Джордж Оруел
1984 (8)

8

Някъде от дъното на входа в улицата нахлу аромат на печено кафе — истинско кафе, не кафе „Победа“. Уинстън неволно замря. Може би за секунда-две се върна в полузабравения свят на детството си. После се затръшна врата и ароматът секна внезапно, сякаш звук.

Беше извървял няколко километра по улиците и варикозната му язва пулсираше. За втори път през последните три седмици пропускаше вечер в Колективния център, а това беше безразсъдство, защото присъствията в центъра със сигурност се проверяваха. По принцип партийните членове нямаха свободно време и никога не оставаха сами освен в леглото. Смяташе се, че когато не работят, не се хранят или не спят, те трябва да участват в колективни мероприятия: винаги беше малко рисковано да се занимаваш с нещо, което предполага известно усамотение, дори да се разхождаш сам. В новговор за това имаше дума — самживот, и означаваше индивидуализъм или ексцентричност. Но тази вечер, когато излизаше от министерството, благоуханието на априлския въздух го помами. Не бе виждал небето толкова синьо тази година и изведнъж дългата шумна вечер в центъра, скучните уморителни игри, лекциите, проскърцващото, смазвано с джин другарство му се сториха непоносими. На спирката на автобуса импулсивно зави в обратна посока и заскита из лабиринта на Лондон, първо на юг, после на изток, след това на север; потъваше в непознати улици и нехаеше накъде го водят те.

Ако има някаква надежда — беше написал в дневника си, — тя е в пролите. Тези думи отново изплуваха в съзнанието му: израз на една мистична истина и един очевиден абсурд. Бе попаднал сред непознатите кални бордеи, на североизток от онова, което някога е било гара Сейнт Панкрас. Вървеше по павирана улица с малки двуетажни къщи, с очукани входни врати, от които се излизаше направо на улицата и които удивително напомняха миши дупки. Между паветата тук-там се виждаха локви мръсна вода. Тъмните входове и тесните пресечки от двете страни на улицата гъмжаха от изненадващо много хора — девойки в пълния си разцвет с предизвикателно начервени устни; задирящи девойките младежи; подпухнали, клатушкащи се жени, които показваха какви ще станат девойките след десетина години; прегърбени старци, тътрещи кривите си крака, и одърпани боси деца, които играеха в локвите, а после се разбягваха, дочули гневните викове на майките си. Може би една четвърт от прозорците към улицата бяха изпочупени и заковани. Повечето хора не обръщаха внимание на Уинстън, само неколцина го оглеждаха с предпазливо любопитство. Две огромни жени с почервенели ръце, скръстени отпред върху престилките, разговаряха пред един вход. Когато приближи, Уинстън долови откъслеци от разговора им.

— Тъй, викам й, много добре, викам й. Но ако беше на моето място, и ти тъй щеше да сториш. Лесно е да се одумва, викам й, ама ела ти на моя хал.

— Тъй ами — каза другата. — Точно тъй.

Пронизителните гласове отведнъж млъкнаха. Жените го изгледаха враждебно, докато отминаваше. Всъщност това не беше истинска враждебност, само известна бдителност, моментално наежване, като при разминаване с непознато животно. В такава улица не се срещаха често сините комбинезони на партията. Не беше разумно да те виждат по такива места, освен ако нямаш определена цел. Налетиш ли на патрул, могат да те спрат. „Покажете си документите, другарю? Какво търсите тук? В колко часа излязохте от работа? По този път ли се прибирате обикновено?“ — и така нататък, и така нататък. Не че беше забранено да се прибираш по друг път: но беше достатъчно, за да привлечеш вниманието на Полицията на мисълта, ако научат.

Изведнъж по цялата улица настъпи суматоха. От всички страни се раздадоха предупредителни викове. Хората като зайци се стрелваха във входовете. От една врата малко пред Уинстън изскочи млада жена, грабна малко детенце, което си играеше в локвата, метна отгоре му престилката си и с един скок се прибра. В същия миг мъж с изпомачкан на хармоника черен костюм изникна от странична уличка и се затича срещу Уинстън, като развълнувано сочеше небето.

— Кораб! — крещеше той. — Пази се, началник! Точно отгоре! Лягай!

„Кораб“ беше думата, с която кой знае защо пролите наричаха ракетните бомби. Уинстън незабавно се хвърли по очи. Когато даваха такива предупреждения, пролите почти винаги се оказваха прави. Сякаш притежаваха инстинкт, който им подсказваше няколко секунди по-рано кога ще падне бомба, въпреки че бомбите уж бяха по-бързи от звука. Уинстън покри главата си с ръце. Разнесе се тътен, от който сякаш паважът се надигна; по гърба му се посипаха дребни предмети. Когато се изправи, видя, че е покрит с парчета стъкло от близкия прозорец.

Продължи да върви. Бомбата беше разрушила няколко къщи на двеста метра нагоре по улицата. От небето висеше черна завеса пушек, а под нея сред облак прах от мазилка около развалините вече се трупаше тълпа. На паважа пред него се издига купчина мазилка, в средата й някаква яркочервена ивица. Щом наближи, видя, че е откъсната в китката човешка ръка. Като се изключи кръвта на откъснатото място, ръката беше бяла като гипсова отливка.

