Макс дьо Вьози
Към единствената (4)

IV.

Никой не упрекна Изабел. На следващия ден една от колежките й мълчаливо подаде чека и бележката на Анри Тален.

— Малка Фуке — обади се друга, — тези хартийки не се намират на улицата. Ако една от нас не беше я прибрала, вие нямаше да получите нищо. За щастие, ние сме честни, не се лъжем помежду си.

— Да, не се лъжем — повтори тъжно Изабел. — Благодаря за грижата и понеже хартийката носи моето име, аз ще реша съдбата й.

— Слушай, ако не я искаш…

— О, не, вие получихте своята част! — засмя се тя. — Всяка от вас взе своят дял… Господинът е написал и името на приятелката ми, не мога да реша без нея.

Изабел нямаше намерение да се съветва с Лиз. Чакаше само Анри Тален, за да върне чека.

— Благодаря, господине — каза твърдо, — но тази хартийка няма да ми послужи. Благодаря за вниманието — заяви любезно, защото не таеше злоба и искаше да смекчи по някакъв начин отказа си, за да не го обиди.

— Защо да не ви послужи? — попита той смутено.

— Защото не искам друг да заплаща роклите, които нося — обясни объркано, спомняйки си кой беше купувал дрехите й и какви унижения трябваше да понася. — Една моя роднина се грижеше за това — призна унило. — Тя е моя леля, но аз тържествено си обещах да не завися от никой друг, освен от себе си…

— Неблагоразумно обещание! — прекъсна я той. — Човек винаги зависи от някого. Било от директора по месторабота, било от друг в случай на болест или нещастие. Хартийката е от общия договор с вашите колежки, защо не я използвате като тях?

— Такъв подарък не ми подхожда — настръхна девойката. — Смятам, че една рокля не е нещо, което някоя почтена девойка може да получи в дар от мъж, млад мъж.

— Пак ставате прекалено мнителна! Извинете ме, но това не е личен подарък, а колективно споразумение. Никакви други условия не са поставяни!

— Значи да го приемем като премия от меценат?

— Вие се подигравате — сви рамене Анри Тален. — Впрочем, толкова ли е хубава черната ви рокличка, че не се решавате да се разделите с нея?

— За мен е хубава.

— Всички жени са луди по красивите тоалети, обичат да ги сменят…

— А аз обичам да нося всеки ден любимата си рокля — настоя Изабел.

Младият мъж огледа черната рокличка и направи пренебрежителна гримаса.

— Приличате на провинциална пансионерка — заяви съвсем искрено, — никак не ви подхожда тази рокля. Бих искал да ви видя в разкошен тоалет, който ще подчертае изяществото ви, красотата ви.

— Ето нещо, което моята кесия не може да си позволи — засмя се девойката.

— Тогава защо не се възползвате от колективното споразумение? — атакува веднага Анри Тален. — Иначе дълго ще носите траурната си рокля.

Изабел избухна във весел, чистосърдечен смях. За секунда недоразуменията и ненавистта между тях се бяха стопили и тя се чувстваше свободна да се посмее над самата себе си.

— Но аз нямам друга, драги господине! — обясни със смях. — Не искам да я сменям, защото ми е много скъпа, повярвайте ми! Може да я критикувате, но на мен ми харесва.

Лицето на Анри Тален се опъна.

— Не проумявам как можете да отхвърляте предложението ми при положение, че имате само една рокля? — възкликна смутено, посочвайки чека си.

— Не — отказа тя. — Вие не разбирате каква гордост ме преизпълва, че мога сама да посрещам нуждите си. Една рокля, купена с парите на чужд човек, ще ме притеснява. Когато си купя друга… О-о, аз имам много планове в това отношение!

— Споделете ги с мен!

— И защо? Те са си само мои, не ви засягат!

— Ами-и може да съм вълшебник, да изпълня вашите желания мигновено!

— Проблемът е в това, че аз не желая вашето посредничество…

— Госпожице Изабел, вие ме карате да бъда жесток — въздъхна комично Анри Тален. — Ето в този момент желая вашите планове да не се изпълнят и вие да промените мнението си.

