Конкордия Мерел
В плен на любовта (9)

Глава IX

Забила нокти в дланите на ръцете си, Джейн ридаеше неудържимо. Жестоката ревност бе помела всяко друго чувство у нея: грижите на баща й… бяха забравени; нейната отхвърлена молба… забравена! Една-единствена мисъл я занимаваше: Кит се бе оженил за нея по принуждение, а обичаше Ванити! Тези снимки… Дали би могла някога да ги забрави? Ванити така красива, така съблазнителна, така елегантна, така уравновесена… И Кит с нея, винаги с нея… в онези далечни страни! Но снимката, която я бе засегнала най-жестоко, беше последната, която не датираше от преди женитбата й, а бе направена след завръщането им от сватбеното пътешествие… в апартамента на Ванити в два часа след полунощ!

И все пак, ако бе сгрешила? Младата жена изскочи тичешком от стаята си и почти падна в ръцете на Кит… Той я сграбчи, почти я понесе и я върна в стаята й, тласна гневно вратата зад себе си. Той застана пред нея; очите му хвърляха заплашителни мълнии.

— Какво търсеше тук този глупак Джил? — запита той със стиснати зъби.

Младата жена стоеше като закована, мигаше с очи и трепереше. Най-после тя намери сили и промълви:

— Дойде да ни направи посещение…

— Кой го е поканил?

— Никой…

— Връщам се от бюрото си и на прага на собствената си врата попадам на този фалшив „добродетелен“ мъж? Какво търсеше той тук? — повтори Брент с глас на обвинител.

— Бе дошъл да ни посети.

— Е, добре! Не искам да го виждам в къщата си… Не позволявам да стъпва тук… — извика той още по-гневно.

Джейн се бе съвзела и запита по-спокойно:

— Защо?

Детинската й уста се бе свила в упорита гънка.

— Трябва да разберете защо… — отвърна той.

— Е, да, но не разбирам.

— Вие сте моя жена и аз нямам намерение да мина за… глупак.

Този отговор раздразни Джейн.

— А аз мога да бъда направена за посмешище, това не значи нищо, нали?

Всички снимки на Ванити с Кит изникнаха пред очите й и тя избухна:

— Въпреки че Ванити Арджънс ме засенчва, това не й пречи тя да е в къщата ни от сутрин до вечер, дори и през нощта, нито на вас да бъдете у нея в два часа след полунощ.

— Какво искате да кажете? Какво значи това намесване на Ван в нашата разправия?

— А вие защо се нахвърляте върху Едуард!

Те стояха един срещу друг със зачервени лица и искрящи очи, твърдо решени да останат на позициите си.

— Не наричайте това животно „Едуард“ — изрева Брент — и…

— А вие защо я наричате Ван? — възрази младата жена буйно.

Джейн не можеше да се владее повече, дори не съзнаваше къде се намира. Тя започна да ридае и да говори през сълзи.

Младата жена му каза, че сега е разбрала, че той не се бил оженил за нея по собствено желание, а под натиска на доктор Том. Тя току-що бе получила това признание от устата на баща си.

Нещастната Джейн се надяваше, че въпреки гнева си Брент щеше да отговори, че се бе оженил за нея само, защото я обичаше! Но той не отговори нищо и тя бе обзета от още по-голям ужас. Последната й сянка на надежда се изпари пред това мълчание и единственото средство да понесе мъките на сърцето си беше да ги превърне в гняв:

— Татко ми каза! Но аз не знаех нищо преди това… Наистина, чувствувах, че нещо в нашите отношения куцаше… Но не можех да отгатна причината — завърши тя и зарида отново.

— Предполагам, че баща ви има нужда от пари — подхвърли той с обиден тон.

— Даже и да има нужда, не към вас ще се обърна, за да поискам! Не се страхувайте… — отвърна тя на удара с удар.

Между тях започна един словесен двубой, в който всеки се стараеше да нарани жестоко другия. Думите излитаха като куршуми. Последните бяха най-жестоки.