Избута я в канавката и за да избегне тълпата, сви по уличката вдясно. След три-четири минути вече се бе измъкнал от квартала, където бе паднала бомбата, и животът по мръсните и пренаселени улици продължаваше да тече, сякаш нищо не се бе случило. Наближаваше двайсет часа и пивниците, посещавани от пролите (наричаха ги „кръчми“), бяха препълнени. От мръсните им люлеещи се врати, които постоянно се отваряха и затваряха, се разнасяше мирис на урина, стърготини и вкисната бира. В ъгъл, образуван от издадената напред фасада на къща, се бяха скупчили трима мъже и средният от тях държеше сгънат вестник, а другите двама надничаха през рамото му. Още преди да ги доближи достатъчно, за да разгледа израженията им, от позите им Уинстън разбра, че са погълнати от нещо. Навярно четяха много важна новина. Беше на няколко крачки, когато те се раздвижиха и между двама от мъжете избухна яростен спор. За миг сякаш бяха готови да се сбият.

— Чуй ме сега кво ти разправям! От четринайсе месеца не е печелил номер, дето свършва на седмица!

— Печелил е!

— Не, не е! В къщи ги имам сичките, записани от две години на хартия. Един не съм изтървал. И пак ти викам, номер на седмица не е…

— Печелила е седмица! Ей сега ще ти кажа как свършваше пустият му номер. На четири нула седем свършваше. Беше през февруари — втората седмица на февруари.

— Бабината ти, февруари! Сичко съм записал, черно на бяло. И викам, никакъв номер…

— Айде, стига! — каза третият мъж.

За лотарията се разправяха. Като отмина на трийсетина метра, Уинстън се обърна. Продължаваха да спорят с оживени, развълнувани лица. С внушителните си седмични награди лотарията беше единственото обществено събитие, към което пролите се отнасяха сериозно. Нищо чудно тя да бе основният, ако не и единственият смисъл в живота за милиони проли. Това беше тяхното удоволствие, безразсъдство, тяхното успокоително средство и интелектуален подтик. Ставаше ли дума за лотарията, дори полуграмотни хора проявяваха смайващи математически способности и феноменална памет. Цяла една мафия си изкарваше прехраната, като продаваше системи от числа, прогнози или просто амулети. Уинстън нямаше нищо общо с лотарията, която се организираше от Министерството на изобилието, но знаеше (всъщност всички в партията знаеха), че до голяма степен наградите са въображаеми. Изплащаха се само малки суми, а спечелилите големите награди бяха измислени лица. Това не беше трудно да се уреди при положение, че на практика между различните части на Океания не съществуваше никаква връзка.

Но ако имаше някаква надежда, тя беше в пролите. Трябваше да се уповава на това. На думи изглеждаше логично: но се превръщаше във въпрос на сляпа вяра, вгледаше ли се в човешките същества на улицата. Улицата, по която бе тръгнал, се спускаше надолу. Струваше му се, че е идвал и друг път в този квартал, че недалеч оттук минава булевард. Някъде напред се разнесе силна врява. Улицата рязко зави и свърши в стъпала, спускащи се надолу към тясна пресечка, където на няколко сергии продаваха увяхнали зеленчуци. Сега Уинстън си спомни къде се намира. Пресечката водеше към булевард и на следващия ъгъл, на пет минути оттук, беше вехтошарският магазин, откъдето си беше купил тетрадката, станала негов дневник. А в малката книжарница, също недалеч оттук, беше купил писалката и мастилницата.

За миг спря на горното стъпало. От другата страна на уличката се виждаше малка неугледна кръчма, чиито прозорци изглеждаха матирани, но всъщност бяха мръсни. Прегърбен, но енергичен старец с бели мустаци, щръкнали като на скарида, бутна люлеещата се врата и влезе вътре. Докато го наблюдаваше, на Уинстън му хрумна, че старецът, който сега трябва да беше поне осемдесетгодишен, по време на революцията е бил на средна възраст. Той и още неколцина като него бяха последната връзка с изчезналия свят на капитализма. В самата партия нямаше много хора, чиито възгледи да са се изградили преди революцията. По-старото поколение беше почти изцяло унищожено в големите чистки през петдесетте и шейсетте години, а малцината оцелели бяха така сплашени, че отдавна и напълно се бяха примирили. Сред останалите живи само един прол би могъл да разкаже истината за условията на живот в началото на века. Уинстън изведнъж се сети за откъса от учебника по история, който бе преписал в дневника си. Хрумна му безумна идея. Ще влезе в кръчмата, ще завърже познанство със стареца и ще го разпита. Ще му каже: „Разкажи ми как си живял като момче. Какъв беше животът по онова време? По-добър или по-лош?“

Бързо, преди да се е разколебал от страх, той се спусна по стълбите и прекоси тясната уличка. Лудост, разбира се. Естествено, да разговаряш с проли и да влизаш в техните кръчми, не бе забранено, но твърде необичайно, за да остане незабелязано. Появеше ли се патрул, щеше да се оправдае, че му е прилошало, но надали щяха да му повярват. Блъсна вратата и в носа го удари отвратителният остър мирис на прокиснала бира. При влизането му глъчката затихна наполовина. Чувстваше как зад гърба му всички оглеждат синия му комбинезон. В другия край на помещението спряха да играят на стрелички за цели трийсет секунди. Старецът, след когото бе тръгнал, стоеше пред тезгяха и се препираше с кръчмаря — едър набит младеж с крив нос и огромни бицепси. Около тях се бяха струпали хора с чаши в ръце и наблюдаваха сцената.

