Андрей Балабуха
Тема за дисертация

Встъпление

В седем часа вечерта широката входна врата на Мозъчния институт се разтвори и от нея поединично, на групи и накрая в непрекъснат поток заизлизаха сътрудниците. След десет, петнадесет минути потокът постепенно пресъхна. В сградата, на територията й и по съседните улици настъпи тишина. Рядко я нарушаваха стъпките на случайни минувачи или някоя двойка, дошла тук, за да се целува, уверена, че никой няма да я обезпокои — вечер цялото население на академичния град се съсредоточаваше в жилищните и културните центрове.

Така беше и през този ден. Но в седем и половина обичайният ред бе нарушен — към вратата на института от различни посоки се приближиха двама души. Първият беше на около тридесет и пет години. Лицето му изглеждаше триъгълно — много високо и широко чело, над което като фонтан изригваха и падаха на всички страни дълги прави коси; напълно плоските, обръснати до блясък бузи се събираха в миниатюрната брадичка; устата пък беше толкова голяма, че сякаш ако се отвореше, брадичката сигурно щеше да падне; само правият нос с широко извити ноздри внасяше в това лице някакво подобие на пропорционалност. Вторият на вид беше на не по-малко от шестдесет години. Неговото лице напомняше с нещо муцуната на благовъзпитан боксер — беше почти квадратно с едри черти и малки умни очи, изглеждаше тъжно дори когато човекът се усмихваше. Тялото му подхождаше на лицето, беше масивно и тежко. Поради това късо подстриганата коса не отговаряше на общия тон; по̀ би му приличала лъвска грива.

Те се срещнаха, поздравиха се и няколко минути постояха, като разговаряха за нещо. По-младият пушеше цигара с къси, жадни всмуквания. После хвърли цигарата с рязко движение; тя очерта червена дъга във въздуха и се разпиля в искри върху облицованата с плочи стена. По-възрастният осъждащо поклати глава. После и двамата влязоха в сградата.

В този миг, когато те се озоваха в хола, осветен само от слабата лампа върху масата на пазача, някъде от недрата на сградата излезе трети човек. Лицето му не се виждаше, само бялата престилка блестеше като сняг в лунна нощ. Той се приближи до пазача и каза тихо:

— Васили Федорович, пусни ги, моля те. Идват при мен.

— Пропуск? — пазачът трудно се откъсна от вестника.

— Ето.

Пазачът внимателно огледа хартийката и премести погледа си върху лицата на посетителите.

— Добре — промърмори той и отново зачете „Неделя“. — Работари.

Човекът в бялата престилка се приближи бързо към двамата, които чакаха на няколко крачки от студено бляскащата входна въртележка.

— Добър вечер — каза той, като им стискаше ръцете.

Постояха няколко секунди, после по-младият от посетителите не издържа:

— Е, хайде, води ни, Вергилий…

По-възрастният се усмихна.

— Наистина, Леонид Сергеевич, да вървим. Покажете ни стопанството си…

Те доста дълго вървяха по разни коридори, два пъти се изкачваха по стълби — по това време ескалаторите вече не работеха — и накрая спряха пред врата с табелка „Лаборатория по молекулярна енцефалография“. Леонид Сергеевич пусна гостите да минат напред, после влезе и той и заключи вратата.

— Ето — рече той тихо, — изглежда, всичко е наред.

Мъжът с триъгълното лице внимателно разглеждаше обстановката.

— Знаеш ли, започва да ми се струва, че колкото повече време минава, толкова повече всички лаборатории започват да си приличат. Някаква пълна стандартизация…

— Уеднаквяване — уточни Леонид.

— И така да е. Във всяка лаборатория ще видиш същото оборудване. Нищичко не разбирам от твоето стопанство, а уредите са същите като при мен…

— Кибернетизация на всички науки, май така пишеше в една статия — обади се третият. — Леонид Сергеевич, ще се намери ли при вас чаша вода?

Той извади от джоба си целофанена лента, в която като копчета бяха пресовани някакви таблетки, разкъса я и излющи две в дланта си.

— Какво е това, Дмитри Константинович? — почита Леонид.

