеше нищо за Тален. Той просто беше изчезнал и в театъра не си спомняха за него. Гордостта й забраняваше да пише още веднъж. Беше го предупредила за завръщането с писмо и с телеграма, негов ред беше да я потърси, да се обади. Ако не го направеше, тя трябваше да го забрави, нищо друго не й оставаше.

Изабел Фуке беше станала известна. Това изпълваше деня й с много тичане, със срещи и разговори за нови предложения и договори. Така поне часовете на самотен размисъл намаляваха и девойката беше много доволна. Радваше се, че получи много предложения, бе поласкана от поканата, дошла от прочутата Парижка опера. Покана за участие в едно галапредставление в полза на сирачетата от театъра. Поканата означаваше признание, защото всички вестници, които коментираха предстоящото събитие, отделиха доста редове и на младата певица. Всъщност с представлението пред парижката публика щеше да бъде показана звездата, която беше подлудила Южна Америка. Около нея се вдигна много шум, но този, когото най-много очакваше, не го чу, не се появи.

Нещата се изясняваха, положението на Изабел — също. Въпреки това, противно на всякаква логика, тя реши, че той ще я изненада на представлението, ще го види в гримьорната си. Навярно имаше нещо сериозно, което го държеше далеч от нея, нещо, което тя не знаеше. Но той щеше да дойде за премиерата, нямаше да пропусне великия ден в живота й и тогава…

Девойката заживя с това очакване. Уви! Много знаменитости се изредиха да постоят в гримьорната й, да я поздравят с успеха, само Анри Тален не беше сред тях. Получи много цветя и много покани, защото всички се надпреварваха да спечелят разположението на звездата. Само един, единственият, който имаше значение, не се интересуваше нито от нея, нито от успеха й.

Лиз Рол, завърнала се специално за премиерата, също не криеше подозренията си.

— Не мога да го разбера — повтаряше объркано тя.

— Много съм огорчена — призна Изабел.

— Не сте видели добре, мила. Невъзможно е сред всичките тези цветя и покани да няма нещичко и от него. Та той е почитател на таланта ви, вярваше в успеха ви.

— Наистина е необяснимо — въздъхна девойката. — И много обидно! Поне да ми беше писал! Дори чувствата да са отлетели, нищо не му пречеше да изкаже съжаленията си и да се сбогува като порядъчен човек.

— Вероятно има някаква причина — разсъждаваше Лиз. — Тален не е такъв, щеше да се обади. Нещо друго го задържа.

— Нова страст, която го е обсебила изцяло — изтъкна една от причините Изабел. — Любовта е егоистична и човек става небрежен към другите.

— Не, Изабел, не бързайте да правите заключения, които ще ви отведат далеч. Всичко ще се изясни от само себе си, ще видите. Дори и да е влюбен, Анри Тален е светски човек, няма да си позволи проява на лош вкус. Друго е, друго.

Само че тя беше стигнала точно до това заключение и не искаше да слуша разумни доводи и основания. Разочарованието, ревността, унижението, развалиха вечерта на нейния триумф. Имаше само едно желание — да се прибере в стаичката си, да даде воля на сълзите. — Много е чудно — продължи Лиз, — но никой нито е виждал, нито е чувал нещо за Анри Тален. Човек като него не изчезва, без да остави следи. Внимателно разпитах на много места. Отвсякъде чух само едно — от деня на заминаването ни той не се е появил в нито един театър, в нито едно заведение. Това поведение говори в негова полза, затова ви съветвам да не бързате със заключенията. Възможно е господин Равано да знае нещо повече, трябва да го попитаме.

— Няма смисъл — отрони сирачето. — Вече го попитах, но той така се развика, намръщи се, не пожела да говори за Тален. Каза ми, че е по-добре да се хвърля във водата, отколкото да мисля и търся подобна личност. Точно така ми каза.

— Те бяха близки — замисли се нормандката и свъси вежди. — Хубаво приятелство! Някога гуляеха, забавляваха се заедно, а сега господин Равано не знае нищо за него, позволява си да се изразява така за своя стар другар! По-благородно щеше да е, ако си мълчи!

Мълчеше обаче Изабел. Тя най-добре знаеше, че лошата репутация на нейния любим много трудно ще намери оправдания дори и в артистичния свят, където нравите са съвсем други. Лиз се опита да я разсее, започна да разказва приключенията си, докато е търсила следи от Тален.

— Няма да повярвате, мила — засмя се тя, — но аз ходих и в няколко бара, посетих дори „Рая на Мюзет“ и „Пчелата на Самос“, все заведения със съмнителна слава, които нашият Тален обичаше. Разбира се, спомняха си за него, но никой не го беше виждал. Всички до един говореха едно и също — заминал е някъде, не е във Франция. Разумно предположение, не смятате ли?

— Но невероятно, защото щеше да пише, ако смята да пътува. По-скоро е сменил заведенията, Париж е голям… Освен това няма смисъл да го търсите.

Лиз Рол понечи да възрази, но нова тълпа от почитатели я изблъска встрани и Изабел пак трябваше да се усмихва, да се покланя и благодари, да приема покани и цветя. Блестящ успех, подплатен с много горчивина и тайна мъка! Пълна самота сред огромната тълпа от възторжени почитатели! Дори родната й леля, на която тя беше изпратила билет и пари за път, не благоволи да се появи, да я поздрави.

Безразличие? Ненавист? Изабел не знаеше, но си повтаряше, че леля й също беше мечтала за този успех, че поне в този случай би трябвало да прости бягството й, да си спомни за племенницата си. Не, нямаше никой на света, освен Лиз Рол, който да се интересува от нея, да я обича!

Затова се зарадва много на съпружеската двойка от Рио де Жанейро, дошла да я поздрави в последния антракт. Беше пяла в двореца им и бразилците се бяха отнесли много добре към нея. Семейство Да Силва от няколко седмици били в Париж и не познавали никого. Дошли специално да поздравят младата певица. Бяха любезни, излиятелни хора и искрено се радваха да се срещнат отново в Париж. Радваше се и Изабел, те я откъсваха от мъчителните мисли, връщаха я в дните, когато беше обичана и щастлива. Затова веднага прие поканата им за вечеря след представлението. И от тази вечер между тях се зароди хубаво приятелство. Започнаха често да се срещат, да излизат заедно. Изабел се остави напълно в ръцете и фантазията на госпожа Да Силва, която се грижеше за нея като майка и гореше от желание да й поръча хиляди изящни тоалети. През времето, когато те бяха в луксозните ателиета и магазини, господин Да Силва обикаляше музеите, които бразилката ненавиждаше. Така всички си бяха полезни един на друг и чувството на благодарност ги сближи още повече, започнаха да се наричат по име, да споделят доста неща — повече експанзивните бразилци, отколкото тъжната и затворена французойка. Но тя наистина им беше признателна за вниманието, обикна ги.