— Като човек те питам — викаше старецът заядливо и пъчеше гърди. — Кви ми ги разправяш, че си нямал пинта в проклетата си дупка?

— А кво, по дяволите, е пинта? — попита кръчмарят, като се наведе напред, опрял върховете на пръстите си на тезгяха.

— Чуйте го! За кръчмар се има, а не знае кво е пинта! Пинтата е половин кварта, а четири кварти правят галон. И азбуката ли да те уча?

— Не съм ги и чувал — отвърна грубо кръчмарят. — Наливам литър и половин литър. Ето ти чашите на рафта пред тебе.

— Искам пинта — запъваше се старецът. — Колко му е да ми сипеш пинта. Нямахме ги ние тия проклети литри, като бях млад.

— Като си бил млад, още сме живели по дърветата — каза кръчмарят и хвърли поглед към другите клиенти.

Избухна смях, който разсея неловката атмосфера от влизането на Уинстън. Покритото с бяла четина лице на стареца порозовя. Той се обърна, като си мърмореше нещо, и се блъсна в Уинстън. Уинстън леко го подхвана под ръка.

— Мога ли да ви предложа да пийнете? — попита той.

— Личи си, че си джентълмен — каза старецът и отново се изпъчи. Като че ли не беше забелязал синия комбинезон на Уинстън. — Пинта! — обърна се той войнствено към кръчмаря. — Пинта бира.

Кръчмарят ливна по половин литър тъмнокафява бира в две дебели чаши, които бе изплакнал в кофа под тезгяха. В кръчмите на пролите се пиеше само бира. На пролите беше забранено да пият джин, въпреки че лесно можеха да си го купят. Играта на стрелички бе подновена пак с пълна сила, а мъжете край тезгяха заговориха за лотарията. Временно бяха забравили за Уинстън. Под прозореца имаше маса от чамово дърво, на която можеха да разговарят, без да се страхуват, че ще ги подслушват. Беше ужасно опасно, но поне нямаше телекран в помещението, както се бе уверил още с влизането си.

— Можеше да ми наточи пинта — мърмореше старецът, докато се настаняваше на масата. — Половинка не стига. Малко ми е. Литър е много. Мехурът ми не издържа. Пък ми идва и скъпо.

— Сигурно сте свидетел на големи промени от времето на вашата младост — подхвана предпазливо Уинстън. Светлосините очи на стареца се отместиха от мишената за стреличките към тезгяха и от тезгяха към мъжката тоалетна, сякаш се мъчеше да открие промените тук, в кръчмата.

— Бирата беше по-добра — отсече накрая той. — И по-евтина! Когато бях млад, светлата бира — викахме му пиво — беше четри пенса пинтата. Това беше преди войната, разбира се.

— Коя война? — попита Уинстън.

— Всички войни — каза неопределено старецът. Вдигна чашата си и раменете му отново се изпънаха. — Айде, едно наздраве за тебе!

На слабата му шия острата адамова ябълка бързо подскочи нагоре-надолу и бирата изчезна. Уинстън отиде на бара и се върна с още две чаши по половин литър. Старецът, изглежда, бе забравил предубеждението си срещу целия литър.

— Много по-възрастен сте от мен — каза Уинстън. — Навярно сте били зрял мъж още преди аз да съм се родил. Спомняте си живота от дните преди революцията. Хората на моята възраст всъщност нищо не знаят за онова време. За него можем само да четем в книгите, а в тях сигурно не всичко е вярно. Иска ми се да науча вие какво мислите. В учебниците по история пише, че животът преди революцията бил съвсем различен от сегашния. Имало жестока експлоатация, несправедливост, мизерия — не можем да си представим колко лошо е било. Тук, в Лондон, повечето не си дояждали от раждането, та чак до смъртта си. Половината от хората нямали дори обувки на краката си. Работили по дванайсет часа на ден, на девет години напускали училище, спели по десет души в стая. В същото време някои хора, няколко хиляди само — наричали ги капиталисти, — били богати и всемогъщи. Притежавали всичко, което можело да се притежава. Живеели в огромни разкошни къщи с по трийсет души слуги, возели се в автомобили и в карети с по четири коня, пиели шампанско, носели цилиндри…

Лицето на стареца изведнъж светна.

