Мариане Уилман
Магията на дракона (1)

ГЛАВА ПЪРВА

„Някога, много отдавна, във времената на магиите и чудесата, имало една принцеса — красива като зората, с коса като огън и кожа, нежна като листенцата на роза. Тя не приличала на никоя друга принцеса. А такава необикновена девойка безспорно заслужавала любовта на един също толкова необикновен мъж…“

През един топъл летен ден няколко благородни дами седяха в дневната на замъка, свели глави над гергефите. На двора бе оживено, носеше се весела глъчка, смях и приканващите подвиквания на търговците. Шумът нахлуваше през отворените прозорци на просторната стая.

Вътре цареше тишина. Единственият звук, освен щракането на златните ножици, бяха честите въздишки на най-младата дама, върху чиито златистокестеняви коси блестеше малко накриво поставена коронка, обсипана със скъпоценни камъни. Големият аметистов камък в средата бе с цвета на очите й, обрамчени с тъмни гъсти мигли.

Колко е досадно да стои затворена в тази стая в такъв прекрасен слънчев ден! Наистина непоносимо, тръсна глава принцеса Тресалара. Ако зависеше от нея, сега щеше да препуска из зелените поляни с развети коси, вместо да си губи времето с тази скучнотия.

Тя заби ядно златната игла в опънатия плат… и в пръста си.

— По дяволите! — Малка капка кръв падна върху бялата й копринена рокля.

Придворните дами смаяно ахнаха, възмутени от езика на тяхната принцеса. Лейди Грета, главната придворна дама, се изправи. Когато господарката бе раздразнена, най-благоразумно беше да се стои по-далеч от нея, а пък ако и розовите й устни се свиваха в твърда линия, предстоящата буря бе неизбежна.

— Хайде, хайде! Шиенето изисква търпение. Знам, че ви е трудно, принцесо Тресалара, да стоите затворена в замъка в такъв чудесен летен ден. Но трябва да свършите работата си, преди да излезете на езда. Вие сте дъщеря на крал Варо и е крайно време да изучите всички умения, необходими за една кралска особа. — Как иначе нейната вироглава господарка щеше да си намери подходящ съпруг?

Очите на Тресалара потъмняха и придобиха виолетов оттенък. Тъжно се взираше в ръкоделието си.

— Каква полза от това, че съм кралска дъщеря, когато съм затворена тук? Та най-последният от поданиците на баща ми има повече свобода от мен! Кажете ми поне една разумна причина, заради която трябва да върша тази безнадеждна работа?

Главната придворна дама изигра най-силната си карта:

— Това е волята на краля!

Тресалара притихна. Лейди Грета много добре знаеше слабото й място. Младата принцеса би направила всичко, за да накара баща си да се гордее с нея. Всичко, за да го накара да признае, че тя е способна да управлява след него. Толкова способна и подходяща, колкото биха били и синове, за които толкова много бе копнял и никога не бе имал.

Нима не умееше да язди и да се бие със сабя по-добре и от най-способния му воин? Нима не стреляше безпогрешно с лъка? Нима не бе показала ум, когато обсъждаха военните стратегии? Нима не бе правила разумни изказвания и предложения пред кралския съвет? А той я караше да се занимава с някакво глупаво шиене, вместо да се учи как да управлява кралството!

Но тя щеше да се подчини. Защото го обичаше. И защото искаше и той да я обича.

— О, много добре.

Лейди Грета се надвеси над гергефа й и недоволно поклати глава. Очакваше много повече от една принцеса, навършила вече осемнадесет. Та всяка една млада придворна дама щеше да се справи по-добре от нея. Бодовете криволичеха като пиян моряк.

Истинска беда беше, че кралят не се ожени повторно за някоя нежна дама, която да се заеме с възпитанието на дъщеря му. Вместо това през последните десет години се бе изолирал от света и прекарваше дните си в молитви и спомени. Истинско чудо бе, че принцесата, израснала без майчински грижи и възпитавана повече като момче, не се бе измъкнала през прозореца и не бе побягнала към конюшните, както често правеше, когато бе малко немирно момиченце.

Лейди Грета потисна съчувствието си. Бе длъжна да прояви строгост — за доброто на младата принцеса. Та тя вече бе станала жена, узряла за женитба. Баща й се надяваше да й уреди изгоден брак с някой чуждоземен принц, преди да е настъпило времето за събиране на реколтата. Секретарят бе обявил, че крал Варо е изпратил пратеници в различни посоки, при херцози и принцове, за да търсят подходящия съпруг за принцеса Тресалара. Те още не се бяха завърнали, но лейди Грета не се съмняваше, че ще има много предложения за ръката на младата й господарка.

