Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nineteen Eighty-Four, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 369 гласа)

Информация

Корица
fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi Библиоман
Сканиране, разпознаване и корекция
Victor (2004)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2012)
Източник
bezmonitor.com (през sfbg.us)

Издание:

1984 [ХИЛЯДА ДЕВЕТСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА]. 1989. Изд. Профиздат. Ромна. Превод: [от англ.] [1984 / George ORWELL]. Формат: 20 см. Страници: 302. Цена: без сведение.

История

  1. — Корекция
  2. — Отделяне на предговора и послеслова като самостоятелни произведения
  3. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  4. — Оправяне на няколко технически грешки от slacker
  5. — Добавяне
  6. — Корекция

Сваляне / Връзки

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi

В други сайтове:


Статия

По-долу е показана статията за 1984 (книга) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.

[±]
Тази статия е за романа. За годината вижте 1984.
1984
Nineteen Eighty-Four
Изображение на Министерството на истината (Миниправ по новговор)
Изображение на Министерството на истината (Миниправ по новговор)
АвторДжордж Оруел
Създаване1948 г.
Великобритания
Първо издание8 юни 1949 г.
Англия
ИздателствоSecker and Warburg
Оригинален езиканглийски
Жанрполитическа и социална фантастика
Вид326 страници
НачалоIt was a bright cold day in April, and the clocks were striking thirteen.
КрайBut it was all right, everything was all right, the struggle was finished. He had won the victory over himself. He loved Big Brother.
1984 в Общомедия

1984 (на английски: Nineteen Eighty-Four) е антиутопичен политически роман, написан от британския писател Джордж Оруел през 1948 г. като противопоставяне на тоталитаризма. Книгата е публикувана за първи път на 8 юни 1949 г.[1] в Лондон. Името на романа в оригинал е „Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта“ (Nineteen Eighty-Four). Романът е ситуиран в Първа писта (Airstrip One), част от супер държавата Океания, в която тече вечна война, има вездесъщ държавен контрол и публична манипулация. Супер държавата е под диктатурата на политически режим, наречен „английски социализъм“, съкратен до „ангсоц“ на новговор – език, създаден от правителството. Супердържавата е под контрола на привилегирования елит на Вътрешната партия, която преследва индивидуализма и независимото мислене като „мисловна престъпност“, преследвана от Полицията на мисълта. Романът е дистопична научна фантастика. Много от темите и концепциите от книгата са останали като нарицателни в културата, например идеята за новговор, Стая 101 и Големия брат. Популяризира се прилагателното „оруелов“, което описва официалната измама, тайното наблюдение и манипулацията. През 2005 г. романът е избран от списание Тайм за един от 100-те най-добри романи на английски език от 1923 г. до 2005 г.[2] В класацията от 1998 г. на Modern Library на 100-те най-добри романи той достига 13-о място по редакторска преценка и 6-о по мнение на читателите[3] През 2003, е класиран на 8-о място в анкетата на Би Би Си The Big Read.[4].

История

Джордж Оруел пише своя роман, провокиран от разделянето на света на „Зони на влияние“, определени на Техеранската конференция. Пише романа в продължение на три години, като живее предимно на шотландския остров Джура, вече тежко болен от туберкулоза. На 4 декември 1948 г. той изпраща финалния ръкопис и на 8 юни 1949 г. романът е публикуван. До 1989 г. книгата е преведена на шестдесет и пет езика, повече от всеки друг роман на английски език по това време. Измисленият от Оруел език новговор осмива лицемерието и укриването на истината от страна на държавата:

  • „Министерството на любовта“ всъщност ръководи изтезанията и промиването на мозъци;
  • „Министерството на изобилието“ наблюдава недостига и купонната система;
  • „Министерството на мира“ ръководи войната и пропагандира жестокостта;
  • „Министерството на истината“ ръководи пропагандата и историческия ревизионизъм.

Едно от ранните заглавия на романа е „Последният човек в Европа“ (на английски: The last man in Europe), но в писмо от 22 октомври 1948 г. до издателя си Фредерик Уорбърг, писано осем месеца преди публикуването, Оруел пише за колебанието си между него и „Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта“. Издателят препоръчва по-комерсиално заглавие. Много по-късно в романа си „1985 г.“ (1978 г.) Антъни Бърджес предполага, че Оруел, разочарован от началото на Студената война (1945 – 1991 г.), е възнамерявал да кръсти книгата „1948“. Уводът на „Penguin Books Modern Classics“ съобщава, че Оруел първоначално залага действието на романа през 1980 г., но по-късно измества датата на 1982 г., а след това на 1984.

