Джордж Оруел
1984 (17)

9

Уинстън се беше размекнал като желе от умора. Желе беше точната дума. Хрумна му спонтанно. Тялото му сякаш беше не само меко, но и прозрачно като желе. Струваше му се, че ако вдигне ръка, през нея ще види светлината. Огромната работа бе изстискала от него всичката кръв и лимфа, оставяйки някаква немощна структура от нерви, кости и кожа. Усещанията изглеждаха пресилени. Комбинезонът тежеше на плещите му, паважът гъделичкаше стъпалата му, дори стискането и отпускането на ръката изискваше усилие, от което ставите му скърцаха.

През последните пет дни бе работил повече от деветдесет часа. Както и всички останали в министерството. Сега всичко бе свършило и той нямаше буквално никаква работа, никаква партийна работа, чак до следващата сутрин. Можеше да прекара шест часа в убежището и още девет в собственото си легло. В мекия слънчев следобед вървеше бавно по някаква мръсна улица към магазина на мистър Чарингтън, като с едно око следеше за патрули, безразсъдно уверен, че този следобед няма опасност някой да му попречи. На всяка крачка в коляното му се удряше тежкото куфарче, което носеше, и кожата по целия му крак изтръпваше. Вътре в него беше книгата, в негово владение вече от шест дни, която обаче още не бе отворил, нито погледнал.

На шестия ден от Седмицата на омразата, след парадите, речите, крясъците, песните, знамената, плакатите, филмите, восъчните фигури, непрекъснатото биене на барабаните, пищенето на тромпетите, тропота на маршируващите крака, скърцането на гъсеничните вериги на танковете, грохота на ескадрилите самолети, военните салюти — след шест такива дни, когато големият оргазъм вибрираше към кулминацията си и колективната омраза към Евразия бе стигнала до такова изстъпление, че успееше ли да се добере до двете хиляди евразийски военнопленници, които трябваше да бъдат обесени публично през последния ден на празниците, тълпата без съмнение щеше да ги разкъса на парчета — точно в този момент бе обявено, че Океания в края на краищата не воюва с Евразия. Океания воюва с Изтазия. Евразия е съюзник.

Естествено официално не бе признато, че е настъпила промяна. Просто съвсем внезапно и едновременно навсякъде стана известно, че врагът е Изтазия, а не Евразия. В този миг Уинстън беше на митинг на един от централните лондонски площади. Беше тъмно, белите лица и червените знамена изглеждаха зловещи в светлината на прожекторите. Площадът беше претъпкан с няколко хиляди души, включително група от около хиляда ученици с униформи на Разузнавачите. От покрита с червен плат трибуна оратор от Партядрото, дребен, мършав мъж с непропорционално дълги ръце и голям плешив череп, по който се вееха няколко проскубани кичура коса, отправяше тирадата си към тълпата. Дребната изкривена от злоба фигурка бе сграбчила дръжката на микрофона с една ръка, докато другата кокалеста ръка с огромна длан злокобно раздираше въздуха над главата му. Гласът му, с метално звучене от усилвателите, изстрелваше безкраен списък от зверства, кланета, изселвания, плячкосвания, изнасилвания, изтезания на пленници, бомбардировки на цивилни граждани, лъжлива пропаганда, подли агресии, нарушени договори. Беше почти невъзможно да го слушаш, без от самото начало да повярваш и после да пламнеш от гняв. На всеки няколко минути яростта на тълпата преливаше и гласът на оратора потъваше в дивия животински рев, който необуздано се надигаше от хиляди гърла. Най-юнашки крещяха учениците. Речта продължаваше вече може би двайсет минути, когато на трибуната се качи куриер и пъхна бележка в ръката на оратора. Той я разгъна и прочете, без да спре да говори. Нищо не се промени в тона и в поведението му, нито в съдържанието на речта му, но изведнъж имената станаха други. Без да бъде казана дума, вълна от разбиране разлюля тълпата. Океания воюваше с Изтазия! В следващия миг настъпи огромна суматоха. Всички знамена и плакати, с които беше украсен площадът, бяха неверни! На повече от половината бяха изобразени неподходящи лица. Това бе саботаж. Това бе дело на агентите на Голдщайн! Хаосът беше пълен — от стените се късаха плакати, знамената се раздираха и се тъпчеха с крака. Разузнавачите извършиха истински подвизи — покатериха се на покривите и нарязаха знаменцата, които се развяваха от комините. За две-три минути всичко свърши. Ораторът, все още сграбчил дръжката на микрофона, с приведени напред рамене, дращейки въздуха със свободната си ръка, продължаваше да говори. Минута по-късно тълпата отново надаваше животински викове на ярост. Омразата беше продължила точно както преди, само прицелът й бе сменен…

Припомняйки си станалото, сега Уинстън с изумление си даде сметка, че ораторът бе преминал от една тема на друга буквално по средата на изречението, не само без да направи пауза, но дори без да промени словореда. Но тогава други неща го занимаваха. Точно в най-голямата суматоха, докато се късаха плакатите, мъж, чието лице не видя, го потупа по рамото и му каза: „Извинете, мисля, че сте си изпуснали куфарчето.“ Той пое куфарчето разсеяно, без да продума. Знаеше, че ще минат дни, преди да има възможност да погледне съдържанието му. В момента, когато митингът свърши, той се запъти към Министерството на истината, въпреки че наближаваше двайсет и три часа. Всички служители на министерството, бяха направили същото. Заповедите, призоваващи ги към работните им места, които вече се разнасяха от телекраните, едва ли бяха необходими.

Океания беше във война с Изтазия: Океания винаги е била във война с Изтазия. Голяма част от политическата литература от последните пет години беше напълно остаряла. Всевъзможни съобщения и документи, вестници, книги, брошури, филми, звукозаписи, фотографии — всичко трябваше да бъде коригирано със светкавична скорост. Въпреки че не беше издадена никаква заповед, знаеше се, че ръководителите на отдела възнамеряват за една седмица да унищожат навсякъде всички свидетелства за войната с Евразия и за съюза с Изтазия. Работата беше непосилна, още повече че онова, което вършеха, не можеше да се назове с истинското му име. Всички в Архивния отдел работеха по осемнайсет часа в денонощието, като успяваха да дремнат само по три часа. От складовете извадиха дюшеци и ги постлаха из коридорите: прислужници от бюфета разнасяха с колички на колелца храната — сандвичи и кафе „Победа“. Преди да отиде да подремне, Уинстън всеки път се стараеше да свърши всичко и да остави бюрото си чисто и всеки път, когато допълзяваше обратно със залепнали очи и болки по цялото тяло, го намираше затрупано като от снежна лавина с нов поток книжни рула, погребали наполовина диктографа, прелели по пода, така че най-напред трябваше да ги подреди в що-годе спретната купчинка, за да има място да работи. Най-лошото бе, че работата в никакъв случай не бе само механична. Често беше достатъчно да се замени едно име с друго, но към всяка подробна информация трябваше да пристъпи с внимание и въображение. Изискваха се значителни географски познания дори само за да се прехвърли войната от единия край на света в другия.

На третия ден очите го боляха непоносимо и трябваше да бърше очилата си през няколко минути. Сякаш се бореше с някаква смазваща физическа задача, която имаше правото да отхвърли и въпреки това изпитваше невротичното желание да я изпълни. Доколкото имаше време да си спомни, не го безпокоеше фактът, че всяка дума, промърморена в диктографа, всяка дума, изписана с писалката, е предумишлена лъжа. Като всички останали в отдела той гореше в стремежа си фалшификацията да бъде съвършена. На сутринта на шестия ден потокът от рула намаля. Цял половин час нищо не падна от тръбата; после още едно руло, а след това нищо. Горе-долу по същото време работата навсякъде затихна. През целия отдел премина дълбока и сякаш тайна въздишка. Беше извършено велико дело, което никой никога не би могъл да спомене. Вече беше невъзможно човешко същество документирано да докаже, че войната с Евразия е била действителност. Точно в дванайсет часа неочаквано бе съобщено, че всички служители на министерството са свободни до следващата сутрин. Уинстън, все още с куфарчето с книгата в него, което държеше между краката си, докато работеше, и под тялото си, докато спеше, се прибра у дома, избръсна се и едва не заспа в банята, въпреки че водата беше почти хладна. С едва ли не сластолюбиво поскърцване в ставите той се изкачи по стълбите над магазина на мистър Чарингтън. Беше изморен, но вече не му се спеше. Отвори прозореца, запали малката мръсна нафтова печка и сложи канче с вода за кафето. Джулия щеше да дойде скоро; междувременно той имаше книгата. Настани се в изтърбушеното кресло и разкопча каишките на куфарчето.

Тежък черен том, нескопосано подвързан, без име или заглавие на корицата. Шрифтът също изглеждаше леко разкривен. Страниците бяха изтъркани по ъглите и лесно изпадаха, сякаш книгата беше преминала през много ръце. Надписът на титулната страница гласеше:

ЕМАНУЕЛ ГОЛДЩАЙН

ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА ОЛИГАРХИЧНИЯ КОЛЕКТИВИЗЪМ

Уинстън зачете:

Глава I

Невежеството е сила

През всички епохи, за които имаме писмени сведения, а вероятно още от края на неолита в света е имало три типа хора — висши, средни и низши. Делили са се по различен признак и са носили неизброимо много имена, а относителният им брой, както и съотношението им едни към други са се променяли с всяка епоха, но основната структура на обществото винаги е оставала същата. Дори след дълбоки катаклизми и привидно необратими поврати неизменно се е възстановявал същият модел, точно както жироскопът винаги се връща в изходно положение, независимо колко силно е бил тласнат в една или друга посока.

