Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Nineteen Eighty-Four, 1949 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Лидия Божилова, 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Алтернативна история
- Антиутопия
- Екзистенциален роман
- Интелектуален (експериментален) роман
- Научна фантастика
- Социална фантастика
- Съвременен роман (XX век)
- Философска фантастика
- Характеристика
-
- XX век
- Европейска литература
- Екранизирано
- Линеен сюжет с отклонения
- Четиво за възрастни
- Човек и бунт
- Оценка
- 5,5 (× 369 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Victor (2004)
- Допълнителна корекция
- Диан Жон (2012)
- Източник
- bezmonitor.com (през sfbg.us)
Издание:
1984 [ХИЛЯДА ДЕВЕТСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА]. 1989. Изд. Профиздат. Ромна. Превод: [от англ.] [1984 / George ORWELL]. Формат: 20 см. Страници: 302. Цена: без сведение.
История
- — Корекция
- — Отделяне на предговора и послеслова като самостоятелни произведения
- — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
- — Оправяне на няколко технически грешки от slacker
- — Добавяне
- — Корекция
Статия
По-долу е показана статията за 1984 (книга) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Тази статия е за романа. За годината вижте 1984.
| 1984 | |
| Nineteen Eighty-Four | |
 Изображение на Министерството на истината (Миниправ по новговор) | |
| Автор | Джордж Оруел |
|---|---|
| Създаване | 1948 г. Великобритания |
| Първо издание | 8 юни 1949 г. Англия |
| Издателство | Secker and Warburg |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | политическа и социална фантастика |
| Вид | 326 страници |
| Начало | It was a bright cold day in April, and the clocks were striking thirteen. |
| Край | But it was all right, everything was all right, the struggle was finished. He had won the victory over himself. He loved Big Brother. |
| 1984 в Общомедия | |
1984 (на английски: Nineteen Eighty-Four) е антиутопичен политически роман, написан от британския писател Джордж Оруел през 1948 г. като противопоставяне на тоталитаризма. Книгата е публикувана за първи път на 8 юни 1949 г.[1] в Лондон. Името на романа в оригинал е „Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта“ (Nineteen Eighty-Four). Романът е ситуиран в Първа писта (Airstrip One), част от супер държавата Океания, в която тече вечна война, има вездесъщ държавен контрол и публична манипулация. Супер държавата е под диктатурата на политически режим, наречен „английски социализъм“, съкратен до „ангсоц“ на новговор – език, създаден от правителството. Супердържавата е под контрола на привилегирования елит на Вътрешната партия, която преследва индивидуализма и независимото мислене като „мисловна престъпност“, преследвана от Полицията на мисълта. Романът е дистопична научна фантастика. Много от темите и концепциите от книгата са останали като нарицателни в културата, например идеята за новговор, Стая 101 и Големия брат. Популяризира се прилагателното „оруелов“, което описва официалната измама, тайното наблюдение и манипулацията. През 2005 г. романът е избран от списание Тайм за един от 100-те най-добри романи на английски език от 1923 г. до 2005 г.[2] В класацията от 1998 г. на Modern Library на 100-те най-добри романи той достига 13-о място по редакторска преценка и 6-о по мнение на читателите[3] През 2003, е класиран на 8-о място в анкетата на Би Би Си The Big Read.[4].
История
Джордж Оруел пише своя роман, провокиран от разделянето на света на „Зони на влияние“, определени на Техеранската конференция. Пише романа в продължение на три години, като живее предимно на шотландския остров Джура, вече тежко болен от туберкулоза. На 4 декември 1948 г. той изпраща финалния ръкопис и на 8 юни 1949 г. романът е публикуван. До 1989 г. книгата е преведена на шестдесет и пет езика, повече от всеки друг роман на английски език по това време. Измисленият от Оруел език новговор осмива лицемерието и укриването на истината от страна на държавата:
- „Министерството на любовта“ всъщност ръководи изтезанията и промиването на мозъци;
- „Министерството на изобилието“ наблюдава недостига и купонната система;
- „Министерството на мира“ ръководи войната и пропагандира жестокостта;
- „Министерството на истината“ ръководи пропагандата и историческия ревизионизъм.