Крайното заглавие също е пермутация на 1948 г., годината на завършване. През цялата си история, книгата е била обект на спорове, точно както други антиутопични книги като „Ние“ на Евгений Замятин и „451 по Фаренхайт“ от Рей Бредбъри. Откриват се множество прилики на романа на Оруел с този на Замятин, като безспорно руската класика е повлияла Оруел.

Светът на „1984“

Всичко в супер държавата Океания се наблюдава от Големия брат, към когото има култ към личността. Той е лидерът на партията, която реално не съществува. Партията не се интересува от нищо друго, освен от абсолютната власт. Главният герой на романа Уинстън Смит е член на Външната партия, който работи за Министерството на истината и отговаря за пропагандата. Неговата работа е да пренаписва минали статии от вестниците така, че да отговарят на партийната линия. Голяма част от това министерство се занимава с унищожаването на документи, които не са редактирани. Поради тази причина не съществува никаква съпротива срещу официално изказаната от Партията позиция. Смит е усърден и умел работник, но тайно мрази Партията и мечтае за бунт срещу Големия брат.

Сюжетът на книгата е ситуиран в Океания, една от трите супер държави в света след Глобалната война. Големи плакати на Големия брат са из цялата страна, невъзможни са изключването на множеството екрани, които непрекъснато бълват информация за „просперитета“ и военните действия, които води Океания. Има три обществени прослойки:

  1. Висшата класа на Вътрешната партия, която е 2% от населението;
  2. Средната класа на Външната партия, която е 13% от населението;
  3. Ниската класа – пролетариат – която е 85 % от населението и представлява работническата класа.

Историята на главния герой започва на 4 април 1984 г. Въпреки това, самият той не е убеден в истинността на датата, предвид факта, че професионално променя всякакви дати, факти и новини. В книгата на основния лидер на Съпротивата Емануил Голдщайн се разкрива, че след Втората световна война, Обединеното кралство попада в гражданска война и е погълнато от една от супер държавите – Океания. Едновременно с това СССР завладява континентална Европа и обособява втората супердържава – Евразия. Източноазия е третата супер държава, която обхваща регионите на Източна и Югоизточна Азия. Трите супердържави водят непрекъсната война помежду си. Информацията с коя от тях се бие Океания непрекъснато се променя, фактите се заличават и заменят с други.

Властта е строго разпределена. Съществуват следните министерства:

  • Министерство на мира – занимава се с войната и военните действия;
  • Министерство на истината – занимава се с новини, забавление, образование и изкуство – изцяло пропагандни;
  • Министерство на изобилието – занимава се с икономически афери (купонна система и гладуване);
  • Министерство на любовта – занимава се със закона и реда, както и с мъчения и промиване на мозъци.

Преводи на български

Първият български превод на „1984“ е направен в Лондон от Петър Увалиев, който го адаптира за радиотеатър. Драматизацията е излъчена в цяла поредица от 15 епизода по българската емисия на радио Би Би Си през пролетта и лятото на 1984 година. Поради липса на български артисти във Великобритания ролите се изпълняват от почти всички журналисти и автори, работещи по това време в българската редакция на радиото: Димитър Димитров, Люси Ню, Павлина Джоунс, Ани Арнолд и др.[5]

Авторка на най-известния български превод на „1984“ (1989) е Лидия Йорданова Божилова-Аройо, по-късно зам.-директорка на българската секция на Би Би Си, майка на британската музикантка Мира Аройо.

  1. Издание от 1989 г. в София на „Проф­издат“ (с предговор „«1984» през 1989“ от Ивайло Дичев, без ISBN).
  2. Издание от 2004 г. в София на „Panorama.bg“ (с предговор „Защо Oруел е актуален и през 2004-та!“ от Волен Сидеров, ISBN 954-90922-0-8, недепозирано в НБКМ).
  3. Издание от 2005 г. без място на „Mediasat“ (поредица „Златна колекция XX век: Из­борът на „Дневен Труд“ и „24 часа““, ISBN 84-9819-410-5).
  4. Издание от 2006 г. в София на „Панорама“ (с предговор от Волен Сидеров, ISBN 954-91538-1-9, недепозирано в НБКМ).
  5. Издание от 2009 г. в София на „Панорама груп“ (с предговор „Защо Oруел е актуален и през 2004-та!“ от Волен Сидеров, без ISBN, баркод 9789549092202, недепозирано в НБКМ).
  6. Издание от 2009 г. в София на „Фама“ (заедно с „Фермата на животните“, ISBN 978-954-597-352-9, недепозирано в НБКМ).
  7. Издание от 2016 г. в София на „Фама“ (ISBN 978-954-597-514-1, недепозирано в НБКМ).
  8. Издание от 2016 г. в София на „Фама“ (заедно с „Фермата на животните“, ISBN 978-954-597-515-8, недепозирано в НБКМ).