— Триоксазин. Поразклатили са се нервите ми — с извиняващ се глас отвърна той.

Леонид отиде в съседната стая. Чу се шум от течаща вода.

— Заповядайте — Леонид подаде на Дмитри Константинович конична мензура. Той постави таблетките на езика си, вирна глава и ги глътна с вода.

— Пфу — възкликна той, като връщаше стъкления съд. Върху лицето му се изписа страдалческа гримаса. — Каква гадост!

— Гадост ли? — удивено повтори Леонид. — Та това са таблетки. Дори не успяваш да усетиш вкуса им — направо ги преглъщаш.

— Галушките сами влизат. А тези неща не можеш да ги преглътнеш и с цяла чаша вода. Или още не съм свикнал.

— Това е добре — намеси се Николай. — Аз лично предпочитам по друг начин да доказвам любовта си към медицината.

— Сядайте, сядайте — предложи Леонид. Той се приближи към масата до прозореца, запали стенната лампа и се зае с нещо.

— Да ти помогна ли? — попита Николай.

— Благодаря, Коля. Сам ще се справя.

— Добре, щом е така. Наистина, Дмитри Константинович, да седнем.

Дмитри Константинович седна до масата, като по ученически сложи ръце пред себе си. Николай се опря на масата и се потупа по джобовете.

— Леня, тук може ли да се пуши?

— Изобщо не може, но днес е разрешено.

— Тогава измисли нещо такова… За пепелник.

— Сам си потърси.

— Добре. — Николай прекоси стаята и започна да рови в шкафа. — Това може ли? — попита той, като показа някаква стъкленица.

— Може.

Николай отново се облегна на масата, запуши.

— Ще разрешите ли? — попита го Дмитри Константинович.

— Моля! — Николай му поднесе пакетчето. — Само че… Вие пушите ли?

— Изобщо — не, но днес може — усмихна се той.

— Готово. — Леонид щракна ключа на стенната лампа. В ръцете си държеше нещо, което приличаше повече на фризьорски сешоар — пластмасов калпак с четири регулатора отпред и сноп цветни проводници, които излизаха от горната му част.

— Да поседим ли малко? — попита Дмитри Константинович. — Като пред дълъг път?

— Дълго прощаване — излишни сълзи — рязко рече Николай. — Започвай, Леня.

Леонид седна в едно огромно кресло — сякаш са го донесли тук от някой зъболекарски кабинет; той натисна един клавиш в страничната облегалка, приближи го към монтирания в стената пулт във формата на маса, надяна „сешоара“ и започна да го нагажда върху главата си с бавни и внимателни движения.

— Коля — каза той, — автоблокировката е включена. Но за всеки случай. Ей там в шкафа има спринцовка и ампули. Погледни.

— Погледнах.

— Ще вземеш онази, с ивицата…

— Тази ли?

— Да. Можеш ли да си служиш със спринцовка?

— Аз мога — обади се Дмитри Константинович. — По-скоро можех навремето.

— Мисля, че няма да стане нужда. Но в краен случай ще се наложи да си спомните старите навици.

— Дълго ли ще трае?

— Четиридесет и пет минути.

— Дългичко…

— Моля, да започваме! — Леонид се отпусна на облегалката на креслото и затвори очи.

— На добър час! — рече Николай. — А аз ще вървя по дяволите. Да се върнеш като дух!

Той тихичко, на пръсти се приближи към Дмитри Константинович, седна, постави пред себе си пакетчето цигари.

Досега бяха трима. Сега останаха двама и един.

Леонид

След пет минути ще заспя. И ще се събудя… като кого? Като самия себе си? Като всемогъщ дух? Или просто като хармонична личност с уравновесен характер и добро храносмилане? Не зная. Най-добре е сега да не мисля за нищо. Не мисли! Не мога. Така съм устроен. И въобще най-трудното е да не мисля за маймуната. Не биваше да се замесвам в тази работа. Да се замесвам ли? Всъщност сам забърках всичко. Но може би трябваше още да се изпробва… Не мога повече да изпробвам — това е единствената ми възможност. Пък не съм си мислил, че съм толкова тщеславен. Тщеславен. И жадувам името ми да влезе в аналите. Може би утре ще влезе…

Още четири и половина минути. Не, трябва да се успокоя. Да подредя мислите си. А така, току-виж, няма да заспя. Може би аз трябваше да глътна триоксазин? Хайде да подредим мислите.