Главната придворна дама никак не харесваше лорд Лектор — съветника на краля. Тя се страхуваше, че господарят й дори обмисля идеята да го направи свой зет. Бе му позволил да поеме управлението на съвета и да упражнява голяма власт.

Лорд Лектор бе красив мъж, но според нея не бе подходящ съпруг за своенравната Тресалара. Носеха се слухове, че той стои зад кървавите набези из земите на съседите, които се приписваха на Кадор от Килдор. Все пак лейди Грета се надяваше, че Лектор не би паднал толкова ниско.

Тя отпъди тревожните мисли и насочи вниманието си към ръкоделието на принцесата.

— Тези криви бодове са ужасни, Ваше Височество. Налага се да ги разпорите и да ги ушиете отново. Отдавна трябваше да сте усвоили уменията, задължителни за една истинска дама.

Тресалара стисна зъби. Цели два часа се бе мъчила над проклетите бодове. Толкова опитва да ги направи както трябва и сега бе твърде изморена, за да сдържи гнева си. Вместо да вземе малките златни ножици, тя се изправи и измъкна украсения си със скъпоценни камъни кинжал.

— Ще ви покажа аз уменията на истинската дама! — извика тя и раздра с острието опънатия ленен плат. Това явно й достави искрено удоволствие. — Ето! Сега всички са разпорени! До един!

Дамите застинаха. Тресалара се обърна на пети и напусна стаята. Никоя не се осмели да я последва. Все пак тя беше тяхна господарка.

Гневът продължаваше да бушува в гърдите й. Връхлетя в стаята си и бързо измъкна момчешките дрехи, които криеше в едно от чекмеджетата на скрина си — лежаха там неизползвани цели три месеца. Беше ги получила от едно слабо конярче в замяна на най-хубавия й кожен жакет. Така се бе сдобила с широка горна риза и тесни панталони от груб кафяв плат.

Едно време тя си имаше ловен костюм, достоен за всеки принц, и участваше във военните тренировки, яхнала жребеца си, с лък и колчан стрели на гърба. Но това беше преди да порасне и да заприлича на жена, преди слабата й като вретено фигура да се закръгли и сдобие с чувствени извивки. Никак не беше честно!

А най-лошото от всичко бе, че промененият й външен вид напомняше на баща й, че единственото му дете не е така бленуваният син. Той смяташе, че жените са твърде слаби, за да управляват сами. И тъй като нямаше мъжки наследник, бе дал ясно да се разбере, че възнамерява да я омъжи за някой чуждестранен принц.

Очите на Тресалара гневно блеснаха. Досега не бе срещала мъж, за когото да пожелае да се омъжи. Освен това не можеше да понесе мисълта, че любимата й Амелония ще се управлява от някакъв непознат само защото тя бе имала нещастието да се роди момиче. Ала на пръста й все още нямаше годежен пръстен и на хоризонта липсваше подходящ кандидат за ръката й. Надяваше се, че има достатъчно време, за да докаже, че една смела и предприемчива жена може да управлява народа си мъдро и решително.

Ободрена от тези мисли, Тресалара съблече роклята и бързо нахлузи мъжките дрехи. Искаше й се да отреже дългите гъсти коси, но се задоволи само да ги стегне в тежка плитка.

Вратата на стаята й се отвори и влезе Елани, най-младата й придворна дама и близка приятелка. Сините й очи се разшириха от изненада.

— О, Ваше Височество, със сигурност няма да се осмелите…

— Само гледай! — Тресалара се усмихна дяволито, забоде плитката си високо на главата и нахлупи на главата си кожена шапка, която стигна до ушите й. — Представям ти младия Трев, обикновено селско момче от Амелония, тръгнало на лов за приключения!

Преди Елани да успее да възрази, принцесата вече бе изчезнала.

Беше на половината на задната стълба, водеща към долния етаж, когато до слуха й достигна силен вик, последван от суматоха. Без да се поколебае, тя се покатери на перваза на прозореца, който гледаше към главния двор.

Гледката смрази сърцето й. Решетката на крепостната врата бе спусната, вратите бяха залостени, а дворът бе препълнен с войници в черни пелерини. Някои от тях ги бяха отметнали, разкривайки всяващи страх черни униформи. Непознатите пъплеха навсякъде. По знак на водача си те се спуснаха към тълпата.

