Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Nineteen Eighty-Four, 1949 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Лидия Божилова, 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Алтернативна история
- Антиутопия
- Екзистенциален роман
- Интелектуален (експериментален) роман
- Научна фантастика
- Социална фантастика
- Съвременен роман (XX век)
- Философска фантастика
- Характеристика
-
- XX век
- Европейска литература
- Екранизирано
- Линеен сюжет с отклонения
- Четиво за възрастни
- Човек и бунт
- Оценка
- 5,5 (× 369 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Victor (2004)
- Допълнителна корекция
- Диан Жон (2012)
- Източник
- bezmonitor.com (през sfbg.us)
Издание:
1984 [ХИЛЯДА ДЕВЕТСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА]. 1989. Изд. Профиздат. Ромна. Превод: [от англ.] [1984 / George ORWELL]. Формат: 20 см. Страници: 302. Цена: без сведение.
История
- — Корекция
- — Отделяне на предговора и послеслова като самостоятелни произведения
- — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
- — Оправяне на няколко технически грешки от slacker
- — Добавяне
- — Корекция
Статия
По-долу е показана статията за 1984 (книга) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Тази статия е за романа. За годината вижте 1984.
| 1984 | |
| Nineteen Eighty-Four | |
 Изображение на Министерството на истината (Миниправ по новговор) | |
| Автор | Джордж Оруел |
|---|---|
| Създаване | 1948 г. Великобритания |
| Първо издание | 8 юни 1949 г. Англия |
| Издателство | Secker and Warburg |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | политическа и социална фантастика |
| Вид | 326 страници |
| Начало | It was a bright cold day in April, and the clocks were striking thirteen. |
| Край | But it was all right, everything was all right, the struggle was finished. He had won the victory over himself. He loved Big Brother. |
| 1984 в Общомедия | |
1984 (на английски: Nineteen Eighty-Four) е антиутопичен политически роман, написан от британския писател Джордж Оруел през 1948 г. като противопоставяне на тоталитаризма. Книгата е публикувана за първи път на 8 юни 1949 г.[1] в Лондон. Името на романа в оригинал е „Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта“ (Nineteen Eighty-Four). Романът е ситуиран в Първа писта (Airstrip One), част от супер държавата Океания, в която тече вечна война, има вездесъщ държавен контрол и публична манипулация. Супер държавата е под диктатурата на политически режим, наречен „английски социализъм“, съкратен до „ангсоц“ на новговор – език, създаден от правителството. Супердържавата е под контрола на привилегирования елит на Вътрешната партия, която преследва индивидуализма и независимото мислене като „мисловна престъпност“, преследвана от Полицията на мисълта. Романът е дистопична научна фантастика. Много от темите и концепциите от книгата са останали като нарицателни в културата, например идеята за новговор, Стая 101 и Големия брат. Популяризира се прилагателното „оруелов“, което описва официалната измама, тайното наблюдение и манипулацията. През 2005 г. романът е избран от списание Тайм за един от 100-те най-добри романи на английски език от 1923 г. до 2005 г.[2] В класацията от 1998 г. на Modern Library на 100-те най-добри романи той достига 13-о място по редакторска преценка и 6-о по мнение на читателите[3] През 2003, е класиран на 8-о място в анкетата на Би Би Си The Big Read.[4].
История
Джордж Оруел пише своя роман, провокиран от разделянето на света на „Зони на влияние“, определени на Техеранската конференция. Пише романа в продължение на три години, като живее предимно на шотландския остров Джура, вече тежко болен от туберкулоза. На 4 декември 1948 г. той изпраща финалния ръкопис и на 8 юни 1949 г. романът е публикуван. До 1989 г. книгата е преведена на шестдесет и пет езика, повече от всеки друг роман на английски език по това време. Измисленият от Оруел език новговор осмива лицемерието и укриването на истината от страна на държавата:
- „Министерството на любовта“ всъщност ръководи изтезанията и промиването на мозъци;
- „Министерството на изобилието“ наблюдава недостига и купонната система;
- „Министерството на мира“ ръководи войната и пропагандира жестокостта;
- „Министерството на истината“ ръководи пропагандата и историческия ревизионизъм.