— Зная, че татко ви е изиграл една лоша шега, че той се е възползувал от сплетните, за да ви принуди да поискате ръката ми… Но и вие самият не играхте ли една грозна комедия, като ме накарахте да повярвам по време на сватбеното ни пътешествие, че бяхте щастлив с мене… Лъгахте ме, че ме обичате?

— Реших, че имам право да си осигуря поне удоволствията, които дава меденият месец…

Груби думи, изказани с гняв, половината от които той дори не мислеше.

Но младата жена ги прие така, както бяха казани и мълчанието, което настана между двамата съпрузи беше наистина драматично.

Джейн пребледня необикновено. Дори устните й се обезцветиха. Раздразнението на Брент се изпари. Той се изплаши както никога досега, престъпи напред и извика със сподавен глас:

— Джейн!

Тя го отблъсна със стиснати юмруци. Страните й се обагриха с трескава червенина и очите й заискриха гневно, но гласът й прозвуча мъртвешки спокойно, когато отговори:

— Докато съм жива, няма да ви простя това, което току-що казахте…

Думите й бяха казани бавно, със силата на безвъзвратна присъда.

Той напусна стаята, понеже нямаше какво да отговори… След две минути, но вече твърде късно, той разбра, че винаги бе обичал и че продължаваше да обича с истинска любов своята млада жена, така пряма и така прелестно грациозна.

Джейн продължаваше да стои като вкаменена: тя имаше сега чувството, че се е вледенила. Любовта и ревността бяха престанали да я измъчват. Гордостта и отчаянието й я пазеха като ризница.

Между нея и Кит всичко беше свършено! В това не можеше да има никакво съмнение. Тя му бе казала, че няма да му прости никога, понеже той бе засегнал дълбоко сърцето й… Той бе разрушил хубавите й чувства… Сега там бяха останали само развалини… Кит не се бе защитил, когато бе говорила за Ванити Арджънс, въпреки че обвинението беше много ясно. „Понеже не можеше да го направи — си помисли тя с болка. — Кит има много недостатъци, но не знае да лъже, той не можа да отрече и затова замълча.“

Изтощена, младата жена си легна. Когато изгаси лампата, тя остана с отворени очи в мрака. Сънят бягаше от натежалите й мигли. Тя чу как Кит затвори входната врата. Часовете минаваха бавни и мъчителни.

Към четири часа сутринта Кит се прибра и се качи в стаята си. Джейн не можа да не се запита откъде ли идваше… и дали щеше да си легне, без да се загрижи за нея.

Дръжката на вратата й изскърца. Под светлината, идваща от съседната стая, Кит се появи, бледен и измъчен, като привидение. Тя го изгледа хладно като чужд човек, без да се трогне от присъствието му. Този поглед го спря за миг, после с колебливи стъпки той се приближи до леглото и се опита да се усмихне… Но върху лицето на Джейн не се появи отражението на тази усмивка.

— Джейн, съжалявам… — каза Брент простичко, с тон на трогателно отчаяние, като дете, което се разкайва.

Но Джейн не се трогна.

— Добре, съжалявате…

Той не можеше да повярва, че тя би му се съпротивлявала така решително.

— Простете ми…

— Не.

Младият мъж въздъхна дълбоко и подхвана:

— Вие не искате да кажете, че…

— Знаете, че да…

Фактът, че детинското й лице, с толкова гальовни очи, можеше да добие такова сурово и безразлично изражение, го изплаши. Той изгуби самообладание, наведе се към нея и се опита да я обгърне със силните си ръце. Тя се освободи, отдръпна се към другия край на леглото и се спусна на пода.

— Никога не правете подобен опит — каза тя сурово.

Младият мъж се изправи, прекара по челото си сгърчената си ръка и запита отново:

— Наистина ли не искате да ми простите?

— Не — отвърна тя отново.

Той се изправи, разтърси раменете си и се изсмя предизвикателно. След това заобиколи леглото и спря съвсем близо до Джейн, която изглеждаше още по-малка от него в дългата си нощница. Очите му гледаха сурово. Смехът замря в гърлото му и той започна да говори съвсем тихо:

— Помолих ви да ми простите, а вие отказвате… Няма да ви моля втори път.

След това Брент се извърна и напусна стаята, която потъна отново в мрак.