Масите се запреобръщаха. Плодовете и различните инструменти хвръкнаха във въздуха. Тръбачът на краля засвири бойния призив. Пилета и прасета се разбягаха на всички посоки, жени и деца пищяха, бебета плачеха, мъже падаха, посечени от вражеските остриета. Слава на Бога, Тресалара видя да пристига капитан Джедай.

Той вдигна ръка и поведе воините си в атака. В същия миг облекчението на Тресалара се превърна в ужас. Смелият Джедай се олюля, пронизан в гърба от предателски нож. Щом се строполи на земята, войниците зад него смъкнаха пелерините си с кралските знаци и под тях се показаха отвратителните униформи на враговете. Всичко стана за миг.

Тресалара обаче разпозна водача им — любезния и внимателен главен съветник на краля, лорд Лектор. Не можеше да сбърка тази гъста черна грива с един-единствен сребърен кичур, изпъкналия профил и сребърния скорпион — емблемата, която блестеше върху щита му. Нямаше никакво време за губене!

Тресалара бързо се отдръпна навътре. В този миг двора се огласи от викове:

— Смърт на тирана! Смърт на крал Варо!

Елани се появи на горната площадка. Хубавичкото й лице бе бяло като платно.

— Какво става?

— Лектор ни предаде. Обкръжени сме. Трябва да намеря татко. Враговете вече са в двора на замъка. Спасявай се, Елани! Скрий се в стаята ми! — Видя, че приятелката й се колебае. — Това е заповед на твоята принцеса! Изпълнявай!

Тресалара бързо се спусна по стълбите и потъна в сенките на дългия коридор. Трябваше незабавно да намери баща си! Трябваше! Сърцето й биеше толкова силно, сякаш всеки миг щеше да изскочи от гърдите й. Нападателите много добре бяха подбрали времето за атака — кралят току-що се бе оттеглил в изолирания параклис за молитви — сам и невъоръжен.

О, страхливци!, гневно си помисли младата принцеса и натисна тайния панел в стената, който водеше към прекия път до параклиса. Замъкът бе осеян с такива тайни тунели и входове, наследство от някой прапрадядо. Обзет от лудост, невярващ никому и страхуващ се от убийци, той бе построил цял лабиринт под крепостните стени. Тресалара знаеше всеки проход и когато бе малка, често се забавляваше, криейки се из мрачните и прашни тунели.

Сега тези детски игри й помагаха. Само да успее да стигне навреме! Ще измъкне баща си от параклиса през тайната врата!

Дръпна лоста, който отваряше стеничката зад олтара. Преди често се бе забавлявала от факта, че иконата на Свети Елдред, господарят на Дракона, виси в сърцето на тайния лабиринт. Сега дори не се сети за това.

Баща й бе коленичил. Изглеждаше стар и немощен в обикновената роба без кралски отличия. Бе свел посивялата си глава почти до пода и шепнеше молитви. Светлината от свещите потрепваше.

Всеки друг път Тресалара щеше да си помисли, че старият крал се моли Бог да го дари със силен и смел зет, който да го зарадва с внучета от мъжки пол, и едва ли щеше да се осмели да го обезпокои. Но сега не бе време за молитви и стари скърби.

— Татко!

— Тресалара! В името на всички светци! — извика Варо, възмутен от мъжките й дрехи и дръзкото й нахлуване. — Да не си полудяла? На това свято място! Облечена в тези…

— Татко, нападнаха ни! Лектор и хората му вече завзеха двора и нахлуват в голямата зала. Джедай… — Тя се насили да овладее треперенето на гласа си. — Джедай е мъртъв. Прониза го коварна ръка. Побързай!

Глъчката отвън вече проникваше през дебелите стени на параклиса. Чу се дрънченето на стомана, последвано от предсмъртни викове.

— Татко! Ела!

Той се поколеба, но в този миг залостената врата се разтърси от яростни удари. Месинговият ключ издрънча върху каменните плочи. Дървото изпука и се разцепи. Кралят се насочи към дъщеря си и тя натисна скрития панел, убедена, че той ще я последва.

Вместо това обаче кралят измъкна кинжала от ръката й и с малкото му останали сили я бутна в тъмния коридор. Тя падна и ожули ръцете си в грубия каменен под. Вратата, водеща към тайния проход се затвори зад нея.

Тресалара скочи и се хвърли към резето, но то не поддаде. Натисна с рамо. Нищо! Сълзи от безсилие и страх за баща й потекоха по страните й, Знаеше, че не може да отвори. Кралят затискаше с гръб вратата от другата страна. Той бе избрал нейния живот пред своя.