Всъщност всичко започна с шефа. Или с Танка? С шефа и с Танка. Една вечер Танка ми каза, че й е омръзнало с мен, че от мен никога няма да излезе не само учен, но и просто съпруг. И си отиде. Това го може — да си отива. „Винаги трябва да си отидеш, преди да затлее хартията“ — така каза тя и изящно загаси цигарата. Пушеше само цигари с филтър. Когато момчетата ходеха в Москва, й донасяха полски цигари — които бяха без филтър, тя раздаваше, а филтровите оставяше за себе си. Впрочем пушеше малко.

Тогава аз отидох в общежитието на аспирантите и с момчетата до сутринта играхме преферанс и пихме кафе в половинлитрови стъклени чаши. А на сутринта ме повика шефът.

Обичам го нашия шеф. И го уважавам с цялата си душа. Само че, това не мога да му го кажа — той е велик. Изобщо според мен всички учени се делят на три категории: велики теоретици, гениални експериментатори и вечни лаборанти. Шефът е велик теоретик. Аз съм вечен лаборант и това не ме огорчава много. Винаги са нужни не само гении, но и такива като мен. Събиратели на факти. Това ми допада напълно. Нещо повече, обичам положението си. Когато останеш насаме с отегчителната и противна работа, когато трябва да направиш хиляди енцефалограми, които ще съпоставят и ще правят изводи от тях други — тогава чувствуваш, че те не могат без теб. И хилядите повторения на една и съща операция вече не са рутина, а работа.

И така, повика ме шефът.

— Леня — той си ни е демократ, нашият шеф, — Леня…

Вече знаех какво ще последва. Да, естествено, получавах заплата на старши научен сътрудник. Досега нямам степен. А съм умно момче, нищо нямаше да ми струва да защитя дисертация. Зная и езици, а това е най-честата пречка за повечето кандидати. А у нас теми колкото искаш. Ето например: „Някои аспекти на динамичния цифров модел на мозъка“. Защо да не е подходяща тази тема за дисертация? И всъщност — помислих си аз, — защо да не се заема?

Накрая моят шеф си възвърна способността да говори.

— Браво, Леня! — прочувствено възкликна той. — Само че този модел е скучен. Представяте ли си колко са…

— Представям си — рекох аз. — Дори много добре си представям.

Шефът ме изгледа съчувствено и кимна. Аз също кимнах, за да покажа, че съм оценил съчувствието му.

— Е, какво — каза шефът, — захващайте се, Леня, а ние ще ви подкрепяме. Ще ви освободя от цялата останала работа, занимавайте се с вашата тема. Една година ще ви стигне ли?

— Ще стигне — излъгах аз, без да ми мигне окото. — Ще стигне напълно.

С това аудиенцията завърши. И започнаха непрестанни всекидневни празници.

Реших за обект на модела да взема собствения си мозък. Първо, винаги щеше да ми е подръка; второ, друг такъв идеално среден екземпляр никъде нямаше да се намери — никога не съм боледувал, не съм нито кретен, нито гений, същинско средно аритметично.

Така изминаха девет месеца, напълно нормален срок, за да се роди моделът. И тогава нещо заяде; работата беше свършена, моделът — построен. А по-нататък? Каква, по дяволите, дисертация ще излезе от това? Трябва да има поне някакви изводи! А както е известно, изводите не са по моята част.

Разбира се, има възможност и така да се защити. Не напразно на всеки кандидат на техническите, филологическите и прочие науки се падат поне по трима кандидати на медицинските — статистиката е голяма работа. Но да се надявам само на нея? Стана ми противно.

И тогава си спомних за Колка. Учихме заедно още в единното. После заедно кандидатствувахме за физикоматематическия. Той постъпи, а аз не издържах конкурса и отидох в биологическия факултет.