В превода на Лидия Божилова също се забелязват някои, вече по-незначителни съкращения. Например, относно съпругата на Уинстън Смит е изпуснато сравнението на Оруел, че тя приличала на „the human sound-track“ (човешки звукозапис), което находчиво е пресътворено в руския превод на Виктор Петрович Голышев като ходещ грамофон (хо­дячий граммофон)[6].

През 2002 г. издателство „Жар птица“ пуска превод на „1984“, подписан от Димитрина Стойкова-Робъртсън (вероятно псевдоним). Освен множеството печатни грешки, всъщност се разпознава развалена преработка на превода на Лидия Божилова. Например: „Партията се опитваше да унищожи сексуалния инстинкт или ако не можеше да го унищожи, да го изврати и омърси. Не знаеше защо е така, но му се струваше, че е в реда на нещата. Що се отнася до жените, уси­лията на партията в общи линии се увенчаваха с успех“ (Божилова). „Партията се опитваше да унищожи сексуалния инстинкт или ако не можеше да го унищожи, да го изврати и осмърди. Не знаеше защо е така, но му се струваше, че е в реда на нещата. Пон що се отнасяше до жените, усилия­та на партията в общи линии се увенчаваха с успех“ (Стойкова-Робъртсън).

Вижте също

Източници

  1. ↑ Charles' George Orwell Links // Архивиран от оригинала на 2011-07-18. Посетен на 2010-06-08.
  2. ↑ Lev Grossman; Lacayo, Richard (6 October 2005). "All-Time 100 Novels. 1984 (1949), by George Orwell". Time. ISSN 0040-781X. Retrieved 19 October 2012
  3. ↑ "100 Best Novels". Modern Library. Retrieved 19 October 2012
  4. ↑ "The Big Read". BBC. April 2003. Retrieved 19 October 2012
  5. ↑ Запис на глава 10 от драматизацията на първия превод на български на романа, излъчена през лятото на 1984 година в рамките на българската емисия на радио Би Би Си
  6. ↑ Full text of ""1984" и эссе разных лет" // archive.org. Посетен на 21 юни 2022. (на руски)

Външни препратки

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
1984 (книга).

4

С дълбока несъзнателна въздишка, която даже близостта на телекрана не можеше да потисне в началото на всеки работен ден, Уинстън придърпа диктографа към себе си, издуха прахта от микрофона и сложи очилата си. След това разви и прикачи едно към друго четири малки рула хартия, които вече бяха паднали от пневматичната тръба вдясно от бюрото му.

В стените на кабинката му имаше три отвора. Вдясно от диктографа се намираше малка пневматична тръба за писмени съобщения, вляво — по-голяма за вестници, а в стената отстрани, но подръка, имаше голям продълговат процеп с капак от телена мрежа. Той беше за ненужната хартия. Подобни процепи имаше с хиляди или десетки хиляди из цялата сграда, не само във всяка стая, но и на всяка крачка по коридорите. Неизвестно защо ги наричаха дупки на паметта. Ако някой знаеше, че даден документ подлежи на унищожение, или даже ако видеше ненужен къс хартия, автоматично вдигаше капака на най-близката дупка на паметта и го изхвърляше, откъдето струя топъл въздух го понасяше към огромните пещи, скрити някъде в подземията на сградата.