Едно от ранните заглавия на романа е „Последният човек в Европа“ (на английски: The last man in Europe), но в писмо от 22 октомври 1948 г. до издателя си Фредерик Уорбърг, писано осем месеца преди публикуването, Оруел пише за колебанието си между него и „Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта“. Издателят препоръчва по-комерсиално заглавие. Много по-късно в романа си „1985 г.“ (1978 г.) Антъни Бърджес предполага, че Оруел, разочарован от началото на Студената война (1945 – 1991 г.), е възнамерявал да кръсти книгата „1948“. Уводът на „Penguin Books Modern Classics“ съобщава, че Оруел първоначално залага действието на романа през 1980 г., но по-късно измества датата на 1982 г., а след това на 1984.
Крайното заглавие също е пермутация на 1948 г., годината на завършване. През цялата си история, книгата е била обект на спорове, точно както други антиутопични книги като „Ние“ на Евгений Замятин и „451 по Фаренхайт“ от Рей Бредбъри. Откриват се множество прилики на романа на Оруел с този на Замятин, като безспорно руската класика е повлияла Оруел.
Светът на „1984“
Всичко в супер държавата Океания се наблюдава от Големия брат, към когото има култ към личността. Той е лидерът на партията, която реално не съществува. Партията не се интересува от нищо друго, освен от абсолютната власт. Главният герой на романа Уинстън Смит е член на Външната партия, който работи за Министерството на истината и отговаря за пропагандата. Неговата работа е да пренаписва минали статии от вестниците така, че да отговарят на партийната линия. Голяма част от това министерство се занимава с унищожаването на документи, които не са редактирани. Поради тази причина не съществува никаква съпротива срещу официално изказаната от Партията позиция. Смит е усърден и умел работник, но тайно мрази Партията и мечтае за бунт срещу Големия брат.
Сюжетът на книгата е ситуиран в Океания, една от трите супер държави в света след Глобалната война. Големи плакати на Големия брат са из цялата страна, невъзможни са изключването на множеството екрани, които непрекъснато бълват информация за „просперитета“ и военните действия, които води Океания. Има три обществени прослойки:
- Висшата класа на Вътрешната партия, която е 2% от населението;
- Средната класа на Външната партия, която е 13% от населението;
- Ниската класа – пролетариат – която е 85 % от населението и представлява работническата класа.
Историята на главния герой започва на 4 април 1984 г. Въпреки това, самият той не е убеден в истинността на датата, предвид факта, че професионално променя всякакви дати, факти и новини. В книгата на основния лидер на Съпротивата Емануил Голдщайн се разкрива, че след Втората световна война, Обединеното кралство попада в гражданска война и е погълнато от една от супер държавите – Океания. Едновременно с това СССР завладява континентална Европа и обособява втората супердържава – Евразия. Източноазия е третата супер държава, която обхваща регионите на Източна и Югоизточна Азия. Трите супердържави водят непрекъсната война помежду си. Информацията с коя от тях се бие Океания непрекъснато се променя, фактите се заличават и заменят с други.
Властта е строго разпределена. Съществуват следните министерства:
- Министерство на мира – занимава се с войната и военните действия;
- Министерство на истината – занимава се с новини, забавление, образование и изкуство – изцяло пропагандни;
- Министерство на изобилието – занимава се с икономически афери (купонна система и гладуване);
- Министерство на любовта – занимава се със закона и реда, както и с мъчения и промиване на мозъци.
Преводи на български
Първият български превод на „1984“ е направен в Лондон от Петър Увалиев, който го адаптира за радиотеатър. Драматизацията е излъчена в цяла поредица от 15 епизода по българската емисия на радио Би Би Си през пролетта и лятото на 1984 година. Поради липса на български артисти във Великобритания ролите се изпълняват от почти всички журналисти и автори, работещи по това време в българската редакция на радиото: Димитър Димитров, Люси Ню, Павлина Джоунс, Ани Арнолд и др.[5]
Авторка на най-известния български превод на „1984“ (1989) е Лидия Йорданова Божилова-Аройо, по-късно зам.-директорка на българската секция на Би Би Си, майка на британската музикантка Мира Аройо.
- Издание от 1989 г. в София на „Профиздат“ (с предговор „«1984» през 1989“ от Ивайло Дичев, без ISBN).