Един ден господин Да Силва помоли тайнствено Изабел да го придружи. Искаше да изненада съпругата си с една луксозна кола и се надяваше да избере с помощта на Изабел най-подходящата. Девойката изведнъж реши също да се сдобие с автомобил. В Америка се беше научила да шофира, беше привикнала към удобството да се вози в автомобил. Освен това тя имаше възможност да научи нещичко за своя любим, поне повод да посети прочутата фирма „Тален“.

Нищо неподозиращият бразилец остана доволен, че ще го заведат на най-подходящото място, и не спираше да приказва през целия път. А Изабел събираше сили за всякакви изненади. Очакваше да научи за женитбата на Анри с непознатата девойка, избрана от родителите му. От всички предположения това й се видя най-приемливо, само то можеше да обясни мълчанието на неверния любим.

Тя изглеждаше прелестна, защото беше положила много усилия да е такава и защото си беше прелестна. Наистина беше въоръжена с целия си кураж и в огромното хале на голямата търговска къща, където бяха изложени над триста модела, влезе не влюбената девойка, а една самоуверена красива млада жена. Навсякъде имаше много цветя, автомобилите бяха подредени с вкус и всичко показваше богатство и пак богатство.

Посрещнаха ги любезно. Сериозните купувачи си личаха от пръв поглед и един опитен продавач започна да ги развежда, да им обяснява качествата на колите, да изрежда предимствата. Бразилецът не поглеждаше към цените. Той търсеше оригинална кола, луксозна и сигурна, достойна за една дама. А Изабел се интересуваше от нещо по-скромно и по-евтино, което да съответства на положението и парите й. Естествено нейното желание остана на заден план и приказливият продавач ги поведе към втория етаж, където, според него, било изложено чудото на века, на изяществото и красотата, най-голямото постижение на автомобилната индустрия. Точно там Изабел се срещна със своята мъка, с наказанието си. В дъното на големия салон имаше стъклена стена, която отделяше кантората, и точно оттам излизаха един старец, младо хубаво момиче и… Анри Тален. Все едно, че я удариха с камшик! Той беше, както винаги, елегантен и много самодоволен. Държеше се съвсем интимно с младата особа, дори в един момент я хвана за ръката, прегърна я през раменете и девойката само се засмя, не се отдръпна, старецът също се усмихваше.

Изабел беше замръзнала на място. Въпреки предварителната подготовка, изненадата я свари съвсем неподготвена. Лицето й почервеня, после страшно пребледня, краката й се подкосиха. Господин Да Силва, зает изцяло с разглеждането на колата, не забеляза нищо. А Изабел изпадна в луда паника. Двамата мъже и девойката трябваше да минат край тях, срещата ставаше неизбежна, а тя имаше едно-единствено желание — да се скрие. Движението да мине зад един голям автомобил в никакъв случай не беше продиктувано от разума, но даде резултат. Анри Тален отмина, без да я забележи, хвърляйки дискретен поглед към продавача и явно богатия клиент.

Нещастната девойка проследи отдалечаващата се групичка и се олюля. Трябваше да се облегне на каросерията на колата, за да не се свлече на пода, да не припадне. Точно тогава Анри Тален прегърна красивата девойка, която весело се разсмя, вдигна изящните си ръце към главата му, наведе я и прошепна нещо, което предизвика ответния смях на младия мъж. Изабел трепереше, агонизираше в ужасни мъки. Всичко беше от ясно по-ясно. Този, когото в мислите си наричаше „свой годеник“, я беше измамил и изоставил. Една година беше напълно достатъчна, за да я забрави, а и новата любов, явно, се одобряваше от семейството. Човек като Анри Тален не можеше да остане верен на една любима, заминала далеч от него, на една жена, която не беше притежавал.

Минаха няколко минути, през които девойката не съзнаваше къде се намира. През мъглата на замрежените очи тя видя как Тален маха с ръка на красивата особа, която му изпраща целувка от колата. Този жест й напомни отплаването на парахода, сбогуването в Хавър. Тя също беше изпратила целувка с върха на пръстите си, той й беше махал с ръка. Всичко беше минало, любовта й беше поругана, надеждата се стопи напълно.

Анри Тален нищо не подозираше. Той вървеше безгрижно към малката преграда от цветя, където беше бразилецът. Изабел узна със сетивата си, че има намерение да се включи в разговора, да побъбри с богатия клиент. И тогава разбра, че той е на работното си място, че именно той ръководи този отдел. Невероятно, но факт — Анри Тален се беше отказал от удоволствията и забавленията, бе станал сериозен човек. Под влияние на друга любов, на друга жена… Някаква тайнствена сила я накара да се изправи. Нямаше да покаже мъката си, вълнението, нямаше да подхранва суетността на господин Тален. Съвсем ненадейно в главата й прозвучаха думите на нейна колежка от „Лирик“ „Трябва да се надсмиваме в лицето на тези сладкодумци! Нашите сълзи ги вдъхновяват, правят ги още по-самодоволни…“ Същата сила я тласна към господин Да Силва и понеже краката й още трепереха, тя се облегна на неговата ръка. Бразилецът й се усмихна с открита, сърдечна усмивка.

— Какво ще кажете, Бела? — попита нежно. — Тази кола ми харесва, струва ми се, че е подходяща.

— Да, колата е чудесна — насили се и изобрази усмивка тя, продължи да го държи за ръката.

— Харесва ли ви цветът? — не спираше господин Да Силва. — Прекрасна е! Тя сякаш ни кани да се спрем точно на нея!

Анри Тален беше точно зад тях. По тялото й полазиха мравки и бедната девойка разбра, че най-после са я познали.

— Да, да — отговори с глас, който идваше като че ли от дъното на дълбока пропаст. — Цветът ми харесва, изглежда колата е удобна, комфортна.

Беше готова да се разплаче и събираше сили за жестока игра. Накърнената гордост и унижението я подтикнаха да се приближи към колата, а чисто женският инстинкт я накара да извика:

— Жозе, опитахте ли седалките? Нищо не е толкова неприятно, както твърде меките пружини или обратно — прекалено еластичните.

Не съзнаваше колко двусмислени са думите й, какво поражение нанасят. В тази игра, в това търсене на недостатъци беше спасението й и тя играеше.

— Тези са прекрасни, госпожо — намеси се продавачът. — Повярвайте ми, фирмата дава гаранция за най-добро качество!