Рано сутринта Джейн бе събудена от едно телефонно повикване.

Беше баща й. Гласът му звучеше отчаяно. Искаше да се осведоми дали беше говорила с Брент?

Дали беше говорила с Брент? Тя се засмя при тази мисъл! По-скоро би предпочела да умре, отколкото да му отправи и най-малката молба!

— Грижа се за това, скъпи ми татко — се помъчи да отговори тя, за да го успокои.

— Парите ми трябват още днес! Срокът изтича днес, в пет часа…

Сърцето на Джейн се сви. „Днес в пет часа!“ Какво да прави?… Тя продължи несъзнателно: „Добре, скъпи татко, днес, в пет часа… Много добре, не се тревожете!…“.

Младата жена постави слушалката и притисна с ръце сърцето си, за да усмири лудото му биене.

Половин час след това Джейн прекрачи прага на „банката“ на Кити Вой. Устата й беше сгъната в горчива гънка, а в очите й се бе изписало отчаяние. Една работничка се приближи до нея и я запита какво желае. Джейн каза, че иска да види „Madame“, но работничката я осведоми, че „Madame“ била в Париж и щяла да се върне след два дни.

Джейн напусна магазина като замаяна. Думите: „Днес в пет часа“ звучаха в ушите й.

Когато завиваше край ъгъла на Бонд Стрийт и Пикадили, тя се спря рязко, като чу името си и вдигна глава.

Едуард Джил стоеше пред нея с шапка в ръка.

— Мила моя, да не би да сте болна? — запита той разтревожено.

Младата жена се засмя глухо.

— Мисля, че съм само отчаяна… — отвърна тя.

Без да отговори, Джил я хвана за ръка и я заведе в бар „Стюарт“, настани я на една малка масичка, седна срещу нея и поръча две кафета.

— Сега, разкажете ми какво ви се е случило.

Вече за Джейн беше почти без значение, че щеше да открие, че между нея и Брент имаше недоразумение. Тя, която бе считала винаги, че трябва да пази грижливо семейните си грижи, бе готова сега да ги открие с безразличие. Гордостта й бе изчезнала. Все пак известна частица трябва да бе останала, понеже тя премълча това, което чувствуваше. За щастие Едуард задаваше малко въпроси. Когато тя призна най-страшната си мъка: нуждата да намери още днес триста лири стерлинги, Едуард разбра веднага, че щом не ги искаше от съпруга си, то разбирателството й с Брент далеч не беше идеално. Той се зарадва и се почувствува снабден със сведения, от които би могъл да се възползува. Джейн едва бе замлъкнала и той й предложи без колебание да й даде нужната сума. Те излязоха, качиха се в едно такси и Едуард даде адреса на своята банка… Младият мъж слезе сам и след няколко минути се завърна при нея, като постави върху коленете й една връзка банкноти.

Джейн му поблагодари с особено детинско доверие, без да подозира, че Едуард се мъчеше да отгатне поради каква причина младата жена му бе доверила една тайна, която съвсем не трябваше да научи.

— О, Едуард! Колко сте добър! Така добър! И така великодушен. Дали ще мога някога да ви се отблагодаря…

В полумрака на таксито той взе ръцете й, погледна я в очите и каза:

— Толкова щастлив съм, че мога да ви бъда полезен, мила!

След това прибави още по-тихо:

— Страшно съм щастлив…

При тези думи Джейн почувствува изведнъж, че се плъзгаше по опасна плоскост и че от това можеха да произлязат много усложнения. Един почти неудържим порив я подтикваше да върне банкнотите на Едуард и да му каже: „Невъзможно е, невъзможно е да ги приема!“. Но тя си припомни отчаянието на баща си и не можа да намери друго разрешение, освен да запази парите на Едуард.

— Джейн, само един въпрос…

Гласът на Едуард бе станал мек и състрадателен:

— Да не би работите на Брент да са в лошо състояние?

Тя повдигна към него учудените си очи:

— Доколкото зная, не… Защо?

— О! Не, че се носи слух… Но помислих, че щом като не се обръщате към него, то…

Джейн пламна силно. Джил се опита да чете по лицето й.

