Конкордия Мерел
В плен на любовта (2)

Глава II

За да избегне досадното прекосяване на Силвърхук, Джейн пое по една пътечка наляво от главния път, прекоси ливадите, прескочи една ниска стена и тръгна край реката, която минаваше до имението на Андерсън.

Девойката се озова в двора и когато минаваше край прозорците на кухнята за своя голяма изненада видя, че старата прислужница мажеше с масло препечени хлебчета.

— Как е възможно, Сюзи, нима мама още не е пила чая си? — запита тя.

Сюзи вдигна очи, погледна я тайнствено и прошепна:

— Шшшт!… Тичайте в салона и помогнете на бедната си майка!

— Да й помогна! Защо? Да не би да й се е случило някакво нещастие?

— Буря се задава — каза многозначително старата прислужница. — Последвайте съвета ми, без да губите нито миг, госпожице.

Джейн не чака да й повтарят още веднъж и изтича към стъклената врата на салона, която извеждаше направо в градината. Тя бутна едното крило и влезе бързо в стаята, но гледката, която се представи пред очите й, я накара да остане като закована на мястото си. Майка й беше на същото място, където я бе оставила, но срещу нея, настанен в най-удобното кресло, седеше непознатият собственик на автомобила, който едва не я бе смазал! При това личеше си, че този човек се чувствува много добре в техния салон и вече си наливаше втора чаша чай в очакване на втората порция печени хлебчета, които Сюзи приготвяше… В първия миг Джейн беше готова да избяга, но веднага след това реши, че трябва да остане и да се опълчи срещу опасността. Впрочем, намесата на госпожа Андерсън не й остави никакъв избор, защото тя каза:

— О, ето дъщеря ми! Джейн, мила, приближи се да те представя на един приятел на баща ти. Представи си, господин Брент идва от… от… забравих откъде… в Силвърхук нарочно, за да види баща ти, който го е лекувал преди известно време. Той си бил счупил крака… или не, ръката… и отдавна имал желание да посети доктор Том. Господин Брент е голям пътешественик… Той идва от… Чудно, все пак той ми каза откъде идва, но…

Джейн слушаше с половин ухо неточните сведения, отнасящи се до посетителя.

От всичко, което майка й каза, тя разбра, че гостът беше приятел и пациент на баща й, следователно, трябваше да запази спокойствие и да се държи учтиво. Тя се приближи и подаде ръка на Брент.

Младият мъж се изправи бързо и каза със закачлив блясък в очите:

— Я гледай, вие ли сте? Цялата сте покрита с прах… По-разумно щеше да бъде да се качите в моята кола.

— Благодаря ви още веднъж, но аз смятах да взема автобуса — отвърна тя.

— И го чакахте напразно, нали?

— Предполагам, че е станала някаква повреда и затова не е могъл да продължи пътя.

— Да, точно така беше!

— Нима това ви беше известно, когато ме настигнахте по пътя?

— Да, срещнах автобуса, теглен от кола на пътна помощ от гаража в Молсбъри.

От възмущение Джейн едва не забрави решението си да бъде учтива.

— Не беше ли редно да ме предупредите? — подхвърли тя рязко.

— Предложих ви да се качите в колата ми. Ако бяхте имали малко здрав разум, щяхте да приемете предложението ми.

Джейн трябваше да направи голямо усилие, за да овладее гнева си.

Госпожа Андерсън, която слушаше диалога на младите хора зяпнала от учудване, се намеси тъкмо навреме, като прошепна плачевно:

— Познавате ли се? Аз и не подозирах. Бих била много признателна на този, който ми обясни тази тайна.

Джейн се обърна усмихната към майка си и започна да разказва за тяхното приключение… Но на всяка дума Брент противоречеше на девойката, пресичаше я и в края на краищата стовари върху нея цялата отговорност за произшествието… От дума на дума тяхната свада, започнала на пътя за Молсбъри, имаше всички изгледи да продължи в салона на госпожа Андерсън! Тя съвсем озадачена повтаряше плачливо:

— Искам незабавно да ми се дадат обяснения!