Присъствието на шефа правеше впечатление и човекът беше готов за много красноречиво описание. Само че младият човек наблюдаваше изумено купувачите и постепенно лицето му се покриваше с капчици пот, ставаше смъртно бледо. Той хапеше до кръв устните си, за да не извика името на Изабел, с усилие на волята принуждаваше краката да не тръгнат към нея, ръцете да не се протегнат. Присъствието й в техния представителен магазин беше толкова невероятно, че се страхуваше, това да не е сън. Но събуждането беше ужасно. Изабел седеше на предната седалка, говореше оживено, твърде оживено и интимно с господина, не го забелязваше. Тя само за секунда се отпусна уморено назад, затвори очи и Тален потръпна, толкова красиво беше нейното лице. После гласът й радостно звънна (Тален не си и представяше, че това беше звън на гордостта, която нямаше да позволи той да открие мъката):

— Жозе, качете се при мен! Ще видите, ще усетите колко приятна и нежна е тапицерията…

Бразилецът не разбираше, но се подчини. Капризът на девойката го забавляваше и той важно се настани до нея.

— Тръгвайте, Жука! — заповяда с тежест тя и двамата избухнаха в смях при тази заповед към въображаемия шофьор.

Смехът й стана още по-звънък, защото погледите им — нейния и на Анри Тален — се кръстосаха. Стрелите, които изпуснаха неговите очи, сигурно щяха да я смразят, ако в съзнанието й не беше все още образът на красивата девойка, сцената на нежното прощаване. Смехът стана предизвикателен, защото прикриваше риданията.

— Напред! Щастието е пред нас! — извика онази нейна двойница, която се радваше на измъченото лице на неверния любим.

— Колата ми харесва, да харесва ми! — извика бразилецът. — Щом и вие я одобрявате, Бела, значи ще я купя!

Той излезе пръв, отвори по-широко вратата пред Изабел, протегна ръка. Само с един скок Анри Тален го изпревари и застана пред сирачето. Изабел го изгледа предизвикателно и най-спокойно сложи ръката си в неговата. Анри Тален заприлича на диво животно, което дебне и е готово да грабне жертвата. Усмивката на девойката направо го побърка от гняв, развихри ураган в душата му. Така стисна пръстите й, че тя неволно извика от болка. Тален с радост установи, как очите й се пълнят със сълзи. Беше готов да я разкъса на парчета, но почака бразилецът да се обърне към продавача и тогава се наведе към нея, попита с неузнаваем глас:

— Откога сте в Париж?

— От три седмици — отговори послушно девойката, неспособна да се противи на мрачния поглед, на суровото лице.

— И аз дори не зная…

— Аз ви писах, дори изпратих телеграма…

— Лъжа!

Изабел високомерно го изгледа, устните й се изкривиха в презрителна усмивка.

— Защо ме разпитвате, щом не ми вярвате?

— Как да ви вярвам? Разбира се, че не ви вярвам! Кой е този мъж, какво прави до вас, защо сте с него?

Тален изреждаше въпросите си, а ръката грубо стискаше рамото й. Изабел почувства как мъжките пръсти раздират нежната кожа през плата. Болката я принуди да вдигне към суровото лице очи, в които имаше само молба за жалост. Но Анри Тален вече не се владееше. Недоразумението беше изцяло в полза на Изабел. Тя веднага разбра мислите му — той смяташе Да Силва за съпруг или най-малкото — годеник. Тази ревност беше отвратителна. Как смееше? Той беше престанал да й пише, той не я бе потърсил, пак той прегръщаше и целуваше друга жена пред очите й и в същото време си позволяваше да ревнува, да се сърди, че тя е с друг… Точно той, който се отнасяше така лекомислено с жените, който беше сменял толкова любовници и ги бе изоставял напълно безгрижно, който беше забравил и нея по същия начин, се осмеляваше да се засяга и гневи! Само суетността му беше болно накърнена, нищо друго… Суетността! Изабел щеше да му покаже, щеше да поочупи разноцветните пера, с които се кичеше този лекомислен и неверен мъж. Тя рязко се отдръпна и подхвърли в лицето му:

— Това е моят съпруг, защо да не съм с него!

Ръцете му се отпуснаха като пречупени. Нещо в него се прекърши, но Изабел не остана да събира лаврите на победата. Тя побърза да намери закрила при господин Да Силва. Лицето й беше позеленяло, трепереше и имаше нужда да се облегне на нечия ръка. Чак когато се намери на сигурно място, тя се осмели да погледне към Анри Тален. Той не беше помръднал, очите му изпускаха искри, а лицето изразяваше пълно объркване. Наистина не проумяваше — как така тя да е в Париж, в техния магазин и с друг мъж?

Надигащата се в гърдите му ярост прогонваше в този момент болката, притъпяваше я. Все още не разбираше собствената си трагедия. Последните картички, които беше получил, бяха нежни и с нищо не подсказваха промяна на чувствата, наличие на някой друг. Вярваше в честността й, но защо не го беше уведомила за завръщането си? Кой беше този мъж, който я придружаваше? Наистина съпруг или…

Анри Тален притисна пламналата глава с ръце. Мозъкът му гореше, полудяваше. Толкова изненадващо и необяснимо беше всичко! Само едно бе ужасяващо ясно — Изабел беше с друг мъж и се държеше дръзко, неподобаващо дръзко! Имаше желание да се хвърли към този мъж, да го удари, да изтръгне девойката от ръцете му. Опитът с жените лукаво подсказа друга тактика. Трябваше да се съвземе и го направи. Изобрази на лицето си стереотипно любезна усмивка, приближи се до бразилеца и с убедителен тон, който умееше да взема при определени обстоятелства, особено когато искаше да наложи волята си, каза:

— Колата е много хубава, господине, и ви съветвам да я предпочетете пред всички други. Не ми се вярва да намерите нещо по-добро.

Изабел го гледаше като хипнотизирана.

— Ще я взема — реши бразилецът и галантно се обърна към девойката: — Нали и вашето мнение е такова, скъпа приятелко? Вие знаете какво иска Рита и сте по-опитен съдия от мен.

Рита! Тя почувства как всичко пропада, как цялата мъчителна игра отива в един миг по дяволите.

— Смятам, че точно такава кола ви трябва — каза съвсем машинално.

Беше готова за подобно бягство, но очарованият от одобрението господин Да Силва не я пусна.

— Съгласен съм, купувам я! — заяви важно той. — Сега нека да се позанимаем малко с вас, Изабел. Какво си избрахте вие?

— Ще помисля, ще видя, още не съм решила — запелтечи тя.

— Госпожата също искаше да купи автомобил — обади се продавачът и Изабел беше готова да го убие за това напомняне.