- Издание от 2004 г. в София на „Panorama.bg“ (с предговор „Защо Oруел е актуален и през 2004-та!“ от Волен Сидеров, ISBN 954-90922-0-8, недепозирано в НБКМ).
- Издание от 2005 г. без място на „Mediasat“ (поредица „Златна колекция XX век: Изборът на „Дневен Труд“ и „24 часа““, ISBN 84-9819-410-5).
- Издание от 2006 г. в София на „Панорама“ (с предговор от Волен Сидеров, ISBN 954-91538-1-9, недепозирано в НБКМ).
- Издание от 2009 г. в София на „Панорама груп“ (с предговор „Защо Oруел е актуален и през 2004-та!“ от Волен Сидеров, без ISBN, баркод 9789549092202, недепозирано в НБКМ).
- Издание от 2009 г. в София на „Фама“ (заедно с „Фермата на животните“, ISBN 978-954-597-352-9, недепозирано в НБКМ).
- Издание от 2016 г. в София на „Фама“ (ISBN 978-954-597-514-1, недепозирано в НБКМ).
- Издание от 2016 г. в София на „Фама“ (заедно с „Фермата на животните“, ISBN 978-954-597-515-8, недепозирано в НБКМ).
В превода на Лидия Божилова също се забелязват някои, вече по-незначителни съкращения. Например, относно съпругата на Уинстън Смит е изпуснато сравнението на Оруел, че тя приличала на „the human sound-track“ (човешки звукозапис), което находчиво е пресътворено в руския превод на Виктор Петрович Голышев като ходещ грамофон (ходячий граммофон)[6].
През 2002 г. издателство „Жар птица“ пуска превод на „1984“, подписан от Димитрина Стойкова-Робъртсън (вероятно псевдоним). Освен множеството печатни грешки, всъщност се разпознава развалена преработка на превода на Лидия Божилова. Например: „Партията се опитваше да унищожи сексуалния инстинкт или ако не можеше да го унищожи, да го изврати и омърси. Не знаеше защо е така, но му се струваше, че е в реда на нещата. Що се отнася до жените, усилията на партията в общи линии се увенчаваха с успех“ (Божилова). „Партията се опитваше да унищожи сексуалния инстинкт или ако не можеше да го унищожи, да го изврати и осмърди. Не знаеше защо е така, но му се струваше, че е в реда на нещата. Пон що се отнасяше до жените, усилията на партията в общи линии се увенчаваха с успех“ (Стойкова-Робъртсън).
Вижте също
Източници
- ↑ Charles' George Orwell Links // Архивиран от оригинала на 2011-07-18. Посетен на 2010-06-08.
- ↑ Lev Grossman; Lacayo, Richard (6 October 2005). "All-Time 100 Novels. 1984 (1949), by George Orwell". Time. ISSN 0040-781X. Retrieved 19 October 2012
- ↑ "100 Best Novels". Modern Library. Retrieved 19 October 2012
- ↑ "The Big Read". BBC. April 2003. Retrieved 19 October 2012
- ↑ Запис на глава 10 от драматизацията на първия превод на български на романа, излъчена през лятото на 1984 година в рамките на българската емисия на радио Би Би Си
- ↑ Full text of ""1984" и эссе разных лет" // archive.org. Посетен на 21 юни 2022. (на руски)
Външни препратки
- – 1984 „1984“ на сайта
„Моята библиотека“
7
Ако има някаква надежда — написа Уинстън, — тя е в пролите.