Едно от ранните заглавия на романа е „Последният човек в Европа“ (на английски: The last man in Europe), но в писмо от 22 октомври 1948 г. до издателя си Фредерик Уорбърг, писано осем месеца преди публикуването, Оруел пише за колебанието си между него и „Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта“. Издателят препоръчва по-комерсиално заглавие. Много по-късно в романа си „1985 г.“ (1978 г.) Антъни Бърджес предполага, че Оруел, разочарован от началото на Студената война (1945 – 1991 г.), е възнамерявал да кръсти книгата „1948“. Уводът на „Penguin Books Modern Classics“ съобщава, че Оруел първоначално залага действието на романа през 1980 г., но по-късно измества датата на 1982 г., а след това на 1984.
Крайното заглавие също е пермутация на 1948 г., годината на завършване. През цялата си история, книгата е била обект на спорове, точно както други антиутопични книги като „Ние“ на Евгений Замятин и „451 по Фаренхайт“ от Рей Бредбъри. Откриват се множество прилики на романа на Оруел с този на Замятин, като безспорно руската класика е повлияла Оруел.
Светът на „1984“
Всичко в супер държавата Океания се наблюдава от Големия брат, към когото има култ към личността. Той е лидерът на партията, която реално не съществува. Партията не се интересува от нищо друго, освен от абсолютната власт. Главният герой на романа Уинстън Смит е член на Външната партия, който работи за Министерството на истината и отговаря за пропагандата. Неговата работа е да пренаписва минали статии от вестниците така, че да отговарят на партийната линия. Голяма част от това министерство се занимава с унищожаването на документи, които не са редактирани. Поради тази причина не съществува никаква съпротива срещу официално изказаната от Партията позиция. Смит е усърден и умел работник, но тайно мрази Партията и мечтае за бунт срещу Големия брат.
Сюжетът на книгата е ситуиран в Океания, една от трите супер държави в света след Глобалната война. Големи плакати на Големия брат са из цялата страна, невъзможни са изключването на множеството екрани, които непрекъснато бълват информация за „просперитета“ и военните действия, които води Океания. Има три обществени прослойки:
- Висшата класа на Вътрешната партия, която е 2% от населението;
- Средната класа на Външната партия, която е 13% от населението;
- Ниската класа – пролетариат – която е 85 % от населението и представлява работническата класа.
Историята на главния герой започва на 4 април 1984 г. Въпреки това, самият той не е убеден в истинността на датата, предвид факта, че професионално променя всякакви дати, факти и новини. В книгата на основния лидер на Съпротивата Емануил Голдщайн се разкрива, че след Втората световна война, Обединеното кралство попада в гражданска война и е погълнато от една от супер държавите – Океания. Едновременно с това СССР завладява континентална Европа и обособява втората супердържава – Евразия. Източноазия е третата супер държава, която обхваща регионите на Източна и Югоизточна Азия. Трите супердържави водят непрекъсната война помежду си. Информацията с коя от тях се бие Океания непрекъснато се променя, фактите се заличават и заменят с други.
Властта е строго разпределена. Съществуват следните министерства:
- Министерство на мира – занимава се с войната и военните действия;
- Министерство на истината – занимава се с новини, забавление, образование и изкуство – изцяло пропагандни;
- Министерство на изобилието – занимава се с икономически афери (купонна система и гладуване);
- Министерство на любовта – занимава се със закона и реда, както и с мъчения и промиване на мозъци.
Преводи на български
Първият български превод на „1984“ е направен в Лондон от Петър Увалиев, който го адаптира за радиотеатър. Драматизацията е излъчена в цяла поредица от 15 епизода по българската емисия на радио Би Би Си през пролетта и лятото на 1984 година. Поради липса на български артисти във Великобритания ролите се изпълняват от почти всички журналисти и автори, работещи по това време в българската редакция на радиото: Димитър Димитров, Люси Ню, Павлина Джоунс, Ани Арнолд и др.[5]
Авторка на най-известния български превод на „1984“ (1989) е Лидия Йорданова Божилова-Аройо, по-късно зам.-директорка на българската секция на Би Би Си, майка на британската музикантка Мира Аройо.