— За госпожата ли? — възкликна Тален. — О, ние имаме специална продукция за дами! Ще ми позволите ли да ви посъветвам, госпожо?

Продавачът смаяно го погледна. Никога шефът не се беше показвал толкова усърден и любезен. Стоманените очи го отпратиха, после се насочиха към красивата млада жена и гласът ласкаво продължи:

— Погледнете светлата кола, там долу, между двете сиви! Искате ли да я разгледате отблизо? Елате, ще ви я покажа. Тя е истинско чудо! Тапицировката е направена така, че да разкрива женската красота. Обърнете внимание на сдържаността на гарнитурата, сребърна е… Светлината е насочена по начин, който да подчертае изящния тоалет на парижанката… Приближете се, госпожо, сама ще се уверите, че това е кутия за скъпоценности, не кола…

Продавачът забрави да затвори устата си. В топлия глас имаше невероятна ласка и девойката силно се изчерви. Не искаше да види тази кола. За да го последва, трябваше да изостави господин Да Силва и сигурната си закрила. А гласът мамеше… Бразилецът сам я побутна напред и тръгна след нея. Но понеже нямаше представа за драмата, разигравана под носа му, започна да се спира пред всеки автомобил…

Анри Тален чакаше. Изабел тръгна към него с блуждаещи очи, все едно че върви към гилотината. Очите му екзалтирано горяха. Изведнъж те се спряха на ранената ръка, която тя по детски притискаше към гърдите, за да намали малко болката, причинена й от него, и потъмняха. Влюбеният моментално съжали за жестокостта си, а уязвеният напомни, че това наказание е малко, че тя заслужава да я разкъсат. Да, искаше му се да я удря, да я удря и удря, докато тя загуби сили и разкаяна падне в обятията му. Да я има най-после — виновна, каеща се, победена… Мъжкият нагон се наслаждаваше на тази рафинирана жестокост, събудената сила на опитния съблазнител решително действаше. Господин Да Силва се беше заплеснал по друга кола и Тален властно дръпна ръката на Изабел. Девойката простена от болка, а неговите пръсти внимателно опипаха ставите на посинялата нежна ръчичка. Изабел беше пленница и неволно вдигна лъчистите си очи към лицето му и то се сгърчи от непоносимо страдание, от страх.

— Защо направихте това? — попита властно и тя сведе очи, за да не се издаде, да не покаже слабостта си. — Защо не почакахте? Ще полудея от разочарование, нанесохте страшен удар…

Изабел изплашено трепна. Дълбоката въздишка, страдащият глас я замайваха. Наложи се да извика пак образа на красивата девойка, за да не признае истината. Тален с мъка откъсна очи от прекрасното лице и пак погледна посинялата ръка. Да Силва беше далеч и той бързо се наведе, целуна един по един пръстите на тази нежна ръка. Пръсти, които трепереха под жарката целувка. Тогава видя и пръстенчето.

— Винаги ли го носите? — попита глухо, обърна кръгчето, сякаш искаше да го изтръгне от пръста й.

— Нося го, защото е от Лиз — отговори тя и върна пръстена на мястото му.

— А ако беше от мен?

Лицето й стана още по-бледо, червените устни ярко се откроиха и се сбърчиха в нещо като усмивка.

— Вие имате ли нещо от мен, пазите ли го?

— Може би — прошепна Тален и извади портфейла си, после показа малкото топче, банкнотата, която някога беше стъпкал. — Вижте сама… Това е единственият спомен и то взет без ваше разрешение.

Изабел се олюля. Вълнението победи всички други чувства и измъчените очи се потопиха в неговите. За няколко секунди разширените от отчаяние зеници проведоха драматичен диалог, в който и двамата питаха, настояваха за отговор. После бразилецът застана до тях.

— Тази кола е точно за вас, госпожо — овладя се с мъка Тален. — Заповядайте утре, ще ви покажа как се управлява. Нашите автомобили са малко по-различни от тези, с които сте свикнали. Утре ще ви дам първия урок.

— Наистина в колата има много шик — обади се Да Силва. — Изабел, вие имате вкус, тя е очарователна! Колко струва?

— Сто и петдесет хиляди франка — извика някъде отзад продавачът.

Бразилецът подсвирна от учудване. Внимателно се вгледа в девойката, която го беше убеждавала, че иска нещо съвсем скромно, но нищо не каза. А тя се ужаси. Не можеше да си позволи такава цена.

— О-о, не — промълви объркано, — прекалено скъпа е за мен! Аз исках съвсем обикновен автомобил…

— Колата е създадена за вас, госпожо — настоя Тален, който мислеше само за урока на следващия ден. — Вече пет седмици тя чака тази, която трябва да се вози в нея. Повярвайте ми, тя е само за вас. Построена е по мой проект и може да се каже, че съм мислил за вас, когато съм конструирал.

Гласът му трепереше. Автомобилът наистина беше предназначен за Изабел и беше много жестоко да й го казва в присъствието на друг мъж, когото тя бе представила за свой съпруг. Жестоко и за двамата, защото очите им бяха признали любовта и страданието. Да Силва непоносимо го дразнеше, но точно неговото присъствие позволи на влюбените да се овладеят, да не направят нещо недопустимо.

— Господинът е прав, Изабел — започна авторитетно той. — Тази кола е само за вас и заслужава цената си. Тя е направена за хубава жена като вас.

— Н-не. Не мога — заекна девойката. — Цената…

— Цената! — повтори Тален и тонът му подсказваше, че това е ужасно нищожен проблем пред драмата, която владееше и двамата.

Очите му отново мрачно заблестяха. Как можеше да се колебае, след като й беше казал, че колата е правена за нея? А Изабел, развълнувана и напълно победена, мълчеше. Омаяна от неговия поглед, тя забрави, че не е вече негова любима, че беше преживяла кошмарни дни. Цената! Щеше да я плати, какво толкова! Беше готова да даде всичките си пари, само някой да й каже, че не е видяла как той прегръща и целува друга жена. Беше готова да остане без сантим, само по-скоро да се махне от това хале, от погледа, който я правеше слаба и зависима, от неверния любим.

Анри Тален тържествено ги поведе към канцеларията. Господин Да Силва подписа чек за избрания от него автомобил. Тогава продавачът, който всъщност си вършеше работата, попита дали господинът ще плати и другата кола и шефът го смрази с поглед. Само че беше вече късно, бразилецът веднага попълни втория чек.