— Благодаря, господине — поклони се Изабел. — Знаете ли, вие започвате да ставате интересен!

— Уверявам ви, че вашите хубави теории ме нервират и дразнят. Запазете роклята си, но знайте, че я ненавиждам!

— Какво ви е направила тя?

— Изработена е от солиден материал. Личи си, че ще я носите още дълго.

— За щастие! Тя трябва да издържи дълго…

— А аз искам да я нарежа на парченца, толкова ми е неприятно да ви гледам облечена в това черно чудо!

Девойката избухна в смях. Тази непринуденост радваше Анри Тален и той направо не можеше да повярва на рядкото си щастие.

— Започвам да си мисля, че моята рокля засяга с нещо вашата суетност — подхвърли многозначително Изабел, която наистина се забавляваше от мисълта, че той се срамува да ухажва едно бедно момиче.

— Повече, отколкото предполагате — не прие закачката Тален. — Вашата скромна рокля хвърля мрачна сянка сред колежките ви, напомня, че вие сте друга. Това дразни всички.

Не допълни, че на него причинява и страдание. Черната рокличка на Изабел беше започнала натрапчиво да го преследва, беше се превърнала в кошмар на съвестта му. Беше стигнал до положение да избягва всяка хубава и богато облечена жена. Щом се спреше до някоя заможна красавица, пред очите му изникваше черната рокличка и той изпитваше желание да свали и стъпче с крака кожите, бижутата, скъпия тоалет на нищо неподозиращата дама. Тази жалка черна рокличка се превърна в най-големия му враг, който непрекъснато го държеше в напрежение, измъчваше, обвиняваше… Как можеше да се показва добър и щедър, когато любимото същество държеше на тази рокличка? И можеше ли човек като него да се радва на живота и удоволствията при спомена за тази рокля? Как да се наслаждава на обществото на богато облечените жени и девойки от своята класа, щом винаги пред очите му беше гордата хлапачка с нейната черна вълнена рокля? Беше попаднал в собствената си клопка на неотразим владетел на женските сърца. Вече не вярваше на нито една жена, не беше сигурен към кого точно са насочени женските погледи и усмивки — лично към него или към банковата му сметка. Само една искаше той и само върху нея силата на парите не действаше. Една девойка, бедно сираче без приятели, без пари, без дрехи се осмеляваше да… Отвратителна история! Една жалка черна рокля да създава толкова проблеми, да отблъсква и в същото време неудържимо да привлича…

Това би искал да каже Анри Тален, това би разрешило неразрешимата дилема. Само че той нямаше кураж да сподели гласно мислите си. Винаги се беше гордял със своята неуязвимост и с ужас трябваше да установи, че става зависим. Презираше се за чувствата си към малката хористка и беше готов на всички лудости, за да си докаже, че тя нищо не означава за него. Но се самозалъгваше. Защото цялото му същество беше изпълнено с мечта по нея и с някаква неясна злоба. Тя го беше довела до това състояние, тя трябваше да плати. Искаше да я притежава най-вече, за да може да я изостави. Мечтаеше да й каже: „Благодаря, хубавице, но аз съм този, който вече не те иска!“

Не, Анри Тален сам беше попаднал в клопката и колкото да му беше неприятно, трябваше да си го признае. „Хубавицата“ нямаше представа за мечтите му. Тя най-спокойно накъса на дребни парченца чека и весело съобщи:

— За първи път ми се случва да скъсам нещо, което има такава стойност! Никога не съм притежавала толкова голяма сума, но чувството, което изпитвам е прелестно… Хем си беден, хем си позволяваш лукса да унищожиш нещо, което е ценно за богатия. Все едно че хвърлям пари през прозореца! Жалко, че постъпката ми има значение само за вас. Този жест всъщност не беше лукс, а само слабост от моя страна.

Анри Тален направи нещо смайващо. Извади от портфейла си банкнота от хиляда франка и я подаде на Изабел.

— Ето, разкъсайте я, щом това ви доставя удоволствие — каза усмихнато.

— Наистина ли искате да направя това? — попита тя с пламнали очи. — О, не — взря се изплашено в банкнотата, — това, това са хиляда франка!

— Какво значение имат хиляда франка, щом не желаете да ги вземете за вас?

