Конкордия Мерел
В плен на любовта (12)

Глава XII

Надеждите на Джейн останаха излъгани. Брент не потърси съдействието й, не разисква с нея. Тя реши, че ще е по-добре да мълчи, без да отгатне, че въпросите й щяха да бъдат добре посрещнати. От своя страна той си казваше: „Ако Джейн не знае нищо за Джилман, защо не иска обяснения?“. Измъчваше го мисълта, че тя мълчеше, защото сигурно имаше основателни причини да избягва тази тема.

Тази мисъл го преследваше ден след ден и той се измъчваше от страшни подозрения. Джилман! Разбира се, Джил е този, който подстрекаваше Мърчисън, за да прикрие по-грозните си намерения… Джил иска да ме засегне в работите ми… с всички средства… Възможно ли е Джил в своя отвратителен шантаж да е открил част от пъкления си план на Джейн, като я е уверил, че го прави, за да ме застави да върна свободата й. И той се осмелява да окачествява това като „почтено разрешение“!

Тази мъчителна мисъл му бе вдъхната от един нов пристъп на ревност… Той се питаше непрекъснато дали не се оставяше да бъде залъгван от една престорена невинност, от един изкуствен чар и добре изиграна преданост? Влюбен за първи път в живота си, тези чувства бяха по-силни от него, въпреки че се опитваше да сложи известен ред в тях, за да не бъде несправедлив в преценките си. Но ревността му по отношение на Джил надделяваше винаги. Все пак истинско престъпление беше да мисли, че тази така мила и добра Джейн можеше да го мами! Това беше глупаво, невъзможно, недопустимо.

Нещастният Брент си го повтаряше хиляди пъти на ден и продължаваше да се измъчва.

Атмосферата във фабриката беше привидно спокойна, но с онова спокойствие, което предвещаваше буря. Брент казваше на доктор Том:

— Въздухът е напоен с електричество… Елате с мене и ми кажете мнението си.

Доктор Андерсън посети фабриката, вида работниците и условията, при които работеха. Той остана толкова възхитен от всичко, и заключи, че това предприятие било образцово и никой нямал право да се оплаква. Когато се върнаха в кабинета на директора, Брент го запита неочаквано:

— Какво е вашето мнение за Едуард Джил?

Въпросът беше толкова неочакван, че на доктора му беше нужно известно време, за да се съвземе от изненадата си. Той отговори, след като размисли:

— Е, добре, Кристоф, винаги ми се е струвал доста добро момче… Малко безличен, но изобщо почтен…

Брент се засмя сухо и не каза нищо. Докторът прибави:

— Понеже захванахме тази тема… има една-две работи, които… трябва да ви кажа.

— Кажете ги.

— Знаете лошата роля, която играх… и от която се срамувам. Вие се отнесохте безкрайно благородно към мен. Никой не може да знае до каква степен… Ще бъдете много добър, ако ми кажете как се разбирате с Джейн… Вие мислите много за нея… Изглеждате щастливи… Тя винаги…

— Какво? — запита Брент с явна тревога.

— Тя ви е обичала винаги.

Брент въздъхна облекчено.

— И аз я обичам… почти до лудост… Успокойте се… Обичам я…

Доктор Том го изгледа продължително.

— Струва ми се, че никога няма да успея да ви разбера, Кристоф. Но зная, че постъпих зле към вас и ако има нещо, с което бих могъл да ви услужа, разчитайте на мен.

Брент извърна глава, след това очите му се спряха отново на доктора.

— Няма защо да се извинявате; още от самото начало аз се увлякох по Джейн.

— Великодушно е от ваша страна да говорите така.

— Не, казвам истината.

След кратко мълчание докторът продължи:

— Слушайте, Кристоф, освен вие и аз никой не знае, че вие сте благодетелят, който, ме избави от гибел… Поискахте да запазя всичко в тайна: запазих го… Досега не ми се е отдавала възможност да ви благодаря…

— Добре, добре, преди това вие спасихте ръката ми, без да приемете нито стотинка… Следователно вие сте направили за мене много повече от това, което аз направих за вас…

— Благодаря… Но аз се намирам в едно голямо затруднение… Бях се обърнал към Джейн, за да получа необходимата сума и тя ми я донесе, след като вие бяхте направили необходимото за мене… Когато дойде тя, нямах вече нужда от тези пари… Тъй като не знаех как да й обясня причината за промяната на положението ми, приех…

— Джейн ви е донесла пари? — запита Брент с най-естествен тон.