— Честито, Изабел — засмя се той и подаде чека. Девойката искаше да протестира, но случайно съзря омразата, която се трупаше в очите на Анри Тален и замълча. Друг мъж беше платил парите за колата, която той бе конструирал за Изабел. Ужасна подигравка, ирония на съдбата, удар под кръста! В този момент богатият и разглезен младеж разбра как един мъж е способен да убие друг, защо може да измъчва любимата… Изабел беше ужасена от тази омраза, от убийствения пламък и инстинктивно застана между мъжете. Разделяше ги, макар че единият нищо не подозираше, а другият не беше помръднал.

— Благодаря — каза бързо. — Утре ще дойда за първия урок, господине. Струва ми се, че за Франция ще ми трябва ново разрешително.

Говореше с излишна припряност, изпитваше мъчителен страх от погледа на Тален, вторачен в невинния Да Силва, от омразата, която излъчваше.

— До утре сутринта — каза по-високо, за да привлече вниманието на Тален, и протегна ръка.

Той сякаш се събуди от сън. Убийственият пламък продължаваше да гори в стоманените зеници.

— До утре — повтори грубо, защото беше напълно под влиянието на други мисли и чувства.

Изабел се усмихна. Нейните очи го гледаха с нежност и любов и постепенно пламъкът в неговите угасна, той се отпусна, успя да се покаже любезен на сбогуване.

* * *

… След една безкрайна безсънна нощ, през която непрекъснато беше повтаряла събитията от деня, Изабел отиде на срещата, на урока, който й беше обещал Анри Тален. Отиде като ранена кошута, преодоляваща с мъка желанието да изпрати телеграма, да се извини, да отложи неизбежното обяснение и тласкана от страха да не стане нещо ужасно, да не се стигне до сбиване между изпълнения с омраза французин и буйния бразилец, който на всичко отгоре беше съвсем невинен.

Не можеше да си обясни поведението му. Беше му писала, беше известила за пристигането си, а изглежда той не знаеше нищо. Изненадата му беше очевидна и съвсем непресторена. Но не четеше ли вестници, не знаеше ли нищо за галапредставлението? В това трудно можеше да повярва… Но дори да приемеше невъзможното, как да си обясни държанието му към красивата девойка, как да оправдае нежната прегръдка, целувката? Обаче не можеше да отрече вълнението му, объркването, когато я видя, както ревността и гнева му. Доказателството беше изписано със сини петна по рамото й, по пръстите. В очите му светеше любов, те изразяваха неподправена мъка, разочарование… Целувките по наранените пръсти, страстните погледи, които изразяваха едновременно страдание, упрек, обич, откликваха в душата й, превръщаха се в надежда. Възможно ли беше всичко да е жалка комедия, лъжа? Или трябваше да приеме, че един мъж може да обича две жени едновременно? Не, само това не! Любовта й към него съществуваше, дори беше станала по-силна, по-чувствена, но да дели любимия с друга жена, само това не! То беше противоестествено, отвратително… Да, тя бе чувала нещо подобно, но целомъдрената й душа го отхвърляше напълно…

Срещата щеше да е мъчителна, но по-добре беше и двамата да стигнат до истината бързо. Нищо не трябваше да ги разделя, ако наистина се обичаха! А ако раната станеше по-дълбока, ако той се окажеше недостоен, така щеше да е по-добре, болката щеше да я излекува от любовта. Ако в живота на Тален имаше друга жена, ако той не беше в състояние да й даде това, което очакваше от него, то тя щеше да скъса. По-добре да умре от мъка, да остане вечно нещастна, с незараснала рана в душата си, отколкото да тъне в неизвестност. Всичко трябваше да бъде открито, истината щеше или да ги сближи, или да ги раздели завинаги.

Посрещна я продавачът, който беше проявил такава нетактичност предния ден. Явно имаше строга заповед, защото беше много почтителен, много любезен.

— Моля госпожата да ме последва… колата я очаква в гаража.

— Кой ще ми даде първия урок?

— Естествено господин Тален, госпожо.

Изкушението да разбере нещо повече за личния живот на Анри Тален беше много силно и тя предпазливо подхвърли:

— Мисля, че имах удоволствието да се запозная у приятели с една госпожа Тален…

— О-о, нашият господин Анри не е женен! — възкликна продавачът. — Вероятно са ви представили на неговата майка.

— Така ли? Не, струва ми се… Тя беше млада, може би — годеница?

— Не е невъзможно — промърмори човекът, а тя почувства как краката й се подкосяват. — На мен лично не ми се вярва, макар че какво ли не се говори. Няма нищо официално, разбирате ли, но и това все някога ще стане. Вероятно точно по тази причина господин Тален създаде този магазин.

— Сигурно бъдещите роднини искат той да има по-определено занятие…

— Може и така да се каже — смотолеви продавачът.

Тя не попита нищо друго. Счете, че знае достатъчно, за да устоява на всички главозамайващи декларации и уверения от страна на господин Анри Тален.

Господинът я чакаше пред гаража и нервно пушеше. Краката й пак се подкосиха. Сърцето се сви, когато го видя така хубав, елегантен, изискан. Нищо не очакваше вече и все пак изпита мъка, че друга ще му се радва, ще го притежава, ще се грижи за него с любов и ще получава любов. Дълбока въздишка се откърти от гърдите. Напразно си внушаваше, че тя е известна певица, че е независима и богата, че има свой път в живота. За Тален тя си оставаше малката хористка с жалката черна рокличка, артистката в един скромен квартален театър. Такава я беше видял и обикнал, но тя ставаше само за приятелка, не за съпруга. Тези грозни и несправедливи мисли я насочиха към изхода от неприятното положение — нямаше защо да се колебае, трябваше да подпише договора за турне в Съединените щати.

Младият мъж я посрещна със старата изискана учтивост, която пленяваше всички жени.

— Радвам се да ви видя — каза той. — Ако не бяхте дошли, щях да причиня нещастие…

Не довърши, но тя разбра и виновно сведе очи. Лицето му също носеше следите на безсънна нощ. Никой не проговори, не се върна към сблъсъка от миналия ден. Тален я настани в голямата синя кола, седна зад кормилото, насочи се към Етоал.

— Само ще излезем от потока коли и тогава вие ще седнете зад волана — подхвърли, без да погледне към нея.

— Къде отиваме?

— Все едно, безразлично ми е. Иска ми се това пътуване да е последно и ние никога да не се върнем, нито вие, нито аз…

— О-о, защо са тези думи! — прекъсна го с тъжен протест Изабел. — Не бива да говорите така!

Тален прехапа устни, усили скоростта и загледа право напред.

— Ах, вие, вие! — просъска в същото време. — Можете да се гордеете със себе си, можете да се похвалите, че объркахте живота ми напълно! Само не си мислете, че ще ви се размине… Никой не се подиграва безнаказано е един Тален!

Изабел не реагира, нямаше за какво да я упрекват.