Не можеше да стори нищо, освен да плаче и да се моли. Чу забързания тропот на ботуши, после зловещия звън на метал и заглушени гласове.

Измина цяла вечност. Младата принцеса чакаше с безумната надежда, че баща й ще успее да избяга по някакъв начин. Знаеше, че е обречен. Сърцето й стенеше, но тя се закле, че ще отмъсти на Лектор и ще спаси кралството си.

Внезапно се възцари тишина. Кръвта на Тресалара изстина. Тя задраска по дървената врата, опитвайки се да напипа тайния панел и да го отмести. Дървото леко хлътна, но вратата остана затворена. Продължи да натиска. Най-сетне тайната ключалка тихо щракна. Панелът бавно се плъзна.

В параклиса беше полутъмно. Високият свещник, както и кандилата, които горяха пред иконите, бяха съборени на пода. Гореше само свещта над олтара.

— Татко?

Отвърна й тишината. Тресалара внимателно заобиколи олтара. Усети нещо ръбесто под крака си. Наведе се и вдигна някакъв камък. Малък зелен скъпоценен камък, който сякаш й намигна на мъждивата светлина, тъй като в средата бе издълбан като човешко око. Къде го бе виждала?

Пъхна го в кожената торбичка, която висеше на гърдите й под широката риза, и се заоглежда. Ето го Свети Етелред. Но защо от гърдите на светеца капеше кръв? Тя се стичаше към някакво тъмно парче плат, паднало на земята.

Дъхът на принцесата секна. Не, това не бе дреха, а локва кръв! Огромна! Бутна силно панела настрани.

— О, не! Татко!

Колко дребен изглеждаше в окървавената си роба! Тя го притисна до гърдите си. Усети слаб пулс. Очите му, които толкова заприличаха на нейните, бавно се отвориха.

— Гнусно… предателство — едва прошепна той. — Бяха ме предупредили, но аз си мислех… Не можех да повярвам… Благодаря на Бога и Свети Етелред…, че поне скрих… Кристала на Андун.

Тресалара не искаше да повярва, че баща й умира пред очите й.

— Пази си силата, татко. Ще те скрия в тайния проход… ще потърся помощ… Можеш да изпратиш вест до херцога на Морания и да го помолиш…

Гласът му стана дрезгав, задавен шепот.

— Дете, твърде дълго отлагах да ти намеря подходящ съпруг. Вземи Камъка на Андун, дъще моя, и бягай в Морания. Херцогът има… няколко сина. Дори и лишена от кралство, ти си… толкова красива. Сигурен съм, че един от тях… ще поиска да те вземе за жена.

— Никъде няма да бягам! Нито пък ти! Оставаме тук и се борим за спасението на поданиците си!

Гърдите на крал Варо се разтърсиха от мъчителна кашлица и Тресалара усети кръв по пръстите си. Допря страна до лицето му. Ужасяваща хладина! Сълзите й се смесиха с неговите.

— Толкова е… студено — прошепна той сякаш на себе си.

Младото момиче не можеше повече да се самозалъгва. Изправи се бавно, намери една възглавница и я сложи под главата на баща си. Покри го с някакво парче от гоблен, за да запази поне малкото топлина, останала в тялото му. Мъката и огромната отговорност на кралски потомък се стовариха като оловно наметало върху раменете й. Как щеше да понесе тежестта му? Коленете й се разтрепериха и тя се подпря на панела.

— Ще се оправиш — излъга Тресалара. — Твоите войски ще победят. Аз ще остана тук и ще те пазя, докато те дойдат.

Той стисна ръката й. Лицето му вече сивееше, а очите гледаха някъде надалеч.

— Ти си много храбра, Тресалара. Много твърдоглава…, но никой не може да те упрекне в липса на смелост.

Главата му клюмна на гърдите, а червеното петно върху тях застрашително се увеличи. Дишането му стана накъсано и хрипливо.

— Сега трябва да те оставя… Тресалара го сграбчи в прегръдките си.

— Не! О, в името на всички светии! — Усещаше как с всеки миг животът го напуска. — Татко, кълна се в нашия Създател, че твоята жертва няма да бъде напразна. Аз ще направя всичко, което е необходимо, за да сплотя нашите поданици и да унищожа Лектор. Ще отмъстя за теб!

Умиращият крал я погледна и едва чуто въздъхна:

— Ах, Тресалара, само ако се бе родила момче…

В параклиса изведнъж надвисна тишина. Тресалара внезапно остана сама сред отломките от разрушения си живот.