Конкордия Мерел
В плен на любовта (10)

Глава X

Може би сълзите бяха тези, които върнаха на Джейн способността да чувствува и следователно да страда.

Те стопиха леда, който сковаваше сърцето й. То можеше отново да бъде досегнато.

Работата, която сълзите бяха започнали, Едуард завърши, когато след два дни я посети късно следобед.

След неговото тръгване, отпуснала се в едно кресло, Джейн седеше поразена от необикновената сцена, която се бе разиграла.

Какво бе казал Едуард?

Джейн притисна с ръка слепоочията си и се опита да си припомни думите му. Ако преди идването на Едуард не бе имала главоболие, тази сцена сигурно щеше да го предизвика. Главоболието я измъчваше вече непрекъснато, понеже нощем плачеше, а денем се тормозеше от страшни мисли.

Какво бе казал Едуард?

Ако можеше сама да възстанови тази сцена… Трябваше да се опита…

Всъщност, Едуард бе казал, че се е уморил да се преструва. Знаел, че тя го обича, че те двамата се обичали и винаги щели да се обичат, че женитбата на Джейн била една от грешките, които днес се срещали често… Не го ли беше доказала тя, като бе дошла при него в критичния момент и бе приела неговата помощ… Едуард бе изтъкнал, че едно мило, кротко и честно създание като нея не би „приело“ никога пари от него, ако не го обичаше… Следователно единственото разрешение беше да отиде открито при Брент и да му поиска свободата й, която той би побързал да даде, защото според слуховете той самият имал желание да сключи нов брак. Така работите щели да се уредят лесно и без скандал.

Едуард бе взел двете й ръце и почти бе коленичил до нея, уверявайки я разпалено, че не можел да я гледа да плаче, че когато е свободна, щяла да живее като в рай…

Едуард бе казал! О! Небеса! Какво не бе казал Едуард, докато тя притискаше челото си и се опитваше да овладее уплахата си.

Преди тя да успее да каже каквото и да било, Едуард започна да целува ръцете й… Миг след това той напусна салона.

Джейн се ужаси при мисълта, че той щеше да изтича в бюрото на Брент и щеше да му каже, че тя искаше свободата си! Но тя не искаше свободата си! Несвързаните приказки на Едуард я бяха накарали да го почувствува по-ясно от всичко… Такъв беше резултатът, който постигнаха предложенията и неочакваните обяснения на Едуард. Каквото и да кажеше или направеше Кит, тя го обичаше и никога нямаше да може да обича друг мъж.

Оставаше открит обаче въпросът за онези проклети пари! Тя се бе побояла, още когато ги прие, че щяха да й причинят неприятности. Ето, че Едуард тълкуваше факта, че бе приела тези пари за едно мълчаливо признание, че го обича! Тя не бе помисляла никога, че той би могъл да се заблуди така… А и не можеше да каже нито дума, за да го извади от заблуждението му! Всеки път, когато отваряше уста, той я уверяваше, че не е нужно да говори, че знаел какво чувствувала, че не бивало да се измъчва. Наистина, той се бе проявил като толкова добър, толкова симпатичен и искрен! Колко съжаляваше тя, че го бе оставила да се заблуждава по отношение на чувствата й, както го бе направила вече веднъж, когато се бе съгласила да му стане годеница… Защото всъщност тя не го бе обичала никога и почти веднага бе обикнала Кит. Джейн откри, че любовта не се убиваше лесно. Тя можеше да бъде наранена, но когато беше истинска любов, преживяваше всичко.

Дори ако Кит не я обичаше, а имаше чувства към Ванити Арджънс, дори тогава тя щеше да продължава да го обича. А ако в това време, когато тя разсъждаваше така, Едуард разправяше на Кит, че жена му иска свободата си. О, господи, тя не искаше това… Бедната й глава щеше да се пръсне! Но какво да направи? Как да попречи на Едуард да намери Кит? Тя се спусна към телефона и потърси съпруга си, като се питаше какво щеше да му каже. Отговориха й, че е напуснал бюрото си и до вечерта нямало да се върне. Слава богу, Едуард не го беше намерил!