— Една жена, в която безгранично вярвах — продължи той. — Една жена, която издигах над всички други, която поставих на пиедестал, пред която се прекланях и смирено молех да обърне внимание на мен, недостойния влюбен! И тази жена се оказа комедиантка като всички други, незначителна артистка, която гони един мираж, която иска да блести с показен блясък и преследва само богатия мъж… Мъжът, който да предложи брак, да я измъкне от незавидното положение… Кажете ми… Не, няма нужда — махна с ръка Тален и натисна газта. — Тази жена ме измами. Кошмарната й черна рокля е била една сполучливо избрана маскировка… Бях прекалено самоуверен и глупаво се насадих, попаднах в клопката на интригантката. Аз, който познавам жените, тяхното лукавство и неизчерпаемо въображение да измислят нови и нови уловки, аз се хванах, повярвах на тази рокличка, в малката бяла якичка, в чистия, ангелски поглед, в невинния глас на малко дете, което си тръгваше винаги само, което вървеше под дъжда, загръщайки се в тънкото манто… Всичко е било игра, а аз вярвах! Предложих богатство, благополучие и ме отблъснаха с жестоко презрение… Аз пак вярвах, вярвах, че най-после съм срещнал мечтаната добродетел, чистата душа, а всичко е било лъжа… Така мечтаех да притежавам тази чистота, виждах как живея щастливо и в любов с тази жена, завинаги заедно… И ме измамиха. Мен, Анри Тален, ме измамиха, сякаш съм новак в любовта, измамиха човека, който винаги е отгатвал женските преструвки, устоявал е на уловките…

Ръцете му здраво стискаха кормилото и гумите жестоко пропищяха при острия завой.

— Ще се убием без никаква съществена причина — забеляза студено Изабел.

Думите му не я трогваха и това още повече го раздразни.

— Чудесно! Нека да загинем заедно! Вашият бразилец ще страда и ще плаче, но поне няма да преживее ужасното разочарование. Допускам, че сте отгатнали какво изпитвах. Бях готов да го убия, него невинния, мечтаех за насилие, за отмъщение. Изпитвах удоволствие да си представям как повреждам колата му и как тя хвърчи по пътя, как се търкаля и как той умира…

— Това ще е предумишлено убийство — заяви спокойно девойката. — Не можете да желаете подобно нещо, точно вие, порядъчният човек!

— Усещам иронията ви — въздъхна той. — Не го направих, но ме спря само мисълта за баща ми, не порядъчността… Изабел — обърна се към нея, избухна, — не разбирате ли какво направихте, какво зло ми причинихте?

— Истина е — съгласи се със същото спокойствие тя, — нищо не разбирам.

— Защото никога не сте ми вярвали!

— Вярвах! — прекъсна го тя. — Само че от вярата нищо не остана…

— Боже мой! Какво трябва да направя, за да ви докажа най-после любовта си?

— Нищо. Думите и протестите са излишни. Предполагам — нещо друго, но и аз не зная какво.

— Но аз промених целия си живот, за да ви харесам! Отказах се от всичко…

— Заради мен ли започнахте да работите? — развълнува се за първи път девойката.

— Разбира се, че заради вас! Обещах ви да променя живота си и го направих.

Изабел изумено го погледна. Най-невероятната новина! Не беше допускала, че е способен на подобна жертва. Но можеше ли да му се вярва, не я ли лъжеше отново?

— Пак ли заради мен се сгодихте за друга? — попита с тиха, неудържима ярост.

— Аз да съм се сгодил? Кой ви каза тази лъжа?

Обвинението беше съвсем неоснователно и той изпита досада, реши, че тя измисля това обвинение, за да оправдае собственото си поведение.

— О-о, може да не е официално, но е почти решено!

— Изабел, това е глупаво! Не разбирам?

— Той не разбира! — избухна тя. — А ще отречете ли, че вчера прегръщахте тази, която, предполагам, ще стане ваша съпруга?

— Какви ги приказвате? — извика той и натисна спирачките.

Вече половин час обикаляха алеите на Болонския лес. Имаха късмет, че бяха сами, че нямаше други коли.

— Каква жена съм прегръщал, Изабел, ще ми кажете ли? — обърна се към нея, впи очи в лицето й.

— О-о, видях ви! — изчерви се тя. — Тя ви шепнеше на ухото вчера и двамата се смеехте, тя ви изпращаше целувки от колата! Бяхте толкова щастливи…

— Няма такова нещо — прекъсна я Тален, — вие си измисляте!

— Достатъчно ме обиждахте! — извика буйно тя. — Видях ви със собствените си очи! Видях ви вчера, преди да дойдете при нас…

Тален истерично се разсмя.

— Боже мой! Вие сте ме видели с Николет! — извика и за секунда в очите му проблесна нежност. — Нима ревнувате, Изабел?

Тя предизвикателно вдигна красивата си главичка и отрече. Това пак развали настроението на мъжа. Колата отново полетя.

— Очевидно не жената, която сте видяла вчера, ви е накарала да нарушите обещанието си и да изберете за другар този палячо Да Силва. Той ви обсипва с подаръци, обожава ви, предугажда желанията ви… От него приемате всичко…

— Жозе е очарователен — потвърди сухо тя. — Той е най-добрият човек, когото познавам. Във всеки случай, не той и неговото съществуване на този свят ви попречи да ме посрещнете в Бордо, въпреки писмото и телеграмата.

— Нищо не съм получил. Нямах никакви новини от вас и много се тревожех. Слава Богу, Лиз Рол ми писа…

— Аз също.

— Вече зная. Вчера вдигнах страхотен скандал във фабриката и писмата ми бяха открити. Оставили ги настрана, за да ми ги препратят в Берлин, където бях по това време, и после забравили да ми ги дадат. Бях много зает. Уреждах там същия магазин като този, който видяхте.

— Кога се върнахте?

— Преди една седмица.

— Затова ли не бяхте в Операта?

— Боже мой! Какво е имало там? Какво да правя там?

— Просто… да ме видите — прошепна тя. — Имаше галапредставление, в което участвах…

— Кълна ви се, не знаех! Щях да дойда от Германия, за да ви чуя… Виждам, че пак не ми вярвате. Изабел, нима ме смятате за толкова лош? Ако знаех, че сте във Франция, щях да дойда в Париж, уверявам ви!

— Защо да се срещате с мен, да си създавате излишни неприятности, когато имате онова хубаво момиче? Тя ви вярваше, беше напълно сигурна в чувствата ви? Какво е за вас една незначителна артистка, че да се безпокоите?

— Не, така няма да се разберем — спря устрема й той. — Ще отговоря на всичките ви въпроси, но преди това ми кажете защо се омъжихте за този американец?