Целите на тези групи са напълно несъвместими…

Уинстън спря да чете, преди всичко за да оцени факта, че четеше на спокойствие и в безопасност. Беше сам: без телекран, без нечие ухо на ключалката, без нервния рефлекс да погледне през рамо или да покрие страницата с ръка. Топлият летен полъх галеше бузата му. Някъде отдалеч долитаха слабо детски викове, в самата стая нямаше никакъв звук освен наподобяващото жужене тиктакане на часовника. Настани се по-удобно в креслото и вдигна крака на решетката на камината. Това беше блаженство, беше рай. Изведнъж, както човек понякога прави с книга, от която знае, че ще прочита и препрочита всяка дума, той я отвори наслуки и попадна на глава III. Зачете:

Глава III

Войната е мир

Разделянето на света на три големи супер държави беше събитие, което можеше да бъде предвидено още в началото на двайсети век и наистина бе предвидено. С поглъщането на Европа от Русия и на Британската империя от Съединените щати две от трите съществуващи сили, Евразия и Океания, се появиха на сцената. Третата, Изтазия, се очерта като отделна единица едва след още едно десетилетие хаотични битки. На някои места границите между трите супердържави са спорни, а на други се менят в зависимост от прищевките на войната, но общо взето следват географския терен. Евразия обхваща цялата северна част на европейския и азиатския земен масив, от Португалия до Беринговия проток. Океания обхваща двете Америки, островите в Атлантическия океан, включително Британските, Австралазия и южната част на Африка. Изтазия, по-малка от другите и с по-променлива западна граница, обхваща Китай и страните на юг от него, Японските острови и голяма, но непостоянна част от Манджурия, Монголия и Тибет.

В една или друга комбинация тези три супердържави постоянно воюват и са воювали през последните двайсет и пет години. Войната обаче вече не е отчаяната унищожителна борба от първите десетилетия на двайсети век. Това са военни действия с ограничени цели между воюващи страни, които не са в състояние да се унищожат взаимно, нямат материална причина да се бият и не са разделени от съществени идеологически различия. Това не означава, че военните действия или отношението на масите към тях вече не са така кръвожадни или по-рицарски. Напротив, военната истерия е непрестанна и всеобща и такива деяния, като изнасилване, плячкосване, избиване на деца, поробване на цели народи и репресивни мерки срещу пленници, при които се стига дори до заливане с вряла вода и заравяне живи, се смятат за нормални, а когато се извършват от собствената страна, а не от вражеската — за похвални. Но във физически аспект във войната са въвлечени много малък брой хора, предимно висококвалифицирани специалисти, и се причиняват сравнително малко поражения. Военните действия, когато има такива, се водят по неопределените граници, за чието местоположение обикновеният човек може само да се досеща, или около плаващите крепости, които охраняват стратегически точки по морските пътища. В центровете на цивилизацията войната не означава нищо повече от постоянен недостиг на стоки от първа необходимост и случайно попадение на ракетни бомби, които взимат по няколко десетки жертви. На практика променила се е същността на войната. По-конкретно причините, поради които се водят войни, са разменили местата си по значение. Подбуди, само до известна степен присъстващи в големите войни от началото на двайсети век, сега са водещи, открито се признават и действията се планират и в съответствие с тях.

За да се разбере същността на сегашната война — защото въпреки прегрупирането, което става веднъж на няколко години, войната винаги е една и съща, — човек трябва на първо място да осъзнае, че е невъзможно тя да бъде решаваща. Нито една от супердържавите не може да бъде напълно покорена дори от другите две заедно. Прекалено са равностойни по сила, а естествените им укрепления са прекалено непревзимаеми. Евразия е защитена от огромните си земни пространства, Океания — от просторите на Атлантика и Пасифика, Изтазия — от плодовитостта и трудолюбието на населението си. Второ, в материален аспект вече няма за какво да се воюва. С установяването на самозадоволяващи се икономики, при които производството и потреблението са нагодени едно към друго, боричкането за пазари — главна причина за предишните войни, е прекратено, а съперничеството за суровини вече не е въпрос на живот и смърт. Така или иначе, всяка от трите супердържави е толкова огромна, че може да добие почти всички суровини, от които се нуждае, на собствената си територия. Колкото до непосредствената икономическа цел на войната, това е война за работна сила. Между границите на супердържавите — нито една от тях никога не го владее изцяло, лежи неправилен четириъгълник с върхове в Танжер, Бразавил, Даруин и Хонконг, където живее около една пета от населението на земята. Именно за господството над тези гъсто населени райони и за ледената покривка на Северния полюс се борят постоянно трите сили. На практика нито една от тях никога не контролира целия спорен район. Части от него постоянно минават от едни ръце в други и възможността да се заграби това или онова парче чрез неочаквана измяна диктува безкрайните преразпределения на силите.

Всички спорни територии съдържат ценни минерали, в някои от тях се отглеждат стратегически важни растения като каучук, който в северните страни може да се произвежда само чрез сравнително скъпи технологии. Но преди всичко те съдържат бездънни резерви на евтина работна ръка. Силата, която контролира Екваториална Африка или страните от Близкия изток, или Южна Индия, или Индонезийския архипелаг, разполага и с телата на десетки или стотици милиони зле платени и трудолюбиви кули. Жителите на тези райони, сведени повече или по-малко до положението на роби, постоянно преминават от завоевател към завоевател и се използват както въглищата или петрола, в надпреварата да се произведат повече оръжия, за да се превземе повече територия, за да се завладее повече работна ръка, за да се произведат повече оръжия, за да се завземе повече територия, и така нататък до безкрай. Трябва да се отбележи, че сраженията в действителност никога не излизат извън границите на спорните райони. Границите на Евразия се движат напред-назад между басейна на река Конго и северния бряг на Средиземно море; островите в Индийския и в Тихия океан постоянно се завладяват и презавладяват от Океания или от Изтазия; в Монголия разделителната линия между Евразия и Изтазия никога не е постоянна; около Северния полюс и трите сили претендират за огромни територии, които всъщност са предимно ненаселени и неизследвани. Но равновесието на силите винаги остава приблизително еднакво и територията в сърцето на всяка от супердържавите винаги е непокътната. Нещо повече, трудът на експлоатираните народи около екватора всъщност не е необходим за световната икономика. Те не добавят нищо към богатството на света, тъй като всичко, което произведат, се използва за войната, а целта на войната винаги е завоюването на по-добра позиция и започването на нова война. С труда си поробените народи позволяват да се ускорява темпото на непрекъснатата война. Но дори те да не съществуваха, структурата на обществото в света и процесът, чрез който тя се поддържа, нямаше съществено да се различават.

Основната цел на съвременната война (в съответствие с принципите на двумисълта тази цел едновременно се признава и не се признава от ръководните умове в Партядрото) е да се използват продуктите на машините, без да се повишава общото жизнено равнище. Още от края на деветнайсетия век проблемът какво да се прави с излишъка от стоки за широко потребление е тревожел индустриалното общество. Понастоящем, когато малцина човешки същества имат достатъчно храна, този проблем очевидно не е неотложен и може би не би станал такъв, дори и никакви изкуствено предизвикани процеси на разруха не са били задействани. В сравнение със света, който съществуваше преди 1914 година, и още повече в сравнение с въображаемото бъдеще, което хората от онзи период са очаквали, светът днес е голо, гладно, порутено място. В началото на двайсети век представата за бъдещото общество, невероятно богато, освободено от необходимостта да се трудиш, добре уредено и ефикасно — бляскав антисептичен свят от стъкло, стомана и снежнобял бетон — беше част от мисленето на почти всеки образован човек. Науката и технологиите се развиваха с изумителна бързина и беше естествено да се предполага, че така ще продължи и в бъдеще. Но това не стана — отчасти поради обедняването, причинено от дългата поредица войни и революции, отчасти защото научният и техническият прогрес зависят от емпиричния начин на мислене, който не може да просъществува в командно-административното общество. Като цяло светът е по-примитивен, отколкото преди петдесет години. Има напредък в някои изостанали по-рано области, изобретени са и различни апарати, неизменно свързани по някакъв начин с войната и полицейското следене, но експериментирането и изобретяването като цяло са прекратени, а опустошенията от атомната война през петдесетте години на двайсетия век никога не бяха напълно възстановени. Въпреки това опасностите, породени от машините, остават налице. От момента, когато се появи първата машина, за всички мислещи хора стана ясно, че необходимостта от робския човешки труд, и следователно до голяма степен от неравенството между хората, ще изчезне. Ако машините се използват по предназначението си, гладът, смазващият труд, мръсотията, неграмотността и болестите могат да бъдат изкоренени за няколко поколения. И наистина, без дори да се използват за такава цел, а едва ли не автоматично — чрез производството на блага, които от време на време няма как да не се разпределят — машините действително повишиха значително жизненото равнище на обикновения човек за период от около петдесет години в края на деветнайсети и началото на двайсети век.

Също така беше ясно обаче, че всеобщото увеличаване на благата заплашва със смърт — в известен смисъл дори вече беше смърт за йерархическото общество. В свят, където всеки има кратък работен ден, достатъчно храна, живее в къща с баня и хладилник и притежава кола или дори самолет, най-очевидната и вероятно най-съществената проява на неравенство вече ще е изчезнала. Станало веднъж всеобщо, богатството не може да е отличителна черта. Без съмнение, възможно е да си представим общество, в което богатството, в смисъл на лично притежание и луксозни вещи, ще бъде разпределено справедливо, тъй като властта ще остане в ръцете на малобройна, привилегирована каста. Но на практика такова общество не би могло да остане за дълго стабилно. Защото, ако всички еднакво се радват на свободно време и сигурност, преобладаващата маса човешки същества, които обикновено са затъпели от бедност, ще се образоват и ще се научат да мислят самостоятелно; а веднъж постигнали това, те рано или късно ще разберат, че привилегированото малцинство няма никаква функция, и ще го пометат. В края на краищата йерархическото общество може да съществува единствено върху основата на бедността и невежеството. Връщането към пасторалното минало, за което някои мислители от началото на двайсети век мечтаеха, не бе практическо решение. То влизаше в противоречие с тенденцията към механизация, станала едва ли не инстинктивна почти в целия свят; нещо повече, всяка страна, изоставаща в индустриалното си развитие, е безпомощна във военно отношение и непременно ще бъде управлявана пряко или непряко от по-напредналите си съперници.

Не беше задоволително и решението масите да се държат в бедност, като се ограничава производството на стоки. До голяма степен така бе в последната фаза на капитализма, някъде между 1920 и 1940 година. В много страни икономиката беше оставена в застой, земята не се обработваше, средствата за производство не нарастваха, на голяма част от населението се отказваше правото на труд, а полугладното им съществуване се поддържаше чрез държавна благотворителност. Но това също водеше до отслабване във военната област и тъй като наложените лишения бяха очевидно ненужни, съпротивата ставаше неизбежна. Проблемът беше как да се въртят колелата на промишлеността, без да се увеличава реалното богатство на света. Трябваше да се произвеждат стоки, но не биваше те да се разпределят. На практика единственият начин да се постигне това бе чрез непрестанна война.