Девойката въртеше банкнотата в ръцете си. Лицето й пламтеше от срам, не знаеше какво да прави. Не можеше да скъса току-така банкнотата, чувстваше, че не може и да я върне, ако не иска да признае неговото превъзходство. Тогава видя един от сценичните работници.

— Той е много беден и детето му е болно — прошепна като насън. — Да, много болно — повтори по-уверено. — То се нуждае от грижи и чист въздух. Мога ли да я дам?

Анри Тален изпита върховно удоволствие, докато поклащаше глава.

— Не — каза жестоко. — Банкнотата е за вас. Искам да я разкъсате, да изпитате чувството, което никога не сте изпитвали.

— Вие искате да…

— Да, чакам с нетърпение да я скъсате.

— Но вие давате парите на мен, нали? Тези хиляда франка са за мен? Повече ми харесва да ги подаря, отколкото да ги късам…

— Не — отказа пак Тален. — Условието да ги получите е само едно — да ви видя как ги късате.

— Ужасно! — възкликна Изабел и вдигна към него измъчените си очи. — Защо изкушавате едно бедно същество като мен? Вие сте истински демон! — извика и смачка на топка банкнотата, хвърли я в лицето му.

Анри Тален пребледня. Жестът го удари по-болно от силна плесница. Непринудеността изчезна. Те бяха отново само врагове. И той постъпи като неприятел — размаза с тока на обувката си нещастната банкнота, сякаш да заличи доказателството за нейната плесница. А тя следеше движенията му с ужасени очи, не го разбираше. Тален продължаваше да мачка и тъпче банкнотата, като не откъсваше поглед от нейния. Предизвикваше я да направи нещо, да помоли, да поиска пощада. Но сирачето беше прекалено смутено от бруталната постъпка. Нямаше сили дори да реагира. Затова и пренебрежителното подсвиркване, с което той се оттегли, не му донесе радост и задоволство.

Изабел едва сдържаше негодуващия вик. Все още не можеше да си обясни поведението му, не искаше да признае пред какво изкушение е била изправена. Презираше го. Да унищожи една сума, която може би щеше да спаси живота на болното момиченце, да наложи волята си! От каква тиня беше сътворена душата на този жесток човек?! Какво ставаше в нейната собствена душа, че го предизвика да постъпи така? Очите й не можеха да се отделят от жалката хартийка, гледаше я като хипнотизирана. Хиляда франка! Тален се беше отдалечил, а тя продължаваше да гледа смачканото топче. Хилядата франка представляваха истинско богатство за бедния баща, живот за болното момиченце, убивано бавно от ужасната анемия. Не, тя нямаше право да остави тази банкнота! Можеше да понесе унижението и да я вдигне, щеше да понесе срама да признае греха си на Анри Тален. Болното момиченце беше по-важно от нейната гордост. Беше се навела да вземе топчето, когато видя просветващо огънче в тъмнината. Кръвта нахлу в главата й. Значи това правеше той, дебнеше, чакаше да види как ще се държи? Какво искаше, да я погуби ли? Ако беше взела топчето, можеше да я обвини в кражба… Можеше ли да знае как ще реагира този отвратителен човек, докъде ще го доведе отмъстителната злоба? Не, нямаше да му достави подобно удоволствие, нямаше да позволи скандал, уволнение… За секунда се видя без работа, унизена, опетнена, умираща от глад, и потръпна, избяга. Тичаше към гримьорната и плачеше. Не видя Анри Тален, който излезе от прикритието си и я проследи. Не виждаше нищо, гонена от собствения си страх.

Анри Тален я мразеше в този момент. Някой му направи забележка за цигарата и той бавно я загаси. После се наведе и взе нещастното топче, скри го в джоба на жилетката си. Това беше спомен от Изабел, който не биваше да бъде тъпкан и подритван от други хора. Странен спомен, станал внезапно скъп, въпреки гнева и омразата. Две минути по-късно той стоеше до сценичния работник.