Отидох при Колка с папка, в която можеше да се помести ръкописът на първия том на „Война и мир“, и с бутилка „Гъмза“. Поседяхме, поспомнихме си туй-онуй.

После попитах:

— Слушай, можеш ли да изчислиш с твоята техника?

— Какво да изчисля? — На въпрос Колка винаги отвръща с въпрос.

Обясних му. Бяха ми нужни поне някакви аналогии, закономерности, алгоритми.

— А за какво е необходимо всичко това? — попита той.

— Надявам се знаеш какво е електроенцефалограма? А тук е записана електрическата активност на всяка клетка от мозъка в продължение на четиридесет минути жизнена дейност.

— Популярно.

— Както поиска.

— Добре — рече Колка. — Остави го. Ще видим какво можем да направим от него.

С това моето участие привърши. Впрочем винаги става така и вероятно не може да бъде иначе — аз събрах фактите, а изводите трябваше да направи някой друг. Само че този път изводите бяха страхотно налудничави… Е, скоро ще се изясни достатъчно налудничави ли са, за да са истински, както бе казал някой от великите.

Николай

Леня дойде при мен в края на април. Трябва да кажа, че не му бе провървяло — ако беше дошъл поне месец по-рано, щях веднага да се заема с неговата работа. Но през май трябваше да се завършат две теми и не можех да се занимавам с нищо странично. А после, когато свършихме, просто забравих. Не че съм чак толкова ненадежден, а просто когато те завърти шайбата, на края всичко забравяш. Спомних си за Леня едва през юни. Трябва да му се признае, че нито веднъж не ми напомни за себе си, нито веднъж не ме подкани. Такава деликатност дори ме учуди. Отначало помислих, че просто това не му е чак толкова належащо; но после, когато си спомних по-добре Ленка — та ние не се бяхме виждали няколко години, — съобразих, че за него такова поведение е напълно естествено — даде ми всичко на мен и сега чакаше. Де аз да имах такъв характер… Въобще не мога да чакам. Нито да търпя. Леня някак внезапно израсна в очите ми.

Накратко казано, през юни си спомних молбата на Леня. Поправях телевизора и неочаквано сред бъркотията по масата се натъкнах на неговата папка. Веднага я отворих, поразгледах. И нищо не видях. Там всичко си беше на място — имаше графики, формули. Но в тях не долавях никакъв физически смисъл. По принцип беше ясно — аз нищо не разбирах от биология, а камо ли от такава специализирана област. Но и в незнанието има нещо добро — ето я прословутата диалектична двойственост! — свежият поглед. Като не познавах биологията, аз можех да се надявам да видя онова, което нормалният биолог не би забелязал през целия си живот. Но и тази могъща теория на практика не се потвърди. Поне отначало.

След няколко дни — през това време бях в отпуска — у мен се изработи условен рефлекс — щом се заемах с графиките на Леня, веднага ме нападаха неудържими прозявки. Трябва да кажа, че въобще не се доверявам на способа „бавно и методично“ и винаги съм бил привърженик на „ударния метод“. Разбира се, когато е научно обоснован. И на асоциативните връзки.

Помислих с какво могат да се свържат тези криви. Но нищо не нахлуваше в главата ми.

„Изчисли го на твоята техника“ — каза Леня. Но преди да се изчисли, трябва да се формулира заданието. Как? Не виждах никакъв намек дори. И тогава започнах неудържимо да експериментирам. Това се нарича „алгоритъм на Мартишка“. Същата онази, която… ту на опашката ще ги наниже, ту ще ги подуши, ту ще ги близне. Преди всичко нагледност. За щастие Леня е акуратен човек — не ми се наложи да привеждам графиките му в еднакъв мащаб. Опитах се да ги наслагам една върху друга, опитах…

Разправят, че мързелът е двигател на прогреса. Наистина — домързяло го човека да ходи пеша и изобретил автомобила. И така нататък. Мен също мързелът ме избави. За да не разглеждам с часове тези глупави криви, аз ги преизчислих и възпроизведох в звуковия диапазон. След това ги записах на магнетофон и започнах да ги слушам като звуков съпровод. А аз се заех отново с телевизора.