Ако имаше надежда, тя сигурно беше в пролите, защото само сред тях, само сред техните гъмжащи, презрени маси, представляващи осемдесет и пет на сто от населението на Океания, можеше да се роди силата, която да унищожи партията. Партията не можеше да бъде свалена отвътре. Нейните врагове, ако имаше такива, нямаше как да се обединят, нито дори да се намерят. И да съществуваше легендарното Братство — макар че вероятността бе минимална, — немислимо бе неговите членове да могат да се съберат, освен по двама или по трима. Бунт беше да размениш поглед, да промениш тона на гласа си и най-много да прошепнеш някоя дума. Но пролите, ако само можеха някак да осъзнаят собствената си сила, нямаше да имат нужда да се крият. Те трябваше само да се изправят и да се отърсят, както кон се отърсва от мухи. Ако искаха, можеха още утре да разгромят партията. Нима рано или късно няма да се сетят за това? И все пак!…
Спомни си как веднъж, докато вървеше из една многолюдна улица, страховит рев на стотици гласове — женски гласове — гръмна от една пресечка малко по-напред. Бе силен, чудовищен вик на ярост и отчаяние, едно дълбоко, мощно „Ооооооо!“, което отекна като тътен на камбана. Сърцето му подскочи. Започна се! — каза си тогава. Бунт! Най-сетне пролите разкъсват оковите! Когато стигна на мястото, видя тълпа от двеста-триста жени с трагични изражения, които се блъскаха около сергиите на открития пазар, сякаш обречени пътници на потъващ кораб. Точно в този момент обаче общото отчаяние преля в множество дребни свади. Оказа се, че на една от сергиите продавали тенекиени тигани. Бяха грозни и чупливи, но готварски съдове трудно се намираха. После стоката неочаквано свършила. Блъскани и бити, жените, които бяха успели да си ги купят, сега се опитваха да се измъкнат с тиганите си, докато десетки други вдигаха врява и обвиняваха продавача, че ги давал с връзки и че е скрил останалите тигани. Изведнъж отново се разкрещяха. Две подпухнали жени, едната с паднала върху лицето коса, се бяха вкопчили в един тиган и се опитваха да го издърпат всяка към себе си. И двете теглеха, после дръжката се счупи. Уинстън ги наблюдаваше с отвращение. А само за миг каква почти потресаваща сила бе прозвучала в онзи вик на някакви си сто-двеста гърла! Защо те никога не крещяха така за нещо действително важно? Написа:
Те няма да въстанат, докато не се осъзнаят, а не могат да се осъзнаят, преди да въстанат.
Все едно че съм го преписал от някой учебник на партията — каза си той. Партията, естествено, твърдеше, че е освободила от робство всички проли. Преди революцията те били жестоко експлоатирани от капиталистите, умирали от глад и от побоища, жените били принудени да работят във въгледобивните мини (в интерес на истината, жените и сега работеха там), шестгодишни деца били продавани да работят във фабриките. Същевременно, в съответствие с принципите на двумисълта, партията учеше, че пролите по природа са непълноценни същества и трябва да бъдат държани като животните в подчинение с помощта на няколко прости правила. Всъщност за пролите се знаеше твърде малко. Не се налагаше да се знае много. Докато продължаваха да се трудят и плодят, другите им занимания не бяха от значение. Оставени на себе си като пуснатия на свобода добитък в равнините на Аржентина, те се бяха върнали към предишния си начин на живот, който, изглежда, им беше присъщ — една първична форма на съществуване. Раждаха се, израстваха в калта, двайсетгодишни тръгваха на работа, преминаваха през кратък период на разцвет на красота и сладострастие, женеха се на двайсет години, на трийсет влизаха в средната си възраст, умираха в повечето случаи на шейсет. Тежката физическа работа, грижата за дом и деца, дребнавите свади със съседите, киното, футболът, бирата и преди всичко комарът изчерпваха интересите им. Не беше трудно да ги държиш под контрол. Сред тях винаги сновяха неколцина агенти на Полицията на мисълта, пускаха неверни слухове и набелязваха за унищожение малкото индивиди, които преценяваха като потенциално опасни; не се опитваха обаче да им втълпят идеологията на партията. Не беше желателно пролите да проявяват силни политически пристрастия. От тях изискваха само примитивен патриотизъм, на който да могат да разчитат при нужда, за да ги накарат да приемат по-дълги работни дни или по-малки дажби. И даже когато недоволстваха, както се случваше понякога, недоволството им не водеше до никъде, тъй като без обединяваща идея те можеха да го насочат само срещу дребни, конкретни несправедливости. Големите злини убягваха от вниманието