- Издание от 1989 г. в София на „Профиздат“ (с предговор „«1984» през 1989“ от Ивайло Дичев, без ISBN).
- Издание от 2004 г. в София на „Panorama.bg“ (с предговор „Защо Oруел е актуален и през 2004-та!“ от Волен Сидеров, ISBN 954-90922-0-8, недепозирано в НБКМ).
- Издание от 2005 г. без място на „Mediasat“ (поредица „Златна колекция XX век: Изборът на „Дневен Труд“ и „24 часа““, ISBN 84-9819-410-5).
- Издание от 2006 г. в София на „Панорама“ (с предговор от Волен Сидеров, ISBN 954-91538-1-9, недепозирано в НБКМ).
- Издание от 2009 г. в София на „Панорама груп“ (с предговор „Защо Oруел е актуален и през 2004-та!“ от Волен Сидеров, без ISBN, баркод 9789549092202, недепозирано в НБКМ).
- Издание от 2009 г. в София на „Фама“ (заедно с „Фермата на животните“, ISBN 978-954-597-352-9, недепозирано в НБКМ).
- Издание от 2016 г. в София на „Фама“ (ISBN 978-954-597-514-1, недепозирано в НБКМ).
- Издание от 2016 г. в София на „Фама“ (заедно с „Фермата на животните“, ISBN 978-954-597-515-8, недепозирано в НБКМ).
В превода на Лидия Божилова също се забелязват някои, вече по-незначителни съкращения. Например, относно съпругата на Уинстън Смит е изпуснато сравнението на Оруел, че тя приличала на „the human sound-track“ (човешки звукозапис), което находчиво е пресътворено в руския превод на Виктор Петрович Голышев като ходещ грамофон (ходячий граммофон)[6].
През 2002 г. издателство „Жар птица“ пуска превод на „1984“, подписан от Димитрина Стойкова-Робъртсън (вероятно псевдоним). Освен множеството печатни грешки, всъщност се разпознава развалена преработка на превода на Лидия Божилова. Например: „Партията се опитваше да унищожи сексуалния инстинкт или ако не можеше да го унищожи, да го изврати и омърси. Не знаеше защо е така, но му се струваше, че е в реда на нещата. Що се отнася до жените, усилията на партията в общи линии се увенчаваха с успех“ (Божилова). „Партията се опитваше да унищожи сексуалния инстинкт или ако не можеше да го унищожи, да го изврати и осмърди. Не знаеше защо е така, но му се струваше, че е в реда на нещата. Пон що се отнасяше до жените, усилията на партията в общи линии се увенчаваха с успех“ (Стойкова-Робъртсън).
Вижте също
Източници
- ↑ Charles' George Orwell Links // Архивиран от оригинала на 2011-07-18. Посетен на 2010-06-08.
- ↑ Lev Grossman; Lacayo, Richard (6 October 2005). "All-Time 100 Novels. 1984 (1949), by George Orwell". Time. ISSN 0040-781X. Retrieved 19 October 2012
- ↑ "100 Best Novels". Modern Library. Retrieved 19 October 2012
- ↑ "The Big Read". BBC. April 2003. Retrieved 19 October 2012
- ↑ Запис на глава 10 от драматизацията на първия превод на български на романа, излъчена през лятото на 1984 година в рамките на българската емисия на радио Би Би Си
- ↑ Full text of ""1984" и эссе разных лет" // archive.org. Посетен на 21 юни 2022. (на руски)
Външни препратки
- – 1984 „1984“ на сайта
„Моята библиотека“
2
Уинстън вървеше предпазливо по изпъстрения със светлини и сенки междуселски път, като стъпваше в езерца от злато там, където клоните бяха по-редки и пропускаха слънчевата светлина. Под дърветата вляво от него земята беше посиняла от камбанки. Въздухът милваше кожата му. Беше втори май. Някъде от по-навътре, от сърцето на горичката, се носеше жужене на гривяци.