Живея в едностайно жилище на втория етаж от девететажен жилищен блок. Повечето хора в блока са от института, главно младежи. Затова, когато поставям магнетофона на прозореца и го пускам с пълна сила, обикновено няма възражения. Във всеки случай никой не идва, за да каже: „Запушете й устата на вашата проклета машина!“

Но този път не успях да превъртя лентата дори три-четири пъти, когато съседът отгоре заудря с нещо по пода. Подадох се от прозореца и се осведомих да не би да му преча да заспи.

— Не ми пречите да спя, а да работя. Не може ли малко по-тихо?

— А защо да не може — отвърнах аз учтиво.

И намалих звука. Съвсем мъничко.

Съседа отгоре въобще не познавах. Не беше от нашия институт. Понякога се срещахме на стълбището и се поздравявахме по всички правила на етикета. По външност приличаше на главатар на гангстерска шайка: масивен, квадратен, с лице на боксьор и ниско подстриган.

След петнадесетина минути се иззвъня. Както си бях по гащета, отидох да отворя — май не очаквах жени. На прага стоеше „гангстерът“ от третия етаж.

— Извинете, моля — поде той, — никак не ми се иска да прекъсвам заниманията ви, но… Аз, естествено, много обичам музиката… И аз самият съм музикант… Но все пак не може ли по-тихичко?

— Каква музика? — смаях се аз.

Той показа с ръка към прозореца с магнетофона. Аз се хванах за косата.

— Влезте, моля — поканих го аз. — Извинете ме, че не съм облечен…

— Няма защо да влизам — учтиво възрази съседът. — Само го намалете малко. Съвсем не искам да ви преча.

— Какво говорите — бурно протестирах аз. — Влизайте! За да установим, така да се каже, добросъседски отношения. Иначе се получава просто неудобно — две години живеем в един блок, а дори не се познаваме.

Настаних го да седне на канапето, а аз набързо заобличах джинсите и ризата — все пак неудобно е да приемаш гости по гащета.

— Значи казвате, че това е музика? — попитах аз.

— А какво друго може да бъде? — леко раздразнено отвърна той. — Само че музика, развалена от варварските ръце на радистите. Виновен е някой радиолюбител. А музиката е била прекрасна…

Аз набързо намалих силата на звука. Той се вслуша.

— Не зная — рекох аз и веднага започнах вдъхновено да лъжа: в главата ми се завъртя ослепителна идея. Не напразно вярвам във вдъхновението и прозрението. — Това е съчинение на един мой приятел. Той не е музикант…

— Композитор — поправи ме моят съсед.

— Композитор — съгласих се аз. — Той е дилетант, любител. Подари ми записа…

— Но защо е в такова състояние?

— Виждате ли, аз… Изобщо това е случайност… Записът е повреден.

— Нима не е запазена партитурата?

— Унищожена е. Изгоряла е при пожар. А вие, изглежда, сте музикант?

— Да.

— Извинете ме за нахалството, но не бихте ли се заели…

— Да я възстановя ли? — Беше рядко досетлив.

Кимнах мълчаливо с глава и сведох поглед, за да не види как заблестяха очите ми.

— Ами добре — рече той. — Може да опитам. Макар работата, естествено, да е грандиозна… — Той помълча, прехапа устни. — Добре — каза накрая той решително и в този миг ми се стори въплъщение на съвършенството, направо подарък от съдбата. — Дайте го.

Дмитри Константинович

Това приличаше най-вече на работата на археолог, който възстановява някакъв древен храм или дворец. От него са останали частици от основите и някакво леко очертание, виждащо се само от самолет; но минават няколко години и внезапно намираш в една книга снимка, под която пише: „Зикурата Урна-му. Реконструкция“. Сградата е толкова красива, така органично се свързва с ландшафта, че е невъзможно да не повярваш — да, точно така е изглеждала в древността, така, а не другояче. Палеоскулпторът, който по останки от човек създава скулптурния му портрет, палеонтологът, който по няколко костички възстановява облика на динозавъра, биха могли да разберат с какво ми се наложи да се занимавам.