Основната цел на войната е унищожаването не непременно на човешкия живот, а на продуктите на човешкия труд. Войната е начин да се разрушават или да се изпращат в стратосферата, или да се потапят в дълбините на океана материални средства, които иначе биха били използвани за прекалено повишаване на благосъстоянието на масите и оттук в последна сметка — за прекаленото им образование. Даже когато самите оръжия не се унищожават, тяхното производство все пак е подходящ начин да се изразходва работна сила, без да се създаде нещо, което може да се консумира. В една плаваща крепост например е вложен труд, с който биха били построени няколко стотици търговски кораба. Накрая тя се бракува като остаряла, без някога да е донесла някому полза, и с нови огромни разходи се строи друга плаваща крепост. По принцип военните разходи винаги се планират така, че да поглъщат всякакъв излишък, който може да остане след покриването на елементарните потребности на населението. На практика потребностите на населението винаги се подценяват, в резултат на което съществува хроничен дефицит на половината стоки от първа необходимост — на това обаче се гледа като на преимущество. Дори облагодетелстваните групи се държат умишлено почти на ръба на нищетата, защото общото състояние на недоимък увеличава значението на дребните привилегии и така усилва различията между групите. Според критериите от началото на двайсетия век дори членът на Партядрото води аскетичен и изнурителен живот. Въпреки това малкото лукс, на който той се радва — големия, добре обзаведен апартамент, фината тъкан на облеклото му, високото качество на неговата храна, питиета и тютюн — го поставя в различен свят от един член на Партпериферията, а членовете на Партпериферията се радват на подобни предимства в сравнение с най-бедните, потиснати маси, които наричаме „проли“. Социалната атмосфера е като в обсадена крепост, където притежанието на къс месо чертае границите между богатството и бедността. Същевременно съзнанието за състоянието на война и оттук на опасност, обуславя съсредоточаването на цялата власт в ръцете на малобройна каста, което изглежда естествено, неизбежно условие за оцеляване.

Войната, както ще видим по-нататък, не само осъществява необходимите разрушения, но ги осъществява по психологически приемлив начин. По принцип би било съвсем просто да се прахоса излишъкът от труд в световен мащаб чрез строежа на храмове и пирамиди, копаенето на дупки, последвано от запълването им, или дори произвеждането на огромно количество стоки, които след това да бъдат подпалени. Но това би осигурило само икономическата, не и емоционалната основа на йерархическото общество. Тук става въпрос не за духа на масите, чиито мироглед не е от значение, стига усърдно да се трудят, а за духа на самата партия. Дори от най-скромния партиен член се очаква да бъде компетентен, трудолюбив и в определени граници интелигентен, но също така той трябва да бъде леко верен и невеж фанатик, чиито основни чувства са страхът, омразата, низкопоклонничеството и необузданата екзалтация. С други думи, необходимо е той да притежава душевна нагласа, подходяща за състояние на война. Няма значение дали се води война или не и тъй като решаваща победа не е възможна, няма значение дали войната върви добре или зле. Необходимо е единствено да се поддържа състояние на война. Раздвоението на разума, което партията изисква от своите членове и което се постига по-лесно във военна атмосфера, вече е почти всеобщо и колкото по-високо в йерархията се отива; толкова по-отчетливо става то. Военната истерия и омразата към врага са най-силни именно в Партядрото. Често се налага в качеството си на администратор член на Партядрото да е осведомен, че това или онова съобщение за хода на войната е невярно, той може дори често да съзнава, че цялата война е лъжа и че или не се води, или се води в името на цели, напълно противоположни на обявените: но това знание лесно се неутрализира чрез практикуването на двумисъл. Междувременно нито един член на Партядрото дори за миг не се колебае в мистичната си вяра, че войната е действителна, неизбежно ще завърши с победа и Океания ще бъде неоспоримият господар на целия свят.

За всички членове на Партядрото вярата в предстоящата победа е въпрос на преданост. Победата трябва да бъде постигната или чрез постепенното завладяване на все по-големи територии, което да доведе до неоспоримо превъзходство, или чрез изобретяването на някакво ново и непобедимо оръжие. Научната работа за производство на нови видове оръжия продължава безспирно и е една от много малкото дейности, където изобретателният и теоретичният тип разум все още могат да намерят някакъв отдушник. В съвременна Океания науката в стария смисъл на думата почти не съществува. В новговор няма дума за наука. Емпиричният начин на мислене, на който се основаваха всички научни постижения от миналото, противоречи на фундаменталните принципи на ангсоц. А технологическият прогрес се смята за допустим само когато неговите продукти могат да бъдат използвани по някакъв начин за ограничаване на човешката свобода. Във всички полезни дейности светът или е застинал на едно място, или се връща назад. Нивите се обработват с рала, докато книгите се съчиняват от машини. По въпроси от жизнено важно значение обаче — с други думи, войната и полицейското следене — емпиричният подход все още се насърчава или поне се толерира. Двете цели на партията са да завземе цялата повърхност на земята и да унищожи веднъж завинаги всякаква възможност за самостоятелно мислене. Следователно два са големите проблеми, които партията се стреми да разреши. Единият е как да проникне против волята му в мислите на дадено човешко същество, а другият е как да се убият без предупреждение и за броени секунди неколкостотин милиона души. Доколкото научните изследвания продължават, това е техният главен предмет. Днешният учен е или нещо средно между психолог и инквизитор, който изучава с напълно нормална прецизност смисъла на изражението на лицето, жестовете, интонациите и изпробва въздействието на лекарства, шокова терапия, хипноза и физически мъчения за изтръгване на истината; или пък е химик, физик или биолог, посветил се на такива клонове на науката си, които са свързани с отнемането на човешкия живот. В огромните лаборатории на Министерството на мира и в опитните станции, скрити в бразилските джунгли, в австралийската пустиня или на неизвестни острови в Антарктика, научни колективи се трудят неуморно. Някои се занимават просто с планирането на придвижването, разполагането и снабдяването на войските при бъдещи войни; други изобретяват все по-големи ракетни бомби, все по-мощни експлозиви и все по-непробиваеми брони; трети получават нови и по-смъртоносни газове или разтворими отрови, които да могат да бъдат произвеждани в такива количества, че да унищожат растителността на цели континенти, или видове болестотворни бацили, неуязвими за каквито и да е антитела; четвърти се мъчат да конструират превозно средство, което да си проправя път под земята като подводница под водата, или самолет, независим от земни бази; пети изследват дори по-далечни възможности като фокусирането на слънчевите лъчи през обективи, издигнати на хиляди километри в космоса, или предизвикването на земетресения и приливни вълни чрез изпускането на топлината от земното ядро.

Никога обаче не се стига до осъществяването на нито един от тези проекти и никоя от трите супердържави някога е печелила съществена преднина в сравнение с останалите. Още по-забележително е, че трите сили вече притежават в лицето на атомната бомба много по-мощно оръжие, отколкото може да се изобрети в резултат на сегашните им изследвания. Макар по навик партията да твърди, че тя ги е изобретила, атомните бомби се появиха още през четирийсетте години, а за първи път бяха използвани в широк мащаб десет години по-късно. По това време стотици бомби бяха пуснати върху индустриални центрове предимно в европейската част на Русия, Западна Европа и Северна Америка. Последиците убедиха управниците и на трите държави, че още няколко атомни бомби ще сложат край на организираното общество и оттук на собствената им власт. Оттогава насам, въпреки че за официално споразумение не е ставало и дума, повече бомби не се пускат. И трите държави просто продължават да произвеждат атомни бомби и да ги складират за решаващия момент, който, всички те вярват, че рано или късно ще настъпи. Междувременно през последните трийсет-четирийсет години военното изкуство практически не се е развило. Вертолетите се използват по-често от преди, бомбардировачите са изместени почти изцяло от управляеми снаряди, а крехките, подвижни линейни кораби отстъпиха пред почти непотопяемите плаващи крепости — но иначе съществени изменения не настъпиха. Все още на въоръжение са танкове, подводници, торпили, картечници и дори ръчни гранати. И въпреки безкрайните кланета, за които се съобщава в печата и по телекрана, жестоките сражения от предишните войни, когато за няколко седмици често загиваха стотици хиляди, дори милиони хора, никога повече не са се повтаряли.

Нито една от трите супердържави не предприема маневри, които крият опасност от сериозно поражение. Мащабните операции обикновено са внезапно нападение срещу съюзник. Стратегията, която и трите сили прилагат, или се залъгват, че прилагат, е една и съща. Планът е следният: чрез комбинация от сражения, пазарлъци и навременни предателства да се осигури пръстен от бази около една или друга от съперничещите страни, след това да се сключи договор за приятелство със съперника и да се поддържат мирни отношения с него, докато се приспят подозренията му. През този период във всички стратегически точки да се съсредоточат ракети с ядрени заряди; накрая всички те да се изстрелят едновременно и последствията да са толкова разрушителни, че да бъде невъзможен никакъв ответен акт на възмездие. Тогава ще настъпи моментът да се сключи договор за приятелство с оставащата световна сила, като подготовка за ново нападение. Едва ли е необходимо да казвам, че този план е просто една неосъществима мечта. Още повече че не се водят никакви сражения, освен в спорните райони около екватора и полюса: никога не се предприема нахлуване в територията на врага. С това се обяснява фактът, че на някои места границите между супердържавите са произволни. Евразия например би могла лесно да завземе Британските острови, които географски са част от Европа, или пък Океания би могла да отдалечи границите си до Рейн или дори до Висла. Това обаче би нарушило принципа, към който се придържат трите страни, въпреки че той никога не е бил формулиран — за целостта на културите. Ако Океания завземе земите, които някога са били известни като Франция и Германия, ще й се наложи или да унищожи жителите им — непосилно трудна за физическо изпълнение задача, — или да асимилира население от около сто милиона души, което в технологическо отношение е приблизително на равнището на това в Океания. Този проблем засяга в еднаква степен и трите супердържави. За техните структури е абсолютно необходимо да не се допускат никакви контакти с чужденци, с изключение, до известна степен, на военнопленници или цветнокожи роби. Дори на официалния съюзник за момента винаги се гледа с най-голямо подозрение. Ако не се смятат военнопленниците, обикновеният гражданин на Океания никога не вижда гражданин на Евразия или на Изтазия, забранено му е да знае и чужди езици. Ако му се разрешат контакти с чужденци, той би открил, че те са подобни нему същества и че по-голямата част от онова, което са му говорили за тях, е лъжа. Затвореният свят, в който той живее, би бил разрушен и страхът, омразата и самодоволството, подхранващи духа му, може да се изпарят. Затова всички страни съзнават, че независимо колко често Персия, Египет, Ява или Цейлон преминават от едни ръце в други, основните граници не бива да се нарушават от нищо освен от бомби.