— Точно това се опитвам да направя, мамо, но…

— Вашата версия е лишена от вярна основа — прекъсна я Брент. — Вие пропускате да отбележите, че вървяхте по средата на пътя, а в такъв случай…

— Но за какъв път се касае? — замоли се госпожа Андерсън.

Джейн повиши гласа си и каза отсечено:

— След като направих покупките си в Молсбъри, реших да отида до първата спирка пеша, вместо да чакам… Внезапно, без никакво предупреждение, автомобилът на господин Брент връхлетя отгоре ми и едва, не ме уби…

Презрителен смях прекъсна този разказ в най-трогателния момент, но Джейн разпалено продължи:

— Да, точно така! Отървах се от смъртта по чудо… Вашият автомобил се носеше с такава лудешка бързина, че само ако ме беше докоснал, щеше да ме остави на място!

— Възможно е, само че вие не бяхте докосната…

— Заслугата не е ваша!

— Кой знае? Ако не бях натиснал спирачките и не се бях заковал на място, нещастието беше неизбежно. Вие не спазвахте нито едно от предписанията на правилника за движението.

— Отказвам се да споря повече с вас — възкликна Джейн възмутено.

— Вдигате шум до Бога за една дреболия — вдигна рамене Брент.

Госпожа Андерсън, уплашена от невероятната сцена, която се разиграваше в нейния спокоен салон, се опита да разведри атмосферата.

— Ах, ето Сюзи с препечените хлебчета, господин Брент.

Госпожа Андерсън се отпусна назад на възглавниците и затвори очи, сякаш бурният спор на дъщеря й и госта я бе съвсем изтощил.

Брент седна и захапа едно хлебче. Джейн се приближи към масата и си наля чаша чай. Тя трепереше и се задъхваше от раздразнение. Брент беше непоносим. Как се бе осмелил да се държи пред болната й майка със същата безочливост, която я бе поразила на пътя!

— Джейн, мила, възглавниците ми паднаха — каза с глас на умираща госпожа Андерсън.

Това напомняне за синовния й дълг върна хладнокръвието на девойката. Тя се приближи към дивана и настани по-удобно майка си. Госпожа Андерсън се възползува от този случай, за да прошепне на ухото на Джейн:

— Мила, този човек е ужасен! Той ме изтощава. Ужасно властен и груб мъж! Не е никак внимателен! Не можеш да си представиш как се държи. Моля ти се, постарай се да ме отървеш от него…

В това време Брент ядеше с голяма охота и явно намираше хлебчетата за много вкусни. Когато Джейн се приближи към масата, той запита:

— Какво ви каза майка ви?

В този миг госпожа Андерсън се намеси.

— Много любопитно съвпадение! — каза тя, като гледаше Джейн. — Господин Брент идва от Индия. Той е пристигнал в същия ден, в който си дойде и Едуард. Аз тъкмо му говорех за Едуард, когато ти влезе. Баща ти е един от първите, които господин Брент посещава, откакто се е завърнал в Англия.

Като казваше тези думи, госпожа Андерсън гледаше дъщеря си с особена настойчивост. Тя като че искаше да й каже нещо, но какво? Но Джейн я разбра и заговори:

— Мамо, казахте ли на господин Брент, че татко е много рядко вкъщи извън часовете, определени за преглед? А особено тази вечер предполагам, че ще се завърне много късно. Едва ли има смисъл да се чака.

Госпожа Андерсън побърза да допълни:

— Идват да го търсят откъде ли не и по кое ли не време. Хората нямат никакво съжаление към бедните лекари. Те са роби на своите пациенти. Ето на, моят съпруг е ужасно претрупан с работа. Той е излязъл от обед и сигурна съм, че ще бъде полумъртъв от умора, когато свърши обиколката си. Например, вчера го повикаха, в Мелщънт, за да прегледа малкия Томи Дживърс, който е много болен, а старата Дарси предпочиташе да мине без лекарски грижи, отколкото да вика друг лекар, но, знаете ли, тя живее в Колчестър… Няма какво, известността тежи, господин Брент!