Преди всичко трябваше да запиша партитурата. След няколко прослушвания доста леко се справих с тази задача. Но после… После започнаха мъките. И за първи път в живота си можех да кажа, че това са творчески мъки.

Каква магическа дума е това — твор-чест-во. Съзидание. От нищото, от паметта, от собствената си душа да извлечеш музика — какво може да е по-възвишено от това!? Но аз я извличах само от инструмента и листовете на партитурата. Бях изпълнител — добър изпълнител, но нищо повече. А най-много ми се искаше да чуя: „композитор Дмитри Щудин“. Тщестлавие ли беше? Не зная. Може би. Макар в крайна сметка за мен главното да не беше това, а самият творчески процес, недостъпен за мен процес. Както казват, на бодлива крава господ рога не дава… И сега ми се представя единствената възможност. Единствена, защото в записа, който Николай Михайлович ме помоли да възстановя, почувствувах ръката на гения. Аз самият не съм нещо особено. Но мога да почувствувам, да позная гения. Тук няма как да сбъркаш. Защото хармонията, истинската хармония ще накара всеки да замре в свещен трепет.

Записът беше отвратителен. Разбирам, Николай Михайлович ми разправяше, че го бил нещо прегрял или пренамагнитил, но как може да се постъпва така с шедьовър! Впрочем не аз трябва да го съдя. Но загубите не можеха да се запълнят; оказа се, че са изтрити цели партии, на много места зееха мъчителни с дисхармонията си празнини…

През четиридесет и четвърта, когато попаднах в болница, там се нагледах на какво ли не: хора с откъснати и ампутирани ръце и крака, с обгорени лица, слаби, загубили паметта си… И само тогава съм изпитвал същото чувство като сега. Имах работа с инвалид, тежък инвалид и трябваше да го върна към живота.

Николай Михайлович се отбиваше при мен почти всеки ден, за да се осведоми как напредва работата. Веднъж не издържах и се развиках — първо докарал музиката до такова състояние, а после разпитва за нея. Това е връх на лицемерието! С една дума, здравата прекалих. После, разбира се, се отбих при него, извиних се и се разбрахме сам да му кажа, когато свърша. Помолих го дотогава да не ме пришпорва. Той обеща. Но когато се срещахме на стълбището или в двора, винаги улавях умоляващия му поглед. Изобщо го разбирах, защото и аз самият съм също нетърпелив. Но тук трябваше да се съсредоточат всички сили, да се прояви търпение — най-малкото прибързване можеше да доведе до грешка. Хармонията не обича припрените. Такъв й е характерът.

Работех вечер — през деня преподавам в музикално училище. Някога мечтаех за слава, известност, но с течение на времето разбрах, че не ще мога да се издигна по-високо от преподавател в музикално училище. И какво пък, примирих се. Освен това работата ми доставяше удоволствие. Но сега дойде изкушението. Великото изкушение.

Салиери… така се казваше изкушението. Та това щеше да бъде, можеше да бъде „Първа симфония“ на Щудин… За щастие то продължи само няколко часа. А след това дори не можах да работя, толкова ми стана отвратително. Опротивях на себе си. Излязох от къщи и дълго бродих по улиците, опитвах се да си възвърна загубеното равновесие… „Нали не се поддаде“ — казвах си. Но противният вкус не се изличаваше от душата ми.

Тогава отново се хванах на работа, за да изгоня, да разтворя тази утайка. И работата ми помогна. Сега, когато всичко остана назад, мога с пълно право да кажа — това беше истинска работа.

Когато пълната партитура беше готова, аз я занесох на Николай Михайлович. Но се оказа, че той не умее да разчита ноти и поради това не може да я прослуша с поглед. Според замисъла на неизвестния автор произведението трябваше да се изпълнява на полихармониум. Казвам произведение, защото не зная истинското му наименование. Не е симфония… не е… Това е Музика. Музика. Шедьовър. След месец за първи път успях да го изпълня така, както го е замислил авторът. Не можеше да има съмнение, защото красотата винаги е еднозначна. Ако е истинска красота.

Ние (вече свикнах да казвам ние) го записахме и Николай Михайлович отнесе лентата.

