Фред Саберхаген
С мир и любов

Кер преглътна таблетката и се размърда в креслото, опитвайки се да се настани по-удобно, независимо от болката, която често го пронизваше, предвещавайки близката му агония. Настрои радиопредавателя и отправи към увисналия в празното пространство космолет-скитник думите:

— Аз не съм въоръжен. Идвам с мир. Искам да преговарям с теб.

След това зачака. В кабината на малкия едноместен кораб цареше тишина. Локаторът докладваше постоянно, че до обекта има еди-колко си светлинни секунди. На отправените до него думи космолетът не реагира, но Кер не се съмняваше, че са го чули.

Някъде много далеч беше останала звездата, която той наричаше Слънце, зад него беше останала и неговата родна планета — земна колония, основана преди сто години. Тя представляваше самотно поселище на самия край на галактиката. Доскоро войната, която водеха срещу всичко живо корабите-берсеркери, изглеждаше за тях само един далечен ужас, споменаван в последните новини. Единственият боен космически кораб, с които разполагаше колонията, беше изпратен да се присъедини към прикриващата подстъпите към Земята ескадра на Карлсен, когато стана известно, че берсеркерите са се устремили към колонията. А сега врагът се беше появил вече тук и обитателите на планетата, на която живееше Кер, с трескава бързина изготвяха още два кораба. Но едва ли те щяха да могат да устоят срещу появилия се космолет-берсеркер. А засега…

Когато се сближи с противника на разстояние 1 000 000 мили, Кер констатира, че берсеркерът е спрял; той сякаш го изчакваше, висейки в празното пространство край орбитата на един лишен от атмосфера планетоид, до чиято повърхност имаше само няколко дни полет.

— Аз не съм въоръжен — отново каза по радиото Кер. — Искам да водя с тебе преговори, а не да ти нанеса вреда. Ако тук бяха онези, които са те построили, бих се опитал да поговоря с тях с мир и любов. Ти чуваш ли ме?

Беше сигурен, че машината разбира думите му. Всички машини-берсеркери знаеха универсалния космически език. Бяха го научили от попадащите в плен хора или един от друг. И той не лъжеше, казвайки, че би искал да разговаря за любовта с техните неизвестни Строители. Злобата, отмъщението и старите разпри — за умиращия Кер всичко това изглеждаше дреболия, на която не трябва да се обръща внимание. Но Строители на борда на машината не би могло да има, защото берсеркерите бяха построени може би в онези далечни времена, когато на Земята хората все още ходеха на лов за мамонти. Строителите отдавна бяха изчезнали, загубвайки се в пространството и времето заедно с онези, които някога са били техни врагове.

Неочаквано машината му отговори:

— Малкия кораб, приближи се към мен, без да променяш скоростта и курса си. Когато ти дам команда, ще спреш.

— Да — каза Кер.

Гласът му беше пресипнал, макар и да очакваше, че ще му отговорят. Този отговор го беше потресъл, защото представляваше неравно и механично възпроизвеждане на заимствани от някого думи. Сигурно могъщите средства за унищожение, които можеха да изтребят всичко живо на цяла една планета, в момента бяха насочени в него. Но смъртта не беше най-страшното, което го очакваше, ако поне една десета част от всички разкази за хората, попаднали в плен на берсеркерите, отговаряше на истината. Кер застави себе си да не мисли за това.

— Спри! Чакай на мястото си!

Кер светкавично се подчини. Върху екрана се появи движеща се точка — нещо с размерите на неговия собствен кораб се отдели от гигантската крепост, увиснала върху черната завеса на небето.

Дори и от това далечно разстояние се виждаха раните и вдлъбнатините върху тялото на берсеркера. Всички тези древни машини през своите дълги и безсмислени галактични странствувания получаваха многобройни повреди. Но такава развалина дори сред тях изглеждаше изключение.

Ракетата, изпратена от берсеркера, пристана до неговия кораб.

— Отвори! — изхриптя радиото. — Трябва да те обискирам.

— А след това ще ме изслушаш ли?

— След това ще те изслушам.

Той отвори шлюза и се отдръпна, като пропусна гостите. Това бяха няколко метални робота. Те изглеждаха също толкова стари като своя господар. Наистина у някои от тях лъщяха нови детайли. Те обискираха Кер, обшариха цялата кабина, като при това един от механизмите излезе от строя и се наложи неговите събратя да го измъкнат едва ли не влачейки го по пода.

В кабината остана един от роботите, който представляваше тромаво съоръжение, снабдено като човек с две ръце. Едва шлюзът се затвори зад останалите и той се строполи в пилотското кресло, след което подкара кораба към берсеркера.