— Госпожица Фуке ми каза за вашето болно момиченце — смотолеви и подаде още една хилядафранкова банкнота на смаяния човечец. — Позволете ми да ви помогна да изпратите детето на село, нека да подиша чист въздух. О-о, няма защо да ми благодарите! Нищо не ми дължите. Госпожица Фуке ми подсказа да направя това, на нея трябва да благодарите.

— Да, тя е много добра и разумна девойка — поклати глава човекът. — Ще й благодаря с огромна радост.

Анри Тален побърза да се измъкне. Не държеше да знае как Изабел е посрещнала жеста му. С момиче като нея изненадите бяха нещо постоянно. По-добре беше да е далеч, да изчака встрани първата й реакция, да не рискува… И все пак постъпката му донесе някаква ведрост, странна лекота. Изпълваше го нежно чувство, което не можеше да се обясни. Не нежност към Изабел, а към целия свят. Парите нямаха никакво значение. Благоразумието на Изабел вече не го дразнеше. Беше си позволил да бъде великодушен и това му достави по-голямо удоволствие, отколкото даването на щедър бакшиш. Парите наистина нямаха никакво значение за Анри Тален! Но девойката стопли душата му. Спомняше си нещастните й очи, терзанието, което се излъчваше от тях, когато се навеждаше към банкнотата. Вървеше и се усмихваше, не усещаше как гали малкото топче, как шепне: „Моя малка Изабел! Моя скъпа Изабел!“ Нещо му подсказваше, че се е приближил до любимата, някаква светлина го гонеше към нея…

А любимата изпитваше отвратителен срам. Изкушението, до което се беше докоснала, макар и с най-възвишени подбуди, я караше да се чувства нищожно слаба, незащитена от злото. „Добре, че не скъсах тази проклета банкнота — мислеше отчаяно тя, — добре, че не я вдигнах от пода, не дадох на бедния човек нещо, което не ми принадлежи! Бях готова да му издера очите! Боже мой, защо ме дразнеше така? И защо ли се поддадох, защо?“

Не, никак не беше доволна от себе си малката Изабел Фуке! И когато сценичният работник я спря да й благодари, тя почервеня и се изплаши така, сякаш я бяха хванали в нещо престъпно.

— Моля ви — изплака, — нищо не съм направила! Заслугата си е само на господин Тален. Аз само разказах за болната ви дъщеричка.

— Но той ми даде хиляда франка, госпожице! Хиляда франка, представяте ли си.

Тя не се изненада от това. Искаше й се много да види дали не е същата банкнота, която Тален беше смачкал, но не посмя да попита. Нямаше и смисъл, защото човечецът продължи ентусиазирано:

— Една чисто нова банкнота, госпожице! Хиляда франка, погледнете, моля ви!

Изабел погледна. Човекът никога не разбра защо очите й внезапно помрачняха, както и не чу гневните думи срещу богатите, произнесени в неудържима мислена тирада, точно когато един от тях се беше показал добър и благороден. „Това е жестоко, отвратително — стенеше душата й, — невъобразимо! Оставил е топчето, защото е мръсно и смачкано… Той никога не е познал нужда… Богатите унищожават бедните с техните капризи, но аз никога няма да му простя това, което направи, няма да забравя как хвърли хиляда франка! Такава омерзителна постъпка!“

Бедната, наивна Изабел! Тя не си даваше сметка, че сама си търсеше причини да се сърди на Тален, защото не можеше да не мисли за него. Всичките й решения бяха добри: да не го забелязва, да не говори с него, да забрави за съществуването му… Хубави решения, вземани в безсънните нощи и изоставяни, щом го види. Не само отговаряше на въпросите му, но се улавяше, че го наблюдава, че кокетничи и привлича вниманието на младия мъж.

Анри Тален започваше да печели точки. Все още не го знаеше, но печелеше. Помогна му и случаят. Друг сценичен работник прояви невнимание и удари Изабел с тежък декор. Причини наведнъж две нещастия — нарани бялата кожа с червени ивици и което беше най-лошо — скъса черната рокля. Човекът така и не забеляза злото, което беше причинил, а Изабел прехапа устни, за да не се разплаче.