Тя седна и се опита да се съвземе, очаквайки завръщането на Брент. Когато се прибере, тя щеше да му каже всичко… Ако се разгневи, може да вика, но тя ще му е казала истината, защото не можеше да живее така сред недомлъвки и измами…

По стълбата се разнесоха енергични стъпки. Краката й трепереха, когато стана с един скок и отвори вратата. Но Кит се бе изкачил вече до половината на стълбата за втория етаж. Той бързаше така, сякаш се касаеше за живота му.

— Кит — повика го младата жена.

— Невъзможно ми е да се спра сега — отвърна той и продължи да се изкачва.

Джейн седна на мястото си и притисна с ръце сърцето си, което биеше лудо. Няколко минути след това Брент слезе долу. Джейн стана отново. Кит затвори вратата и каза:

— Какво има? Говорете по-бързо. Закъснявам.

Младата жена остана поразена като го видя, че се бе приготвил да заминава. Той изглеждаше много загрижен.

— Трябва да замина за Манчестър, затова ще взема влака в шест часа и четиридесет минути от гарата Кингс Крос. Във фабриката са изникнали недоразумения…

— Сега… Тази вечер ли, Кит?

Желанието й да се хвърли в обятията му и да му признае всичко се изпари… Не можеше да говори за себе си на един така загрижен и зает човек! По-скоро би трябвало да се заинтересува от него, от работите му!

— Какви недоразумения? — запита тя с непресторен интерес.

Младият мъж й отговори, без да съзнава, че забравяше хладното си държание към нея:

— Ще ги узная там. Мисля, че се касае до заплаха да стачкуват работниците от юзината… Това не е всичко! Днес следобед Спенсър ми заяви, че си отива… Влезе спокоен в кабинета ми и заяви, че намерил по-добро място, затова напускал веднага.

— Не е ли той онзи чиновник, който съм виждала няколко пъти в бюрото ви, Кит?

— Да… Четиридесет години вече откакто работи в нашата фирма и сам той е в течение на работата във фабриката толкова, колкото всички останали чиновници заедно!

Като го виждаше така измъчен и така дълбоко развълнуван, Джейн изпита още по-голяма болка, че не можеше да му засвидетелствува любовта си. Въпреки решението си да не му прости и дори ако не му простеше никога… тя го обичаше и щеше да го обича. Младата жена чувствуваше едва удържимо желание да го прегърне, за да го успокои, да го утеши и да му вдъхне смелост. За нещастие лицето на Кит продължаваше да запазва строгото си и непредразполагащо изражение.

— Вземете ме със себе си — каза тя неочаквано.

Развълнуван и учуден, той остана като закован.

— Вие бихте искали да дойдете? — запита той бързо.

Тя развали всичко, като отговори:

— Не бих искала да остана сама в тази голяма къща. — Не тази беше причината, поради която Джейн искаше да го придружи, но неуместните думи се изплъзнаха неволно от устата й. Брент се засмя сухо и изражението му се промени напълно.

— Не… Нямам нужда от вас… Ще ми пречите — отвърна той хладно.

— Кит — промълви тя. — Имам да говоря сериозно с вас. Умолявам ви, вземете ме…

— Имам достатъчно грижи и сериозни въпроси за уреждане. Нищо не бива да ме отвлича. Впрочем, вие нямате време да приготвите… Довиждане…

Той бе стигнал до вратата, когато се върна назад, извади портфейла от вътрешния си джоб и без да погледне Джейн, сложи една връзка банкноти на масата.

— Може да имате нужда по време на отсъствието ми — подхвърли той и се отдалечи бързо.

Джейн не се помръдна от мястото си. Когато погледът й се спря върху парите, тя започна да се смее гласно.

„Това е реабилитацията — си помисли тя. — Разкайва се за грубия отказ, с който посрещна молбата ми… Парите са без значение! Важното е, че е помислил за мен, въпреки грижите си и бързането…“

Младата жена прибра банкнотите и погледна часовника. Шест часът. Кит бе казал, че влакът тръгва в шест часа и четиридесет минути… Нямало време? Напротив, времето беше достатъчно! Джейн вдигна слушалката и поръча колата да я чака пред вратата. След това изтича в стаята си и за две-три минути натъпка в една пътническа чанта най-необходимите тоалетни принадлежности.