— Цилиндри! — обади се той. — Отде се сети да споменеш за тях! Същото ми щукна вчера. Не знам защо. Сетих се, от години не съм виждал цилиндър. Хич никъде ги няма. За последен път носих цилиндър на погребението на снаха си. А то беше — датата не мога ти каза, ама има петдесет години оттогаз. Естествено бях го взел под наем, нали разбираш.

— Цилиндрите не са толкова важни — търпеливо каза Уинстън. — Искам да кажа, че тези капиталисти — те и някои адвокати, свещеници и други, които живеели на чужд гръб — били господари на всичко. Всичко съществувало заради тях. Вие, обикновените хора, работниците, сте били техни роби. Могли са да правят с вас каквото си поискат. Могли са да ви откарат в Канада като добитък. Могли са да спят с дъщерите ви, ако поискат. Могли са да заповядат да ви нашибат с камшик с девет ремъка, както го наричали. Щом ги срещнел, човек трябвало да сваля шапка. Всеки капиталист вървял с цяла свита лакеи, които…

Старецът отново се оживи.

— Лакеи! — повтори той. — Откога не съм чувал тая дума. Лакеи! Сещам се, сещам се как беше някога — преди сума ти време. Ходех понякога неделя следобед в Хайд парк да ги чуя кво говорят. Кви ли ги нямаше — от Армията на спасението, католици, евреи, индийци. Имаше един — не мога ти каза как се викаше, ама страшен беше. Хич не си поплюваше! „Лакеи! — им викаше. — Лакеи на буржоазията! Подлоги на управляващата класа!“ Паразити — и тъй им викаше. И хиени — точно тъй, хиени. Нали разбираш, говореше за лейбъристката партия.

Уинстън имаше чувството, че разговарят на различни езици.

— Всъщност искам да разбера следното — подхвана той отново. — Смятате ли, че сега имате повече свобода, отколкото в миналото? Отнасят ли се сега с вас по-човешки? В миналото богаташите, онези, които управлявали…

— Камарата на лордовете — вметна старецът, унесен в спомените си.

— Камарата на лордовете, ако щете. Искам да зная дали тези хора са се отнасяли с вас като с по-низши само защото те са били богати, а вие — бедни? Вярно ли е например, че е трябвало да ги наричате „сър“ и да сваляте шапка, когато се разминавате с тях!

Старецът като че ли се бе замислил дълбоко. Отпи около четвърт от бирата си, преди да отговори.

— Да — каза той. — Харесваше им да им свалям шапка. Това означаваше уважение. Самият аз не го одобрявах, но го правех. Длъжен бях, така да се каже.

— В реда на нещата ли беше — само цитирам каквото съм чел в учебниците по история, — в реда на нещата ли беше тези хора и техните слуги да ви бутат от улицата в канавката?

— Един веднъж ме бутна — каза старецът. — Спомням си го, като да беше вчера. Беше вечерта след гребното състезание — страшно свадливи ставаха тогава, вечерта след състезанието, — та блъскам се аз в един младок на Шафтсбъри авеню. Истински джентълмен беше, копринена риза, цилиндър, черно палто. Клатушка се по улицата и аз нещо случайно се блъснах в него. И ми вика: „Защо не гледаш къде вървиш?“ — тъй ми вика. Аз му викам: „Да не си купил мръсната му улица?“ Той ми вика: „Главата ти ще откъсна, ако много я надигаш.“ Аз му викам: „Ти си пиян. Сега ще те заведа в участъка“ — му викам. И ако щеш, ми вярвай, хвана ме за реверите и така ме блъсна, че аха да падна под един автобус. Е, млад бях тогаз и такъв щях да му друсна, само че…

Чувство на безпомощност обзе Уинстън. В спомените си старецът беше запазил само никому ненужни подробности. Цял ден да го разпитва човек, пак никаква информация няма да изкопчи. В известен смисъл историята, създадена от партията, можеше да се окаже вярна, можеше да се окаже дори напълно вярна. Направи последен опит.

— Вероятно не съм се изразил достатъчно ясно — каза той. — Искам да разбера следното. Живели сте дълги години, половината си живот сте изживели преди революцията. През 1925 година например вече сте били възрастен. Можете ли да кажете, съдейки по онова, което си спомняте, че животът през 1925 година е бил по-добър от сега или по-лош? Ако можехте да избирате, тогава ли бихте живели или сега?

Старецът гледаше замислено мишената за стреличките. Допи бирата си по-бавно от първата. Заговори с търпелив, философски тон, сякаш от бирата беше улегнал.

— Знам к’во очакваш да ти кажа. Очакваш да ти кажа, че пак бих искал да съм млад. Ако ги питаш, повечето хора ще ти кажат, че пак биха искали да са млади. На младини си здрав и силен. А на моите години никога не си добре. Страшно ме болят краката, а пикочният ми мехур е боклук. По шест-седем пъти ставам нощем. От друга страна, да си старец, хич не е лошо. Нямаш ги ония грижи. Жените хич не те интересуват, а кво по-хубаво от туй. От трийсе години жена не съм пипвал, ако вярваш. Нито пък мерак съм имал.