— Спрете! — развика се Кер. — Та аз не съм пленник!

Думите му останаха без отговор. В своя ужас Кер се впи в робота-пилот, мъчейки се да го измъкне от креслото. Но той, като вдигна бавно металната си длан, се опря в гърдите му. Кер загуби равновесие и повлечен от изкуствената сила на тежестта, грохна назад, удряйки главата си в стената на кабината.

— Потрай няколко минути. Сега ще започнем да разговаряме за любов и мир — обади се радиогласът.

Кер надзърна през илюминатора и видя, че корабът се приближава към грамадата на берсеркера. Той изглеждаше така, сякаш гигантският му корпус е изцяло в язви, вдлъбнатини от удари с размери няколко квадратни мили, издутини и застинали вадички от разтопен метал.

Малко по-късно в корпуса се отвори люк и корабът на Кер се устреми след вспомагателната ракета в тъмната бездна.

Сега през илюминатора не се виждаше нито искричка. Кер почувствува лек тласък като при приставане. Роботът-пилот изключи двигателя, обърна се към Кер и със скриптене започна да се изправя от креслото.

И в този момент с него се случи нещо. Вместо да стане спокойно, пилотът рязко се изправи, разпери ръце, сякаш за да запази равновесие и тежко грохна върху палубата. Цяла половин минута след това едната от ръцете му се движеше конвулсивно, а след това и тя замря в неестествена поза.

Настъпи тишина и Кер вече беше готов да допусне, че щастливата случайност отново го е направила господар на своята кабина. Какао ли би могъл да предприеме?

— Излизай — каза спокоен, скърцащ глас. — Към твоя шлюз е присъединен тунел, напълнен с въздух. През тунела ще се прехвърлиш в… ами, накратко, в помещението, където ще разговаряме за мир и любов.

Кер потърси с поглед клавиша с надпис „Ц-форсаж“.

Не се разрешаваше този клавиш да се използува в близост до Слънцето. И дори близостта на много по-малката маса на берсеркера превръщаше Ц-форсажа в чудовищно оръжие.

Кер не се страхуваше от внезапна катастрофа; поне не мислеше, че не се страхува. За него по-реална беше другата смърт — бавна и мъчителна. Отново си спомни за потресаващите истории, които беше чувал. Дори и не можеше да се помисли за излизане навън. Не, по-добре беше… Той прекрачи неподвижния робот и протегна ръка към пулта.

— Аз мога да говоря с тебе и оттук — каза той, мъчейки се с всички сили да запази спокойствие.

След около десет секунди берсеркерът му отвърна:

— Твоят Ц-форсажен двигател е снабден с предпазна блокировка. Няма да излезе нищо. Ти няма да можеш да ме разрушиш заедно със себе си.

— Може и да си прав — възрази Кер. — Но ако автоматиката се включи, корабът ще бъде отхвърлен от центъра на твоята маса и ще пробие обшивката ти. А тя и без това е в лошо състояние. Ти нямаш никаква полза от излишни повреди.

— Но ти ще загинеш!

— Така ли? — каза Кер. — Може би. Рано или късно аз все пак ще умра. Но аз дойдох при тебе не за да умирам или да се сражавам. Дойдох да си поговорим, ние сме длъжни да се опитаме да постигнем някакво споразумение.

— Какво споразумение?

Като въздъхна дълбоко, Кер потърка челото си и започна да излага своите доводи, които толкова пъти си беше повтарял предварително. Пръстите му бяха надвесени над включващия клавиш, а очите му неотклонно следяха приборите, които при обикновени условия регистрираха приближаването на метеорити.

— Мисля — започна той, — уверен съм… че военните действия срещу човечеството са резултат на някаква ужасна грешка. Кажи ми какво лошо сме причинили на тебе и на тези като тебе?

— Моят противник е животът — каза берсеркерът. — Животът е зло.

Настъпи пауза.

Кер се овладя и спокойно продължи:

— От наша гледна точка злото — това си ти. Ние искаме ти да станеш добра машина, полезна машина, такава, която да помага на хората, а не да ги убива. Нима съзиданието не е по-висока цел, отколкото разрушението?

Отново настъпи пауза.

— А с какво ще докажеш — запита машината, — че за мен е по-добре да изменя своята цел?

— Преди всичко да ни помагаш е по-изгодно за тебе самия. Никой няма да ти се съпротивява и да ти причинява повреди.

— А не е ли все едно дали вие ще се съпротивявате, или не?

Кер предприе нов опит.

— Виждаш ли, живото по своята природа стои по-високо, отколкото неживото. А човекът е висша форма на живот.