Девойката измъчено го погледна и замълча, обърна глава към пустия път.

— Защо не отговаряте, Изабел?

— Мисля, че няма смисъл да говорим за Жозе Да Силва…

— Напротив, напротив! Той много ме интересува, точно за него ще говорим. Искам да зная как тази личност, как този палячо с телешки очи, скрити зад кръглите очила, ви е привлякъл, с какво, защо се доверихте точно на него! А, да, предполагам, че е богат.

— Богат е.

— И това беше достатъчно, за да се омъжите за него?

— Господин Да Силва не е мой съпруг — призна честно Изабел и го погледна с лъчистите си очи, изгори нещо от натрупаната злоба в душата му.

— Искате да кажете, че не сте омъжена? Тогава какво правеше при вас, какво по дяволите?

— Той е мой приятел. Мисля, че е единственият ми приятел.

— Когото, разбира се, повече цените от хората, които са се осмелили да имат други чувства?

— Във всеки случай — подразни го с лека усмивка тя, — той винаги е бил много внимателен. Спомнете си какво направихте с ръката ми…

— Бих искал да ви набия — промълви младият мъж, — да ви измъча по-жестоко заради злото, което ми причинихте.

— Много мило! — продължи да го дразни Изабел. — Постъпихте като дивак, едва си държа ръката, осакатихте ме, можете да сте доволен. Ще ви покажа!

Ръката й бързо дръпна ръкава и нежното бяло рамо се оголи. Бяла плът с големи сини петна.

— Виждате ли, това е вашето дело, вашата обич или омраза, не зная, не зная!

Очите на мъжа се разшириха от ужас. Нима наистина той беше направил това?

— Вчера можех да ви убия — призна с неузнаваем глас. — Бях полудял…

Изабел се усмихваше, гледаше го нежно покровителствено, така му се стори, и грубостта се върна.

— Да повторя ли въпросите или ще отговорите сама? Може би предпочитате да ви нараня пак? Готов съм!

Удвоената ярост озадачи девойката и тя бързо свали ръкава, закопча копчетата. Защо беше толкова несправедлив, след като му каза, че Жозе не й е съпруг? Защо всеки допир с този човек, когото обичаше, носеше само огорчения? Та той беше търсил в нея жертвата, която да задоволи мъжките му апетити, и понеже не успя, я обвиняваше в какво ли не! Очите й бяха пълни със сълзи и тя повече не го погледна, криеше ги.

— Не е ли по-добре да се връщаме? — попита след тягостна пауза, успяла да овладее поне гласа си.

— Къде се запознахте с вашия бразилец? — продължи да разпитва неумолимият Тален.

— В Рио де Жанейро — отговори предизвикателно тя, но не обърна главата си. — Той ме аплодира в Миниаполис, после пях и в дома му…

— В дома му? — възмути се той. — Пели сте в неговия дом?

— Защо да не пея? Това е обичайна практика. Той ми предложи като благодарност чудесна перлена огърлица. Беше щастлив от удоволствието, което изпитаха гостите му.

— От хубаво по-хубаво! — изсмя се младият мъж. — Поздравявам ви! Естествено, от този момент не сте го напускали?

Изабел не обръщаше главата си. С крайчеца на ръката тя избърса сълзите и тихо заяви:

— Видях го отново в Париж.

— И загубихте всякакво достойнство, приехте като подарък една скъпа кола, както сте приели и перлената огърлица.

Гърбът на девойката трепна.

— Въображението ви е непристойно…

— Да, да! — започна да крещи Тален. — Вчера аз сънувах, бях сляп и глух, нищо не виждах, не чувах! Не видях как се опирахте на ръката му, не чух как ви наричаше Бела! Все още се чудя защо не го убих веднага?

— Как преиначавате нещата! — избухна Изабел и се обърна към него, макар че лицето й беше обляно със сълзи. — Никой мъж, включително и вие, не може да се похвали, че съм позволила някаква интимност! И мисля, че моето поведение беше по-добро от това на младата особа, която ви изпращаше целувки от улицата.

— Особата, за която говорите, беше сестра ми! — прекъсна я Тален. — До нея бе моят баща. Тя можеше да се държи така, а вие, вие ревнувате!

Девойката смаяно го погледна. Очите й внезапно засияха и тя, сдържайки с мъка радостта, попита:

— Ваша сестра? Анри — нарече го по име, — наистина ли е ваша сестра? Възможно ли е?

— Щом ви го казвам — потвърди той с треперещ глас.

Тя го беше нарекла по име и плачеше, без да крие лицето си, бършеше с малкото си юмруче сълзите и те пак течаха. Имаше детски трогателен вид и сърцето на влюбения мъж сладостно заби.

— Виждате ли сега какво направихте? — прошепна. — Нямахте право да си играете така с мен!

— Не съм помисляла да си играя с вас — изплака Изабел. — Вашето мълчание ме измъчи. Питах за вас, никой не беше ви виждал, никой нищо не знаеше… Ужасно страдах и започнах да си мисля най-лоши неща…

— Обясних ви неприятното недоразумение, а вие продължавате да не ми вярвате…

— Сърцето ми през цялото време вярваше, не се подчиняваше на разума.

Анри Тален не искаше да прости и разбере. Образът на Да Силва го преследваше, ревността не му даваше покой. Изабел се пребори със свенливостта и сама хвана ръката му, притисна се до него.

— Вашето заслепение е равно на моето — произнесе с щастлив глас. — Жозе Да Силва е съпруг на моя приятелка, която по цял ден тича по магазините, и понякога аз го придружавам. Той наистина е безпомощен, не познава никой друг. Не разбирате ли, Да Силва много обича жена си. Искаше да й подари кола и понеже аз също имах желание да взема, двамата решихме да купуваме заедно. Рита се уповаваше на моя вкус, а аз… аз исках да разбера нещо за вас, затова се намерихме във вашия магазин. Моите приятели са една прелестна съпружеска двойка, обожават се и не са престанали да се обичат. Те бяха очаровани да ме срещнат в Париж и така станахме приятели…

Младият мъж вдигна с ръка лицето й, изпитателно я погледна.

— Приятелка, на която съпругът дава пари — изрече обвинението сричка по сричка.

— Не сте прав — поклати глава девойката. — Вашият продавач просто го принуди да даде капаро и за мен. Аз веднага му върнах сумата. Можете да проверите, ще ви покажа талона от чека, който дадох. Ето, погледнете — размаха чекова книжка тя, накара го да прочете сумата. — Не искам да оставя такива обидни съмнения в душата ви.

— А колието от перли?

— Рита ми го подари. Можете да я попитате.