Зад всичко това се крие фактът, който никога не се споменава на глас, но тихомълком се признава и приема, че условията за живот в трите супердържави са твърде близки. Господстващата идеология в Океания се нарича ангсоц, в Евразия тя е необолшевизъм, а в Изтазия носи китайско име, което обикновено се превежда като смъртобоготворене, но навярно по-точен би бил израз като изличаване на личността. На гражданина на Океания е забранено да знае каквото и да било за принципите на другите две идеологии, но му е втълпено да ги отхвърля като варварско посегателство върху морала и здравия разум. Всъщност трите идеологии почти не се различават една от друга, а пък изградените върху тях обществени системи не се различават изобщо. Навсякъде срещаме същата пирамидална структура, същото преклонение пред полубожествения вожд, същата икономика, работеща от и за непрестанната война. Оттук следва, че трите супердържави не само не могат да се победят една друга, но и не биха имали полза от това. Напротив, докато се намират в състояние на война, те се крепят като три житни снопа. И както обикновено управляващите клики и на трите сили едновременно съзнават и не съзнават какво вършат. Те посвещават живота си на завладяването на света, но също така знаят, че е необходимо войната да продължава без край и без победа. Междувременно фактът, че няма никаква опасност от победа, създава условия за отричане на действителността, което е основната черта на ангсоц и на съперничещите му учения. Тук е нужно да повторим казаното по-горе: превръщайки се в постоянна, войната из основи промени характера си.

В миналото войната по определение беше нещо, което рано или късно свършва, обикновено с пълна победа или поражение. В миналото освен това войната бе едно от главните средства, чрез които човешките общества запазваха контакта си с физическата действителност. Всички управници от всички епохи са се опитвали да наложат на последователите си невярна представа за света, но те не са били в състояние да си позволят да насърчават някаква илюзия, която би подкопала военната им мощ. Доколкото поражението означаваше поробване или водеше до резултати, смятани обикновено за нежелателни, предохранителните мерки срещу него трябваше да бъдат сериозни. Фактите от действителността не можеха да се пренебрегват. Във философията, религията, етиката или политиката две и две може да са равни на пет, но когато се конструира пушка или самолет, те трябва да правят четири. Рано или късно некомпетентните нации биваха побеждавани, а борбата за компетентност е несъвместима с илюзиите. Нещо повече, за да си компетентен, е необходимо да се учиш от миналото, което означава да имаш доста ясна представа какво се е случило. Естествено вестниците и трудовете по история винаги са страдали от предубеденост и пристрастие, но фалшификациите, които се вършат днес, в миналото биха били невъзможни. Войната беше сигурна защита за здравия разум, а по отношение на управляващите класи тя вероятно беше най-важната от всички защитни средства. Докато войните можеха да се печелят или губят, нито една управляваща класа не можеше да бъде напълно безотговорна.

Но когато войната стана буквално вечна, тя престана да бъде опасна. Когато войната е вечна, понятието военна необходимост вече не съществува. Техническият прогрес може да спре и най-очевидните факти могат да бъдат отречени или пренебрегнати. Както вече видяхме, за военни цели все още се правят изследвания, които биха могли да се нарекат научни, но те са преди всичко фантазиране и неспособността им да доведат до резултати е без значение. Вече не се изисква компетентност, дори военна компетентност. В Океания никой не е компетентен с изключение на Полицията на мисълта. След като всяка от трите супердържави е непобедима, всяка от тях е и отделна вселена, където безопасно може да се практикува почти всякакво извращение на мисълта. Действителността оказва натиск само чрез нуждите на всекидневието — трябва да ядеш и да пиеш, да си осигуриш подслон и облекло, да се опазиш от поглъщане на отрова или падане от прозореца на последния етаж и така нататък. Все още съществува различие между живота и смъртта, между физическото удоволствие и физическата болка, но това е всичко. Откъснат от външния свят и от миналото, гражданинът на Океания прилича на човек в междузвездното пространство, който няма как да разбере къде е горе и къде е долу. Управниците на подобна държава притежават такава абсолютна власт, каквато никой фараон или цезар не би могъл да има. Те са задължени да не допускат прекалено голям брой от поданиците им да измират от глад, защото това би им създало главоболия; задължени са и да поддържат същото невисоко равнище на военна техника, като това на съперниците си; но постигнат ли този минимум, те могат да изопачават действителността както си искат.

Следователно войната, ако съдим за нея по стандартите на предишните войни, е чисто шарлатанство. Тя прилича на схватките между онези преживни животни, чиито рога са поставени под такъв ъгъл, че да не могат да се наранят едно друго. Но въпреки че не е реална, войната не е безсмислена. Тя поглъща излишъка от потребителски стоки и съдейства за поддържането на специфична духовна атмосфера, необходима за йерархическото общество.

Войната, както ще видим, сега е чисто вътрешен проблем. В миналото управляващите групировки на всички страни, независимо че признаваха общото в интересите си и затова ограничаваха разрушителната сила на войната, се сражаваха една с друга и победителят винаги ограбваше победения. В наши дни те изобщо не се сражават една с друга. Всяка управляваща групировка води война срещу собствените си поданици и нейната цел е не да се завземе или да се предотврати завземането на територия, а да се запази непокътната структурата на обществото. Следователно самата дума „война“ въвежда в заблуждение. Вероятно по-точно е да се каже, че ставайки вечна, войната е престанала да съществува. Своеобразният натиск, който тя упражняваше върху човешките същества от неолита до началото на двайсетия век, изчезна и бе заменен от нещо съвсем различно. Резултатът би бил същият, ако, вместо да се сражават една срещу друга, трите супердържави се споразумееха да живеят във вечен мир, всяка една неприкосновена в собствените си граници. Защото в този случай всяка една от тях пак би била самозадоволяваща се вселена, освободена завинаги от отрезвяващото влияние на външната опасност. Мир, който наистина е вечен, би бил същото като вечната война. Това — въпреки че преобладаващото мнозинство от партийните членове го разбират само повърхностно — е съдържанието на партийния лозунг: Войната е мир.

Уинстън спря за момент да чете. Някъде далече изгърмя бомба. Блаженото чувство, че е сам със забранената книга в стая без телекран, не го беше напуснало. Самотата и сигурността бяха физически усещания, примесени някак с умората на тялото му, мекотата на креслото, слабия полъх на вятъра от прозореца, който го галеше по бузата. Книгата го очароваше или по-точно му вдъхваше увереност. В известен смисъл тя не му казваше нищо ново, но това бе част от притегателната й сила. Тя казваше това, което самият той би казал, ако беше в състояние да подреди разхвърляните си мисли. Тя беше плод на ум, подобен на неговия, но много по-могъщ, по-систематичен и по-неподатлив на страх. Най-хубавите книги, осъзна той, ти казват онова, което вече знаеш. Току-що се беше върнал на първа глава, когато чу стъпките на Джулия по стълбите и скочи от креслото да я посрещне. Тя пусна кафявата си чанта за инструменти на пода и се хвърли в прегръдките му. Не се бяха виждали повече от седмица.

— Получих книгата — каза той, щом се отделиха един от друг.

— О, така ли? Добре — отвърна тя без голям ентусиазъм и почти веднага коленичи до нафтовата печка, за да направи кафе.

Върнаха се на тази тема едва половин час след като си бяха легнали. Вечерта беше достатъчно хладна и се бяха покрили с одеяло. Отдолу идваха познатата песен и тътрузенето на обувки по калдъръма. Яката жена с червендалести ръце, която Уинстън видя още при първото си идване, беше почти неотделима част от двора. Сякаш маршируваше между коритото и въжето по всяко време на деня, като ту запушваше устата си с щипки за дрехи, ту запяваше жизнерадостна песен. Джулия се беше отпуснала в своята половина на леглото и изглеждаше готова да потъне в сън. Уинстън се пресегна за книгата, която лежеше на пода, и седна, облегнат на таблата на леглото.

— Длъжни сме да я прочетем — каза той. — Ти също. Всички членове на Братството са длъжни да я прочетат.

— Ти я чети — каза тя със затворени очи. — Чети я на глас. Така е най-добре. И междувременно ще ми обясняваш.

Стрелките на часовника отбелязваха шест, което означаваше осемнайсет часа. Пред себе си имаха още три или четири часа. Уинстън подпря книгата на колене и зачете:

Глава I

Невежеството е сила

През всички епохи, за които имаме писмени сведения, а вероятно още от края на неолита, в света е имало три групи хора — висши, средни и низши. Делили са се по различен признак и са носили неизброимо много имена, а относителният им брой, както и съотношението им едни към други са се променяли с всяка епоха, но основната структура на обществото винаги е оставала същата. Дори след дълбоки катаклизми и привидно необратими поврати неизменно се е възстановявал същият модел, точно както жироскопът винаги се връща в изходно положение, независимо колко силно е бил тласнат в една или друга посока.

— Спиш ли, Джулия? — попита Уинстън.

— Не, мили, слушам те. Продължавай. Чудесно е.