Накрая госпожа Андерсън се усмихна колкото можеше по-мило. Джейн добави:

— Да, да, струва ми се, че е почти безполезно да се чака.

Брент се намести още по-добре в креслото си и не обърна никакво внимание на тези „гостоприемни“ намеци. Той отвърна с обичайната си грубост:

— Ще чакам!

Госпожа Андерсън въздъхна обезсърчено и се призна за победена:

— О, разбира се… Но аз се страхувам…

— Решил съм да го видя — настоя Брент невъзмутимо.

— Сигурна съм, че моят съпруг също би желал да ви види, господин Брент, но вие знаете какъв е животът на един лекар… От двадесет и четири часа той не може да посвети дори един на близките си! При тези условия не ви съветвам да чакате, особено ако бързате…

Госпожа Андерсън произнесе последните думи съвсем провлечено, сякаш за да подчертае безконечността на чакането.

— Напротив, не бързам — увери я Брент. — Мога да чакам осем дни и това да не се отрази на работата ми.

Само при мисълта за подобна катастрофа госпожа Андерсън затвори очи. Тя разбра, че всеки опит да се отърве от този гост щеше да претърпи неуспех. При това тя предвиждаше, че тежестта на разговора щеше отново да падне върху нейните крехки рамене, защото Джейн трябваше да помогне на Сюзи при нареждането на масата и приготвянето на вечерята.

Действително, когато Брент изяде и последното препечено хлебче и изпразни чайника, Джейн вдигна подноса и отиде в кухнята. Сюзи не скри от нея, че вече си бе съставила много лошо мнение за посетителя. Клатейки глава, тя изказа твърде неласкави предположения.

— Той трябва да е някой избягал затворник. Автомобилът, с който дойде, положително е откраднат. Твърде е възможно тази нощ и трите да бъдем убити в леглото си!

Джейн се постара да я успокои. Когато си свърши работата, девойката се качи в стаята си и смени прашните дрехи с една прекрасна рокля от синя коприна, която й придаваше особена прелест. След това тя слезе отново в салона.

Когато се озова пред вратата, Джейн чу шум от рязко дръпване на стол и енергични стъпки по паркета.

В момента, в който тя влезе в стаята, господин Брент излизаше през стъклената врата, извеждаща към градината. Госпожа Андерсън, отпусната върху възглавниците, изглеждаше готова всеки миг да изгуби съзнание.

— Чаша вода, мила… — прошепна тя.

Джейн поднесе бързо чаша вода към устните на майка си, която веднага се почувствува малко по-добре.

— Той отиде да прибере колата си в гаража — поясни тя. — Какъв грубиян. Една любезна дума не излезе от устата му. Чувствувам се съвършено изтощена. Като стоях срещу него, имах чувството, че съм попаднала в леговище на лъвове! Представи си, моя мила, той не иска да се откаже от намерението си да чака баща ти. Когато аз поднових намеците си, той се намести в креслото, непоколебим като гибралтарските скали! В края на краищата бях принудена да го поканя на вечеря.

— О — възкликна Джейн смаяна.

— Но какво да правя? Нима можех да се изплъзна без тази покана! Нали той е човек, който идва да засвидетелствува своята признателност за грижите, които баща ти е положил за него… Ох! Помогни ми да изкача стълбата. Трябва непременно да си почина в спалнята при тишина и тъмнина, за да събера сили да понеса новото изпитание.

Джейн придружи майка си, настани я в леглото, зави я, разтърка челото й с одеколон, постави чаша вода на нощната масичка. Главата на госпожа Андерсън се скри между възглавниците. Очите й се затвориха.

— Добре поне, че имаме ростбиф и пюре от картофи! — въздъхна Джейн. — Няма да се приготвя нищо допълнително за този човекоядец!

— За първи път виждам човек да яде толкова много! Сигурна съм, че от яденето няма да остане нищо. Хайде, върви да го занимаваш докато можеш. Аз няма да сляза, смятам, че вече съм си изпълнила дълга… От мене не трябва да се очаква повече! Няма да дойда и за вечеря. Кажи на Сюзи да ми донесе супа и някакъв плод. След посещението на този дивак утре ще бъда истинска дрипа!