— Да. И аз трябваше да ги приема, за да запазя нашето споразумение, да не открия вашата благородна постъпка.

Доктор Том извади носната си кърпа, за да прикрие вълнението си.

— Запазих тази сума непокътната — подхвана той отново. — Дойдох до заключението, че тези пари са били дадени от вас и следователно трябва да бъдат върнати на вас.

Докторът бръкна в джоба на дрехата си и извади една връзка банкноти.

— Ето триста лири, които Джейн ми даде…

Той ги постави на писалището на Брент. Последният стоеше като закован.

— Триста лири! Точно толкова, колкото ви е дала… — повтори той несъзнателно. — Благодаря… понеже, както казвате, те не са ви нужни вече.

След кратко колебание той прибави:

— Каза ли ви Джейн, че ги е получила от мен?

— Да — отвърна докторът.

Това беше последният удар! Брент сложи банкнотите в касата си, но му се струваше, че същите тези банкноти подскачаха пред очите му и му се присмиваха… Излишно беше да пита от къде се бе сдобила Джейн с тези пари! Близките приятели на Джейн бяха малко, а триста лири е една значителна сума. В този миг Брент имаше чувството, че вижда червено пред очите си. Той се учудваше сам на себе си, че можеше още да се занимава с работата си.

Доктор Андерсън пожела да се върне в хотела за обяд. Той възнамеряваше да заведе след обяд жена си при леля й. Брент му пожела хубаво прекарване и го изпрати до колата.

Добрият доктор не можеше да отгатне никога, че зад учтивите думи на Брент в ума му отекваха непрекъснато други мъчителни думи: „Триста лири! Триста лири! И тя му е казала, че аз съм й ги дал! Тя му го е казала! Тя му го е казала, положително!“.

— Е, Клей, какво има? — запита Брент, като видя, че директорът се приближаваше към него, когато той пресичаше двора.

— Мърчисън иска да ви говори, господине.

— Защо?

— Не зная.

— Осведомете се.

При този рязък отговор Клей се запита изненадан дали цялата тази работа, свързана с Мърчисън, влияеше толкова много на шефа му, че изпъваше нервите му до такава степен. Все пак той не каза нищо и се отдалечи. Брент се прибра в кабинета си. Малко след това Клей влезе при него.

— Мърчисън казва, че иска да разисква с вас условията на новия договор, който трябва да получи.

— Условията?

Гласът на Брент прозвуча с презрение.

— Предпочитам пряко нападение, Клей, пред подмолни заплахи…

— И аз мисля така, господине.

— Добре, пуснете го.

Мърчисън влезе раздразнен не само от дързостта на постъпката си, но и от виното. Очите му искряха с ненормален блясък и държанието му беше нахално.

Брент вдигна глава и го погледна.

— Дойдох само да се осведомя, господин Брент, дали вече не ви омръзна — каза Мърчисън с пиянски провлечен глас.

— Почти ми омръзна, Мърчисън, и струва ми се, че не бих могъл да понасям повече.

Мърчисън се изкиска.

— А виждам, че още не сте ме изгонили… Защо? — Той се приближи до бюрото и удари с юмрук, преди да продължи. — Понеже не смеете… Ето защо… Защото знаете, че зад мен стои някой по-мощен, по-богат, и вие се боите… Ето защо…

Брент го изгледа от главата до петите.

— Значи вие си въобразявате, Мърчисън, че тази е причината, поради която не ви изхвърлям още навън?

— Аз не греша, господин Брент, зная какво говоря…

— И идвате да ми поставите условията си?

— Почти.

— Е, добре! Слушам ви.

Тогава Мърчисън започна да изрежда исканията си и заяви, че трябва да бъде направен началник, естествено с голямо повишение на заплатата.

— Добре, а ако аз откажа? — запита Брент.

Мърчисън удари повторно върху бюрото и източи напред лицето си, което бе добило заплашително изражение.

— Внимавайте — изрева той, — това е всичко, което имам да ви кажа. Ако ме отблъснете, ще разорят предприятието ви… Вашите тайни по производството ще бъдат открити. Индийските ви плантации ще станат собственост на един човек, който ви превъзхожда и който ще съумее да ви смачка…

Брент стана. Лицето му се бе изменило. Значи Джил възнамеряваше да го конкурира дори в Индия! И той си беше осигурил съучастничеството на Спенсър, който от четиридесет години знаеше тайните, рецепти на изделията „Брент“.