Уинстън прегледа четирите рула хартия, които беше развил. Всяко съдържаше съобщение само от един или два реда, изписано на телеграфния жаргон — не истински новговор, но предимно с думи от новговор, който се използваше в министерството за вътрешни нужди. Съобщенията гласяха:

таймс 17.3.84 реч гб африка погрешно уточни

таймс 19.12.83 план гп 4-то тримесечие 83 грешки свери последно издание

таймс 14.2.84 миниблаг погрешно и цитиран шоколад уточни

таймс 3.12.83 съобщение гб заповед по частта двуплюс недобър отн неличности препиши изцяло предпров предвкартотекиране

Със смътно чувство на задоволство Уинстън отдели четвъртото листче. Това бе сложна и отговорна задача и по-добре бе да се заеме с нея накрая. Останалите три бяха рутинни, въпреки че за втората навярно щеше да му се наложи доста да се порови из цифрите.

Уинстън набра на телекрана „Задни дати“ и поиска съответните броеве на „Таймс“, които само след няколко минути се плъзнаха по пневматичната тръба. Получените листчета се отнасяха до статии или съобщения, които по една или друга причина се смяташе за необходимо да се променят или, според официалната формулировка, да се уточнят. Така например в броя на „Таймс“ от седемнайсети март бе публикувана реч на Големия брат от предния ден, в която той предвиждаше, че положението на Южноиндийския фронт ще остане спокойно, а Евразия скоро ще предприеме нападение в Северна Африка. В действителност върховното командване на Евразия бе предприело нападение в Южна Индия и бе оставило Северна Африка на мира. Затова се налагаше да се преработи параграфът от речта на Големия брат така, че той да предвижда това, което се бе случило наистина. Или пък в броя си от деветнайсети декември „Таймс“ беше публикувал официални прогнози за производството на различни видове стоки за потребление през четвъртото тримесечие на 1963 година, което беше и шестото тримесечие на деветия тригодишен план. В днешния брой бе публикувано съобщение за действителното производство, от което се виждаше, че по всяка точка прогнозите бяха съвсем погрешни. Задачата на Уинстън бе да коригира първоначалните цифри така, че те да съответстват на последните. Третото листче се отнасяше до една съвсем дребна грешка, която можеше да се поправи за няколко минути. Само през февруари Министерството на изобилието бе поело обещанието („категорично се задължаваше“ беше официалната формулировка), че през 1984 година дажбата шоколад няма да бъде намалявана. Както Уинстън много добре знаеше обаче, в края на тази седмица дажбата шоколад щеше да бъде намалена от трийсет на двайсет грама. Сега само трябваше да се замени първоначалното обещание с предупреждение, че вероятно ще се наложи намаление на дажбата, може би през април.

Щом приключи с листчетата, Уинстън закачи направените на диктографа корекции за съответните броеве на „Таймс“ и ги пусна в пневматичната тръба. След това почти несъзнателно смачка оригиналните листчета и бележките, които си беше правил, и ги пусна в дупката на паметта, за да бъдат погълнати от пламъците.

Той не знаеше с подробности какво става в невидимия лабиринт, където водеха пневматичните тръби, но можеше да предполага в общи линии. След като се сверяха и съберяха всички необходими корекции за определен брой на „Таймс“, броят се преиздаваше, оригиналът се унищожаваше и вместо него в архива се завеждаше уточненият брой. Този процес на постоянни поправки се прилагаше не само за вестниците, но и за книги, периодични издания, брошури, плакати, листовки, филми, звукозаписи, рисунки, фотографии — за всякакъв вид литература или документи, които биха могли да имат някакво политическо или идеологическо значение. Миналото се актуализираше ден след ден и почти минута след минута. По този начин с документи можеше да се докаже, че е вярна всяка прогноза на партията; в архивите не се допускаше никакво съобщение или мнение, което би противоречило на изискванията на момента. Историята като стар пергамент се изтриваше и се пишеше наново толкова пъти, колкото беше необходимо. И не съществуваше начин да се докаже, че е била направена фалшификация. В най-голямото отделение на Архивния отдел, много по-голямо от това, в което работеше Уинстън, се трудеха хора, чиято единствена задача бе да издирват и събират забранени и подлежащи на унищожение книги, вестници и всякакви други документи. Броеве на „Таймс“, които може да са били пренаписвани десетина пъти поради промени в разположението на политическите сили или несбъднали се пророчества на Големия брат, се съхраняваха в картотеките с първоначалната си дата и не съществуваше никакъв друг брой, който да ги опровергае. Книгите също се събираха повторно, преписваха се многократно и неизменно се преиздаваха, без дори да се спомене, че са били извършени корекции. Дори писмените инструкции, които Уинстън получаваше, и свършеше ли работа с тях, неизменно веднага изхвърляше, никога не съобщаваха, нито дори намекваха, че става въпрос за фалшификация: винаги се казваше, че има пропуски, печатни грешки или неверни цитати, които в интерес на точността трябва да се поправят.