— Не можех да се обърна към Кит… Не можех… Не искам той нищо да знае… Готвя… една изненада.

Тя говореше объркано и откъслечно.

Едуард едва не се изсмя. Джейн беше твърде наивна! Една изненада за Кит! Да, тя не грешеше… Днешната малка сделка щеше да бъде наистина изненада за Кит… Едуард ликуваше вътрешно. По всичко личеше, че женитбата на Джейн не беше сполучлива, понеже тя не смееше дори да поиска пари от Брент… Объркана както беше, тя го бе признала неволно и приемаше от него една излагаща я помощ.

„Но по каква причина тя имаше нужда незабавно от една такава сума?“ — се питаше младият мъж.

— Разбирам, мила моя — заключи той, — това е навярно за рождения му ден… Е, добре! Какво ще правим сега? Да отидем ли да обядваме?

— О, не, трябва да бързам… Заведете ме до вкъщи, ако обичате.

Той не възрази нищо, понеже не искаше да злоупотребява повече този ден с преимуществото си. Работите вървяха отлично, според плановете му.

Когато се прибра вкъщи, Джейн повика по телефона една кола от съседния гараж, облече топло палто и побърза да се приготви да отиде в Силвърхук и да предаде парите на баща си.

В бързината ластикът, който придържаше банкнотите, отхвръкна и те се разпиляха по пода на стаята й. Тя коленичи и започна да ги събира… Всичките тези пари бяха за доктор Том! Изплашеният израз щеше да изчезне от очите на баща й. Докато ги събираше, Джейн откри, че Едуард й бе предал вместо триста лири, четиристотин… Той бе сбъркал… Утре ще му върне това, което беше в повече… Днес нямаше време…

Младата жена сложи стоте лири в малка кожена чанта, която скри под кърпичките си. Останалата сума взе със себе си и се настани в колата. „Добрият, предан Едуард! Дори когато грешеше, пак беше щедър! Колко се различава от Кит!“ — си помисли тя.

Това печално сравнение се налагаше по целия път.

Джейн очакваше да намери баща си в състояние на трескаво безпокойство. Затова тя остана безкрайно изненадана, когато го завари с доволно и почти щастливо изражение. Дори можеше да се каже, че той имаше такъв вид, сякаш не се нуждаеше вече от парите, които му носеше, понеже когато му ги подаде, той се поколеба да ги вземе. Баща й замълча отначало и най-после каза:

— От Кристоф ли получи тези пари, Джейн?

Тя си пое жадно въздух, преди да отговори.

— От кого бих могла да получа тази сума, татко? — каза тя с престорена веселост.

Докторът взе банкнотите, нагъна ги бавно и замислено и след това ги сложи във вътрешния джоб на дрехата си.

— Благодаря, мила — каза той.

„Наистина, хората са много странни“ — си помисли Джейн, когато се разделиха. А тя се боеше, че баща й щеше да се развълнува, когато получи парите и че самата тя нямаше да може да се владее, понеже нервите й бяха изтощени! „Как да успея да опозная хората, когато и тези, които смятах, че познавам по-добре от всички, могат да се държат по най-неочакван начин?“ Младата жена беше и физически, и морално изтощена, когато се прибра вкъщи. Като се изкачваше по стълбата, Брент излезе от салона и я дочака горе.

— Къде бяхте? — запита той без заобикалки.

— Бях да видя баща си — отвърна тя уморено.

— Какво искаше той?

Червенина заля лицето й и тя заяви гневно, продължавайки да се изкачва:

— Нищо, което би ви интересувало…

Брент я проследи с очи, в които се бе изписало подигравателно изражение.