— Твърде далече отидохме, Мърчисън. Война ли искате? Добре… Помнете, че вие сте този, който я обяви. Аз проявих много търпение, но няма да понеса измяната… Клей, дайте му заплатата и се погрижете да напусне фабриката.

Клей кимна утвърдително с глава, но същевременно се питаше дали резкият начин, по който Брент постъпваше, нямаше да усложни положението.

Буря тътнеше в гласа на Брент, когато продължи:

— Мърчисън, можете да кажете на вашия приятел Спенсър, че човек като него не може да съсипе работа като моята… А кажете също от мое име и на приятеля си Джилман, че не е той този, който ще провали „Брент“. А сега махайте се и да не съм ви видял повече.

Мърчисън остана смаян, когато чу Брент да произнася имената Спенсър и Джилман. Той заекна, опита се да каже нещо, но Клей го хвана за раменете и го изведе навън.

Когато Клей се върна, той намери Брент седнал в дълбокото кресло, с лакът на писалището и с чело, опряно на стиснатия юмрук.

— Трябва да е болен — помисли си Клей, — много болен.

Той не се мамеше. Но болна беше душата и Клей не можеше да разбере това страдание. Без да се помръдне, Брент каза:

— Налях масло в огъня!

— Да, господине… и пожарът ще се разрасне… Никога в живота си не съм се стряскал така, както преди малко, когато открихте пред този човек имената на предателите… имената, които ми поверихте… и които трябваше да премълчим.

Брент удари с юмрук и изпрати Клей по дяволите… Клей отговори учтиво и излезе.

Щом позна бръмченето на автомобила, който пристигаше в хотела, Джейн слезе в хола, за да посрещне Брент.

— Ще вечеряме двамата сами — каза тя усмихната. — Промяната ще бъде приятна. Татко и мама няма да се завърнат преди единадесет часа.

Той я погледна… Но очите на младата жена се скриваха от думите: „Триста лири!“. Джейн беше особено хубава в дългата си рокля от черно кадифе. Тя се бе облякла с особено старание за тази вечер, когато щяха да бъдат сами. И все пак Брент виждаше същите думи.

Очите на Джейн искряха от нежност, устните й се усмихваха, ръцете зовяха, но Кит виждаше само „триста лири“! Думите се открояваха, написани сякаш с огнени букви… Без да продума, той се качи горе, за да се преоблече и обезсърчена младата жена отиде в салона… Погледът на Кит беше мрачен, строг… Какво имаше пак?

Вечерята, която тя очакваше с толкова радост, бе мълчалива и тягостна. Щом станаха от масата, Брент се изправи срещу нея и запита остро:

— Вие с мене ли сте или против мене?

Джейн го погледна смаяна и отвърна:

— Против вас, Кит? Как бих могла?

— Искам да зная… Кажете ми истината…

Той имаше чувството, че унищожава и руши всичко около себе си, но не можеше да спре думите, вдъхнати от новите му подозрения… А трябваше да се признае, че обстоятелствата осъждаха Джейн.

— Но разбира се, че не съм против вас! Какво искате да кажете? Изобщо, как бих могла да бъда против вас? — възкликна тя тревожно.

— Сигурна ли сте, че не познавате този Джилман?

— Казах ви вече, че не го познавам.

— Напълно сигурна ли сте? Размислете… За бога, кажете ми истината, каквато и да е тя!

— Не зная какво означава този разпит… Повтарям ви, че не познавам и не съм познавала човек на име Джилман… Онази вечер за първи път чух това име от устата на Спенсър…

Изведнъж Джейн долови това, което ставаше в този миг в главата на Брент.

— Кажете най-после какво си въобразявате? — извика тя.

— Не, не зная… Опитвам се да открия истината.

— Но нима можете да мислите, че ако зная дори и най-малкото относно този Джилман, ще го скривам от вас. Вярвате ли, че когато ви виждам толкова разтревожен от неприятностите в заводите, ще премълчавам нещо, което би могло да ви помогне да ги разпръснете?

Думите бликнаха непринудено от устните й.

— Джейн, вие бихте искали да ми помогнете? Наистина ли бихте искали?

Това настойчиво питане помогна на Джейн да разбере, че съпругът й хранеше съмнения относно нейната искреност и честност. Тя отстъпи назад, като че той я бе ударил!