А след седмица ме покани у себе си. Очаквах поканата — някак подсъзнателно бях готов, но в последния миг се уплаших. Сам не зная от какво. Тази история не можеше да завърши без резултат. Трябваше да прозвучи финалният акорд. Но тогава не можех дори да подозирам какъв ще бъде той… Работата не може да е самоцелна, колкото и да е привлекателен творческият процес. Тя трябва да се даде. На хората. Но ако знаех по какъв начин ще стане това…

Тримата

Те седяха тримата край масата в стаята на Николай — Дмитри Константинович и Леонид на канапето, а Николай на трикрака табуретка, донесена от кухнята, — меко казано, мебелировката на жилището не беше богата.

— Преди всичко, Дмитри Константинович, трябва да ви се извиня — каза Николай.

— За какво? — с недоумение попита той.

— За заблудата. Може да е било жестоко, но повярвайте, това беше единственият изход. В противен случай нямаше да повярвате и да се заемете с тази работа…

— По-накратко, Колка — обади се Леонид.

— А по-накратко — онова, което се заехте да възстановявате, не е музика. По-точно не беше музика.

— Ами знаете ли… — понечи да каже нещо Дмитри Константинович, но Леонид го прекъсна.

— Много ви моля да ме изслушате. После говорете и правете каквото искате, но отначало ме изслушайте.

— Добре. — Дмитри Константинович сам не забеляза как прегракна.

— Виждате ли — продължи Николай, — ние и тримата в крайна сметка работехме върху едно и също нещо. Макар вашият дял, Дмитри Константинович, разбира се, да е значително по-голям от нашите. Това е класически случай на нецеленасочено изследване. Леня направи така наречения динамичен цифров модел на мозъка. Съвсем популярно това може да се обясни така: записва се електрическата дейност на всяка мозъчна клетка, съставят се графики, извеждат се формулите на тези графики. Леня се заинтересува дали в тях няма някаква обща закономерност. С този въпрос дойде при мен. А за да стане по-нагледен целият комплекс (тъй като записът се прави едновременно), запрехвърлих тези графики в звуковия диапазон. И тогава се появихте вие и казахте, че това е музика. Отсъдете сами — можех ли да устоя, когато се явяваше възможност за толкова оригинален експеримент? Ако веднага ви бях разправил всичко, щяхте ли да се заемете с такава работа?

— Вероятно не… — неуверено отвърна Дмитри Константинович.

— Точно така. А сега…

— Сега остана само да наложим този поправен от вас запис върху мозъка на обекта. — Леонид стана и се приближи към прозореца.

— И тогава?

— Ние самите не знаем какво ще стане тогава — отвърна Леонид, без да се обръща. — Ако знаехме… Разполагаме само с няколко хипотези. Предимно той — Леонид кимна към Николай.

После седяха до полунощ, докато дойде развълнуваната жена на Дмитри Константинович, за да разбере какво е станало. И нея я настаниха до масата, коняк не беше останал, та пиха само кафе. Антонина Андреевна отскочи до тяхното жилище и донесе баница с месо. Седяха, ядяха, разговаряха — въобразяваха си все нови и нови варианти на онова, което щеше да стане на другия ден.

Най-много от всички говореше Николай. Човешкият мозък е най-странното от всичко, което познаваме. Възможностите му са изключителни. Да вземем например хората — изчислителни машини като Шакунтала Деви или Уилям Клайн; има хора, които притежават невероятна памет. При това нашият мозък е натоварен само на няколко процента от неговите потенциални възможности… Представете си питекантроп, попаднал в звездолет. Той ще превърне „стоманената пещера“ в жилище, но никога няма да разкрие всички възможности на кораба. Може би и ние вътре в себе си сме такива питекантропи в звездолет? После празнината, пропастта между неандерталеца и кроманьонеца. Неандерталецът, който по степен на сложност на мозъка си не превъзхожда съвременните примати, и кроманьонецът с мозък на съвременен човек. А са съществували едновременно! Впрочем това е съвсем друг въпрос — въпрос за произхода. Главното е, че оттогава мозъкът не се е променил. И дори днес действува с някакви си милимизерни проценти! Може би ако върху нормален мозък се наложи „поправена“ енцефалограма… Какво ще стане тогава? Какъв ще бъде този човек — поправен и хармоничен?