На другия ден Джейн върна на Едуард с препоръчано писмо стоте лири, като му обръщаше внимание, че бе направил грешка. Но два дни по-късно, банкнотите пристигнаха отново, също с препоръчано писмо, което младата жена намери на закуска до чашата си. Сърцето й заби тревожно и тя едва успя да го сложи в джоба си. Когато влезе Кит, той я завари да чете едно дълго оплакване от майка й. Младата жена се наведе над гъсто изписаните страници, а страните й горяха. Джейн се сърдеше на себе си, че се смяташе виновна по отношение на съпруга си. „Защо виновна? След начина, по който Кит се бе отнесъл към нея? Във факта, че бе приела пари от Едуард, нямаше нищо лошо… Нима трябваше да остави баща си да бъде преследван, обезчестен и изхвърлен на улицата?“

— Добро утро — каза Брент. Джейн отвърна, без да вдигне глава. Младият мъж си наля сам чай и седна.

— Имате ли интересни новини? — запита той след малко.

Джейн не бе прочела нито един ред от писмото на майка си. Думите играеха пред очите й.

— О, мама ми дава подробни сведения за живота в Силвърхук.

— Днес не сте много разговорлива.

— Аз не се интересувам от съдържанието на вашите писма — каза тя сухо.

— Ах, можете да прочетете всичките — възрази той с непресторена откровеност.

И като взе купчината писма, дошли с първата поща, той й ги подаде през масата. До чинията на Джейн падна един небесносин плик, на който се виждаха ясно инициалите „В. А.“.

Ванити Арджънс! Какво я интересуваше Ванити Арджънс! С две-три думи само Кит бе убил и любовта й, и ревността й.

— Повечето са фактури за сметки — каза Брент.

Джейн посочи синьото писмо.

— Това обаче сигурно не е.

— Не, то е от Ван… Вижте какво пише, искате ли? — заяви той с безразличие.

Джейн го погледна, поколеба се, взе писмото и го изгледа отново.

— Наистина ли искате да го прочета?

— Защо не?

Тя отвори плика, прочете първите две думи и предаде листа на Брент, казвайки:

— При това така интимно обръщение е може би по-разумно да не продължавам.

Брент прочете гласно тези две думи:

— „Скъпо момче“ — и се засмя. — Е, добре, какво ви шокира? Бих искал да зная…

— Приятно ли ви е да ви нарича така?

— Нямам нищо против, ако това я забавлява… — Той продължи да чете: — Кани ме да отида да играем бридж тази вечер. — Изведнъж той се наведе към Джейн и каза неочаквано: — А сега, покажете ми писмото, което ви е писал Джил.

Думите му й подействуваха като гръм от ясно небе. Тя погледна съпруга си уплашено и първото й движение беше да му хвърли през масата още затвореното писмо, както бе направил той със своите. Мисълта, че щеше да го остави да отвори едно писмо, натъпкано с банкноти, което щеше да я принуди да обясни грижите на баща си и последствията от срещата й с Едуард, я възпря! Тя не можеше да издаде баща си и после й липсваше смелост, за да посрещне изненадата и може би страшния гняв на Брент.

Младата жена остана неподвижна, няма, потисната.

— Обуславях предположението си на виновното изражение, което имахте, когато влязох — каза той бавно. — Може би в края на краищата да не сте получили никакво писмо от него…

Джейн продължаваше да мълчи.

— Значи — подхвана той отново — имате писмо… И нямате намерение да ми го покажете… Много добре…

Без да прибави нито дума повече, Брент стана и излезе.

Джейн скочи след него, повика го по име, но той не се извърна. След това младата жена се отпусна на мястото си и разбра, че животът й щеше да бъде по-печален от всякога.

Тя отвори злополучното писмо. Заедно с парите Едуард й изпращаше и следното писъмце.

„Не, мое скъпо малко момиче, тези сто лири не са попаднали у вас по грешка. Реших, че имате нужда от един малък запас! Това е всичко. Моля ви да благоволите да ги задържите… Толкова неприятно е да нямаш джобни пари, нали? Ваш завинаги.

Едуард“

Джейн гледаше банкнотите, без да знае какво да направи. Ако откажеше да ги задържи, нямаше ли да оскърби великодушния Едуард?

Седмиците минаваха сред мъчително натегната атмосфера и студено мълчание. Брент прекарваше много малко време вкъщи. След сутрешната закуска, той отиваше в бюрото си, към шест часа се връщаше вкъщи, качваше се право в стаята си, обличаше се и излизаше отново.