Той продължи да чете:

Целите на тези три групи са напълно несъвместими. Целта на висшите е да останат там, където са. Целта на средните е да заемат мястото на висшите. Целта на низшите, когато имат такава — защото, сломени от робски труд, низшите трудно намират време и сили да се замислят за нещо повече от всекидневните си грижи, — е да унищожат всички различия и да създадат общество, в което всички хора са равни. Така в хода на цялата история се повтаря в общи линии една и съща борба. През продължителни периоди висшите са като че ли непоклатими, но рано или късно неизменно настъпва мигът, когато те или изгубват вяра в себе си, или способността да управляват компетентно, или и двете. Тогава те биват свалени от средните, които привличат на своя страна низшите, като пред тях се представят за борци за свобода и справедливост. Веднага щом осъществят целта си, средните тласкат низшите обратно в старото им състояние на подчинение, а самите те стават висши. Не след дълго от една от двете групи или от двете заедно се обособява нова средна група и борбата започва отново. От трите групи единствено низшите никога, дори и временно, не постигат целта си. Би било преувеличение да се твърди, че в цялата история не е имало никакъв напредък в материално отношение. Дори днес, в период на упадък, обикновеният човек живее физически по-добре, отколкото преди няколко века. Но никакво натрупване на блага, никакво демократизиране, никаква реформа или революция не са доближили и на милиметър осъществяването на човешкото равенство. От гледна точка на низшите нито една историческа промяна не е означавала нищо повече освен промяна в имената на техните господари.

В края на деветнайсети век повторението на този модел стана очевидно за много мислители. Тогава се появиха философски школи, които разглеждаха историята като цикличен процес и твърдяха, че неравенството е неотменим закон на човешкото общество. Естествено това учение винаги е имало своите привърженици, но в начина, по който се представи тогава, имаше значителна промяна. В миналото необходимостта от йерархична подредба на обществото е била проповядвана преди всичко от висшите. Изтъквали са я крале, аристократи, свещеници и други зависещи от тях паразитни елементи, като обикновено тази доктрина е била подслаждана с обещания за възнаграждение във въображаемия отвъден свят. Докато са се борили за власт, средните винаги са прибягвали до думи като свобода, справедливост и братство. Тогава обаче срещу идеята за братство между хората се обявиха онези, които все още не бяха завзели властта, но се надяваха скоро да го сторят. В миналото средните са извършвали революции под знамето на братството и веднага след като са сваляли старата тирания, са установявали нова. Новите средни всъщност провъзгласиха тиранията си предварително. Социализмът, теория, която се роди в началото на деветнайсети век и бе последната брънка във веригата от идейни учения, водеща началото си от робските въстания в древността, все още беше дълбоко повлиян от утопиите на миналото. Но във всеки вариант на социализма, появил се след 1900-ата година, целта да се установят свобода и равенство все по-открито се изоставяше. Новите движения, които се явиха в средата на нашия век: ангсоц в Океания, необолшевизъм в Евразия, смъртобоготворене, както обикновено се нарича в Изтазия, съзнателно си поставят целта да увековечат несвободата и неравенството. Естествено тези движения произлизаха от старите и се стремяха да запазят имената им, на думи поне да следват идеологията им. Всички те обаче си поставяха задачата да спрат прогреса и да замразят историята в избрания момент. Познатото махало трябваше да се люшне още веднъж и после да спре. Както обикновено висшите трябваше да бъдат свалени от средните, които тогава щяха да станат висши, но този път чрез съзнателно изработена стратегия те щяха да бъдат в състояние да запазят положението си на висши завинаги.

Новите учения възникнаха отчасти поради натрупването на историческо познание и съзряването на исторически разум, който практически не съществуваше преди деветнайсетия век. Цикличното движение на историята стана разбираемо, или поне така изглеждаше; а щом бе станало разбираемо, значи беше и управляемо. Но главната, основната причина се състоеше в това, че още в началото на двайсети век човешкото равенство бе вече технически осъществимо. Разбира се, хората не бяха се изравнили по вродените си дарби и занятията им поставяха някои в по-благоприятно положение от останалите, но вече не съществуваше истинска необходимост от класови различия или от разделяща бездна в благосъстоянието. В по-ранните епохи класовите различия са били не само неизбежни, но и търсени. Неравенството е било цената на цивилизацията. С развитието на машинното производство обаче това се промени. Макар все още да бе необходимо хората да се занимават с различни по вид дейности, вече не бе нужно те да живеят на различно социално или икономическо равнище. Следователно от гледна точка на новите групи, които бяха на път да завземат властта, човешкото равенство вече не беше идеал, към който да се стремят, а опасност, която трябваше да избегнат. В по-примитивни времена, когато справедливо и мирно общество действително не е било възможно, е било много по-лесно да се вярва в него. От хиляди години идеята за земен рай, в който хората да живеят заедно като братя, без закони и без непосилен труд, е преследвала човешкото въображение. И този блян е завладявал дори групите, които са се оказвали облагодетелствани от историческите промени. Наследниците на френската, английската и американската революция са вярвали донякъде в собствената си фразеология за правата на човека, свобода на словото, равенство пред закона и така нататък и дори са позволявали поведението им частично да се влияе от тях. Но към четвъртото десетилетие на двайсети век всички основни течения на политическата мисъл се превърнаха в авторитарни. Точно в момента, когато стана осъществим, земният рай бе дискредитиран. Всяка нова политическа теория, както и да се наричаше тя, водеше обратно към йерархия и социално разслоение. И в общата атмосфера на непримиримост на възгледите, наложила се около 1930 година, беззакония, които бяха отречени в някои страни от стотици години — затвор без съд, експлоатиране на военнопленници като роби, публични екзекуции, изтезания за изтръгване на признания, вземане на заложници и депортиране на цели народи, — не само че станаха отново нещо обикновено, но бяха толерирани и дори оправдани от хора, които се смятаха за образовани и прогресивни.

Трябваше да минат десет години войни, граждански войни, революции и контрареволюции по всички части на света, за да се утвърдят като напълно формулирани политически теории ангсоц и неговите съперници. Но те бяха предшествани от различни системи, наричани обикновено тоталитарни, появили се по-рано през същия век, и така контурите на света, който щеше да изплува от царящия хаос, отдавна се виждаха. Също така беше ясно какъв тип хора щяха да управляват този свят. В по-голямата си част новата аристокрация се състоеше от бюрократи, учени, технократи, профсъюзни активисти, специалисти по пропагандата, социолози, преподаватели, журналисти и професионални политици. Тези хора с корени в получаващата заплата средна класа и в горните прослойки на работническата класа бяха формирани и събрани от безплодния свят на монополната промишленост и централизираното управление. В сравнение със съответните класи в миналото те не бяха така алчни и луксът по-малко ги блазнеше, но бяха по-ненаситни за чиста власт и преди всичко много добре съзнаваха какво вършат и бяха твърдо решени да смажат опозицията. Последното различие е основно. В сравнение със съществуващата днес всички тирании в миналото са колебливи и нерешителни. До известна степен самите управляващи групи винаги са били под влиянието на либерални идеи, проявявали са небрежност в работата си и са се интересували само от откритите действия — не и от мислите на своите поданици. В сравнение с днешните стандарти дори католическата църква от средновековието се отличава с търпимост. Една от причините е, че в миналото нито едно правителство не е било в състояние да държи под постоянно наблюдение всичките си граждани. Изобретяването на печатарската машина обаче улесни манипулирането на общественото мнение, а киното и радиото задълбочиха този процес. Появата на телевизията и техническият напредък, който позволи едновременно да се предава и приема през един и същ апарат, поставиха край на личния живот. Всеки гражданин, или поне всеки достатъчно важен, за да си струва да бъде наблюдаван гражданин, е денонощно пред очите на полицията, освен това в ушите му денонощно се набива официалната пропаганда, като всички останали канали за съобщение са прекъснати. За пръв път се появи възможността да се наложи не само пълно подчинение на волята на държавата, но и пълно единство на мнението по всички въпроси.

След революционния период от петдесетте и шейсетте години обществото се прегрупира както винаги на висши, средни и низши. За разлика от своите предшественици обаче новите висши не действаха по инстинкт, а бяха наясно какво е необходимо да направят, за да запазят позициите си. Отдавна се знаеше, че единствената сигурна основа на олигархията е колективизмът. Богатството и привилегиите се защищават най-лесно, когато са съвместно притежание. Така нареченото „ликвидиране на частната собственост“, което се извърши в средата на века, означаваше всъщност съсредоточаване на собствеността в много по-малко ръце, отколкото преди: но с тази разлика, че новите собственици бяха група, вместо сбор от отделни личности. Поотделно нито един член на партията не притежава нищо, с изключение на дребни лични вещи. Колективно партията притежава всичко в Океания, защото тя контролира всичко и разполага с продукцията както намери за добре. Тя успя да заеме тази командна позиция в годините след революцията почти без съпротива, защото целият процес бе представен като акт на колективизация. Винаги се е смятало, че социализмът ще настъпи веднага след като бъде експроприирана класата на капиталистите; а без съмнение капиталистите бяха експроприирани. Фабрики, мини, земя, къщи, транспорт — всичко им бе отнето: и след като вече не бяха частна собственост, следваше, че всички тези неща трябва да са колективна собственост. Ангсоц, който израсна от предишното социалистическо движение и наследи неговата фразеология, всъщност изпълни главната точка в социалистическата програма, с предвидения и преднамерения резултат да се увековечи икономическото неравенство.

Но проблемите по увековечаването на йерархическото общество са по-сложни. Четири са начините управляващата група да загуби властта си. Или е била победена от външен враг, или е управлявала некомпетентно и масите са се разбунтували, или е позволила зараждането на силна и недоволна средна група, или е загубила увереността в себе си и волята да управлява. Тези причини не действат поотделно, а като правило в някаква степен се проявяват и четирите едновременно. Управляваща класа, която може да се предпази от всички тях, ще остане вечно на власт. В крайна сметка решаващ фактор е психическото състояние на самата управляваща класа.

След средата на нашия век първата опасност фактически бе отстранена. Всяка от трите сили, които си поделят сега света, всъщност е непобедима и може да се окаже сломена само в резултат на бавни демографски изменения, които правителство с неограничени пълномощия е в състояние лесно да предотврати. Втората опасност също съществува само на теория. Масите никога не се бунтуват от само себе си и никога не се бунтуват само защото са потиснати. Всъщност, докато не им се даде възможност да сравняват, те никога няма да осъзнаят, че са потиснати. Повтарящите се икономически кризи от миналото са напълно ненужни и сега не се допускат, но други също така значителни сътресения могат да станат и стават, без да водят до политически последствия, защото не съществува никакъв начин да се изрази недоволство. Въпросът пък за свръхпроизводството, постоянен за нашето общество още от въвеждането на машините, е решен с помощта на вечната война (виж глава III), която освен това поддържа обществения дух на необходимия градус. Следователно, от гледна точка на днешните ни управници, единствените истински опасности се крият в образуването на нова група способни, неудовлетворени, жадни за власт хора и разпространяването на либерализъм и скептицизъм в собствените им редици. Тоест проблемът се свежда до възпитанието. Проблемът е непрестанното формиране на съзнанието както на управляващата, така и на многобройната изпълнителска прослойка, върху която първата е стъпила. Върху съзнанието на масите е достатъчно да се влияе само в отрицателна насока.