Макар и да беше неприязнено настроена спрямо Брент, Джейн не можа да не се усмихне. Тя беше толкова свикнала на подобни припадъци на майка си, че не се обезпокои ни най-малко.

— Какво ще каже бедният ти баща като се върне и намери в спокойния си дом… тази рунтава мечка? Предварително треперя, уверявам те.

Несъзнателно госпожа Андерсън потрепери от главата до петите. След големи усилия Джейн най-после успя да я успокои. Тогава тя се измъкна тихо от стаята и започна да слиза по стълбите с вид на човек, готов да влезе в сражение. От стълбата тя забеляза баща си прав в хола. Той още не беше свалил шапката и връхната си дреха и преглеждаше пощата.

Джейн изпита чувство на голямо облекчение. Значи нямаше да вечеря насаме с дивака! Тя беше наистина доволна и тъкмо се готвеше да извика весело на баща си, когато се случи нещо, което я накара да млъкне и което пропъди всяка радост от сърцето й. С изражението на лицето на доктор Том стана, промяна, която някой друг едва ли би забелязал, но Джейн познаваше така добре баща си, че и най-малката отсянка в изражението му не можеше да й убегне. Докторът държеше в ръцете си един плик и го обръщаше трескаво… Най-после той го отвори, извади писмото и започна да го чете… Тогава хубавото бащино лице посивя и сякаш за миг се състари. Джейн често бе виждала баща си уморен, съсипан дори, но никога уплашен. От какво можеше да се страхува той? Какво можеше да заплашва доктор Том, обичан от всички, млади и стари? О, не, тя сигурно се заблуждаваше… И все пак, когато го повика тихо, той вдигна към нея очи, изпълнени с ужас!

Старият човек смачка писмото и го скри бързо в джоба си. Джейн се приближи към него, но нямаше време да му зададе никакъв въпрос, защото в същия миг се появи Брент… В бързината на последвалите обяснения безпокойството на Джейн се разпръсна; действително, докторът незабавно се съвзе и възвърна обичайното добро настроение и любезност… И на Джейн й се стори, че е сънувала.

Докторът стисна ръката на Брент и каза:

— Спомням си много добре за вас: автомобилно сблъскване на пътя Мелщънт — Дарси… Колата се бе обърнала и разбила…

Брент прекъсна този разказ, за да каже:

— Когато съзнанието ми се възвърна, доктор Андерсън вече се грижеше за моето изкълчено рамо. Аз се наричам Кристоф Брент… Казвам ви го, защото може би сте забравили името на вашия случаен пациент.

Двамата мъже си стиснаха сърдечно ръцете. Грижите на доктор Том сякаш се бяха разсеяли. Той изглеждаше много доволен, че вижда Брент. Джейн си обясняваше задоволството на баща си, като си казваше: „Татко още не го познава!“.

Тя очакваше с известно нетърпение Брент отново да възприеме грубото си и безочливо държание. Тогава баща й нямаше да изпусне случая да го постави на мястото му.

Но този момент не дойде. Напротив, личеше, че на доктора му е много приятно да разговаря с Брент. По време на вечерята двамата мъже говориха с голямо оживление и Джейн установи, че баща й ядеше с охота и се смееше от сърце в обществото на този шумен гост, пристигнал тъй ненадейно. Джейн започваше вече да се сърди на баща си. Тя беше убедена, че още от началото докторът ще смаже Брент със своето превъзходство, а сега виждаше двамата да се държат като близки приятели и при това за такова кратко време… Ростбифът още не беше вдигнат от масата! Дори държанието на Сюзи започна да се смекчава, след като Брент й каза, усмихвайки се пленително, че никога в живота си не е ял по-хубав пудинг…

На свой ред и Джейн направи едно странно откритие: в известни моменти, когато се усмихваше, Брент започваше да й харесва! Той й харесваше по един особен начин, който не можеше да си обясни. Харесваше й въпреки волята й, защото нейните предубеждения относно моралната стойност на Брент не бяха изчезнали. Каква пълна противоположност с Едуард, нейния годеник, чиято духовна висота всички единодушно признаваха. Джейн имаше пълна вяра в него, докато Брент не й вдъхваше никакво доверие… И все пак той я привличаше неудържимо. Жестока тайна!