Главното — продължаваше Леонид — е дали той въобще ще стане различен? Ние изхождаме от предположението, че налаганите импулси ще възбудят незадействувани клетки на мозъка, също както се стимулира спрялото сърце, като в него се изпращат биотокове от здрав орган. А ако нищо не се получи? Или намесата завърши с катастрофа? Трябваше да се проведат още много предварителни изследвания: да се сравни изходната енцефалограма поне с енцефалограми на хората-изчислителни машини и хората-мнемотрони; после да се сравнят тези графики с поправената и да се види кои са най-близки до нея… Но той веднага опроверга себе си, като заяви, че всичко това можело да се направи после. Едва ли ще има някакви вредни последствия, апаратурата е с надеждна блокировка и през цялото време поддържа обратна връзка с обекта.

Дмитри Константинович се разпали и внезапно произнесе цяла тирада. Хората на изкуството са инженери на човешките души. Но досега те можеха да въздействуват върху душите само косвено, чрез своите произведения. Сега се открива нова ера. Те ще станат истински майстори, ваятели, творци на души. И първото изкуство, което ще постигне това, ще се окаже музиката — най-човечното от всички изкуства.

И отново заговори Николай. Какви перспективи ще се открият? Ще се осъществяват потенциалните способности, които ще превръщат човека в математик, художник или музикант, когато в състояние на хипноза ще му внушават, че той е Лобачевски, Репин или Паганини? А може би ще се постигне телепатия, телекинез, левитация? Или просто ще се хармонизира вътрешната дейност на човека? Тъй като съществува мнението, че незадействуваните проценти на мозъка работят, за да осигурят несъзнателната жизнена дейност на организма. Тогава ще се появи човекът, който никога не боледува. Здравият човек. Или…

И внезапно Дмитри Константинович се сети — утре. Опитът ще бъде утре!

— А кой е… обектът? — попита той ненадейно, като леко заекна преди последната дума.

— Аз — отвърна кратко Леонид.

В стаята настъпи тишина.

Стана много тихо.

Финалният акорд

Николай загаси цигарата. Стъкленицата беше вече пълна с фасове.

— Изглежда, че това е всичко.

Блокировката не се задействува, значи с него нищо не се е случило. Във всеки случай — нищо лошо…

Дмитри Константинович кимна мълчаливо. Последните минути бяха непоносимо дълги, направени от нещо фантастично разтягащо се и лепливо. Изглеждаше, сякаш сега може да се усети квант време, както в абсолютна тъмнина се вижда квант светлина. Той беше уверен, че извършеното от тях нищо не струва, че този рискован експеримент е опит с негодни средства. Извади опаковката с лекарството и излющи още две таблетки.

— Коля — рече той тихо, като за първи път се обърна към Николай на „ти“, — донеси ми, моля те, вода…

Николай стана, направи една крачка и замря.

Леонид все още седеше, облегнат в креслото, очите му бяха затворени. Но обръчът внезапно започна да се издига над главата му, също сякаш отдалечаващите се от него проводници се бяха втвърдили и дърпаха похлупака нагоре, после бавно, много бавно той плувна във въздуха и се намести върху пулта. Николай спря да диша — изглежда, че питекантропът все пак беше разгадал тайните на звездолета.

Зад него Дмитри Константинович дишаше хрипкаво, неравномерно.

Леонид отвори очи и се надигна от креслото.

Николай разбра — гениалност още днес, телепатия, телекинез, левитация… Не! Не беше така! Защото всичките бяха само частни случаи, а днес ние ще се изправим пред тяхната сума — пълно управление на околната среда. И ще трябват съвършено нови понятия, засега неизвестни на човешкото съзнание и език.

Мисълта беше неясна, той сам не можеше да я разбере докрай, но тя упорито трептеше в мозъка му, сякаш проникваше отвън. Или това не беше негова мисъл?

Сега Леонид ще се обърне и ще им разкаже…