— Боже мой, Изабел, вие наистина сте жестока! Защо ме измъчихте така? Защо ме оставихте в това ужасно заблуждение? Та аз щях да умра от мъка и ревност, щях да направя хиляди глупости!

Лицето й стана алено, устните трепнаха, но очите гледаха честно, открито.

— Нямах никакви вести от вас, страдах ужасно и вчера ви видях да прегръщате една красива девойка… Помислих си, че… че сте ме изоставили…

— Вие заслужавате да насиня и другата ви ръка, малко жестоко момиче — прошепна Тален. — Нима не знаете на какво е способен влюбеният мъж, когато го накарат да мисли, че любимата му е била невярна?

Изабел вдигна очи и дълго гледа сериозното му лице.

— Една жена може да е невярна само на своя съпруг или годеник — произнесе ясно. — С какво право ми се сърдите, готов сте за отмъщение?

— А обещанието, което ми дадохте, забравихте ли го? Скъпа малка невернице — усмихна се широко, щастливо, — аз трябваше да ви победя по някакъв начин, обичах ви, обичах ви, повярвайте най-после! И понеже няма друг, мога ли да ви помоля да станете моя съпруга? Не мога да ви задържа иначе!

— О-о!

Нищо повече не можеше да каже. Беше победена напълно… Петнадесет месеца терзания, любов и съмнения, бяха твърде много за една бедна девойка, имаща единствено гола чест като свое достойнство. Действителността се оказа по-хубава от съня, от всеки блян, от мечтата! Обичаха я! Нейният любим се беше променил заради нея, беше заживял по нов начин, за да заслужи доверието й, защото тя му беше дала любовта си без никакви условия.

— Любима! Скъпа моя — привлече я към себе си Анри, — не плачете, моля ви!

Сълзите се стичаха по лицето й, макар че Изабел се усмихваше. Анри натисна спирачките и колата закова на място. Натискът на ръцете му стана по-силен и той щеше да я задуши в обятията си.

— Обожавам ви, Изабел! — извика тържествуващо и със страстен шепот призна: — Вашата черна рокличка ме подлуди, превърна се в най-големият ми кошмар, но тя отблъскваше всичките ми атаки… Толкова е хубаво да се чувстваш победител! Дивото момиче, което не искаше да вярва, не искаше нищо да разбере…

— Аз и тогава ви обичах, Анри — усмихна се девойката. — Обичах ви, приписвах ви всички възможни грехове, за да ви забравя, и още по-силно ви обиквах! Толкова бях нещастна и съвсем безпомощна пред вас…

— О-о, греховете ми бяха много повече! Трябваше една малка девойка да се появи в живота ми, да се превърне в кошмар с тази рокличка и така да ми завърти главата, че най-после да прогледна, да разбера какви глупости върша и как провалям живота си.

— Аз вече имам хубави рокли — засмя се тя, — няма ли да ме обичате повече? Ще извадя любимата си рокличка, готова съм…

— Те са спечелени с труд и аз ви харесвам…

— Аз само пеех…

— Едно малко щурче, което радваше всички с песента си. Благоразумно и работливо щурче, което вече ще пее само за мен!

— Госпожица Фуке умира за втори път, не е ли жалко?

— Понякога ще я възкресяваме като госпожа Тален. Вашият глас ще бъде най-големият ни лукс, едно богатство, което няма да прахосваме, но няма да заключим и за света.

— Истински сън! — притисна се тя към него. — Вълшебна мечта! Само вашите родители…

— Те ви очакват, скъпа. Майка ми отдавна знае за моята любов към вас и благодари на Небето, че нейният пораснал син ви е срещнал, че най-после е поумнял.

— А баща ви?

— Когато споделих с него желанието си да работя и да бъда независим, той разбра, че мисля за женитба. „Дай Боже, жената, която си избрал, да бъде умна! Трябва да е чиста и порядъчна, за да създаде истински дом, ново семейно огнище…“ Това бяха думите му. Той ви прие и обикна като дъщеря, защото вие сте точно това, за което мечтаеше.

— Щастието! Какво чудо е то! Винаги ли ще е така? Няма ли да има разочарования?

— Малка невернице! Няма да има разочарования, няма! Нито за вас, нито за мен! Докато не решите пак да ме ревнувате от моята сестра, докато аз не изпитам отново желание да убия вашия американец…

— Бедният Жозе! — звънна нейният кристален смях, разсипа се като малки звънчета. — Той не подозира колко леко се отърва, както и че е бил мой съпруг…

Той я притисна още по-силно и на лицето й неволно се изписа болка. Тогава вдигна ръкава и притисна устни към бялото рамо, към голямото синьо петно.

— Прости ми! — прошепна и пак прилепи устни към нежната плът, която направо го влудяваше. — Прости ми! Бях лош, луд от ревност… Ако имах оръжие, можех да убия… Боже мой, да убия вас, теб! Какво ли не прави страстта, в какво ли не превръща любовта един ревнив мъж! Преди осемнадесет часа се бях превърнал в дивак.

— Никога няма да ви дам повод за ревност, Анри! — обеща тържествено Изабел.

— А аз винаги ще вярвам! — закле се той. — Каква идиотска история! Достатъчно беше да се загубят писмата и аз се усъмних във вашата невинност, трябваше само да видя този добряк до вас и да подивея… Не, никой не знае какво може да се случи на един влюбен! Но вече съм спокоен и щастлив… Господи, щастлив!

Устните му пак докоснаха синьото петно, дълго останаха там.

— Това никога няма да забравя! Такава жестокост! Изабел, ако някога стана лош, припомнете ми за тази синина. Това ще е най-голямото ми наказание, любов моя!

Девойката доверчиво облегна красивата си главичка на широкото мъжко рамо. Нямаше да има повод за наказания. Вярваше му безрезервно. Щастието най-после беше дошло при нея… Поднесе му свежите си устни и потъна в блаженството на страстната целувка.

* * *

Само след месец прелестната Изабел Фуке излизаше от църквата, облечена цялата в бяло. Сияещият младоженец понесе своята любима към една кола, тапицирана със светла коприна, пълна с цветя. Той внимателно постави своето съкровище на седалката и със светнали от щастие очи прошепна:

— Аз ви победих, любима! Вие ми принадлежите напълно, не можете да ми откажете нищо, не можете да отблъснете любовта ми, желанието да ви притежавам… Но всъщност победителят е вашата черна вълнена рокличка с бяла якичка, която преобърна глупавите ми теории за жените и ме постави в краката ви… Сега сте моя, единствено вие имате значение за мен… Само моя!

Изабел Фуке, госпожа Тален, мило се усмихваше, гледаше с любов сведената мъжка глава… Анри не знаеше, че рокличката е вече в дома им…