Уинстън се облегна на перваза на прозореца. Нямаше смисъл да продължава. Канеше се да поръча още бира, когато старецът изведнъж стана и бързо се затътри към вонящия писоар в дъното на помещението. Допълнителната чаша бира си казваше своето. Уинстън поседя минута-две, взирайки се в празната си чаша, а после не забеляза как краката сами го отнесоха навън на улицата. Най-много след двайсет години, мислеше си той, на незначителния и елементарен въпрос: „Бил ли е животът преди революцията по-добър, отколкото сега?“ нямаше да има отговор. Всъщност на този въпрос и сега не можеше да се отговори, щом малцината оцелели от стария свят, пръснати тук-там, не бяха в състояние да сравнят едната епоха с другата. Спомняха си милион безполезни неща, как са се карали с колеги, как са търсили изгубен фар на велосипед, как е изглеждала отдавна починала сестра, как се е въртял прахолякът във ветровитата сутрин преди седемдесет години, ала значимите факти им убягваха. Те бяха като мравката, която вижда дребните предмети, но не и едрите. А когато паметта им изневереше окончателно, а писмените документи се фалшифицираха — когато това станеше, не оставаше нищо друго, освен да се приеме твърдението на партията, че е подобрила жизнените условия, защото не съществуваше и никога нямаше да съществува основа за сравнение.

В този миг нишката на мисълта му внезапно прекъсна. Закова се на място и вдигна глава. Намираше се в тясна уличка с няколко тъмни магазинчета между къщите. Точно над главата му висяха три обезцветени металически топки, които, изглежда, някога са били позлатени. Мястото му се стори познато. Разбира се! Стоеше пред вехтошарския магазин, където беше купил дневника си.

Изтръпна от страх. Тъй като самото купуване на тетрадката беше достатъчно безразсъдно, той си даде дума никога да не идва тук отново. И ето че щом се остави на мислите си, краката сами го върнаха. Именно с надеждата да се предпази от такива самоубийствени импулси беше започнал да води дневника си. В същото време забеляза, че макар да наближаваше двайсет и един часът, магазинът беше все още отворен. И като реши, че вътре по-малко ще се набива на очи, отколкото ако се шляе по улицата, той прекрачи прага. Попитаха ли го, можеше съвсем правдоподобно да каже, че търси ножчета за бръснене.

Собственикът току-що беше запалил висяща газена лампа, от която се носеше нечист, но по своему приятен мирис. Беше около шейсетгодишен, слаб и прегърбен мъж, с дълъг благороден нос и благи очи, деформирани от дебелите стъкла на очилата. Косата му беше почти изцяло побеляла, но веждите му бяха гъсти и все още черни. Кой знае защо очилата, изисканите припрени движения и износеното сако от черно кадифе му придаваха излъчването на интелигент, сякаш някога е бил литератор или може би музикант. Гласът му беше мек, леко приглушен, а произношението му не бе така грубо като на повечето проли.

— Познах ви още от улицата — каза веднага той. — Вие сте господинът, който купи дамския споменик. Хартията беше красива. Наричаха я гланцирана хартия. Такава хартия не се произвежда от… о, бих казал, от петдесет години — той погледна Уинстън над очилата си. — С какво мога да ви услужа? Или просто искате да поразгледате?

— Минавах оттук — отвърна неопределено Уинстън. — Надникнах ей така. Не търся нищо определено.

— Още по-добре — каза другият, — защото не мисля, че мога да ви предложа нещо интересно — с извинителен жест на пухкавата си ръка посочи той наоколо. — Както виждате, магазинът е направо празен. Между нас казано, антикварната търговия е пред края си. Няма търсене, няма и предлагане. Мебели, порцелан, стъкло — всичко лека-полека се чупи. А повечето метални изделия, разбира се, са претопени вече. От години не съм виждал меден свещник.

Всъщност тясното пространство на магазина беше претъпкано, но нямаше нищо поне малко ценно. Мястото беше ограничено, защото край стените бяха струпани безброй прашни рамки за картини. На перваза на прозореца имаше табли с гайки и болтове, тъпи длета, ножчета със счупени остриета, потъмнели часовници, които дори не даваха вид, че работят, и всякакви други вехтории. Само на една масичка в ъгъла сред безпорядъка от дреболии — лакирани табакери за емфие, ахатови брошки и други подобни — като че ли можеше да се намери нещо по-интересно. Докато Уинстън вървеше към масичката, погледът му бе привлечен от нещо кръгло и гладко, което меко проблясваше в светлината на лампата, и той го взе.

Беше тежко парче стъкло, от едната страна гравирано, а от другата плоско, с формата на неправилна полусфера. Както цветът, така и самото стъкло излъчваха необичайна мекота, като на дъждовна вода. В центъра, уголемен от гравираната повърхност, се виждаше странен спираловиден предмет, напомнящ роза или морска анемония.

— Какво е това? — попита очарован Уинстън.

— Корал — отговори старецът. — Трябва да е от Индийския океан. Навремето ги поставяли в стъкло. Това е правено преди не по-малко от сто години, че и повече.

— Красив е — каза Уинстън.