Въз основа на гореказаното всеки — дори и нищо да не е знаел за нея, би могъл да си представи общата структура на обществото в Океания. На върха на пирамидата е Големия брат. Големия брат е непогрешим и всемогъщ. Смята се, че всеки успех, всяко постижение, всяка победа, всяко научно откритие, всички знания, всичката мъдрост, всичкото щастие, всичката добродетел са постигнати единствено под неговото ръководство и са вдъхновени от него. Никой никога не е виждал Големия брат. Той е лице от плакатите, глас от телекрана. Можем да бъдем съвсем сигурни, че никога няма да умре, но не е съвсем сигурно кога е бил роден. Големия брат е образът, който партията си е избрала, за да се представи пред света. Неговата функция е да бъде фокус за любовта, страха и преклонението — чувства, които по-лесно се насочват към отделна личност, отколкото към организация. След Големия брат идва Партядрото, в което членуват не повече от шест милиона души, или под два процента от населението на Океания. След Партядрото идва Партпериферията, която, ако Партядрото се приеме за мозъка на държавата, може да се оприличи на нейните ръце. След това идват безмълвните маси, които обикновено наричаме „проли“ — те вероятно представляват осемдесет и пет на сто от населението. Според гореизложената класификация пролите са низшите; населението от роби от екваториалния пояс, което постоянно преминава от един завоевател към друг, и не е постоянен или необходим елемент от структурата.

По принцип принадлежността към всяка от тези групи не е наследствена. На теория дете на членове на Партядрото не принадлежи към него по рождение. В съответните подразделения на партията се влиза с изпит, полаган на шестнайсетгодишна възраст. Не съществуват и расова дискриминация или забележимо господство на една провинция над друга. Най-високи постове в партията могат да се заемат от евреи, негри, латиноамериканци с чиста индианска кръв, а управителите на даден район винаги са от населението на този район. В нито една част на Океания населението не се чувства като колония, управлявана от далечна метрополия. Океания няма столица и никой не знае местонахождението на върховния й ръководител. Тя е централизирана единствено чрез английския, който се използва навред, докато официалният език е новговор. Управниците й са сплотени не от кръвни връзки, а от принадлежността си към едно и също учение. Вярно е, че нашето общество е разслоено, и при това много строго разслоено, на пръв поглед на наследствена основа. Движението между различните слоеве е много по-ограничено, отколкото при капитализма или дори при доиндустриалната епоха. Между двата кръга на партията съществува известен обмен, но само дотолкова, че да се осигури изключването на слабите членове от Партядрото и да се обезвредят амбициозните членове от Периферията, като им се позволи да се издигнат. На практика достъпът на пролетариите до партията е закрит. Полицията на мисълта набелязва и ликвидира най-надарените от тях, които биха могли да се превърнат в подбудители на недоволство. Но това състояние на нещата не е непременно увековечено, нито пък е въпрос на принцип. Партията не е класа в стария смисъл на думата. Тя не цели предаването на властта на собствените си деца като такива; и ако не съществуваше друг начин да задържи на върха най-способните си хора, тя без колебание би вербувала цяло ново поколение от редиците на пролетариата. Фактът, че партията не е наследствена организация, изигра значителна роля при неутрализирането на опозицията в решаващите години. Старата разновидност социалисти бяха научени да се борят срещу нещо, наречено „класова привилегия“, и смятаха, че онова, което не е наследствено, не може да бъде вечно. Те не разбираха, че не е необходимо приемствеността на олигархията да бъде физическа, нито пък са имали време да проумеят, че наследствените аристокрации винаги са били краткотрайни, докато приемствените организации, като католическата църква например, понякога са съществували стотици, дори хиляди години. Същността на олигархичното управление не е властта да се предава от баща на син, а да се съхранят определени възгледи и определен начин на живот, наложени от мъртвите на живите. Една управляваща група остава на власт, докато може да посочва наследниците си. Партията не се стреми да обезсмърти потомството си, а да обезсмърти сама себе си. Няма значение кой държи властта, стига йерархичната структура да се запази непроменена.

Всички вярвания, навици, вкусове, чувства, възприятия, които характеризират нашето време, всъщност са предназначени да поддържат мистиката на партията и да не позволят да се прозре истинската същност на днешното общество. Бунтът или подготовката за бунт понастоящем са невъзможни. Пролетариатът не представлява някаква опасност. Оставен на себе си, той ще продължи от поколение на поколение и от век на век да се труди, да се плоди и да умира не само без никакво желание за бунт, но и без възможността да осъзнае, че светът би могъл да бъде друг. Може да стане опасен само ако напредъкът в индустриалното развитие наложи да се образова; но тъй като военното и търговското съперничество вече не са от значение, равнището на образованието всъщност запада. На мнението на масите не се придава никакво значение. На тях може да се даде свобода на мисълта, защото те нямат никаква мисъл. При партийните членове, напротив, не бива да се допуска и най-малкото отклонение в мнението, дори по най-незначителния въпрос.

От раждането до смъртта си партийният член живее под окото на Полицията на мисълта. Дори когато е сам, той никога не може да е сигурен, че наистина е сам. Където и да се намира, спящ или буден, на работа или на почивка, в банята или в леглото, той може да бъде наблюдаван, без да знае, че го наблюдават. Нищо, което върши, не е без значение. Ревниво се проучват неговите приятели и развлечения, отношението към жена му и децата му, изражението на лицето му, когато е сам; думите, които промърморва в съня си, дори характерните му жестове. Със сигурност ще бъде забелязано не само някое провинение, но всяка чудатост, колкото и дребна да е тя, всяка промяна в навиците, всеки нервен тик, който би могъл да бъде признак за душевна борба. Той няма свобода на избор за каквото и да било. От друга страна, действията му не се регламентират от закон или от точно формулирани правила за поведение. В Океания закони не съществуват. Мислите и действията, които, бъдат ли забелязани, означават сигурна смърт, официално не са забранени, а безкрайните чистки, арести, изтезания, задържания и изпарявания не са наказания за действително извършени престъпления, а средство да бъдат обезвредени хората, евентуално готови да извършат престъпление някога в бъдещето. От партийния член се изисква не само да има правилно мнение, но и правилен инстинкт. Много от убежденията и становищата, които се изискват от него, никога не са били обявявани и не биха могли да бъдат обявени, без да се оголят присъщите на ангсоц противоречия. Ако по природа е правоверен (на новговор добромислещ), той при всички обстоятелства, без да се замисли, ще знае кое е вярното становище или желаното чувство. Впрочем грижливото възпитание в детските години, основаващо се върху думите от новговор „самстоп“, „чернобял“, „двумисъл“, убиват желанието и способността му да се замисля прекалено дълбоко за каквото и да било.

От партийния член се очаква да няма лични чувства и спадове в ентусиазма. Той трябва през целия си живот да изпитва несекваща омраза към външните врагове и вътрешните предатели, да тържествува при победите и да се прекланя пред мощта и мъдростта на партията. Неудовлетворението, породено от безперспективното и бедно съществуване, преднамерено се насочва навън и се разсейва чрез такива уловки като Двеминутките на омразата, а размислите, които биха могли да доведат до скептични и бунтарски настроения, се убиват в зародиш чрез възпитаната отрано вътрешна дисциплина. Първият и най-елементарен стадий в тази дисциплина, който и едно дете може да усвои, се нарича на новговор самстоп. Самстоп означава способността да спреш като по инстинкт точно пред прага на опасната мисъл. Това включва умението да не виждаш аналогиите, да не забелязваш логическите грешки, да не разбираш и най-простите аргументи, ако са чужди на ангсоц, и да се отегчаваш и отвращаваш от всякакви помисли, които биха могли да те тласнат към ерес. С други думи, самстоп означава предпазна глупост. Но само глупостта не е достатъчна. Напротив, правоверността в пълния си смисъл изисква такъв всеобхватен контрол върху собствените мисли, какъвто има над тялото си акробатът. В последна сметка обществото в Океания се гради върху убеждението, че Големия брат е всемогъщ, а партията — непогрешима. А след като в действителност Големия брат не е всемогъщ и партията не е непогрешима, необходима е неуморна, мигновена гъвкавост при боравенето с фактите. Ключовата дума тук е чернобял. Както толкова много думи в новговор, и тази има две взаимно изключващи се значения. Отнесена към опонент, тя означава навикът нагло да се твърди, че черното е бяло, в противоречие с очевидните факти. Отнесена към партиен член, означава преданата готовност да кажеш, че черното е бяло, когато партийната дисциплина го изисква. Но това означава също способността да вярваш, че черното е бяло, и нещо повече — да знаеш, че черното е бяло, и да забравиш, че някога е било точно обратното. За тази цел се налага постоянно променяне на миналото, станало възможно благодарение на всеобхватна настройка на мисленето, известна в новговора като двумисъл.

Променянето на миналото е необходимо по две причини, едната от които е спомагателна, така да се каже, предпазна, и се състои в следното: партийният член, подобно на пролетария, понася сегашните жизнени условия отчасти защото не може да направи сравнение. Той трябва да бъде откъснат от миналото по същия начин, както и от чуждите страни, защото е необходимо да вярва, че живее по-добре от дедите си и че жизненото му равнище постоянно се повишава. Най-важната причина обаче за променянето на миналото е необходимостта да се гарантира непогрешимостта на партията. Речите, статистическите данни и всевъзможните други документи трябва постоянно да се осъвременяват, за да се покаже, че прогнозите на партията за всичко са верни. Освен това никога не бива да се признава, че са били извършени промени в учението или в политическото разположение на силите. Защото, да промениш възгледите си или дори политиката си, е признак на слабост. Ако например Евразия или Изтазия (няма значение коя точно) е врагът в момента, то тя винаги е била врагът. И ако фактите говорят друго, значи трябва да бъдат променени. Така историята постоянно се пренаписва. Всекидневното фалшифициране на миналото, извършвано от Министерството на истината, е така необходимо за стабилността на режима, както и репресиите, и следенето, провеждани от Министерството на любовта.