им. Повечето проли дори нямаха телекрани в домовете си. Дори гражданската полиция рядко им се бъркаше. Престъпността в Лондон беше висока, цял един свят на крадци, мошеници, проститутки, търговци на наркотици и всякакви гангстери; но на всичко това не се придаваше значение, тъй като ставаше сред пролите. По всички въпроси на морала им се разрешаваше да следват първичните си инстинкти. Не им налагаха сексуалното пуританство на партията. Промискуитетът оставаше ненаказан, разводите бяха разрешени. Впрочем биха им разрешили дори религиозни служби, стига пролите да бяха показали по някакъв начин, че се нуждаят от тях, или ги искат. Те бяха извън подозрение. Както гласеше партийният лозунг: „Пролите и животните са свободни.“
Уинстън се наведе и предпазливо почеса варикозната си язва. Отново го бе засърбяла. Проблемът бе, че неизбежно се сблъскваше с невъзможността да разбере какъв е бил животът преди революцията. Извади от чекмеджето учебника по история, който беше взел от мисис Парсънс, и започна да преписва в дневника си:
В миналото (пишеше в учебника), преди славната революция, Лондон не е бил красивият град, който знаем днес. Бил е мрачно, мръсно и бедно селище, където почти никой не си дояждал, а стотици, хиляди бедни хора нямали обувки на краката си, нито дори покрив над главите си. Деца, не по-големи от вас, били принудени да работят по дванайсет часа на ден за жестоките господари, които ги биели с камшици, ако не работят достатъчно бързо, и ги хранели само със сух хляб и вода. Сред цялата тази ужасна беднотия имало само няколко големи красиви къщи, където живеели богаташите, които имали дори по трийсет слуги да се грижат за тях. Тези богаташи се наричали капиталисти. Това били дебели, грозни мъже с коварни лица, като на картината на другата страница. Виждате, че е облечен в дълго черно палто, наречено редингот, със странна лъскава шапка във формата на кюнец — цилиндър, както се е казвал. Това е била униформата на капиталистите и на никой друг не било разрешено да я носи. На капиталистите принадлежал целият свят, всички останали били техни роби. Капиталистите притежавали всичката земя, всички къщи, всички фабрики и всичките пари. Ако някой не им се подчинявал, го хвърляли в затвора или го лишавали от работа и го оставяли да умре от глад. Когато се обръщали към капиталистите, обикновените хора трябвало да угодничат и да им се кланят, да свалят шапка и да казват „сър“. Най-главният от всички капиталисти се наричал крал и…
Останалото му беше известно. Изреждаха се епископите с ленените ръкави, съдиите с хермелиновите тоги, позорният стълб, ценните книжа, каторгата, камшикът от девет върви, банкета на кмета[1], обичаят да се целува обувката на папата. Имаше и още нещо, наречено jus primae noctis, но то едва ли бе споменато в учебника за деца. Това беше законът, съгласно който капиталистът имал право да спи с всяка работничка от фабриката си.
Как да се отсее лъжата от истината? Може и да беше вярно, че сега обикновеният човек е по-добре материално, отколкото преди революцията. Единственото свидетелство за обратното бе немият протест в костите, инстинктивното усещане, че условията, в които живееш, са непоносими и някога трябва да са били по-добри. Хрумна му, че най-характерното за съвременния живот са не неговата жестокост и несигурност, а просто безперспективността, мизерията и безразличието. Достатъчно бе да се огледаш, за да видиш, че животът не наподобява ни най-малко не само лъжите, които се леят от телекраните, но дори и издигнатите от партията идеали. И партийните членове през повечето време водеха безличен, аполитичен живот — бъхтеха се над отегчителна работа, блъскаха се за място в метрото, кърпеха износени чорапи, просеха таблетки захарин, пестяха фасове. Идеалът, издигнат от партията, беше нещо огромно, страховито, бляскаво — свят от стомана и бетон, от чудовищни машини и страшни оръжия, нация от воини и фанатици, които маршируват в пълно единство, мислят едни и същи мисли и крещят едни и същи лозунги, които безспирно работят, воюват, побеждават, преследват — триста милиона души, всичките с едно и също лице. Действителността бяха западащите градове, където недохранените хора се тътрят нагоре-надолу със скъсаните си обувки из потегнати къщи от деветнайсети век, от които неизменно се носи вонята на зеле и тоалетна. Струваше му се, че вижда Лондон като на картина — огромен и порутен град от милион боклукчийски кофи и някъде в него мисис Парсънс, жена със сбръчкано лице и рядка коса, която безпомощно бърника в запушената отточна тръба.