Джейн предполагаше, че повечето от вечерите си прекарваше у госпожа Арджънс. Това й беше сега съвсем безразлично… Тя се впусна сред многобройните познати на госпожа Вой, като се надяваше, че по такъв начин би разсеяла скръбта си, горчивината си и вечното чувство на самота.

Едуард й беше постоянен и предан роб. Тя го срещаше навсякъде. Носеше се слух, че Ванити спечелвала отново Брент, а малката госпожа Брент започвала да се утешава с Джил — и че можело да се очаква един сензационен развод. Забавно зрелище за обществото! Госпожа Поли Доукинс единствена не беше на това мнение. Вместо да се забавлява, тя се тревожеше.

Една вечер тя отиде неочаквано у Брент и като не намери никой вкъщи, реши да почака племенника си. Не след дълго той се прибра сам, уморен и нещастен.

Докато пиеха кафето си, госпожа Доукинс започна да го разпитва.

— Какво не върви между тебе и Джейн, Кит?

— Нищо — отвърна той сухо. — Още от самото начало никога не е вървяло.

Кит можеше да твърди това, но госпожа Доукинс си имаше свое мнение и мъчно можеха да я накарат да го промени.

— Ако смяташ да замениш Джейн с Ванити Арджънс, ще те зачеркна от завещанието си.

За голямо облекчение на леля си Брент отговори много убедително:

— По дяволите тази Ванити Арджънс!

— Ето най-приятните думи, които ушите ми чуват от твоята уста. Постарай се да ги повториш на Джейн.

Младият мъж повдигна рамене и отвърна намръщено:

— До гуша ми е дошло от чувства и вълнения… Бих искал да замина за Индия на лов за тигри…

Леля му го погледна съчувствено с умните си очи.

— По-добре иди на бала, който Кити Вой дава по случай рождения си ден и се опитай да уловиш… Джейн — посъветва го тя, преди да си отиде.

Младият мъж се усмихна пресилено, без да възнамерява да последва този съвет.

Въпреки това, когато удари полунощ Брент излезе и се качи в колата си, която се отправи към къщата на госпожа Вой… Когато пристигна там, балът беше в разгара си. Той се спря на прага на салона и забеляза Джейн, която танцуваше с Джил.

Обзе го лудо желание да счупи нещо, но мисълта, че това би предизвикало скандал, го спря. Той почака, докато двойката стигна съвсем близо до него, протегна ръка, сграбчи китката на Джейн и я изтръгна от ръцете на Джил. Младата жена едва успя да сподави вика си на изненада. Джил бе така неподготвен за това, което се случи, че не възрази нищо и Брент каза на жена си:

— Дойдох да ви взема.

Цялата сцена се разигра така бързо, че само една-две от най-близките двойки заподозряха, че се бе случило нещо необичайно. Преди историята да се разнесе из салоните, Брент настани Джейн в колата и заповяда на шофьора да ги отведе вкъщи.

Всеки от тях се бе свил в своя ъгъл на колата. Брент бе свил устни, а очите му искряха. Джейн очакваше бурята с полуотворени устни…

Брент избухна изведнъж:

— Знаете какво мисля за този идиот Джил, нали?

Тя извърна глава към него, готова да се защитава.

— Зная, че храните към него една дребнава ревност.

— Имам основателни причини да не променя мнението си, повярвайте ми.

— Не… Вие смятахте, че имате „основателни причини“ да ме обвините, че съм участвувала в заговор, за да ви принудя да се ожените за мен… Следователно вашите „основателни причини“ могат да се оспорват, понеже вие се измамихте жестоко по отношение на мен. За мен Едуард е един от най-добрите приятели… единственият ми приятел. Той е добър, великодушен и никак не е егоист.

Джейн говореше разпалено. Тя прибави:

— Много ще ме задължите, ако се откажете да ме преследвате у хората и да ме правите смешна в очите на всички…

— Ако този Джил е образец на честност и добродетел — възрази Брент, — питам се защо го изоставихте заради мен…

Младата жена прехапа устни и замълча. След това избухна неочаквано:

— О, не зная… Вие ме покорихте с увереността си, с грубостта си, с авторитета си и най-вече с упорството си да ме омагьосате… Никога не бях срещала мъж като вас.