— Красив е — повтори другият с разбиране. — Но днес малцина са способни да го оценят — той се изкашля. — Ако случайно пожелаете да го купите, ще ви струва четири долара. Спомням си времето, когато за такива неща даваха осем лири, а осем лири бяха — е, не мога да ги пресметна, но бяха много пари. Но кой ли днес се интересува от истински антики, дори от малкото, които са останали?

Уинстън незабавно плати четирите долара и пъхна в джоба си лелеяната вещ. Привличаше го не толкова красотата й, колкото отпечатъкът на времето, който сякаш припомняше епоха, съвсем различна от настоящата. Никога не бе виждал стъкло с мекия цвят на дъждовна вода. Предметът беше два пъти по-привлекателен, защото очевидно не служеше за нищо, въпреки че някога вероятно е бил използван за преспапие. Тежеше в джоба му, но за щастие отстрани не личеше. За един партиен член беше не само необичайна, но дори компрометираща вещ. Всеки старинен и следователно красив предмет беше донякъде подозрителен. След като получи четирите долара, старецът се оживи. Уинстън си помисли, че би приел три, дори два долара.

— На горния етаж държа стая, която може да ви се стори интересна — каза той. — Няма много неща в нея. Само някои мебели. Ще ни трябва светлина, ако се качим.

Запали друга лампа и както беше прегърбен, бавно тръгна напред по стръмните и захабени стъпала, после по тесен коридор към стая, която не гледаше към улицата, а към покрития с калдъръм двор и гора от комини. Уинстън забеляза, че мебелите са подредени, сякаш стаята бе обитаема. На пода имаше килим, на стените висяха една или две картини, пред камината беше поставено дълбоко неугледно кресло. На полицата над камината тиктакаше старомоден стъклен часовник с циферблат, разделен на дванайсет часа. Под прозореца огромно легло, все още с дюшек, заемаше почти четвъртината от стаята.

— До смъртта на жена ми живеехме тук — каза полуизвинително старецът. — Лека-полека разпродавам мебелите. Махагоновото легло е красиво или поне би могло да бъде, ако успеете да го изчистите от дървениците. Но ми се струва, че за вас е малко тромаво.

Държеше лампата високо, за да освети цялата стая, и в мъждивата топла светлина тя изглеждаше странно привлекателна. На Уинстън му хрумна, че ако се осмели да поеме риска, сигурно нямаше да е трудно да я вземе за няколко долара седмично. Мисълта беше толкова безразсъдна и невъзможна, че веднага би трябвало да я изостави; но стаята събуди в него някаква носталгия, някакъв унаследен спомен. Струваше му се, че много добре знае какво означава да седиш в такава стая, в кресло пред откритата камина, с крака на решетката и с чайник над огъня, напълно сам, напълно спокоен, без никакъв звук освен песента на чайника и дружелюбното тиктакане на часовника.

— Няма телекран! — не се стърпя да прошепне.

— А, подобни неща никога не съм имал — каза старецът. — Прекалено са скъпи. Пък и никога не ми е трябвал. А там в ъгъла има хубава маса със сгъваеми крила. Само че ще трябва да сложите нови панти, ако искате да я използвате.

В другия ъгъл имаше малка етажерка за книги и Уинстън вече се беше насочил към нея. Но там нямаше нищо ценно. Издирването и унищожаването на книги се извършваше и в жилищните райони на пролите със същото усърдие, както навсякъде другаде. Съвсем невероятно беше някъде в Океания да е останала книга, напечатана преди 1980 година. Все още с лампа в ръка старецът застана пред картина в рамка от палисандрово дърво, окачена от другата страна на камината срещу леглото.

— Ако се интересувате от старинни гравюри… — подхвана той предпазливо.

Уинстън прекоси стаята, за да разгледа картината. Гравюрата на стомана изобразяваше елипсовидна сграда с правоъгълни прозорци и малка кула отпред. Тя беше опасана с ограда, отзад се виждаше нещо като статуя. Няколко минути Уинстън я гледа вторачено. Струваше му се някак позната, въпреки че не помнеше статуята.

— Рамката е завинтена за стената — каза старецът, — но ако искате, мога да я отвинтя.

— Виждал съм тази сграда — каза накрая Уинстън. — Сега е полуразрушена. Намира се по средата на улицата срещу Двореца на правосъдието.

— Точно така. Срещу Съдебната палата. Беше бомбардирана — о, преди много години. Навремето беше църква. Казваше се „Свети Климент Датски“ — старецът се усмихна извинително, сякаш съзнаваше, че ще каже нещо нелепо, и добави: — Лимоните и портокалите, на „Свети Климент“ пеят камбаните!

— Какво е това? — попита Уинстън.

— Ами… „Лимоните и портокалите, на «Свети Климент» пеят камбаните.“ Това е стихотворение, което знаех като момче. Не помня как е по-нататък, но си спомням как свършва: Ето я свещта, да ти свети в тъмата, ето го палача, да ти отсече главата. Беше игра. Държат си ръцете като тунел, под който минаваш, и щом стигнат до „Ето го палача, да ти отсече главата“, свалят ръце и те хващат. Изреждаха се имена на църкви. Имената на всички църкви в Лондон — на по-големите всъщност.