Когато слезе отново долу, очите й блестяха от радост. Някакво вътрешно чувство я подтикваше към тази рискована постъпка… Успокояваше я това, което й бяха открили очите и гласът на Кит, когато бе предложила да го придружи. Каква глупост, че като причина за това предложение изтъкна страха си да остане сама!

Но сега щеше да уреди всичко… Тя отиваше към една сигурна победа. Седнала в колата, младата жена трепереше да не изникне някаква пречка, която би станала причина да изпусне влака. Тя беше така сигурна в себе си, че се смееше сама! Ванити! Ванити не беше нищо! Тя беше без значение! Ванити щеше да се изпари заедно със съмненията и безпокойствата й! Кит й принадлежеше…

Тази неочаквана увереност я обля като топла вълна. Жестоките и обидни думи на Кит бяха продиктувани от гняв, който можеше да бъде извинен. Самата тя се бе увлякла в несправедливи обвинения, от които се срамуваше сега… Дори ако Кит бе ходил у Ванити в два часа след полунощ, това нямаше значение… толкова повече, че не са били сами, понеже някой приятел трябва да е направил снимката, която тя от прибързаност бе сметнала за доказателство. И после, не беше ли известен знак, че Кит бе дошъл у Кити Вой и почти я бе изтръгнал от ръцете на Едуард? Тогава обаче тя беше все още заслепена от гнева си, за да изтълкува вярно подбудата за това негово необичайно държание… Нужно беше Едуард да се опита да я спечели, като й обещаваше, че животът й с него би бил рай, за да я върне към истинското й щастие. Животът рай с Едуард? Тази мисъл й се виждаше смешна… Скъпият Едуард трябва да имаше добри намерения! О! Господи! Колата трябваше да спре отново, заради светофара.

Обзета от трескава тревога, Джейн пристигна най-после на гарата. Оставаха само две минути. Тя си купи билет и изтича на перона, като с очи търсеше Кит между потока от пътници. Изведнъж младата жена спря рязко, като закована: на перона тя бе съгледала Кит, а до него Ванити Арджънс. Последната се качи във влака и Кит я последва.

В изненадата си Джейн бе изгубила един ценен миг. Тя пристъпи напред, но много късно!

Затваряха вратите, не я оставиха да се приближи.

— О, моля ви се, пуснете ме да се кача, в който и да е вагон!… Трябва да замина…

Напразно. Влакът потегли бавно.

— Съжалявам, госпожице — каза контрольорът любезно. — Трябваше да побързате малко повече.

Джейн задържа сълзите си и тръгна към изхода. Кит и Ванити заедно във влака! А той бе казал, че причината за заминаването му били неприятности и изгледи за стачка във фабриката. О, Кит! Защо бе излъгал така?

Джейн се чувствуваше победена. Тя излезе от гарата, сломена от това, което бе открила. Младата жена се качи в едно такси и се отправи към дома си толкова нещастна, колкото щастлива се чувствуваше на отиване. Никак не беше чудно, че Кит бе отказал да я вземе със себе си! Очевидно тя щеше да му пречи!

Нощта мина за нея като кошмар. Но страданията й не бяха напразни. Те възвърнаха енергията й.

Когато госпожа Поли Доукинс пристигна в дома на Брент, за да предложи на Джейн да отиде с нея на покупки, тя завари младата жена в пътен костюм и с изражение, в което се четеше някаква твърда решителност.

— Лельо Поли — се провикна Джейн, — вие сте тази, която желаех най-много да видя сега!

Госпожа Доукинс я целуна сърдечно.

— Скъпо ми дете, моята роля е да се явявам винаги в трудните моменти! Къде сте се запътили?

— Елате с мен на гарата и ще ви разкажа всичко.

Госпожа Доукинс се съгласи.

В колата Джейн промълви тихо:

— Лельо Поли, имам основания да вярвам, че Кит е забягнал от дома ни с Ванити Арджънс!

Госпожа Доукинс й хвърли един къс поглед.

— Заяви, че имало неприятности във фабриката, но аз не вярвам, откакто го видях във влака с Ванити. Те трябва да са пристигнали късно през нощта.

— Кит не лъже — каза сухо госпожа Доукинс.

— Може би аз съм виновната, отговорната за това, което става сега? Отнесох се сурово към него, от седмици вече… го отблъсквам.