— Ах, вие се съмнявате в мен, вие се съмнявате в мен — възкликна тя. — Въпреки че аз отричам, предполагате, че познавам този човек, че лъжа! О, Кит!

Този вик се изтръгна от дъното на нараненото й сърце и отзвукът, който той намери у Брент, го накара да дойде на себе си.

— Джейн… Чуйте ме! Подозренията ми към вас бяха истински ад за мен.

— Не искам да ви слушам… Вие мислите ужасни неща за мен… Може би, че съм била в заговор с този Джилман, за да съсипя заводите ви, може би, че той ми плаща, може би дори, че той ми е най-добрият приятел…

Тя говореше с трескава възбуда и гласът й беше сподавен.

— Джейн, не зная какво да мисля… Кажете ми истината за всичко… Оставете ме да разбера… Аз не мога да се справя с този ужасен хаос… Сякаш съм в мрак…

— Казах ви истината, а вие не искате да ми повярвате!

— Джейн, преди известно време баща ви е имал нужда от пари… и вие сте му дали сумата, която той искал…

Тя вдигна глава, изчерви се и отвърна ясно:

— Да.

— И вие сте му казали, че аз съм ви дал парите.

Тя извърна глава.

— Той ли ви го каза?

— Да.

— Тогава вие сте в течение на всичко.

— Не напълно, понеже вие сте му казали, че парите са дадени от мене, а това е лъжа!

— Вие знаете много добре, че аз не ги поисках от вас, защото щяхте да откажете да ми ги дадете…

— Доколкото си спомням, вие изобщо не ми поискахте.

— Нима можех да помисля за подобно нещо? Спомняте ли си как постъпихте, когато ви помолих да ми давате една скромна сума лично на мене? А аз трябваше на всяка цена да намеря тези пари, за да спася баща си, който отчаяно ме молеше да му се притека на помощ. Но какво общо има цялата тази работа с този Джилман? О…

Внезапно тя пое дълбоко дъх и обърна към съпруга си разширените си и изпълнени с ужас очи. Без да добави нито дума повече, тя избяга от стаята, изкачи се по стълбата и когато се озова в спалнята си, седна на леглото и гледайки втренчено пред себе си, повтори: „Джил — Джилман… Джил — Джилман“.

— О, нима е възможно — простена младата жена. Всички подозрения спрямо Джил, които вече бяха я осенявали, се възвърнаха отново. Мисълта й заработи трескаво…

„Джил — Джилман… Господи! Нима това беше една и съща личност! Не, невъзможно е! Може би Джил не беше много изтънчен духовно, но нима би паднал толкова ниско да подстрекава работниците към бунт? Дали Кит имаше доказателства, че Джил и Джилман са един и същи човек? Но, боже мой, не ме ли свързва Кит с низките замисли на този подлец, щом знае, че парите, които дадох на татко, са взети от Джил? О, как е могла да се породи подобна мисъл в мозъка му! Това е лошо, това е непростимо!“

Колко време стоя тя така, седнала на леглото и унесена в жестоки размишления? Кратко време може би, защото мисълта й летеше стремително. Накрая тя взе решение незабавно да изясни всичко между себе си и Кит.

Младата жена слезе тихо по стълбата. Вратата на салона беше отворена. Имаше течение и завесите се полюляваха. Когато влезе в стаята, звукът на един глас я накара да се спре:

— Е, богати и могъщи господин Брент, може би сега ще ми дадете това, което искам?

Тя позна гласът на Мърчисън. Джейн пристъпи напред с разтуптяно сърце… и видя Брент прав пред камината, с ръце зад гърба. На другия край на салона в рамката на широко отворения прозорец стоеше Мърчисън с револвер, насочен срещу Брент.

Кит забеляза Джейн… Той я видя как притисна ръка към устата си, сякаш за да сподави вика си и изчезна тичешком… Лицето на Брент се сгърчи от горчива гримаса. „Страх! Тя се уплаши и избяга! Остави ме сам с това пияно животно… Безразлично й е, че съм в опасност!“

Тези мрачни мисли го изпълниха с такова отчаяние, че му идваше да извика на Мърчисън: „Стреляй! Щастлив ще съм да свърша с живота си!“.

Но той се съвзе бързо и си каза, че животът си имаше и хубави страни, въпреки злото, което може да причини една жена.