Тя не закъсня да се присъедини весело към разговора и трябваше да признае, че приключенията в Индия и всички случки, разказани от новодошлия, бяха по-живи и по-интересни от тези, които Едуард разказваше. Вярно е, че Брент пропускаше да направи моралните заключения, докато Едуард никога не ги забравяше.

— Само за лично удоволствие ли пътувате? — запита го тя.

— За удоволствие? Не. Във връзка с работите ми — отвърна той.

— Какви работи?

— Нима не знаете кой съм?

— Не, нямам ни най-малка представа. Осведомете ме.

— Как — добави той със смях, — вие ми задавате този въпрос, когато на бюфета ви стои един буркан с етикет, който носи моето име: „Брент — консерви и подправки“.

— Вие ли сте собственикът на това предприятие?

— Да, аз съм собственикът. Баща ми умря преди две години. Тогава надписът гласеше: „Брент и син“, а сега само „Брент“. Имам плантации в Индия и Бирма и от време на време отивам да проверя как вървят работите.

— От разказите ви личи, че пътешествията ви са много приятни и забавни.

— Да, вярно е, но аз не пренебрегвам и сериозната страна. Бдя зорко над производството на продуктите, на които почива богатството ми.

— Вашите консерви и подправки са действително превъзходни — заяви докторът.

— Трябва някой ден да посетите фабриката ми, господине. Тогава ще се уверите по какъв начин се работи, за да се постигне винаги еднакво качество — каза той с видимо задоволство.

— Това посещение би било интересно и с удоволствие бих приел поканата ви, ако имах време! — отвърна с въздишка докторът.

— Не се учудвам, че сте уморен… Как е малкият Томи Дживърс?

Изненадан, докторът започна да се смее. Брент прояви голям интерес към работата и заниманията на събеседника си. Джейн не можа да не помисли: „Наистина, струва ми се, че той започва да се опитомява!“. Малко след това тя ги напусна и отиде да приготви кафето.

Когато девойката се върна отново с подноса, Брент беше сам. Тя запита живо:

— Къде е татко?

— Той току-що се качи при майка ви.

На Джейн й стана неприятно, че трябва да остане насаме с госта. Почувствува се нервна. Съзнаваше, че той я гледа как налива кафето, че очите му блестят закачливо… Това я караше да става още по-нервна.

Брент седеше в едно кресло и чакаше девойката да му поднесе кафето. Когато пое чашката, той й се усмихна широко и каза:

— Започвам ли вече да се издигам в очите ви? — Тонът му беше едновременно любезен и предизвикателен. Джейн се изчерви до уши.

— Да… да ми се издигате в очите? — промълви тя.

— Да, на пътя ми казахте, че не ви правя никакво впечатление… Още ли е така?

Тя го погледна право в лицето, готова да посрещне предизвикателството:

— Толкова ли се тревожите, когато някой не ви цени както желаете? — запита тя.

— Не, но това безразличие дразни едно малко дяволче, което ме посещава в известни случаи… Ето на, сега то скача на рамото ми и шепне на ухото ми: „Тя не мисли за тебе… Така ли?… Тогава ти ще я накараш да мисли!“.

Той започна да се смее. Беше много по-хубав, когато се смееше и това отново направи впечатление на Джейн.

— Дали, за да привлечете вниманието ми върху себе си се държахте тъй невъзможно при първата ни среща? Все пак вие не сте човек, който може да мине незабелязан. — Джейн се стараеше да изглежда колкото е възможно по-безразлична.

— Справедливи Боже! — каза той. — Още ли предъвквате тази стара история?

Тя се възползува от обрата на разговора, за да каже:

— Аз очаквах поне, че ще ми поднесете извиненията си.

— А защо, Господи!

— Заради вашата безочливост… Никой от мъжете, които познавам, не би постъпил като вас… Във всеки случай, биха се извинили.

— Заключавам, че мъжете, за които говорите, никога не казват това, което мислят.