— Тази игра е винаги рискована, малка моя…

— Особено за мене: нашата женитба наистина стана много особено, като резултат на едно недоразумение, което подозирах бегло, но не пожелах да си разясня от страх да не разваля годежа ни. Сгреших и днес плащам за това.

Госпожа Доукинс беше достатъчно умна, за да не иска много обяснения. Джейн продължи:

— Сега зная колко го обичам, искам да се опитам да си го възвърна и затова заминавам за Манчестър… Дали ще се унижа в очите му с тази своя постъпка, лельо Поли?

— Никоя жена не се унижава, когато се опитва да спечели отново сърцето на съпруга си…

— Вие сте добра, че ми казвате това — промълви Джейн с благодарност.

— Знаете ли къде да го намерите?

— Да, тази сутрин ми телеграфира да изпращам писмата му в хотел „Краунт“ в Стонбридж, близо до Манчестър.

— Как, той ви е телеграфирал адреса си, когато е избягал с друга жена? Каква непоследователност! — възкликна госпожа Доукинс подигравателно.

— О! Когато човек започне да води такова съществование, грешките се правят лесно… Знам го от личен опит — въздъхна Джейн, като пламна.

„О!“ помисли си госпожа Доукинс, а гласно каза:

— Какво има? Какво? Да не би този отвратителен Джил? Или…

— Той беше много далече от мисълта ми.

Този отговор на Джейн успокои страховете на госпожа Доукинс.

— Най-добро е това възпитание, което ни учи да понасяме и разбираме грешките на другите, чрез собствените си грешки. Вървете, дете мое, и дано спечелите играта!

 

 

Хотел „Краунт“ беше от типа на старите някогашни страноприемници. Съдържателят му посрещна сам новата си гостенка. Но когато тя му каза коя е, той остана изненадан и много притеснен.

— Господин Брент е в стаята си, госпожо. Мисля, че се облича за… вечеря.

— Да не би да дава прием?

— Не, госпожо. Тази вечеря не би могла да се нарече прием.

„Ванити“ — си помисли Джейн.

— Много добре. Бъдете така любезен да го предупредите, че съм дошла.

Съдържателят на хотела я въведе в една малка зала, запали лампите и след това се качи бързо горе.

Джейн едва бе влязла, когато шум от автомобил я привлече към прозореца.

Едно такси бе спряло пред хотела и от него слезе Ванити Арджънс.

Джейн я проследи през стъклената врата как прекоси хола и влезе в някаква стая. Тогава смело, с вдигната глава, тя влезе там след нея и се намери в един хубав малък салон. По средата имаше маса, сервирана за двама.

Ванити поставяше върху един стол коженото си палто. Когато чу, че вратата се затвори, тя каза:

— Значи, Кит, аз съм първа… Джейн… — извика тя изненадана, като се обърна и остана като закована.

Джейн пристъпи напред. Сърцето й биеше лудо, но тя овладя вълнението си.

— Да, аз съм — каза тя спокойно.

Ванити бръкна в джоба на палтото си и извади табакерата си. Смеейки се, тя запали една цигара и установи с досада, че ръката й трепереше. Въпреки това тя успя да каже с небрежен тон:

— Каква прекрасна изненада! Но по каква причина сте тук?

На това предизвикателство Джейн отвърна съвсем просто:

— Дойдох, за да застана между вас и Кит… — Очите й не изпускаха неприятелката й.

Този пряк удар изненада Ванити, но тя се съвзе бързо. Красиво нарисуваните й устни се свиха отново в презрителна гримаса и казаха:

— Идвате един ден по-късно!

Умел отговор: ако беше казала „твърде късно“ това нямаше да бъде толкова убедително, защото беше неопределено.

Един ден по-късно! Това беше отчайващо! Джейн положи свръхчовешко усилие, за да отговори спокойно:

— Дойдох да се уверя точно в това…

Ванити бе възвърнала дързостта си й затова побърза да отговори:

— Нима не бяхте вече сигурна?

— Не.

— Е, добре! Аз ви уверявам.

— Да… Но няма да повярвам в това, което твърдите, освен подкрепено с доказателства… Съжалявам, че трябва да ви го кажа…

Те се предизвикваха с погледи, като котки, готови да се сбият.

— От кого смятате да получите доказателствата… От Кит ли? — запита Ванити злобно.