Наведе се и отново почеса глезена си. Телекраните денонощно набиват в ушите ти статистически данни, според които хората днес имат повече храна, повече дрехи, по-хубави къщи, по-добри развлечения, те живеят по-дълго, работят по-малко, те са по-едри, по-здрави, по-силни, по-щастливи, по-интелигентни, по-образовани от хората преди петдесет години. И нито дума не може да бъде нито доказана, нито опровергана. Партията твърди например, че днес четирийсет на сто от възрастните проли са грамотни: преди революцията, поне така се говореше, грамотни били само петнайсет на сто. Партията твърди, че детската смъртност сега е само сто и шестдесет на хиляда, докато преди революцията била триста — и така нататък. Всичко това беше като единично уравнение с две неизвестни. Не беше изключено буквално всяка дума в учебниците по история, дори наглед неоспоримите неща, да е чиста измислица. Откъде можеше да знае дали изобщо някога е имало закон като jus primae noctis, същество като капиталиста или облекло като цилиндъра?
Всичко чезнеше в мъгла. Миналото бе изличено, изличаването бе забравено, лъжата бе станала истина. Само веднъж в живота си бе притежавал — след събитието: това бе важното — конкретна, неопровержима улика за извършена фалшификация. Държа я между пръстите си не повече от трийсет секунди. Трябва да беше през 1973 година — във всеки случай беше, след като се разделиха с Катрин. Но въпросното събитие бе станало седем или осем години преди това.
Историята водеше началото си от средата на шейсетте години, периода на големите чистки, когато веднъж завинаги бяха унищожени първите ръководители на революцията. До 1970 година от тях не беше останал нито един, освен, разбира се, Големия брат. Всички други бяха разобличени като предатели и контрареволюционери. Голдщайн беше избягал и се беше скрил бог знае къде; от останалите някои просто бяха изчезнали, а повечето бяха екзекутирани след грандиозни публични процеси, на които признаха престъпленията си. Сред последните оцелели имаше трима, които се казваха Джоунс, Ааронсон и Ръдърфорд. Тримата бяха арестувани някъде около 1965 година. И както често се случва, изчезнаха за година или повече, така че никой не знаеше живи ли са или не, докато един ден не бяха изкарани да се саморазобличават по обичайния начин. Признаха, че са шпиони в полза на врага (по това време врагът беше пак Евразия), че са присвоявали обществени средства, че са убивали видни партийни членове, че са заговорничили срещу ръководството на Големия брат още много преди революцията, че със саботажи са причинили смъртта на стотици хиляди хора. След като си признаха всичко, те бяха помилвани и назначени на длъжности — по същество синекурни, но звучащи внушително. И тримата писаха дълги унизителни статии в „Таймс“, в които анализираха причините за своята измяна и обещаваха да се поправят.
Известно време след освобождаването им Уинстън ги видя с очите си в кафене „Под кестена“. Спомни си страхопочтителното очарование, с което ги наблюдаваше с крайчеца на окото си. Бяха много по-стари от него, реликви от един древен свят, едва ли не последните велики личности от героичната младост на партията. Славата на нелегалната борба и на гражданската война все още слабо ги озаряваше. Въпреки че по онова време фактите и датите вече бяха загубили своята конкретност, струваше му се, че е чувал имената им много преди името на Големия брат. Но сега те бяха извън закона, врагове, парии, обречени с абсолютна сигурност на смърт до година-две. Веднъж попаднал в ръцете на Полицията на мисълта, никой не избягваше тази участ. Те бяха покойници, които просто чакаха да бъдат изпратени отново в гроба.