Основно положение в ангсоц е променливостта на миналото. Твърди се, че събитията от миналото не съществуват обективно, а се съхраняват само в документи и в човешката памет. Миналото е това, което единодушно се твърди в документите и спомените. И след като партията упражнява пълен контрол върху всички документи и върху умовете на своите членове, следва, че миналото е такова, каквото го иска партията. Оттук също следва, че въпреки променливостта на миналото то в нито един момент не е било променяно. Защото, когато се пресъздава такова, каквото е нужно сега, тази нова версия е миналото и никакво друго минало не може да съществува. Това важи дори когато се налага едно и също събитие да се промени неузнаваемо няколко пъти за една година. Във всеки един миг абсолютната истина принадлежи на партията, а абсолютното, естествено, никога не би могло да бъде различно от това, което е сега. По-нататък ще стане ясно, че контролът върху миналото зависи преди всичко от упражняването на паметта. По чисто механичен път всички писмени документи могат да се приведат в съответствие с настоящата правоверност. Но е необходимо и да се помни, че събитията са се случили по желания начин. И ако е необходимо да се пренаредят спомените или да се подправят документите, то също така е необходимо и да се забрави, че това е било направено. Този фокус може да се усвои както всяко друго умствено упражнение. Той се научава от множеството партийни членове и, разбира се, от всички, които са както интелигентни, така и правоверни. На старговор това се нарича съвсем откровено „контрол върху действителността“. На новговор се нарича „двумисъл“, въпреки че „двумисъл“ включва още много други неща.

Двумисъл означава способността да се придържаш едновременно към две противоположни убеждения и да ги приемаш и двете. Партийният интелигент знае в каква насока трябва да променя спомените си, следователно знае, че преиначава действителността, но с помощта на двумисълта той уверява себе си, че действителността не е изопачена. Този процес трябва да бъде съзнателен, защото в противен случай няма да се осъществи с нужната прецизност, но освен това трябва да бъде несъзнателен, защото иначе ще внуши чувството за измама и, следователно, за вина. Двумисълта е същността на ангсоц, тъй като най-съществената дейност на партията е да използва съзнателната измама, запазвайки същевременно целеустремеността, присъща на пълната честност. Абсолютно наложително е да се лъже преднамерено и едновременно искрено да се вярва в лъжите, да се забравя неудобният факт, а после да се изважда отново от забравата точно за толкова, колкото е необходимо, за да се отрече съществуването на обективната действителност, като през цялото време се държи сметка за отречената действителност. Дори при употребата на думата двумисъл трябва да се прибягва до двумисъл. Защото, когато човек употребява думата, той признава, че преиначава действителността; чрез следващо прилагане на двумисълта той изтрива това признание: и така до безкрай, като винаги лъжата е една крачка пред истината. В последна сметка именно с помощта на двумисълта партията е била в състояние и по всичко изглежда, ще е в състояние още хиляди години да спира хода на историята.

Всички олигархии в миналото са губили властта или защото прекалено са закостенявали, или защото прекалено са се размеквали. Или са се превръщали в глупави и нагли, преставайки да се нагаждат към променящите се обстоятелства и са били сваляни, или са ставали твърде либерални и страхливи, отстъпвали са там, където е трябвало да се наложат със сила, и пак са били сваляни. Тоест, губели са властта или съзнателно, или обратно — несъзнателно. Постижението на партията се състои в създадената от нея настройка на мисълта, в която двете състояния съществуват едновременно. Върху каквато и да е друга интелектуална основа господството на партията не би могло да се увековечи завинаги. Ако човек смята да управлява, при това вечно, той трябва да е в състояние да се пребори с чувството за действителност. Защото тайната на управлението е в съчетаването на вярата в собствената непогрешимост със способността да се извлича поука от минали грешки.

Излишно е да се уточнява, че най-изкусните специалисти по двумисъл са тези, които са изобретили двумисълта и я разбират като всеобхватна система за умствена измама. В нашето общество най-осведомените за ставащото най-малко са способни да видят света такъв, какъвто е. В общи линии, колкото по-добре разбираш, толкова по-дълбоко се заблуждаваш: колкото си по-интелигентен, толкова по-малко си разумен. Пример за това е фактът, че военната истерия се засилва с изкачването по социалната стълбица. Най-трезво е отношението към войната на поробените народи от спорните територии. За тези хора войната е само непрестанно бедствие, което ги блъска напред-назад като приливна вълна. Съвършено им е безразлично кой побеждава. Те знаят, че промяната на сюзерена означава само, че ще вършат същата работа като преди, но за нови господари, чието отношение към тях не се различава от това на старите. Малко по-облагодетелстваните работници, които наричаме „проли“, само от време на време се сещат, че има война. Налага ли се, могат да бъдат доведени до изстъпление от страх и омраза, но оставени сами на себе си, те за дълго забравят, че има война. Истинският военен ентусиазъм се наблюдава в редиците на партията и особено в Партядрото. В покоряването на света най-силно вярват тези, които знаят, че то е невъзможно. Това своеобразно свързване на противоположностите — знанието с невежеството, цинизма с фанатизма — е една от основните отличителни черти на обществото в Океания. Официалната идеология изобилства с противоречия, дори когато не са породени от някаква практическа причина. Така партията отрича и скверни всеки принцип, първоначално застъпен от социалистическото движение, и при това го прави тъкмо в името на социализма. Тя проповядва безпримерно за миналите векове презрение към работническата класа, като в същото време облича своите членове в униформа, някога типична за черноработниците и възприета именно за това. Тя системно подкопава единството на семейството, а назовава своя ръководител с име, което е непосредствен призив към чувството за семейна преданост. Дори имената на четирите министерства, чрез които ни управляват, са пример за дебелоочие в преднамереното изопачаване на фактите. Министерството на мира се занимава с войната, Министерството на истината — с лъжата, Министерството на любовта — с изтезанията и Министерството на благата — с нищетата. Тези противоречия не са случайни, нито пък са плод на обикновено лицемерие: те са преднамерено упражнение в двумисъл. Защото само чрез съгласуване на противоречията властта може да бъде запазена за неопределено дълго време. По никакъв друг начин не би могъл да се разчупи извечният цикъл. За да бъде равенството между хората окончателно предотвратено — за да могат висшите, както ги нарекохме, да запазят завинаги мястото си, — преобладаващото състояние на ума трябва да бъде контролираното безумие.

Има един въпрос, който до този момент почти не засегнахме. Защо трябва да се предотврати равенството между хората? Дори ако приемем, че механизмът на процеса е описан правилно, какъв е мотивът за това огромно, точно пресметнато усилие да се спре историята в една определена точка от времето?

Тук стигаме до разковничето. Както вече видяхме, мистичната власт на партията и преди всичко на Партядрото зависи от двумисълта. Но още по-дълбоко е скрит изначалният мотив, никога неизследваният инстинкт, който в първоначалния момент доведе до завземането на властта и породи двумисълта, Полицията на мисълта, вечната война и всичко останало. Този мотив се състои в…

Уинстън чу тишината така, както се чува нов звук. Стори му се, че от известно време Джулия е прекалено неподвижна. Лежеше на една страна, отвита от кръста нагоре, с ръка под бузата и тъмен кичур коса върху очите. Гърдите й се повдигаха бавно и равномерно.

— Джулия.

Мълчание.

— Джулия, спиш ли?

Мълчание. Тя спеше. Той затвори книгата, сложи я внимателно на пода, легна и издърпа одеялото върху двамата.

Все още, помисли си той, не бе открил разковничето. Разбираше как, не разбираше защо. Глава I, както и глава III, всъщност не му разкри нищо, което той не знаеше, тя само систематизира вече познатото. След като я прочете обаче, разбираше по-добре от преди, че не е луд. Фактът, че си в малцинство, дори че си сам, не означава, че си луд. Има истина, а има и неистина, и ако се придържаш към истината, дори когато си сам срещу целия свят, ти не си луд. Жълт лъч от залязващото слънце падаше през прозореца косо върху възглавницата. Уинстън затвори очи. Слънчевият лъч върху лицето му и допирът до гладкото женско тяло го изпълваха със силно, сънливо чувство на увереност. Той беше в безопасност, всичко беше наред. Потъна в сън, промърморвайки „Здравият разум не се поддава на статистика“, с чувството, че тази забележка съдържа дълбока мъдрост.

Като се събуди, му се стори, че е спал дълго, но старомодният часовник му показа, че е само двайсет и трийсет. Подремна още малко; после от двора долетя обичайният гръден глас:

Любовта ми беше без надежда,

отлитна кат априлски ден.

Ала с мечтата сърцето проглежда,

от нея преляло, пърха то в мен!

Сладникавата песен, изглежда, бе все така популярна. Носеше се отвред. Беше надживяла „Песента на омразата“. Джулия се събуди от пеенето, протегна се сладко и стана.

— Гладна съм — каза тя. — Хайде да сварим още кафе. По дяволите! Печката е изгаснала и водата е студена — тя разтърси печката. — Свършила се е нафтата.

— Сигурно можем да вземем от стария Чарингтън.

— Странно, проверих и беше пълна. Ще се облека — добави тя. — Като че ли захладнява.

Уинстън също стана и се облече. Неизтощимият глас не млъкваше:

Казват, че за всичко времето е лек,

казват, че забрава то всекиму дарява;

но онез усмивки и сълзи цял век

сърцето ми, сърцето ми раняват!

Закопчавайки колана на комбинезона си, той пристъпи към прозореца. Слънцето трябва да се бе скрило зад къщите, дворът бе потънал в сянка, калдаръмът беше мокър, сякаш току-що измит, и му се стори, че и небето е измито — толкова свежа и светла е синевата между комините. Жената неуморно сновеше напред-назад, ту се навеждаше, ту се изправяше, запяваше и млъкваше и простираше все нови и нови пелени. Той се почуди дали тя не изкарва прехраната си с пране или просто робува на двайсет или трийсет внуци. Джулия беше застанала до него; двамата в захлас наблюдаваха яката фигура долу. Както гледаше жената в характерната й поза, с дебелите ръце, протегнати към въжето, с изпъкналите, мощни като на кобила хълбоци, за първи път го порази мисълта, че е красива. Никога досега не му бе хрумвало, че тялото на петдесетгодишна жена, раздуто до чудовищни размери от раждания, после загрубяло от непосилна работа и заприличало на презряла ряпа, може да бъде красиво. Но така беше, пък и защо не? — помисли си той. Набитото ръбато тяло, все едно гранитен отломък, с напукана червена кожа, напомняше за тялото на момиче така, както плодът на шипката — на шипковия цвят. Защо трябва плодът да се поставя по-ниско от цвета?