— Може би — отвърна Джейн.

— Нима си представяте, че ще можете да ми го изтръгнете? След като ние двамата се познаваме от толкова години… след това, което сме били един за друг?

Джейн затвори очи за миг, след това ги отвори и каза убедително:

— Да.

— След вчера?

Ванити я наблюдаваше под полупритворените си ресници.

— Да, след всичко — извика Джейн вън от себе си.

— О! Сцена ли ще правите.

Ванити повдигна рамене и се извърна към съперницата си, за да я тормози:

— Кит не ви желае, той държи на мен — каза тя.

— Е, добре! Ще се опитам да му докажа, че не сте жена, към която трябва да се привързва.

— А вие сте такава, нали?

— Казах само, че вие не сте.

— Мислите ли…

— Нищо не мисля. Гледам действителността право в лицето… и постъпвам съобразно с нея.

— Въпреки това проявихте липса на прозорливост и практичност, като оставихте богатия си съпруг да се изплъзне от ръцете ви и да попадне в моите.

— Богатството на съпруга няма нищо общо с…

— О, не, естествено… разбира се… — промърмори Ванити объркана.

— Вие направихте всичко възможно да привлечете Кит към себе си, още от деня, в който той се ожени за мен.

— Не беше необходимо да употребя всичките си способности, за да му харесам — засмя се подигравателно Ванити. — За мене беше много лесно да го покоря.

— Все пак, признавате, че сте проявили част от способностите си…

Ванити прехапа устни. Джейн умееше да отговаря.

— Ако трябва да говоря откровено — подхвана Ванити, — трябва да призная, че от седмици го карам да копнее за мен…

— И все поради тези си намерения сте тук? — подметна Джейн подигравателно.

— Ако искате да знаете, аз го съжалявам много, бедния. Да, сега го съжалявам… Когато един мъж ви умолява, пада в краката ви, плаче като дете…

— Това не е присъщо на Кит — пресече я Джейн.

— Вие не го познавате!

— Познавам го достатъчно, за да не ви вярвам.

— Значи, аз съм лъжкиня…

— Намекнах ви го и преди…

— Малка невъзпитана глупачка…

— Не съм дошла тук, за да бъда учтива…

— Защо дойдохте? — извика Ванити гневно.

— За да застана между Кит и вас — отвърна Джейн отново.

— Казах ви вече, Кит не желае да има някой между него и мене…

— Впрочем, може би не е необходимо да си правя труда да ви разделя… Дойдох тук, за да се уверя.

— Не ще закъснеете да се разкайвате за дързостта си…

— Няма да успеете да ме обезкуражите…

Ванити се приближи до Джейн и изсъска почти в лицето й.

— С мене не можете да играете на оскърбената съпруга… Няма да ме измамите… Имате много невинен вид, но аз зная много работи за вас, за неприятностите на баща ви, за семейството ви… Зная, че сте отхвърлили Едуард Джил, понеже съдбата ви е дала възможност да заловите в мрежите си Брент. Женитбата се извърши набързо. След това вие почти подновихте с Джил. Или може би искате да запазите само за себе си тези двама богати мъже? Е, да, но няма да успеете… Разбирате ли?

Двете жени бяха толкова погълнати от словесния си дуел, че забелязаха присъствието на Кит едва, когато той каза:

— Вие се хапете, целувайки се…

Джейн се извърна живо:

— Кит! — извика тя запъхтяна.

Погледът на Кит се плъзна от едната на другата и той заключи:

— Ще поръчам вечеря за тримата.

Младият мъж се приближи до масата и позвъни.

Тази вечеря беше наистина чудновата. Кит и Джейн седяха един срещу друг, а госпожа Арджънс между тях.

Ванити имаше чувството, че нещастието я преследваше. Да бъде така близо до целта и точно сега да се появи Джейн! Всичко трябваше да започне отначало!

Предишният ден тя бе телефонирала в бюрото на Кит и от там й отговориха, че Брент бе отишъл на гарата да вземе влака за Манчестър, който тръгвал в шест часа и четиридесет минути. Тя се бе отправила веднага към гарата с преизпълнено от надежда сърце. И когато най-после бе успяла да се намери насаме с Брент, тя бе решила, че нямаше да й бъде необходимо много време, за да спечели играта. Но ето, че сега Джейн падаше от небето като метеор!