Нещастието се случи в много лошо време. Девойката и така страдаше от студа в малката си стаичка, и така се измъчваше от липсата на топла храна, очакваше с ужас деня, когато ще е принудена да запали поне за малко огън, да се сгрее. Понякога Лиз Рол я гощаваше с топла супа, а още по-често й се караше за скъперничеството. Но Изабел имаше една цел, която неуморно преследваше — искаше да наеме апартамент, малко жилище с две стаи и кухня, с повече удобства, в което да живеят двете с Лиз. Мечтаеше за това апартаментче и пестеше всеки франк. Защото мечтата можеше да стане реалност, ако събере сумата за шестмесечна предплата. Така беше прието в Париж. Освен това трябваха мебели, съдове… Лиз Рол не беше в състояние да помогне, изпращаше пари на близките си в Нормандия. Естествено, тя щеше да се издължи, но Изабел беше тази, която трябваше да събере необходимата сума. Точно тази мечта я караше да търпи подигравките на Тален, да се понася сама в опротивялата черна рокля.

И в един момент трябваше да види как рухват мечтите й заради един скъсан ръкав. Очите й се напълниха със сълзи, докато приглаждаше злополучния ръкав. Не усещаше болката, не забеляза Анри Тален, единствения свидетел на случката. Той се беше превърнал в нещо като театрален реквизит и никой не му обръщаше внимание, хората бяха свикнали с постоянното му присъствие зад сцената. Скъсването на прословутата рокля го зарадва в първия момент. Най-после с кошмара щеше да бъде свършено, най-после неговите предложения имаха шанс да бъдат изслушани и може би приети! Но сълзите в големите очи го смутиха, усмивката замръзна на устните му, не можеше да тържествува пред това нещастие.

— Сериозно ли е? — попита съчувствено.

— Истинска катастрофа — отговори доверчиво девойката. — Тази рокля трябваше да издържи още известно време. Ще опитам да я закърпя, един реприз може би ще оправи нещата.

— Ще се вижда — напомни внимателно Анри Тален. — Кажете ми — попита с тръпнещ от напрежение глас, — много трудно ли е за вас да си купите нова рокля?

Изабел вдигна към него огромните си очи. В тях нямаше гняв или подозрение, само някакво детско объркване.

— Позволете ми — осмели се той — да ви напомня за роклите, които вашите колежки взеха…

— Не — потъмняха веднага очите. — Вие знаете какво мисля по този въпрос.

— Това е само приятелски жест — настоя Тален. — Нищо не искам от вас!

— Не, не! Моля ви, не ме изкушавайте пак! Ако знаете колко ми е неприятно, че винаги поставяте между нас вашето богатство…

— Има мигове, в които мечтая да съм по-беден и от вас — призна неохотно младият мъж.

— Вие бълнувате ли? — изненада се тя, забрави собственото си нещастие. — Не виждам да сте принуден да печелите.

— Да-а, не съм свикнал и сега виждам, че е смешно…

И двамата се засмяха. Бяха изпълнени със снизхождение един към друг и се разбираха от половин дума. Чуден миг, в който нежността и обичта извираха от очите им, говорещи много повече от думите.

— Няма смисъл да приказваме — сепна се изведнъж Изабел. — Отивам да оправя моя ръкав и моята кожа. Нещастието никога не идва само.

Девойката бързо се отдалечи. Тален я настигна с два скока.

— Вашата кожа! — извика възбудено. — Ранена ли сте, дайте да видя! Тези декори са пълни с прах и мръсотия, не бива да пренебрегвате опасността.

Ръцете му сами откриха нежното рамо, треперещите пръсти докоснаха скъпоценните капки кръв.

— Оставете ме да се погрижа за вас! — прошепна дрезгаво.

Бялата кожа, алената кръв го разтрепериха. В същото време той се страхуваше да не наруши с нещо доверието й. Извади фина батистена кърпа, постави я върху раната.

— Няма смисъл — дръпна се Изабел, защото треперещите пръсти на Анри Тален изгаряха кожата й. — Всичко ще мине от само себе си. Оставете ме да прикрия драскотината с повече пудра и да се обличам. Не искам и да ме глобят за закъснението.

Анри Тален мълчеше. Гледаше като хипнотизиран изваяното рамо и мълчеше. Не се владееше повече, не си даваше сметка какво прави, просто се наведе и попи капките кръв с устните си.