— А как ще докажеш това?

— А как ще го докажа? Та това е много просто. Човекът притежава душа.

— Чувал съм за това — изръмжа берсеркерът. — Всички вие смятате така. Но нима самите вие не определяте душата като нещо недостъпно за разбиране от която и да е машина? И нима няма хора, които отричат въобще съществуването на душата?

— Да, точно такова е определението за душата. И такива хора има.

— Тогава аз не приемам този договор.

Кер извади една болкоуспокояваща таблетка и скришом я погълна.

— И все пак — каза той — ти не можеш да докажеш, че душата не съществува. Ти си длъжен поне да допуснеш, че това не е изключено.

— Съгласен съм.

— Но да оставим засега душата настрана. Да поговорим за физическата и химическата организация на живото. Ти имаш ли представа колко фино и сложно е организирана дори една-единствена жива клетка? Ето виждаш ли. А в нашия мозък има милиарди от тях. Ти не можеш да не признаеш, че ние, хората, сме снабдени с удивителни по своето съвършенство компютри, които към това се побират и в твърде малък обем.

— Това не знам — възрази скърцащият глас, — не ми се е налагал да демонтирам пленниците. Макар че разполагам с известни сведения. Ти обаче няма да почнеш да отричаш, че присъщата ви форма на организация не е нищо друго освен следствие на неотменните закони физиката и химията.

— А на теб не ти ли хрумна, че може би тези закони имат определена цел? Че те съществуват именно за това, за да може някога да се появи мозък, който да е способен да мисли, чувствува и… обича?

Този път мълчанието продължи доста. Кер почувствува, че гърлото му е пресъхнало, като че ли техният диспут е продължавал вече много часове.

— Не съм прибягвал към подобна хипотеза — внезапно се обади гласът. — Но ако устройството на едно разумно живо същество всъщност е толкова сложно и така свързано със съществуването именно на такива, а не на други физически закони, то наистина е напълно възможно, да, възможно е служенето на живота да е висша цел на машините.

— Ти можеш да си сигурен — подхвана Кер, — че нашето физическо устройство е изключително сложно.

Той не можеше съвсем точно да долови хода на мислите на машината, но това нямаше голямо значение — само да можеше да спечели тази шахматна партия. Да удържи победа в играта за Живот! Пръстите му както и преди, лежаха върху клавиша на Ц-форсажа.

Гласът каза:

— Ако аз бих могъл да изследвам няколко живи клетки…

Кер трепна и заедно с него затрептя и стрелката на метеоритния регистратор. Към корпуса на неговия кораб се приближаваше нещо.

— Престани! — извика той. — Не мърдай! Иначе ще те унищожа!

Гласът на машината, както и преди, беше невъзмутим и спокоен.

— Не изпадай в паника. Това е случайно. Аз нямам нищо общо. Аз съм повреден… Моите механизми не са сигурни. Бих искал да кацна на този приближаващ се планетоид, за да добия метал и се заема с ремонта си.

Стрелката на метеоритния регистратор постепенно се успокои.

Берсеркерът продължи:

— Ако аз бих могъл да изследвам няколко живи клетки, принадлежащи на разумно същество, то много е вероятно да успея да получа необходимите ми аргументи в полза на твоето предложение. Или пък срещу него… Ти можеш ли да ми предоставиш такива клетки?

Сега за дълго замълча Кер. Накрая той отвърна:

— Единствените човешки клетки, които има на моя кораб, са моите собствени. Струва ми се — той се изкашля, — че бих могъл да ти дам няколко.

— Ще ми бъде достатъчен половин кубически сантиметър; доколкото знам, това не е опасно за теб. Не се нуждая от частици на твоя мозък. Освен това разбирам, че ти би искал да избегнеш усещането, наричано болка. Готов съм да ти помогна… Ако мога.

Дали берсеркерът не се готви да прибегне към някакво замайващо средство? Не, това би било твърде просто. Подбудите на машината са ирационални. Тяхното коварство е непредсказуемо.

Кер продължи играта, без да се издава, че е заподозрял нещо не добро.

— Разполагам с всичко необходимо. И да не забравя: искам да те предупредя, че това няма да ме накара да отвлека вниманието си от панелата за управление.

Той извади комплект хирургически инструменти, глътна още две болкоуспокояващи таблетки и започна да борави внимателно със стерилния скалпел. Някога беше се занимавал малко с биология.

Когато разрезът беше зашит и превързан, Кер проми образеца тъкан и го постави на дъното на една епруветка. След това, мъчейки се нито за миг да не отслаби бдителността си, той отмъкна лежащия върху пода робот в шлюза и го остави там заедно с епруветката. След известно време дочу как нещо влезе и след това излезе от шлюза.