Всъщност, мислеше си той, докато променяше данните на Министерството на изобилието, това дори не беше фалшификация. Просто подмяна на една безсмислица с друга. По-голямата част от материала, с който работеха, нямаше никакво отношение към реалния свят, дори не и отношението на конкретната лъжа. Статистиката беше в еднаква степен измислена както в първоначалния, така и в коригирания си вариант. В повечето случаи човек трябваше сам да си я изсмуче от пръстите. Министерството на изобилието например бе предвидило, че производството на ботуши за тримесечието ще е сто четирийсет и пет милиона чифта. Съобщено бе, че действителното производство възлиза на шестдесет и два милиона. От своя страна при преписването на предвидения брой ботуши Уинстън го беше намалил на петдесет и седем милиона, така че, както обикновено, да може да се каже, че планът е бил преизпълнен. Във всеки случай шестдесет и два милиона бяха еднакво далеч от истината, както петдесет и седем милиона или сто четирийсет и пет милиона. Най-вероятно никакви ботуши не са били произведени. Още по-вероятно бе никой да не знае колко са били произведени, нито пък да се интересува. Това, което всеки знаеше, беше, че на хартия се произвеждат астрономичен брой ботуши, докато може би половината население на Океания ходеше босо. Същото се отнасяше за всеки документиран факт, все едно значим или дребен. Всичко чезнеше в света на сенките, в който дори годината не беше сигурна.

Уинстън хвърли поглед към отсрещната страна на коридора. В съответната кабинка оттатък дребен, педантичен, с леко набола брадичка мъж на име Тилътсън се трудеше усърдно със сгънат вестник на коляно и с уста, почти долепена до микрофона на диктографа. Видът му беше такъв, сякаш се мъчеше да остане насаме с телекрана. Вдигна глава и очилата му блеснаха враждебно към Уинстън.

Уинстън познаваше бегло Тилътсън и нямаше представа с какво се занимава. Служителите в Архивния отдел не разговаряха охотно за работата си. В дългия коридор без прозорци, с двойни редици кабинки, от които се носеше безкрайно шумолене на хартия и шепот на гласове, мърморещи нещо в диктографите, имаше доста хора, чиито имена Уинстън не знаеше, въпреки че всеки ден ги виждаше да бързат нагоре-надолу по коридора или да размахват ръце по време на Двеминутките на омразата. Знаеше, че всекидневната работа на дребната жена със сламенорусата коса в кабинката до неговата бе да открива и изтрива от печатните издания имената на хора, които са били изпарени, и следователно се смяташе, че никога не са съществували. Това бе донякъде уместно, тъй като нейният собствен съпруг бе изпарен преди няколко години. А малко по-нататък едно кротко, безполезно, замечтано същество на име Апълфорт, с много космати уши и изненадващ талант да жонглира с рими и стихотворни стъпки, подготвяше изопачени варианти — окончателни текстове, както ги наричаха — на стихотворения, които се смятаха за идеологически неиздържани, но по една или друга причина се налагаше да останат в антологиите. И този коридор, в който работеха петдесетина души, беше само едно подразделение, нещо като клетка в огромния комплекс на Архивния отдел. По-нататък, отгоре, отдолу, други рояци хора се потяха над невъобразимо множество задачи. Имаше огромни печатници с помощник-редактори, типографски експерти, печатари и лаборатории със сложна апаратура за фалшифициране на фотографии. Имаше отделение за телепрограми с инженери, режисьори и екипи актьори, специално подбрани заради умението си да имитират гласове. Цели армии чиновници в справочните отделения имаха задача да изготвят списъци от книги и периодични издания за конфискуване. В огромните хранилища се складираха коригираните документи, в скритите пещи се изгаряха оригиналите. А някъде — неизвестно къде — беше мозъчният тръст, съгласуващ усилията на всички и определящ политиката, която налагаше именно този фрагмент от миналото да бъде съхранен, друг да бъде фалшифициран, трети — напълно заличен.