След като си пое дъх, тя прибави разпалено:

— Истината е, че вие бяхте решили да ме накарате да се откажа от Едуард от каприз, без скрупули, за да докажете мощта си.

Брент бе станал аленочервен. Той я сграбчи за ръката и я стисна до болка.

— Джейн, значи аз съм бил за вас само един укротител? Значи вие не сте ме обичали никога?

В очите на Брент се бе изписала тревога, а в тези на Джейн — враждебност.

— Вие знаете, че ви обичах… И взехте любовта ми, за да си доставите развлеченията на един меден месец…

Тя си послужи със същите думи, които той бе употребил в гнева си и добави:

— Сега всичко е свършено… Никога вече не ще мога да ви обичам, Кит…

Тя спря, докато ръката на Кит отпусна нейната и след това заключи:

— Впрочем, съвсем не ми се вижда възможно вие да държите, макар и малко…

— Как можете да бъдете сигурна?

— Понеже вие не сте желали никога да се ожените за мен… О, не се страхувайте, че ще ме нараните… Днес не сте вече в състояние да ме накарате да страдам…

Младият мъж се отдръпна назад наскърбен.

— Значи аз съм едно безподобно животно, а Джил е олицетворение на всичко благородно! Станала е грешка… Вие сте се омъжили за този, от който е трябвало да се пазите! За щастие днес тези грешки се поправят лесно — заключи той точно, когато колата спря пред къщата им.

След като влязоха в хола, те се разделиха, без да си кажат нито дума повече.

На другата сутрин Джейн се събуди със страшно главоболие. Последните думи на Брент звучаха още в ушите й, сякаш той ги повтаряше безкрайно… Днес тези грешки се поправят лесно…

„Колко бърза да се освободи — си мислеше тя. — За него свободата е Ванити Арджънс! О, да, сигурна съм… Всички ще кажат: още една женитба, която се разтрогна толкова бързо, колкото бързо се сключи! Да оставим събитията да следват хода си!“

Младата жена стана към обяд и закуси набързо. Скоро след това Кити Вой я потърси по телефона… Те побъбриха за бала.

— Мила моя, какво стана с вас? Вие изчезнахте толкова рано… Бедният Джил имаше много трагично лице!

— Кит минавал случайно покрай вас и му хрумнало да дойде да ме вземе.

— Нима съпругът ви е дошъл да ви отвлече? Наистина, мила, това е почти неучтиво.

Жицата предаде смеха на Кити Вой. Джейн се опита също да се засмее, но не успя.

— Струва ми се, че Джил ще ви поиска обяснение за държанието ви… — Госпожа Вой се засмя отново.

Едва Джейн бе поставила слушалката на място, когато се разнесе нов телефонен звън. Младата жена побърза да се обади.

Този път от другия край на жицата долетя гласът на Кит.

— Джейн?

— Да.

— Чиновниците от предприятието искат вие да отидете да видите работата им и шефовете на различните служби желаят да ви бъдат представени. Искате ли?

— Кога?

— Идващата седмица.

— Добре!

— Бихте ли могли при този случай да си наложите да изглеждате така, сякаш присъствието ми не ви е неприятно?

Тези думи бяха казани с такава горчивина, че тя се поколеба върху отговора, който трябваше да даде.

Брент продължи:

— Това ще бъде от полза за работите ми.

— Ще ви подпомогна в това с всичките възможни средства — отвърна тя хладно.

— Ще ви бъда много задължен. Ще осведомя директора за близкото ви посещение.

Джейн отиде в салона, настани се в едно кресло и се опита да чете. Напразно. Главата я болеше страшно. Тя затвори очи и сълзи започнаха да се стичат по страните й. Обзе я лудо желание да бъде утешена, да почувствува как я обгръщат с любов две силни ръце, да чуе един нежен глас да й шепне успокояващи думи.

Нещастната жена трябваше да признае пред себе си, че беше изоставена. Напразно се смесваше с шумното общество около госпожа Вой. Тя се чувствуваше все повече и повече ужасно самотна.