Младият мъж не се помръдна, защото реши, че е по-разумно да остане безразличен към заплахите на Мърчисън.

— Всемогъщи и гениални Брент! — промърмори работникът. — Започваме ли да се разбираме за условията?

— Условията? — възрази Брент. — Вашите или моите?

— Моите, естествено.

— Зададох ви този въпрос, за да не се излъжа… Няма ли да оставите тази малка играчка, докато поприказваме?

— Разбира се, че не! О, вие треперите — извика тържествуващо Мърчисън.

— Не треперя… Съмнявам се, че един пиян човек като вас може да се прицели вярно!

— Не съм толкова пиян… Не съм толкова пиян — промърмори той, като направи една крачка напред.

Изведнъж Брент престана да диша, защото Джейн се бе появила зад Мърчисън! Детинското й лице беше бледо от вълнение, а очите й искряха. Тя приличаше на тигрица, която брани малките си.

„Значи тя не е избягала, за да ме изостави — помисли си Брент. — Проявявайки учудваща съобразителност, тя е схванала, че може да се възползува от отворения прозорец, пред който стоеше Мърчисън… Заобиколила е къщата и се е изкачила безшумно зад Мърчисън и Брент едва успя да обуздае радостта си.“

„Милата! Храбрата малка женица… Но Мърчисън не трябва да заподозре присъствието й зад него, револверът му трябва да остане насочен към мене… Никои не би могъл да предвиди какво би направил този пияница, ако се обърнеше внезапно и забележеше младата жена!“ Брент продължи монолога си. Той се стараеше да говори високо, за да заглуши тихия шум, който Джейн би предизвикала, докато прекрачваше прозореца и се приближаваше на пръсти към опасния пияница… Брент почувствува, че по челото му изби студена пот, страхуваше се да не би при този шум Мърчисън да натисне несъзнателно спусъка на револвера!

От своя страна Джейн запазваше цялото си хладнокръвие: тя бе предвидила всички подробности и възможни усложнения. Мисълта, че животът на Кит бе заплашен, не само, че не я сломяваше, но удвояваше енергията й. Брент следеше с мъчително напрежение всяко движение на Джейн. Тя се приближаваше бавно… Най-после стигна почти до протегнатата ръка на Мърчисън… С едно рязко движение тя я сграбчи и я дръпна надолу… Разнесе се гърмеж, последван от болезнен вик.

Брент се спусна напред.

— Джейн — извика той ужасен.

Незабавният отговор на Джейн успокои тревогата на Брент. Той разбра резултата от борбата, когато видя как Мърчисън се смъкна на земята!

— Трябва да е натиснал спусъка и да се е ранил! — извика Джейн, като погледна изплашена сгърчилия се на земята Мърчисън.

— Кракът ми! Кракът ми! Боли ме! — хленчеше той.

Привлечен от шума, хотелиерът се появи на вратата.

Брент възвърна веднага спокойствието си и побърза да даде едно правдоподобно обяснение на случилото се: след като пил повече от обикновено, Мърчисън се сдобил отнякъде с револвер и като искал да покаже механизма му, прострелял си крака.

Малко след това за облекчение на всички се появиха докторът и госпожа Андерсън. Докторът прегледа бързо раната и постави една временна превръзка.

— Отведете майка си в стаята й — пошушна Брент на Джейн.

Госпожа Андерсън дочу това нареждане и се възпротиви:

— Скъпи ми Кристоф, свикнала съм с такива произшествия. Щом като Том пристигне някъде, можете да бъдете сигурни, че ще настъпят усложнения: или някой болен от треска, или пък някой невнимателен тип, който се е хвърлил под минаващ автомобил. Никой не държи сметка, че той е на почивка. Впрочем, повечето от хората проявяват пълно отсъствие на деликатност, на внимание…

Госпожа Андерсън продължи безконечната си реч, а в това време доктор Том и Брент пренесоха ранения на горния етаж.

Джейн ги последва с надеждата, че може да им бъде полезна.

Всичко това се разигра така бързо, че тя не успя да говори насаме с Брент.

След като бе превързан, Мърчисън бе сложен на легло. Доктор Том го увери, че раната му била много лека и че щяла да мине бързо.

Докторът, Брент и Джейн се готвеха да напуснат стаята, когато дойде хотелиерът и предупреди Брент, че долу го чакал господин Спенсър и искал да го види веднага, за да му съобщи нещо важно и бързо.