Беше подранил. Пътуването мина без затруднения, а момичето очевидно беше толкова опитно, че той се страхуваше по-малко от друг път. Явно можеше да й се довери, че е избрала сигурно място. По принцип не можеше да се смята, че извън Лондон е по-безопасно, отколкото в града. Телекрани, разбира се, нямаше, но скрити микрофони можеха да уловят гласа ти и после по него да те разпознаят; пък и не беше лесно да пътуваш сам, без да привлечеш внимание. За разстояния под сто километра не беше необходимо да заверяваш паспорта си, но понякога край гарите се навъртаха патрули, които преглеждаха документите на всеки партиен член и задаваха неудобни въпроси. Този път обаче не се появиха никакви патрули и щом излезе от гарата, озъртайки се предпазливо назад, той се увери, че никой не го следи. Влакът беше пълен с проли в празнично настроение поради топлото време. Купето с дървени седалки, в което се настани, беше претъпкано от едно многочислено семейство — от беззъбата прабаба до едномесечното бебе, — тръгнали да прекарат следобеда с „роднини“ от провинцията и, както непринудено обясниха на Уинстън, да се снабдят с малко масло на черно.
Селският път се разшири, а след минута той излезе на пътеката, за която тя му бе казала: бе утъпкана от добитък и се губеше в храсталака. Часовник нямаше, но надали беше петнайсет часа. Под краката му имаше толкова много камбанки, че беше невъзможно да не ги настъпи. Наведе се и започна да ги бере, отчасти за да убие времето, отчасти с неопределеното желание да поднесе букет на момичето, когато се срещнат. Беше набрал голям букет и вдишваше неговия слаб сладникав аромат, когато звук зад гърба му го накара да изтръпне — под нечии стъпки ясно пропукаха клонки.
Продължи да бере камбанките. В случая това бе най-доброто. Може би беше момичето, а може би все пак го бяха проследили. Да се огледа би означавало, че е гузен. Откъсна още една камбанка. Нечия ръка докосна леко рамото му.
Вдигна поглед. Беше момичето. Тя кимна с глава, очевидно като предупреждение да мълчи, после разтвори храстите и бързо тръгна по тясната пътечка към горичката. Навярно и друг път беше идвала тук, защото като по навик заобикаляше мочурливите места. Уинстън я последва с цветята в ръка. Първото му чувство бе на облекчение, но докато наблюдаваше движенията на силното и стройно тяло пред себе си, с червения колан, стегнат толкова, че да подчертава извивката на хълбоците, го завладя усещането за собствената му малоценност. Дори сега му се струваше съвсем вероятно, ако се обърне и го види, тя да се отдръпне от него. Свежестта на въздуха и зеленината на листата го обезсърчаваха. Още по пътя от гарата майското слънце го накара да се почувства мръсен и посърнал, стайно същество с пори, попили саждите и прахоляка на Лондон. Хрумна му, че досега не го бе виждала на дневна светлина и на открито. Стигнаха до поваленото дърво, за което му беше споменала. Момичето го прескочи и разтвори храстите, макар че в тях не личеше да има пролука. Като я последва, Уинстън видя, че са се озовали на естествена полянка: малка тревиста могилка, заобиколена с високи фиданки, които напълно я скриваха. Момичето спря и се обърна.
— Пристигнахме — каза тя.
Гледаше я от няколко крачки разстояние. Засега не се осмеляваше да я доближи.
— Не исках да говоря на пътя — продължи тя, — да не би да има скрит микрофон. Не вярвам да има, но човек никога не знае. Все някоя свиня може да познае гласа ти. Тук сме добре.
Уинстън още не можеше да събере смелост да я доближи.
— Добре ли сме тук? — повтори глупаво той.
— Да. Виж дърветата — бяха млади ясени, изсечени преди време и после отново изникнали, като гора от върлини, не по-дебели от човешка китка. — Няма къде да се скрие микрофон. Освен това съм идвала тук и друг път.
Опитваха се да поведат разговор. Вече беше успял да се приближи до нея. Тя стоеше пред него съвсем изправена, с някаква иронична усмивка, сякаш се чудеше защо се бави. Камбанките се бяха посипали по земята. Паднаха като от само себе си. Той взе ръката й.