Уинстън се замисли от кой ли век е останала църквата. Винаги беше трудно да се определи кога е строена дадена сграда в Лондон. За всички големи и внушителни сгради, стига да бяха относително нови на вид, автоматично се твърдеше, че са строени след революцията, а всички останали, които очевидно бяха от по-стара епоха, се отнасяха към някакъв неопределен период, наречен средновековие. За периода на капитализма се смяташе, че не е сътворил нищо ценно. Както по книгите, така и по архитектурата вече беше невъзможно да се изучава историята. Статуи, надписи, паметни плочи, имена на улици — всичко, което може да хвърли светлина върху историята, беше систематично променяно.

— Никога не съм знаел, че е било църква — каза той.

— Всъщност много от тях са се запазили — каза старецът, — въпреки че се използват за други цели. Как беше по-нататък стихотворението? А, сетих се:

Лимоните и портокалите,

на „Свети Климент“ пеят камбаните.

Грош ми дай,

слушай „Свети Мартин“ и много не знай…

— Толкова си спомням. Грошът беше малка медна монета колкото цент.

— Къде беше „Свети Мартин“? — попита Уинстън.

— „Свети Мартин“ ли? Още си стои. На Площада на победата е, до картинната галерия. Сградата с триъгълна галерия и колони отпред, с многото стъпала.

Уинстън добре познаваше мястото. Беше музей, в който излагаха различни експозиции с пропагандна цел — макети на ракетни бомби и плаващи крепости, сцени с восъчни фигури, илюстриращи издевателствата на врага и разни такива.

— Наричаше се „Свети Мартин сред полята“ — добави старецът, — въпреки че не си спомням по тези места да е имало поля.

Уинстън не купи картината. Тази покупка щеше да бъде още по-неуместна и от стъкленото преспапие, щеше да бъде невъзможно и да я отнесе у дома си, освен ако не я извади от рамката. Забави се още няколко минути, за да побъбри със стареца, чието име, доколкото разбра, не беше Уикс, както човек би предположил от табелата на входната врата на магазина, а Чарингтън. Оказа се, че мистър Чарингтън е вдовец на шейсет и три години и живее в магазина от трийсет години. През цялото време се канил да смени името на табелата, но така и не се наканил. Докато разговаряха, в главата на Уинстън все се въртеше полузабравеното стихотворение:

Лимоните и портокалите,

на „Свети Климент“ пеят камбаните.

Грош ми дай,

слушай „Свети Мартин“ и много не знай!

Колко забавно, като си го повтаряше, сякаш наистина чуваше камбани, камбаните на един изчезнал Лондон, който все още съществуваше някъде, скрит и забравен. Сякаш една след друга призрачни камбанарии отекват от камбанен звън. А доколкото можеше да си спомни, никога през живота си не бе чувал църковни камбани.

Остави горе мистър Чарингтън и слезе по стълбите сам, за да не го види старецът как оглежда улицата, преди да прекрачи прага. Вече беше решил, че след известно време — да речем, месец — отново ще рискува и ще дойде в магазина. Вероятно не беше по-опасно, отколкото да избяга от една вечер в центъра. Голяма глупост беше, че изобщо се бе върнал тук, след като купи дневника, без да знае дали може да се довери на собственика на магазина. И все пак!…

Да, помисли си отново той, ще се върне и друг път. Ще си купи и други красиви дреболии. Ще си купи гравюрата на „Свети Климент Датски“, ще я извади от рамката и ще я занесе у дома си, скрита под якето на комбинезона. Ще изкопчи останалата част от стихотворението от паметта на мистър Чарингтън. За миг през ума му отново мина безумната идея да наеме стаята. За не повече от пет секунди възбудата го направи непредпазлив и той излезе на улицата, без дори предварително да хвърли поглед през витрината. Даже беше започнал да си тананика на импровизирана мелодия…

— Лимоните и портокалите, на „Свети Климент“ пеят камбаните. Грош ми дай…

Изведнъж сърцето му спря, а стомахът му се сви. На десет метра от него вървеше фигура в син комбинезон. Беше момичето от Отдела за художествена литература, момичето с тъмната коса. Стъмваше се, но я разпозна безпогрешно. Тя го погледна право в очите, а после бързо продължи, все едно че не го беше видяла.

Няколко секунди Уинстън беше прекалено стреснат, за да помръдне. След това зави надясно и тръгна тромаво, без дори да забележи, че върви в погрешна посока. Във всеки случай поне едно нещо вече беше сигурно. Нямаше никакво съмнение, че момичето го следи. Трябва да го е проследило дотук, защото беше невероятно по чиста случайност да се разхожда същата вечер по същата тъмна уличка, на километри от районите, където живеят партийните членове. Съвпадението бе прекалено. Нямаше никакво значение дали беше агент на Полицията на мисълта или просто престараващ се доносник любител. Достатъчно беше, че го следи. Навярно го беше видяла и в кръчмата.