— О-о? — прошепна ужасено Изабел и не толкова заради неочаквания жест, колкото от сладостната тръпка, разтърсила тялото й. — Пуснете ме, моля ви! Няма нищо, утре всичко ще е минало…

Шепнеше и гледаше сведената мъжка глава, краката й омекваха, подкосяваха се от странна слабост. Анри Тален се отдръпна. Лицето му беше страшно бледо, очите пламтяха.

— Аз пих от вашата кръв! — промълви унесено. — Любовното кръщение на дивите племена… Не се дърпайте, чувате ли, оставете ме да ви превържа.

Мъжът беше като пиян. Не можеше да се откъсне от бялото рамо, а Изабел не разбираше.

— Леля ми никога не ме е глезила така — засмя се лекичко тя, — не съм свикнала! Свършихте ли? — трепна пред пламтящия му поглед. — Моля ви, не заслужавам такива грижи!

— Защо не ми позволите да поправя и ръкава?

— Ръкава? — засмя се Изабел. — Да-а — проточи смутено, — нищо не може да се направи, ще личи кърпеното…

— Не мога ли да помогна? — прошепна той. — Моля ви, Изабел, дайте ми това право поне веднъж! Не сте го отказвали на вашата сродница, която е била лоша към вас, позволете ми само веднъж да ви помогна!

Девойката се отстрани с едно неуловимо движение. Близостта на Анри Тален опасно я вълнуваше, гледаше да е на почетно разстояние.

— Не — поклати глава, — знаете много добре, че не желая да приема нищо от вас.

— Днес обстоятелствата са съвсем други…

— Съвсем не — прекъсна го бързо тя. — Обикновена производствена злополука. Ще трябва да се оправя някак си. Все едно, че купувам дърва за отопление или поставям подметки на обувките си.

Бялото рамо изчезна под скъсания ръкав.

— Никога ли няма да приемете нещо от мен? — попита отчаяно Анри Тален. — Предлагам ви само другарска помощ, толкова ли е лошо това? Невъзможно ли е?

— Нима това ще ви направи щастлив? — опита да се пошегува Изабел, защото осъзна, че й липсва смелост да го дразни и разочарова точно в тази минута.

— Нима се съмнявате?

— Е, добре — усмихна се непринудено девойката, — днес можете да ми подарите едно букетче теменужки. Ще го приема с удоволствие. Малко букетче, предупреждавам ви! Днес навършвам двадесет години и така ще има някой, който ме е поздравил за рождения ден.

— Двадесет години! — възкликна Анри Тален. — Боже мой, вие ставате на двадесет години! Желая ви щастие и весел празник, малка Изабел! Двадесет години! Вие ме смаяхте, Изабел! О, защо не ми позволите да отрупам с цветя тези двадесет години! Това няма да ви ангажира с нищо, кълна се! Господи, човек само веднъж става на двадесет години! Позволете ми да помисля за вас!

— Не — отговори твърдо тя. — Казах: малко букетче теменужки, нищо повече! Разбирате ли, то ще отговаря на моята самота, на бедната ми мансарда, на моята единствена черна рокля… Това съм аз и не искам нищо друго, нищо, което да ме смущава, да създава ненужни мечти, очаквания, надежди…

— Но вашите двадесет години!

— Двадесет години са много за едно сираче, което никога не е празнувало своя рожден ден. Свикнала съм и съжалявам, че ви съобщих. Година като всяка друга.

Изабел говореше и се самосъжаляваше. В очите й блестяха сълзи, устните трепереха, готови за детски плач. Скептикът Анри Тален, който отричаше и се подиграваше на всяко вълнение, изведнъж почувства някаква топка в гърлото си.

— Скъпа моя, единствена, любима! — прошепна обезумял напълно, протегна ръце към нея.

Бедната Изабел, какво можеше да отговори, да направи? Гласът на режисьора, който подканваше всички да заемат местата си, я избави, върна я към жестоката реалност. Малката Пепеляшка изведнъж забрави всичко пред страха да не й се скарат, да не я глобят, и затича към гримьорната. Анри Тален отново се размина с щастието…