— Ще повярваш ли — обади се той, — че до този миг не знаех какъв цвят са очите ти? — забеляза, че са кафяви, светлокафяви с тъмни ресници. — Като ме гледаш сега, поносим ли ти се струвам?
— Да, съвсем.
— На трийсет и девет години съм. Имам съпруга, от която не мога да се отърва. Имам разширени вени. Имам пет изкуствени зъба.
— Изобщо не ме интересува — каза момичето.
В следващия миг, трудно беше да се каже по чия инициатива, тя беше в прегръдките му. Отначало не усещаше нищо, просто не вярваше на сетивата си. Младото тяло се притискаше към неговото, гъстата тъмна коса покриваше лицето му и да — тя наистина беше вдигнала лице и той целуваше широката червена уста. Беше обвила с ръце врата му, наричаше го мили, скъпи, любими. Той я дръпна на земята, без тя изобщо да се съпротивлява — можеше да прави с нея каквото пожелае. Истината беше обаче, че не усещаше нищо освен физическия допир. Изпълваше го недоверчивост и гордост. Радваше се на това, което ставаше, но не изпитваше никакво плътско желание. Всичко ставаше прекалено бързо, плашеха го младостта и хубостта й, прекалено много беше свикнал да живее без жени — не знаеше точната причина. Момичето се изправи и извади камбанка от косите си. Седна срещу него, като обви кръста му с ръка.
— Нищо, мили. Няма защо да бързаме. Пред нас е целият следобед. Нали е чудесно това скривалище? Открих го, когато се загубих на един колективен излет. Ако някой идва насам, ще го чуеш от сто метра.
— Как се казваш? — попита Уинстън.
— Джулия. Аз знам ти как се казваш. Ти си Уинстън — Уинстън Смит.
— Как разбра?
— Май повече ме бива да разбирам нещата от тебе, мили. Кажи ми какво мислеше за мен, преди да ти дам бележката онзи ден?
— От пръв поглед те намразих — каза той. — Исках да те изнасиля и после да те убия. Преди две седмици сериозно си мислех да ти разбия главата с камък. Ако искаш да знаеш, въобразявах си, че работиш за Полицията на мисълта.
Момичето се разсмя от удоволствие, очевидно приемайки това като комплимент за отличното си превъплъщение.
— Чак пък за Полицията на мисълта! Нима наистина го мислеше?
— Е, може би не точно това. Просто защото така изглеждаш, просто защото си млада и жизнена, и здрава, нали разбираш, мислех, че навярно…
— Мислеше, че съм примерен член на партията. Чиста в помислите и в делата си. Знамена, паради, лозунги, тренировки, колективни излети и всичко останало. И смяташе, че ако имах и най-малката възможност, щях да те разоблича като мислопрестъпник и да те предам, за да те убият?
— Да, нещо подобно. Та нали има много такива момичета.
— От тази проклетия идва всичко — каза тя, като дръпна червения колан на Младежкия антисекссъюз и го захвърли в храсталака. После, сякаш като докосна талията си, се сети за нещо, тя бръкна в джоба на комбинезона си и извади малка таблетка шоколад. Разчупи я на две и подаде едното парче на Уинстън. Още преди да го вземе, той позна по мириса, че това съвсем не беше обикновен шоколад. Беше тъмен и лъскав, увит в сребърна хартия. Шоколадът обикновено беше кафяв, без блясък, ронлив и вкусът му напомняше, доколкото можеше да се опише, дима от запалени боклуци. Но някога беше вкусвал шоколад като парчето, което тя му даде. Първият полъх от аромата му събуди някакъв спомен, ярък и смущаващ, който обаче не можа да улови.
— Как се снабди с него? — попита той.
— На черно — отвърна тя нехайно. — Всъщност наглед съм точно като онези момичета. Бива ме в колективните занимания. Бях отряден ръководител на Разузнавачите. Три вечери седмично работя доброволно за Младежкия антисекссъюз. С часове съм разлепвала проклетите им дивотии из цял Лондон. На паради всеки път нося знаме. Винаги изглеждам весела и никога от нищо не бягам. Не се дели от тълпата, ето това казвам аз. Само така ще си в безопасност.