По съседните маси не седеше никой. Беше неблагоразумие да те виждат край такива хора. Те седят мълчаливо пред чаши с джин с чеснови скилидки — специалитета на кафенето. От тримата най-голямо впечатление на Уинстън направи с вида си Ръдърфорд. Някога Ръдърфорд бил известен карикатурист, чиито безмилостни карикатури допринесли за разпалването на общественото мнение преди и по време на революцията. Дори сега, не много често, негови карикатури се появяваха в „Таймс“. Те бяха бледо подобие на ранния му стил, странно безжизнени и неубедителни. Неизменно предъвкваше стари теми — бордеи, гладуващи деца, улични сражения, капиталисти с цилиндри (дори на барикадите капиталистите не захвърляха цилиндрите си): едно безкрайно, безнадеждно усилие да се върне в миналото. Той беше исполин с грива от мазна посивяла коса, лицето му беше безформено и сбръчкано, с дебели негърски устни. Навремето трябва да е бил изключително силен, сега огромното му тяло беше отпуснато, прегърбено, натежало, разкривено. Сякаш пред очите ти се разпадаше на съставните си части, като срутваща се скала.
В петнайсет часа нямаше посетители. Сега Уинстън не можеше да си спомни как бе попаднал по това време в кафенето. То беше полупразно. От телекраните се процеждаше креслива музика. Тримата седяха в своя ъгъл почти неподвижни и напълно безмълвни. Без да му се напомня, сервитьорът носеше все нови чаши с джин. На масата до тях имаше шах с подредени фигури, но никой не играеше. После, за не повече от половин минута, нещо стана с телекраните. Мелодията, която идваше от тях, се промени, промени се и настроението на музиката. В нея изведнъж се промъкна нещо, което трудно се поддаваше на описание — непривична, дрезгава, стържеща, присмехулна нотка — за себе си Уинстън я определи като жълта нотка. И после глас от телекрана запя:
На кестена под кичестите клони
предадох тебе аз, предаде мене ти,
там те лежат, а тук лежиме аз и ти,
на кестена под кичестите клони.
Тримата мъже не помръднаха. Но когато отново погледна съсипаното лице на Ръдърфорд, Уинстън видя, че очите му са пълни със сълзи. Вътрешно изтръпна, без да знае от какво точно — едва тогава забеляза, че носовете и на Ааронсон, и на Ръдърфорд са счупени.
Скоро тримата бяха арестувани отново. Оказа се, че от момента на освобождаването им се били заплели в нови заговори. На втория процес отново признаха всичките си стари престъпления и цяла серия нови. Екзекутираха ги, а съдбата им бе описана в учебниците по история на партията като предупреждение за идните поколения. Пет години по-късно, през 1973-а, Уинстън разгръщаше купчинка документи, които току-що бяха паднали от пневматичната тръба на бюрото му, когато се натъкна на листче хартия, очевидно пъхнато помежду им, а после забравено. Още щом го разгърна, осъзна значението му. Беше половин страница, откъсната от брой на „Таймс“ отпреди десетина години — горната половина от страницата с датата — и на нея фотография на делегати на някакъв партиен форум в Ню Йорк. На видно място в средата на групата бяха Джоунс, Ааронсон и Ръдърфорд. За грешка и дума не можеше да става, пък и имената им бяха изписани отдолу.
Работата беше там, че и на двата процеса тримата бяха признали, че на същата дата са били на евразийска земя. От тайно летище в Канада излетели за среща някъде в Сибир и там разговаряли с членове на генералния щаб на Евразия, като им предали важни военни тайни. Датата се беше врязала в паметта на Уинстън, защото беше денят на лятното слънцестояние, но това беше документирано и на много други места. Имаше само едно възможно заключение: самопризнанията бяха лъжливи.
Разбира се, това не беше никакво откритие. Още тогава Уинстън не се заблуждаваше, че хората, пометени от чистките, действително са извършили престъпленията, в които ги обвиняват. Но това беше конкретно доказателство, това беше къс от заличеното минало, като кост на изкопаемо, попаднала в друг пласт и разрушила цяла геологическа теория. Стигаше, за да се взриви партията, само да можеше по някакъв начин да се публикува и да се обясни значението му.
През цялото това време нито за миг не спря да работи. Още щом видя снимката и разбра какво представлява, той я закри под друг лист хартия. Добре че, когато разгърна документите, тя беше обърната наопаки към телекрана.
Взе на коляно тефтера и дръпна стола си колкото се може по-далеч от телекрана. Не беше трудно да запази безизразно лицето си, дори дишането можеше да се контролира без усилие: но не можеше да контролира биенето на сърцето си, а телекранът беше достатъчно чувствителен, за да го улови. Прецени, че десет минути са достатъчни, като през цялото време го измъчваше страхът да не би някоя непредвидена случайност — например внезапно течение, което да разпилее книжата по бюрото му да го издаде. После, без да я открива, пусна снимката в дупката на паметта заедно с няколко други ненужни листа. Навярно за минута-две се е превърнала в пепел.