— Красива е — промърмори той.

— Поне метър е широка в ханша — каза Джулия.

Той с лекота обхвана гъвкавата талия на Джулия. Телата им бяха долепени от хълбоците до коленете. От техните тела никога нямаше да се роди дете. Това беше единственото, което никога нямаше да успеят да постигнат. Само устно, само мислено те можеха да предадат тайната си. Жената долу не притежаваше разум, тя притежаваше само силни ръце, топло сърце и плодовита утроба. Почуди се колко ли деца е родила. Нищо чудно да са петнайсет. Преминала е през краткия си разцвет, вероятно година е била красива като дива роза, а после изведнъж се е издула като наторяван плод, станала е груба и червендалеста и повече от трийсет години животът й представлява пране, чистене, шиене, готвене, метене, лъскане, кърпене, чистене — първо за децата, после за внуците. И след всичко това тя продължаваше да пее. Мистичното преклонение, което изпитваше към нея, някак се примеси с отблясъка на светлото безоблачно небе, простряно далеч зад комините в безкрая. Странно беше да се помисли, че небето е едно и също навсякъде — в Евразия и в Изтазия, както и тук. И хората под това небе също много си приличаха — навсякъде, по целия свят, точно такива стотици хиляди милиони хора, неподозиращи за съществуването на други такива хора, разделяни от стени на омраза и лъжи — те така и не се бяха научили да мислят, но трупаха в сърцата, утробите и мускулите си силата, способна един ден да преобърне света. Ако имаше надежда, тя беше в пролите! Без да е прочел до края книгата, той знаеше, че това трябва да е заключителното послание на Голдщайн. Бъдещето принадлежеше на пролите. А можеше ли да е сигурен, че когато дойде тяхното време, светът, който те ще построят, няма да е толкова враждебен за него, Уинстън Смит, колкото и светът на партията? Можеше, защото поне щеше да е свят на здравия разум. Където има равенство, може да има и здрав разум. Рано или късно щеше да стане, силата щеше да се прероди в съзнание. Пролите бяха безсмъртни, не можеше да има съмнение, достатъчно бе да се погледне юначната фигура в двора. Накрая те ще се пробудят. А дотогава, дори да е след хиляда години, те щяха да оцелеят въпреки всичко, като птици, предаващи една на друга жизнеността, от която партията е лишена, и при това не може да убие.

— Помниш ли — попита той — дрозда, който ни пееше в онзи първи ден в края на горичката?

— Той не пееше за нас — каза Джулия. — Той пееше за свое удоволствие. Дори не и за това. Той просто пееше.

Птиците пееха, пролите пееха, партията не пееше. По целия свят, в Лондон и Ню Йорк, в Африка и Бразилия, в тайнствените забранени земи отвъд границите, по улиците на Париж и Берлин, в селата из безкрайните руски степи, по тържищата в Китай и Япония — навсякъде се извисяваше същата здрава, непобедима фигура, придобила чудовищни размери от работа и раждания, която се трудеше от първия до последния си ден и пак пееше. Един ден от тези могъщи слабини щеше да се пръкне раса от разумни същества. Вие сте покойници; бъдещето принадлежи на тях. Но вие можете да споделите това бъдеще, ако поддържате разума си жив — така както те поддържат тялото си, — и ще предавате тайното учение, че две и две правят четири.

— Ние сме покойници — промълви той.

— Ние сме покойници — послушно повтори Джулия.

— Вие сте покойници — изрече стоманен глас зад тях…

Те отскочиха един от друг. Стомахът на Уинстън сякаш се беше свил на топка. Виждаше бялото около гледците в очите на Джулия. Беше съвсем прежълтяло. По скулите й изпъкваха неизтритите още петна руж, сякаш се бяха отделили от кожата под тях.

— Вие сте покойници — повтори стоманеният глас.

— Зад картината — прошепна Джулия.

— Зад картината — каза гласът. — Останете на местата си. Не мърдайте, докато не ви заповядат.

Почваше се, най-сетне се почваше! Не можеха да сторят нищо, освен да се гледат в очите. Да се спасят с бягство, да се измъкнат от къщата, преди да е станало твърде късно — такова нещо изобщо не им мина през ум. Немислимо бе да не се подчинят на стоманения глас иззад стената. Чу се щракане, сякаш от превъртане на ключ, и трясък от счупено стъкло. Картината падна на пода и на мястото й се появи телекран.

— Сега могат да ни видят — каза Джулия.

— Сега можем да ви видим — каза гласът. — Отидете в средата на стаята. Застанете с гръб един към друг. Сложете ръце зад главите си. Не се докосвайте.

Те не се докосваха, но му се струваше, че усеща как се тресе тялото на Джулия. Или може би се тресеше самият той. С усилие спря тракането на зъбите си, но не можеше да овладее коленете си. Вътре и вън от къщата се чуваше тропотът на ботуши. Дворът сякаш бе пълен с хора. Влачеха нещо по калдъръма. Песента на жената внезапно бе спряла. Прокънтя силен, гръмовен металически звук, сякаш бяха изритали коритото през целия двор, после се разнесоха гневни викове, които преминаха в рев от болка.

— Къщата е обкръжена — каза Уинстън.

— Къщата е обкръжена — каза гласът.

Той чу как зъбите на Джулия изтракаха.

— Мисля, че е време да се сбогуваме — каза тя.

— Време е да се сбогувате — каза гласът.

А после се намеси съвсем различен глас, тънък и възпитан, който се стори познат на Уинстън:

— И понеже засегнахме темата: „Ето я свещта, да ти свети в тъмата, ето го палача, да ти отсече главата!“

Нещо се срути върху леглото зад гърба на Уинстън. През прозореца се показа краят на стълба, който бе разбил рамката. Някой се катереше отвън. По стъпалата се чу тропот на ботуши. Стаята се изпълни с яки мъже в черни униформи, с подковани ботуши и палки в ръцете.

Уинстън вече не трепереше. Дори не мигаше. Само едно беше важно: да не мърда, да не мърда, да не им дава повод да го ударят! Срещу него се изправи мъж с тежката челюст на професионален боксьор и процеп вместо уста и започна замислено да поклаща палката си, стисната с палеца и показалеца. Погледът на Уинстън срещна неговия. Почти непоносимо беше чувството на голота, което изпитваше с ръце зад главата и с незащитени лице и тяло. Мъжът показа върха на белия си език, облиза мястото, където трябваше да бъдат устните, и отмина. Чу се още един трясък. Някой беше взел от масата стъкленото преспапие и го беше разбил в каменната плоча на камината.

На килима се изтърколи късчето корал, миниатюрна розова топчица като захарна розова пъпка от торта. Колко мъничко, помисли си Уинстън, колко мъничко е било всъщност. Зад него се чу как някой изохка от болка и тъп звук от удар, а той получи силен ритник по глезена, който едва не го събори. Един от мъжете беше ударил с юмрук Джулия в слънчевото сплитане и я беше превил като сгъваем метър. Тя се гърчеше на пода и се мъчеше да си поеме дъх. Уинстън не смееше да извърне глава и на милиметър, но от време на време пред очите му попадаше сивосинкавото й давещо се лице. Дори в ужаса си той сякаш усещаше болката със собственото си тяло, непоносимата болка, която въпреки всичко не бе така жестока, както борбата й за глътка въздух. Знаеше какво изпитва тя: страхотна, умъртвяваща болка, неотслабваща за миг, но все още предстояща, защото тя най-напред трябваше да си поеме дъх. После двама мъже я хванаха за краката и раменете и я изнесоха от стаята като чувал. Уинстън зърна обърнатото й надолу лице, прежълтяло и изкривено, със затворени очи и все още с петна руж на двете скули; такава я видя за последен път.

Стоеше като вкаменен. Все още никой не го беше ударил. В главата му кръжаха мисли, явяваха се от само себе си, но изглеждаха съвсем ненужни. Почуди се дали са хванали мистър Чарингтън. Почуди се какво ли са направили с жената от двора. Усети, че много му се пикае, и малко се изненада, защото бе ходил в тоалетната само преди два-три часа. Забеляза, че часовникът върху полицата на камината показва девет, което означаваше двайсет и един часа. Но все още беше много светло. Не трябваше ли през август в двайсет и един часа вече да се здрачава? Почуди се дали в края на краищата с Джулия не бяха объркали времето — бяха спали цяла нощ и смятаха, че е двайсет и трийсет, а всъщност беше точно осем и трийсет на следващата сутрин. Но не се замисли по-настойчиво. Не го интересуваше.

По коридора се чуха други, по-леки стъпки. В стаята влезе мистър Чарингтън. Облечените в черна униформа мъже изведнъж притихнаха. Имаше някаква промяна във външния вид на мистър Чарингтън. Погледът му падна върху отломъците от стъкленото преспапие.

— Съберете парчетата — каза той строго.

Един мъж послушно се наведе. Простонародното лондонско произношение беше изчезнало: Уинстън изведнъж разбра чий глас бе чул преди малко от телекрана. Мистър Чарингтън все още носеше старото си кадифено сако, но почти побелялата му коса беше станала черна. Нямаше и очила. Хвърли пронизващ поглед към Уинстън, сякаш за да удостовери самоличността му, и повече не му обърна внимание. Все още се познаваше, че е той, но вече не беше същият човек. Стойката му беше изправена, изглеждаше и по-едър. Лицето му беше почти същото, но въпреки това — сякаш съвсем непознато. Черните вежди не бяха така гъсти, бръчките бяха изчезнали, едва ли не всички черти на лицето му бяха променени; дори носът изглеждаше по-къс. Това беше живото студено лице на трийсет и пет годишен мъж. На Уинстън му хрумна, че за първи път в живота си, без всякакво съмнение, вижда човек от Полицията на мисълта.