Първото късче шоколад се беше разтопило върху езика на Уинстън. Вкусът беше чудесен. Но някъде в подсъзнанието му все още се въртеше онзи спомен, някакво силно усещане, което не можеше точно да определи, като предмет, видян с крайчеца на окото. Прогони го, съзнавайки, че е спомен за постъпка, която би искал да поправи, а не може.
— Толкова си млада — каза той. — С десет или, петнайсет години си по-млада. Какво те е привлякло в мъж като мен?
— Нещо в лицето ти. Реших да рискувам. Веднага познавам кои хора не са от тях. Щом те видях, разбрах, че си срещу тях.
Тях очевидно означаваше партията и преди всичко Партядрото, за което тя говореше с открита жлъч и караше Уинстън да се чувства неловко, макар да знаеше, че тук са в безопасност, ако изобщо някъде можеха да бъдат в безопасност. Изненадваше го грубият й език. Не бе прието партийните членове да псуват и самият Уинстън псуваше много рядко, поне на глас. Джулия обаче, изглежда, не беше в състояние да спомене партията и особено Партядрото, без да употреби някоя от думите, които се срещат изписани с тебешир по мръсните крайни улички. Това не го отвращаваше. То бе просто израз на бунта й срещу партията и всичко, свързано с нея, затова му се струваше някак естествено и здравословно, като кихането на кон от прогнило сено. Бяха излезли от полянката и отново се разхождаха под пъстрата сянка, прегърнати през кръста там, където беше достатъчно широко, за да вървят един до друг. Забеляза колко по-гъвкава изглежда талията й без колана. Разговаряха само шепнешком. Извън полянката, каза Джулия, било по-добре да не говорят. Скоро стигнаха края на малката горичка. Тя му даде знак да спре.
— Не излизай на открито. Може да има някой наблизо. Зад клоните сме на сигурно място.
Стояха в сянката на един лещак. Слънчевата светлина се процеждаше през безбройните листа и все още сгряваше лицата им. Уинстън погледна към полето и се сепна, защото му се стори някак познато. Виждал го бе и по-рано. Старо, проядено от зайци пасбище с къртичини тук-там, през което лъкатушеше пътечка. В оределия храсталак от другата страна на полето вятърът леко полюшваше клоните на брястовете и листата им се поклащаха на талази като косата на жена. Нямаше ли някъде наблизо, но извън погледа поточе в чиито бистри вирчета плуват кленове?
— Нямаше ли някъде наблизо поточе? — прошепна той.
— Точно така, има. Всъщност в края на следващото поле. Там има риби, големи риби. Виждат се как плуват във вирчетата под върбите и въртят опашки.
— Това е Благословената страна… почти — прошепна той.
— Благословената страна?
— Ами… Нищо определено. Пейзаж, който понякога сънувам.
— Виж! — прошепна Джулия.
На не повече от пет метра от тях, почти на равнището на очите им, на едно клонче беше кацнал дрозд. Навярно не ги беше видял. Той беше на слънце, а те в сянка. Разтвори крила и после внимателно ги прибра, сгуши главичка за миг, сякаш правеше поклон на слънцето, и заизлива песента си. В следобедната тишина звукът отекна изумително силно. Очаровани, Уинстън и Джулия се притиснаха един към друг. Минутите минаваха, а песента се лееше с изненадващи вариации, без нито веднъж да се повтори, едва ли не сякаш птицата се перчеше с виртуозността си. От време на време спираше за миг, разперваше крила, после издуваше пъстрата си гръд и отново запяваше. Уинстън я наблюдаваше със смътно благоговение. За кого, за какво пееше птицата? Нито другар, нито съперник имаше наблизо. Какво я караше, кацнала в края на самотната горичка, да излива песента си в пустотата? Почуди се дали все пак някъде наоколо няма скрит микрофон. С Джулия разговаряха шепнешком и той не би могъл да улови думите им, но щеше да улови песента на дрозда. Навярно на другия край на жицата някакъв дребен бръмбаровиден мъж внимателно слушаше — слушаше това. Но постепенно несекващата мелодия прогони всякакви мисли от главата му. Сякаш го обливаше течност, която се смесваше с процеждащата се през листата слънчева светлина. Престана да мисли, само чувстваше. Талията на момичето, обвита от ръката му, беше мека и топла. Придърпа я към себе си така, че застанаха един срещу друг; тялото й сякаш се разтапяше в неговото. Навсякъде под ръцете му то се поддаваше като памук. Устите им се впиха една в друга; беше много по-различно от неловките целувки, които си бяха разменили преди малко. Като отдръпнаха лицата си, двамата въздъхнаха дълбоко. Птичката се изплаши и отлетя с пърхане.