По време на вечерята Джейн не каза нито дума. Тя ядеше като насън, гледаше и слушаше Брент и Ванити. Разговорът им беше като дуел на фехтовачи. Ванити нападаше, Брент се бранеше. Ванити пускаше в ход всичко, за да се опита да го завладее.

„Какво нахалство — си мислеше Джейн, — да се държи така пред очите ми!“

— Кит, спомняте ли си за прекрасното ни прекарване в Марадан?

Гласът й бе станал приятен и милващ.

— Да, разбира се — отвърна Брент, — бях успял да си осигуря пипера от цялата околност.

Гласът на Кит беше студен и сух.

— В каква хубава вила живеехме! — промълви Ванити.

— Говорите за моята вила — поправи я Кит спокойно. — Вие идвахте често от хотела си в Банкок на кон, за да обядвате с мене. Забравили ли сте тези ваши разходки?

— Нима мога да ги забравя някога? — въздъхна отново Ванити. — О, скъпи Кит… Спомняте ли си онази вечер в апартамента ми, или по-скоро онази сутрин, когато младият Хари Джемсън пробваше новия си фотоапарат…

Кит я прекъсна умишлено:

— О, да, след като играхме бридж, аз си тръгнах с него и по целия път той не престана да хвали новия си апарат, като не пропусна никаква техническа подробност…

Джейн забеляза, че слушаше с такова напрежение, че дори трепереше. Тя почти съжали Ванити, която бе принудена да дава такива аванси. За да може една жена да се унижи така, то тя трябва да е изпаднала в голямо финансово затруднение!

Погълната от тези свои мисли, Джейн пропусна някои думи от разговора. Неочаквано повишеният глас на Брент я възвърна към двамата събеседници:

— Слабата страна на характера ми е, въпреки че вие може би не сте го забелязали никога, че съм сантиментален…

Той се засмя. Джейн наостри ухо, като се питаше какво целеше. Тя видя как Ванити се наведе малко напред и го загледа с премрежени очи…

— Виждате ли — каза той, — този тип Мърчисън, който ми прави неприятности във фабриката, се числи към персонала от основаването на предприятието… е, да, мъчно ми е да го изгоня.

„Ах — помисли си Джейн, — значи Кит е мислел за фабриката и работниците си като каза, че е «сантиментален»!“

Ванити се отдръпна назад. По прекрасното й лице се изписа разочарование. Кит продължи невъзмутимо:

— Той е един отличен работник, но за нещастие има някаква фикс идея. Иска да стане началник. Казва, че баща ми му е обещал тази служба. Сигурен съм обаче, че баща ми не му е обещавал никога нищо подобно… Аз също не съм склонен да му дам такова повишение.

Джейн разбра: въпреки че говореше с Ванити, Кит се обръщаше най-вече към нея. Дали той отгатваше, че тя би могла да помисли, намирайки Ванити при него, че неприятностите във фабриката са били измислени. Тя пламна, понеже почувствува, че мъжът й я наблюдаваше крадешком и побърза да вземе участие в разговора:

— И навярно Мърчисън се оплаква, че не изпълнявате заветите и обещанията на баща си?

Брент побърза да й отговори:

— Точно така! Той черпи смелостта си от спиртните напитки и подстрекава към бунт цяла банда от приятели да се присъединят към него, за да може чрез стачка да постигне това, което смята за свое право… Заплашва, че ще изпрати по дяволите фабриката „Брент“.

Ванити побърза да даде мнението си:

— Нима ще рискувате да изгубите, макар и малко, като упорствувате да задоволите искането на този човек? По-добре ще е да отстъпите…

Джейн се изправи живо:

— Да отстъпи? — извика тя с пламнали очи. — Кит, ако отстъпите…

Тя срещна отново очите на Брент.