— Не, само че те се задоволяват да казват само любезните неща, които мислят.

— Вие казахте: „Мъжете, които познавам“… Но какво познавате вие от тях?

— Добрите им страни.

— Вярвайте на моя опит: много по-важно би било да имаш право да видиш и опаката страна на медала?

Джейн не можа да не признае, че той беше прав, затова не му възрази нищо.

— Знаете ли — усмихна се тя, — изглежда, че вие съгласувате поведението си с тази теория, защото най-напред показвате лошите си черти.

Нейните думи сякаш му доставиха удоволствие, защото очите му светнаха закачливо и той подхвърли:

— Вашата майка ми каза, че наближава рожденият ви ден. Ще ме поканите ли на бала с маски?

На Джейн не й оставаше друго, освен да го покани:

— Ще бъда много доволна, ако дойдете… Само че се страхувам, да не би да се почувствувате неудобно, защото едва ли ще имате познати.

— Неудобно! Напротив, сигурен съм, че ще ми бъде много удобно! Предполагам, че ще бъдат мъжете, за които споменахме преди малко… Кои са те?

— Повечето от младите хора в околността — отвърна уклончиво тя.

— Кажете имената им.

Джейн забеляза, че погледът на Брент се спря на годежния й пръстен. Тя се изчерви.

— Първо: татко.

— Малка лицемерке! Вие нямахте намерение да започнете списъка с това име.

— Как смеете да намеквате, че лъжа! — възкликна тя обидено.

— В едно събиране на млади хора родителите никога не заемат първо място.

— Така ли? А за мене е по-друго. За мене татко е въплъщение на мъжка хубост и изтънченост!

Брент сви устни, за да изрази съмнението си.

— О, вие ме дразните!

— Значи, най-после започвам да ви правя известно впечатление, нали? — подигра я той.

Тя отвърна с озлобление:

— Действително, правите ми впечатление на най-невъзпитания човек, когото някога съм срещала!

Погледът, с когото Джейн придружи това изявление, би трябвало да накара Брент да потъне в земята, но той продължи невъзмутимо:

— Пак ли се връщате на старата тема? Вие ме отрупахте с подобни прилагателни още на пътя!

Тя не можа да не се засмее.

— Смехът много ви подхожда! Обичам да ви слушам, когато се смеете дори и за моя сметка!

Джейн се отдалечи. Тя не знаеше как да се държи с този човек, който едновременно я дразнеше и интересуваше.

Изведнъж той улови лявата й ръка и я задържа между пръстите си… Джейн се обърна рязко почервеняла, разгневена и напразно се опита да се освободи.

Младият мъж каза подигравателно:

— Какво представлява този пръстен? Отговорете ми и ще ви върна свободата.

— Пуснете ме незабавно! — извика тя, като напразно се опитваше да го срази с погледа си.

— Не.

— Господин Брент, пуснете ме!

— Отговорете ми първо!

— Отказвам… Вие нямате никакво право да ме разпитвате… Оставете ме… Ръката ме боли.

— Ако не се въртите така, няма да ви боли!

— О! — възкликна девойката съвсем вбесена.

— Отговорете на въпроса ми.

Тя разбра, че той няма да отстъпи. Когато осъзна своята безпомощност, Джейн се уплаши и каза грубо:

— Аз съм сгодена… Оставете ме!

Той я пусна веднага и заяви флегматично:

— Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но вашият годеник няма никакъв вкус. Какъв жалък годежен пръстен! Как се нарича този господин?

— Това не е ваша работа! — каза надменно девойката.

В миг изражението на Брент се промени:

— Ах, нима, значи това не ме интересува! Добре, ще видим!

Джейн зяпна от учудване… В същия миг доктор Андерсън влезе в салона и почти веднага Брент стана да се сбогува.

Когато се приближи до Джейн, за да й стисне ръката, той каза тихо:

— Дяволчето е пак на рамото ми… Пазете се!

Девойката го погледна смаяна от дързостта му.

Едуард никога не би бил тъй нахален! Тя нямаше време да отвърне на тези безочливи думи, защото Брент се отдалечи бързо.