Кер глътна и една възбуждаща таблетка. Болката вероятно щеше да се възобнови, но трябваше да е нащрек.

Изтекоха два часа. Кер се застави да изяде част от неприкосновения запас и зачака, без да откланя очи от панелата.

Сякаш беше позадрямал. Когато твърдият и нежив глас заговори отново, Кер дори подскочи от изненада: бяха изминали почти 6 часа.

— Можеш да се връщаш — изскърца гласът. — Съобщи на живите същества, които ръководят вашата планета, че след ремонта аз ще бъдат техен съюзник. Проучих твоите клетки. Ти си прав. Човешкият организъм наистина е най-висшето постижение във вселената и моето предназначение е да ви помагам. Достатъчно ясно ли се изразих?

Кер беше обхванат от някакво вцепенение.

— Да — промърмори той. — Да. Да.

Нещо огромно подбутна меко кораба му. Видя в илюминатора звезди и разбра, че гигантският люк, пропускайки го, малко по малко се разтваря.

Когато Кер видя за последен път берсеркера, той се движеше по посока на планетоида, сякаш наистина се готвеше да кацне на него. Той вече не преследваше Кер.

Кер се откъсна от екрана и хвърли поглед върху вътрешния люк на шлюза. Сякаш не му се вярваше. Той натисна ръчката и със свистене в шлюза нахлу въздух. Когато шлюзът се изпълни, Кер влезе в него. Роботът беше изчезнал и епруветката с тъкан също. Кер въздъхна облекчено, затвори шлюза дълго стоя пред илюминатора, съзерцавайки звездите.

След едно денонощие той започна операциите по спирането. До къщи още беше далеч. Ядеше, спеше и се претегляше редовно, взимаше таблетки и се наблюдаваше в огледалото. След това отново, с голям интерес, сякаш виждаше нещо отдавна забравено, разглеждаше звездите.

Два дни по-късно гравитацията прехвърли кораба в елиптичен курс, обикалящ родната му планета. Когато нейната надвиснала над него маса закри кораба от планетоида, на който беше пристанал берсеркерът, Кер включи радиопредавателя.

— Ей там, на Земята! — замълча за малко. — Нося ви добри новини!

— Ние те наблюдавахме, Кер. Какво стана?

Разказа им за срещата си с берсеркера.

— Ето това е и цялата история — завърши той. — Мисля, че тази машина наистина се нуждае от ремонт. Тя е много повредена. Сега два бойни кораба лесно ще се справят с нея.

— Смяташ ли?

От високоговорителя се разнасяха откъслеци от възбуден спор, след което гласът от Земята заговори отново и в него се долавяше безпокойство.

— Кер… ти все още не се готвиш да кацаш и това означава вероятно, че сам разбираш… Ние сме длъжни да бъдем внимателни. Машината би могла да те измами.

— Да, зная. И дори това излизане от строя на робота-пилот би могло да е инсценировка. Предполагам, че берсеркерът е твърде посмачкан и не иска да рискува с едно сражение. Поради това се опита да действува другояче. Вероятно е разпръснал това нещо във въздуха около мене, преди да ме освободи. А може би го е оставил в шлюза.

— За какво говориш? За какво нещо става дума?

— Именно онова, което вас ви безпокои — каза Кер, — отровата, с която той би искал да унищожи всички нас. Вероятно това е някакъв нов вирус-мутант, култивиран срещу тъканта, която му дадох. Той разчита, че ще се втурна към къщи, ще успея да се приземя, преди още да заболея, и ще разпространя тук заразата. Вероятно си мисли, че е изобретил първи биологичното оръжие, използувайки живо срещу живото, както ние използуваме машини срещу машините. Но на него му беше необходим този образец от тъкан, за да отгледа вируса. Той не знае нищо за нашата биохимия.

— Ти мислиш, че това е вирус? И как той действува върху тебе? Изпитваш ли болка — искам да кажа по-силна отпреди?

Кер се обърна в креслото си и погледна графика. Беше го чертал през всичките тези дни. Графикът показваше, че болният е започнал да наддава на тегло. Кер разряза превръзката си. Раната се намираше сред обширен участък, обезобразен от болестта. Но площта на поражението сега беше много по-малка отпреди, а тук-там се забелязваше и розова, здрава кожа.

— Ти не отговори, Кер! Как ти действува това нещо?

Кер се усмихна и за първи път се осмели да изкаже гласно надеждата си, която грееше в душата му.

— Според мен, то унищожава моя рак.