— Това е дилемата, Джейн — каза той тихо. Тонът му беше такъв, че Ванити почувствува, че щеше да направи по-добре да се откаже за тази вечер от борбата. Разбира се, тя не се смяташе за победена, но неочакваното идване на Джейн я принуждаваше да промени тактиката си…

Кит искаше да запази мира и всеки мъж би направил същото… Тя щеше да поднови друг ден завоевателните си маневри… Скоро след кафето вдовицата побърза да си отиде. Тя реши да телефонира на другия ден на Джил, за да го осведоми за присъствието на Джейн при Кит в Стонбридж. Утешаваше я мисълта, че Джил можеше да причини неприятности на Кит… В края на краищата Кит не се бе зарадвал, когато видя Джейн… Той се бе изненадал, но не се бе възхитил…

Тези мисли успокояваха Ванити.

Когато Кит се върна, след като изпрати гостенката си, той завари Джейн седнала до камината. Тя вдигна глава и го погледна мило.

Младият мъж застана пред нея и й каза с престорена грубост:

— Е, Джейн! Какво ви доведе тук?

— Вчера исках да ви придружа, бях на гарата, видях ви да се качвате във влака с Ванити… и се върнах вкъщи.

— Навярно сте видели, че не бихте могли да понасяте самотата на голямата къща?

Джейн поклати глава:

— Никога не съм се бояла от това… Ако съм го казала, не е било вярно… Впрочем, аз не бях сама…

— Не сте били сама? Кой беше с вас? — запита той намръщено.

— Цяла банда дяволчета — отвърна тя с треперещ глас.

— О, сигурно не е било приятно.

— Ужасно беше.

— Значи видели сте ме да се качвам във влака заедно с Ванити… и после?

— Помислих, че имате намерение да избягате с нея…

— Какво ви накара да помислите това?

— Като ви видях да се качвате заедно във влака…

Той се наведе към нея:

— Защо дойдохте днес?

— За да възвърна моята собственост — извика тя с непоколебима смелост.

„Никога не съм виждал жена да взима такива прями решения и да проявява толкова смелост“ — помисли си Брент.

— Тогава аз съм едно много лошо момче, което заслужава камшик — каза той с усмивка. — Предполагам, че сте помислили, че неприятностите във фабриката са били измислени, за да замаскират бягството ми…

— Едно от дяволчетата ми подшушваше тази мисъл… Но успях да го изгоня през нощта.

Тя говореше тихо. Младият мъж се почувствува развълнуван при мисълта за всичко, което тя бе изстрадала през дългите нощни часове, самотна в голямото си легло. По детинското й чисто лице бяха останали следи от мъчителната безсъница.

— Похвално е, че сте успели — каза Кит, а гласът издаде вълнението му.

— Да… Тази сутрин леля Поли ме окуражи да го отдалеча… Вие направихте останалото…

Младият мъж се наведе живо към нея и хвана ръката й.

— Какво мислите по отношение на Ванити?

Той я разтърси, без да съзнава какво прави. Джейн потърси питащия му поглед и отвърна тихо:

— Това, което ще ми кажете, Кит…

— Няма нищо, никога не е имало нищо… Нима смятате, че мога да бъда подлец?

— Тази сутрин във влака си казвах, че вие бихте могли да ми дадете обяснение за присъствието на Ванити във влака…

— Е, добре, но аз не искам да ви дам обяснение… Вярвайте ми или не, но няма да ви дам обяснение.

— Така да бъде, вярвам ви, Кит!

Той се наведе още повече към нея.

— А аз, какво трябва да мисля по отношение на Джил?

Младата жена вдигна глава и отговори с жар:

— Мога да заявя като вас: няма нищо, нищо… повярвайте го, въпреки всичко, което биха могли да ви кажат.

Лицето на Брент просия. Очите на Джейн бяха така чисти като безоблачно небе. „Какво глупаво заслепение можа да ме накара да се усъмня в нея“ — си помисли той.

Джейн разбра, че той й вярваше най-после! Надеждата за щастие се възроди отново в нея… Какво я интересуваше отсега нататък Едуард и парите, които й беше дал в заем!

Тя щеше да намери начин да му ги върне! Впрочем, тя не ги бе взела за себе си… Кит й вярваше! Едуард не съществуваше повече!

— Да запечатаме по-здраво разбирателството си, искате ли, Джейн? — промълви той.

— Точно това желаех, когато идвах тук — отвърна тя.

Във вдигнатите към него очи младият мъж можа да прочете признанието за голямата й любов.

— Чудни очи! Скъпи очи! — прошепна Кит, преобразен от вълнение.

И той целуна с жар своята малка жена.