Уинстън доближи устни до ухото й:
— Сега — прошепна той.
— Не тук — отвърна му и тя шепнешком. — Да се върнем в скривалището. Там е по-сигурно.
Настъпвайки от време на време клонки, те бързо се върнаха на полянката. Вече в кръга на фиданките тя, се обърна с лице към него. И двамата дишаха запъхтяно, но в ъгълчетата на устата й отново се бе появила усмивка. Погледа го за миг, после потърси ципа на комбинезона си. О, да — беше почти като в съня му! Почти толкова бързо, както си го бе представял, тя свали дрехите си и ги захвърли настрана с великолепен жест, който сякаш унищожаваше цяла една култура. Тялото й блестеше на слънцето. Но той не гледаше тялото й, в този момент очите му бяха приковани в луничавото лице с леката, дръзка усмивка. Коленичи пред нея и взе ръцете й в своите.
— Правила ли си го и друг път?
— Разбира се. Стотици пъти… добре де, поне десетки.
— С членове на партията?
— Винаги с членове на партията.
— С членове на Партядрото?
— Никога с тези свини. Много от тях обаче биха го направили, стига да имаха и най-малката възможност. Не са толкова благочестиви, на каквито се правят.
Сърцето му подскочи. Правила го бе десетки пъти: искаше му се да са били стотици, хиляди. Всичко, което понамирисваше на разложение, винаги го изпълваше с дива надежда. Кой знае, може би партията беше прогнила отвътре и нейният култ към усърдието и себеотрицанието бяха просто измама, прикриваща греховността й. Само ако можеше, с какво удоволствие би ги заразил всичките с проказа или сифилис! Каквото и да е — само и само да прогние, да отслабне, да се подрони! Дръпна я надолу, така че и двамата коленичиха лице в лице.
— Слушай. Колкото повече мъже си имала, толкова повече те обичам. Разбираш ли ме?
— Да, напълно.
— Мразя чистотата, мразя добродетелността! Не искам никъде и помен от добродетел. Искам всички да са покварени до мозъка на костите.
— О, тогава аз ти подхождам, мили. Покварена съм до мозъка на костите.
— Харесва ти да го правиш, нали? Нямам предвид само с мен: имам предвид изобщо.
— Обожавам го.
Ето това искаше да чуе. Не просто любов към един човек, а животински инстинкт, безогледно желание: тази сила ще разложи партията. Повали я на тревата сред камбанките. Този път не беше трудно. Постепенно дишането им се успокои и те се отпуснаха в приятна изнемога. Слънцето сякаш грееше по-силно. И на двамата им се приспа. Той се протегна към захвърления комбинезон и го придърпа върху нея. Заспаха почти веднага за около половин час.
Уинстън се събуди пръв. Седна и се вгледа в луничавото лице, все още потънало в сън върху дланта й. Ако не беше устата й, не можеше да се каже, че е красива. Отблизо се забелязваха бръчици около очите. Късата тъмна коса беше изключително гъста и мека. Сети се, че все още не знае фамилията и адреса й.
Младото силно тяло, безпомощно сега в съня си, събуди в него чувство на покровителствено състрадание. Но сега не изпитваше неосъзната нежност, както сред лещака, докато пееше дроздът. Дръпна настрана комбинезона и се вгледа в гладките бели слабини. Навремето, помисли си той, мъжът гледал женското тяло, чувствал, че го желае, и това било всичко. Но днес не можеш да изпитваш чиста любов или чиста страст. Нито едно чувство не беше чисто, защото всичко беше омърсено от страх и омраза. Прегръдката им беше битка, оргазмът — победа. Това беше удар по партията, ала беше политически акт.