Брент се намръщи и като се сбогува с жена си и баща й излезе мърморейки: „Спенсър! Ще имам работа с един от най-опасните подстрекатели“.

Когато слизаше по стълбите, той отвори табакерата си и видя, че беше празна… В бързината той влезе в спалнята, за да потърси кутия с цигари… Чантата на Джейн беше поставена върху масата и тъй като жена му носеше обикновено табакера в чантата си, той я отвори и за своя изненада намери вътре връзка банкноти, завити в лист от писмо… Той позна веднага почерка на Едуард Джил.

Брент нямаше намерение да чете това писмо, но по силата на обстоятелствата няколко начални реда привлякоха погледа му.

„Не, скъпа моя, стоте лири не са попаднали между другите по грешка…“

Брент сграбчи връзката, преброи набързо банкнотите, прочете писмото и прибра всичко в джоба си… Той бе забравил напълно Спенсър и излезе от стаята с намерение да изтича при Джейн и да иска обяснение, но в коридора се сблъска със Спенсър… Блед, изплашен, с разширени от ужас очи, той сграбчи Брент за ръката и каза:

— За бога, господине, не губете нито миг! Елате във фабриката! Положението става трагично.

Брент му хвърли един изпитателен поглед и каза с глух глас:

— Не съм забелязал да сте допринесли за подобрението му!

— Бих дал да отрежат дясната ми ръка, господине, ако тази жертва би могла да изкупи вината ми в тази работа! Привържениците на Мърчисън са надделели и заплашват да запалят фабриката.

Спенсър беше така запъхтян, че не можеше да говори повече. Брент го изгледа продължително, страхувайки се, да не би да е замислил някаква нова измама… Очевидно, уплахата на Спенсър беше искрена. Брент се реши да последва това предупреждение.

— Отивам — каза той сухо — и вие ще ме придружите.

По пътя Брент запита:

— Предполагам, че този Джилман ви е платил богато, за да изпълните тази подлост?

— Вярно сте отгатнали, господине: интересът ме подтикна да приема неговите предложения. Жена ми беше тежко болна и направихме разноски, които надвишаваха възможностите ми. С надежда да подобря положението си, опитах да спекулирам на борсата и резултатът беше трагичен. Не виждах никакъв изход, когато Джилман дойде да ми предложи една голяма сума пари, за да се съглася да му давам технически сведения за производството на вашето предприятие, както и имената и адресите на нашите доставчици и агенти в Бирма. Имах подлостта да приема, но не допусках, че Мърчисън би подстрекавал работниците към открит бунт…

— Не се опитвайте да изложите причини, за да се оправдаете, Спенсър! От четиридесет години насам вие имахте един отговорен пост в предприятието на Брент! Вие носите сам отговорността за измамата! Стореното зло и вашето разкаяние не поправя нищо — заключи той, като замахна нетърпеливо с ръка.

В това време автомобилът се придвижи до фабриката. До ушите на Брент достигна неясен шум от гласове и след това дочу ясно следните думи:

— Какво те прихваща, приятелю, че подпалваш тези парцали до бензиновия склад?

Внезапно високи пламъци осветиха двора и тълпа работници, събрани в един от отдалечените ъгли.

Брент натисна силно клаксона и скочи на земята. Когато прекоси входната врата, един човек мина тичешком край него. Без да обърне внимание на Брент, той изрева с всички сили:

— Спрете! Изгасете тези парцали, идиоти!

Брент позна гласа на Едуард Джил… Той протегна ръка и го сграбчи за яката.

— Не си давайте толкова труд, Джил! Аз ще се нагърбя с работниците, но първо трябва да се справя с вас…

Брент очакваше отдавна момента да се намери лице в лице с човека, когото мразеше и презираше, а същевременно и лудо ревнуваше… Най-после този случай му се представяше! Той повлече Джил към мястото, където горяха напоените с бензин парцали. При тази зловеща светлина той представи на изненаданите работници този, който ги е подстрекавал към размирици. Едуард Джил приличаше на дрипа, с която Брент си играеше.

— Не се тревожете, Джил — повтори Брент с подигравателна усмивка. — Щом ви наложа наказанието си, всичко ще се уреди. А сега се пригответе!

Като чу тези думи, казани със заплашителен тон, Джил разбра, че не можеше да се надява на никаква милост от страна на опасния си противник.