Едва се мъкнеше. На всяка крачка парчето стъкло в джоба му го удряше по крака и вече беше готов да го извади и захвърли. Но най-страшна беше болката в корема. Няколко минути имаше чувството, че ще умре, ако не стигне бързо до тоалетна. Но в тези квартали нямаше обществени тоалетни. После спазъмът премина, остана тъпа болка.

Улицата беше задънена. Уинстън спря, поколеба се няколко секунди какво да прави, сетне се обърна и се върна. Щом се обърна, се сети, че с момичето се разминаха само преди три минути и ако се затича, сигурно ще я настигне. Можеше да я проследи до някое усамотено място и там да разбие с камък черепа й. За тази работа и парчето стъкло в джоба му беше достатъчно тежко. Но веднага изостави идеята, защото самата мисъл за физическо усилие му беше непоносима. Не беше в състояние да тича, не беше в състояние да удря. Пък и тя беше млада и силна и щеше да се защити. Помисли си и дали да не побърза да отиде в Колективния център и да остане там до затварянето му, за да има алиби поне за част от вечерта. Но и това не беше по силите му. Беше смъртно отпаднал. Искаше само час по-скоро да се прибере у дома, да рухне на стола и да не мърда повече.

Минаваше двайсет и два часа, когато се прибра. В двайсет и три и половина осветлението се изключваше централно. Влезе в кухнята и гаврътна почти пълна чаена чаша джин „Победа“. След това отиде до масата в нишата, седна и извади дневника от чекмеджето. Но не го отвори веднага. От телекрана креслив женски глас врещеше патриотична песен. Седеше, вторачил поглед в мраморната корица на тетрадката, и се опитваше безуспешно да прогони гласа от съзнанието си.

Идват и отвеждат през нощта, винаги през нощта. Най-добре е да се самоубиеш, преди да са те пипнали. Навярно някои го правят. Много от изчезналите всъщност се бяха самоубили. Но за да се самоубиеш в свят, където бе невъзможно да си доставиш огнестрелно оръжие, нито пък бърза и сигурна отрова, се изискваше отчаяна смелост. С удивление си помисли за биологическата безполезност от болката и страха, за предателството на човешката плът, която се вцепенява точно когато се налага извънредно усилие. Ако само беше действал по-бързо, можеше да накара тъмнокосото момиче да млъкне завинаги: но именно поради изключителната опасност той бе загубил способността си да действа. Порази го мисълта, че в решителни мигове човек никога не се бори срещу външния враг, а срещу собствената си плът. Дори сега, въпреки джина, болката в корема му пречеше да разсъждава логично. Същото е, каза си той, във всички наглед героични или трагични положения. На бойното поле, в килията за изтезания, в потъващ кораб неизменно забравяш идеалите, за които се бориш, защото мисълта за собствената ти плът те поглъща, докато не измести цялата вселена, а и дори когато не си скован от страх или не крещиш от болка, животът ти не е нищо друго освен всекиминутна борба с глада, студа или безсънието, със стомашните киселини или зъбобола.

Отвори дневника. Важно беше да напише нещо. Жената от телекрана запя нова песен. Гласът й се набиваше в мозъка му като нащърбени парчета стъкло. Опита се да мисли за О’Брайън, за когото или на когото пишеше дневника, но вместо това се замисли какво всъщност ще стане с него, след като го прибере Полицията на мисълта. Нямаше да е страшно, ако го убият незабавно. Всеки очакваше да бъде убит. Но преди да умреш (никой не говореше за тези неща, но всички ги знаеха), трябва да преминеш през задължителните самопризнания: въргалянето по пода, писъците за милост, пукането на счупени кости, разбитите зъби и кървавите кичури коса. Защо трябва да се понесе всичко това, след като краят винаги е един и същ? Защо не е възможно да си спестиш тези няколко дни или седмици от живота? Никой не оставаше неразкрит и никой не избягваше самопризнанията. След като веднъж си се поддал на престъпмисъл, рано или късно ще умреш. Защо тогава бъдещето трябва да те заплашва с този ужас, който нищо не променя?

С малко повече успех се опита да извика в съзнанието си образа на О’Брайън. „Ще се срещнем там, където няма тъмнина“ — беше му казал О’Брайън. Знаеше какво означава това или мислеше, че знае. Там, където няма да има тъмнина, беше въображаемото бъдеще, което човек никога няма да види, но с представите си за него може по някакъв мистичен начин да го сподели. Заядливият пронизителен глас от телекрана обаче му пречеше да доразвие мисълта си. Сложи цигара в уста. Половината от тютюна моментално се изсипа върху езика му — горчиви прашинки, които трудно се изплюват. В съзнанието му изплува образът на Големия брат и измести О’Брайън. Както няколко дни по-рано Уинстън извади от джоба си монета и се втренчи в нея. От нея го гледаше тежкото, спокойно, покровителствено лице, но какво криеше усмивката под тъмните мустаци? Като тежък погребален звън си спомни думите:

ВОЙНАТА Е МИР

СВОБОДАТА Е РОБСТВО

НЕВЕЖЕСТВОТО Е СИЛА