Впрочем целият Архивен отдел беше само един клон на Министерството на истината, чиято първостепенна задача бе не да реконструира миналото, а да осигурява гражданите на Океания с вестници, филми, учебници, телекранни програми, пиеси, романи — с всевъзможни информации, инструкции или забавления, от паметник до лозунг, от лирическо стихотворение до биологически трактат и от детски буквар до речник по новговор. Министерството не само трябваше да задоволява разнообразните нужди на партията, то трябваше да повтаря цялата тази операция на по-ниско равнище заради пролетариата. Друга система от отдели се занимаваше с пролетарска литература, музика, театър и изобщо забавления. Тук се издаваха жълта преса, която не съдържаше почти нищо друго освен спортни новини, криминална хроника и астрология, сензационни евтини романчета, сексфилми и сантиментални песни, съставяни изцяло по механичен път със специален калейдоскоп, наречен стихоплетец. Съществуваше дори цяла подсекция — на новговор Порлсек — за издаване на най-долнопробна порнография, която се разпращаше в запечатани пликове и беше забранена за партийните членове, с изключение на нейните съставители.

Докато Уинстън работеше, от пневматичната тръба паднаха три нови листчета, но те бяха елементарни и той си свърши работата по тях, преди да го прекъсне Двеминутката на омразата. След омразата се върна в кабинката си, взе от рафта речник по новговор, отмести встрани диктографа, избърса очилата си и се зае с основната за тази сутрин задача.

Най-голямата радост в живота на Уинстън бе работата му. В основната си част тя беше досадно рутинна, но в нея имаше и такива сложни и заплетени задачи, в които можеше да потънеш като в математически уравнения — деликатни фалшификации, в чието съставяне нямаше какво да те ръководи освен собствените ти познания за принципите на ангсоц или преценката ти какво партията иска да кажеш. За това Уинстън го биваше. Понякога дори му поверяваха коригирането на уводни статии на „Таймс“, които се пишеха изцяло на новговор. Той разви листчето, което бе оставил настрана. То гласеше:

таймс 3.12.83 съобщение гб заповед по частта двуплюс недобър отн неличности препиши изцяло предпров предвкартотекиране.

На старговор (или литературен английски) това може да бъде преведено така:

Съобщението за заповедта по частта на Големия брат в „Таймс“ от 3 декември 1983 година е изключително незадоволително и се отнася до несъществуващи личности. Да се препише изцяло и да се представи за проверка на висшестоящото началство, преди да се картотекира.

Уинстън прочете неприемливата статия. Както изглеждаше, заповедта по частта на Големия брат е била посветена главно на възхваляването на дейността на организация, известна като ПКЦУ, която снабдяваше моряците от плаващите крепости с цигари и други блага. Специално се хвалеше другарят Уидърз, изтъкнат член на Партядрото, който се награждаваше с Ордена за изключителни заслуги — втора степен.

Три месеца по-късно, без никакви обяснения, ПКЦУ внезапно бе разформирована. Можеше да се предположи, че Уидърз и неговите сътрудници са изпаднали в немилост, но нямаше доказателства нито в печата, нито по телекрана. В това нямаше нищо неочаквано, тъй като беше съвсем обичайно политическите престъпници да не бъдат съдени и дори публично разобличавани. Големите чистки, помитащи хиляди хора, с открити процеси за предателите и престъпниците на мисълта, които правеха жалки самопризнания за злодействата си и след това биваха екзекутирани, бяха специални, показни изпълнения и се организираха не по-често отведнъж на няколко години. Обикновено хората, които си бяха навлекли гнева на партията, просто изчезваха и за тях никога нищо не се чуваше. От тях и помен не оставаше. Някои може би дори бяха живи. Уинстън познаваше лично поне трийсет души, без да брои родителите си, които бяха изчезнали по едно или друго време.

Уинстън леко поглади носа си с кламер. В кабинката отсреща другарят Тилътсън продължаваше заговорнически да се привежда над диктографа. За миг вдигна глава: отново враждебният блясък. Уинстън се запита дали другарят Тилътсън не се занимава със същата задача като него. Беше много възможно. Такава деликатна работа никога не се поверяваше само на един човек: от друга страна, да се повери на комисия би означавало публично да се признае, че се извършва фалшификация. Най-вероятно бе, че десетина души в момента се съревновават над версии за това какво всъщност е казал Големия брат. По-късно някой ръководител от Партядрото щеше да избере една от версиите, щеше да я редактира и да пусне в действие сложната машина за необходимите съпоставки и след това предпочетената лъжа щеше да потъне във вечния архив и да стане истина.