Това беше преди десет-единайсет години. Днес сигурно би запазил снимката. Любопитно беше как фактът, че я е държал между пръстите си, му се струваше важен дори сега, когато самата снимка, както и събитието, което отразяваше, бяха само спомен. Дали контролът на партията над миналото не отслабваше, почуди се той, само защото свидетелство, което вече не съществуваше, някога бе съществувало?
Но днес, дори да предположим, че по някакъв начин снимката може да бъде възстановена от пепелта, тя няма да бъде свидетелство. Още когато бе попаднала при него, Океания вече не воюваше с Евразия, което означаваше, че тримата покойници са предали страната си на агенти на Изтазия. А оттогава бяха станали и други основни промени — две или три, вече не помнеше колко. Много вероятно признанията да са били многократно пренаписвани, докато истинските факти и дати са загубили напълно смисъла си. Миналото не само се променяше, то се променяше постоянно. За него най-непоносимо бе съзнанието, че така и не проумя ясно защо беше извършена тази невероятна измама. Непосредствените преимущества от фалшифицирането на миналото бяха очевидни, но основната причина оставаше неизяснена. Взе отново писалката си и написа:
Разбирам КАК; и не разбирам ЗАЩО.
Почуди се, както и друг път се бе чудил, дали е с всичкия си. Навярно да си луд означава да си в малцинство от един човек. Някога признак на лудост е било да вярваш, че земята се върти около слънцето; днес — да вярваш, че миналото е непроменимо. Може би единствен той вярваше в това, а щом като беше единствен, значи беше луд. Но не мисълта, че е луд, го тревожеше; най-страшното беше, че може би не бе прав.
Взе учебника по история за деца и погледна портрета на Големия брат, с който започваше книгата. Очите хипнотично се впиваха в неговите. Сякаш някаква огромна сила те притиска — нещо прониква в черепа ти, разрушава мозъка ти, кара те от страх да се откажеш от убежденията си, едва ли не да се отречеш от възприятията на сетивата си. Накрая партията ще обяви, че две и две правят пет, и ти ще трябва да го повярваш. Рано или късно тя неизбежно щеше да го направи: изискваше го логиката на позицията й. Философията й негласно отричаше не само правотата на опита, но самото съществуване на реалния свят. Здравият разум беше ерес на ересите. И ужасяващото беше не че ще те убият, защото не мислиш като всички, а че може би те са прави. В края на краищата откъде знаем, че две и две прави четири? Или, че съществува земното притегляне? Или, че миналото е непроменимо? Щом като и миналото, и реалният свят съществуват само в съзнанието, а самото съзнание подлежи на контрол — тогава какво?
Но не! Изведнъж, сякаш от само себе си, смелостта му се възроди. Без очевидна връзка в съзнанието му изплува лицето на О’Брайън. Дори с по-голяма сигурност отпреди сега той знаеше, че О’Брайън е на негова страна. Той пишеше дневника си за О’Брайън — О’Брайън: едно безкрайно писмо, което никой нямаше да прочете; то обаче беше адресирано до конкретен човек и това определяше тона му.
Партията учеше да се отричат възприятията на зрението и слуха. Това беше нейната окончателна и най-съществена повеля. Сърцето му се сви, като си помисли за огромната сила, изправена срещу него, за лекотата, с която всеки партиен интелигент би го опровергал в спор, за коварните аргументи, които той не би могъл да разбере, още по-малко да обори. И все пак той беше правият! Те не бяха прави, прав беше той. Очевидното, азбучното и вярното трябва да бъдат защитени. Баналното е вярно, не го забравяй! Материалният свят съществува, законите му са вечни. Камъните са твърди, водата е мокра, свободните тела падат към центъра на земята. С чувството, че говори на О’Брайън и същевременно формулира важна аксиома, той написа:
Свобода е свободата да кажеш, че две и две правят четири. Приеме ли се това за дадено, оттук следва всичко останало.