Уинстън не знаеше защо Уидърз е изпаднал в немилост. Може би за корупция или за некомпетентност. Може би просто Големия брат се отърваваше от прекалено популярен подчинен. Може би Уидърз или някой негов приближен са били заподозрени в еретични помисли. Или може би — и това беше най-вероятно — просто защото чистките и изпаряванията бяха съставна част от механизма на властта. Единственият ключ към загадката бяха думите „отн неличности“, което означаваше, че Уидърз вече не е жив. Не всички арестувани неизбежно стигаха до гибел. Понякога ги пускаха на свобода за година-две, преди да ги екзекутират. Много рядко някой, когото от години си смятал за умрял, се появяваше като привидение на публичен процес и със свидетелските си показания уличаваше стотици други, преди да изчезне, този път завинаги. Уидърз обаче вече беше не личност. Той не съществуваше; той никога не бе съществувал. Уинстън реши, че не е достатъчно само да промени тона на речта на Големия брат. По-добре беше да я посвети на нещо, което няма никакво отношение към първоначалната тема.

Можеше да обърне речта в обичайното заклеймяване на предатели и престъпници на мисълта, но това прекалено биеше на очи, а ако измислеше някоя победа на фронта или някое триумфално преизпълнение на деветата трилетка, щеше твърде много да обърка документацията. Тук се изискваше чиста измислица. Изведнъж като по поръчка в ума му възникна образът на другаря Огилви, наскоро загинал геройски в бой. Случваше се Големия брат да посвети заповед по частта на някой скромен редови член на партията, чиито живот и смърт издигаше като пример за подражание. Днес той ще почете паметта на другаря Огилви. Вярно е, че такъв човек не съществуваше, но няколко реда във вестниците и няколко подправени фотографии щяха да му вдъхнат живот.

Уинстън помисли малко, после придърпа към себе си диктографа и започна да диктува в добре познатия стил на Големия брат: стил, едновременно военен и педантичен, и поради навика да задава въпроси, а после сам да си отговаря („Какъв извод можем да извлечем от този факт, другари? Изводът — а той също е един от принципите на ангсоц — е, че…“ и т.н. и т.н.) — лесен за подражание.

На три години другарят Огилви не признавал никакви играчки освен барабан, автомат и вертолет. На шест — като специално изключение от правилника, една година преди определената възраст — влязъл в организацията на Разузнавачите; на девет станал отряден ръководител. На единайсет предал чичо си на Полицията на мисълта, след като подслушал разговор, който според него криел престъпни помисли. На седемнайсет станал районен инструктор на Младежкия антисекссъюз. На деветнайсет изобретил ръчна граната, която била одобрена от Министерството на мира и при изпробване убила наведнъж трийсет и един евразийски пленници. На двайсет и три години загинал в бой. Преследван от изтребители на врага по време на полет над Индийския океан с важни донесения, той скочил от вертолета в дълбоките води заедно с донесенията, като преди това увеличил теглото си с автомата: кончина, за която е невъзможно да се мисли без чувство на завист — заявява Големия брат. Големия брат добавя няколко думи за чистотата и целеустремеността в живота на другаря Огилви. Той бил пълен въздържател и непушач, нямал други развлечения освен всекидневната едночасова тренировка в гимнастическия салон и бил дал обет за безбрачие, тъй като вярвал, че бракът и грижите за децата са несъвместими с денонощната служба на дълга. Нямал друга тема за разговор, освен принципите на ангсоц, и друга цел в живота, освен победата над евразийския враг и разобличаването на шпионите, вредителите, престъпниците на мисълта и всякакви други предатели.

Уинстън обмисли дали да не награди другаря Огилви с Ордена за изключителни заслуги, накрая реши да не го награждава, защото трябваше да прави допълнителни съпоставки.

Отново погледна съперника си в отсрещната кабинка. Нещо му подсказваше със сигурност, че Тилътсън е зает със същата задача. Нямаше начин да се разбере чий вариант ще бъде приет, но Уинстън беше напълно уверен, че ще е неговият. Другарят Огилви, за чието съществуване преди час никой не подозираше, вече беше действителност. Стори му се забавно, че човек може да създава мъртви, но не и живи хора. Другарят Огилви, който никога не бе съществувал в настоящето, сега съществуваше в миналото и когато за фалшификацията бъде забравено, той щеше да съществува така достоверно въз основа на същите доказателства, както Карл Велики или Юлий Цезар.

Към или към съдържанието