Джордж Оруел
1984 (20)

3

— Пълното ти възстановяване преминава през три етапа — каза О’Брайън. — Научаване, осмисляне и приемане. Време е да влезеш във втория етап.

Както винаги, Уинстън лежеше по гръб. Но напоследък не го връзваха така стегнато. Все още го държаха на леглото, но можеше да движи по малко коленете си, да обръща глава и да свива ръце в лактите. Циферблатът също вече не го плашеше така. Успяваше да избегне болките, ако съобразяваше достатъчно бързо; О’Брайън натискаше лостчето само когато проявяваше глупост. Понякога изобщо не ставаше нужда да използва циферблата при разпита. Уинстън не можеше да си спомни колко пъти го бяха разпитвали. Цялата процедура сякаш обхващаше неопределено дълъг период — навярно седмици — и паузите между разпитите понякога можеха да бъдат дни, понякога само час-два.

— Както лежиш там — каза О’Брайън, — често се чудиш, дори си ме питал: защо Министерството на любовта трябва да хаби толкова много време и труд за теб. Когато беше на свобода, теб те озадачаваше по същество същият въпрос. Схващаше механизма на обществото, в което живееш, но не и неговите основни принципи. Спомняш ли си как написа в дневника си: „Разбирам как, не разбирам защо.“? Когато мислеше за това „защо“, ти се усъмняваше в здравия си разсъдък. Чел си книгата, книгата на Голдщайн, или поне част от нея. Научи ли нещо повече от това, което вече знаеше?

— Вие сте я чел? — попита Уинстън.

— Аз я написах. Искам да кажа, участвах в написването й. Както знаеш, нито една книга не се пише от отделен човек.

— Вярно ли е онова, което пише в нея?

— Описанието, да. А програмата, която издига, е пълна безсмислица. Тайно натрупване на знания, постепенно разпространение на просвещението, най-после пролетарско въстание, сваляне на партията. Самият ти очакваше това да пише в нея. Всичко това са глупости. Пролетариатът никога няма да въстане, дори след хиляда или милион години. Не е в състояние. Няма нужда да ти казвам причината: ти вече я знаеш. Ако някога си лелеял мечти за стихиен бунт, трябва да се простиш с тях. Не съществува начин, по който да се свали партията. Господарството на партията е вечно. Нека това да бъде изходната точка на твоите размисли.

Той се приближи към леглото.

— Вечно! — повтори той. — А сега да се върнем на въпросите „как“ и „защо“. Ти разбираш достатъчно добре как партията се задържа на власт. А сега кажи защо сме се вкопчили във властта. Каква е нашата подбуда? Защо ние искаме властта? Хайде, говори — добави той, тъй като Уинстън продължаваше да мълчи.

Въпреки това Уинстън известно време не проговори. Завладя го умора. На лицето на О’Брайън се беше върнал слабият отблясък на налудничав ентусиазъм. Знаеше предварително какво ще каже О’Брайън. Че партията не се стреми към власт за собствена изгода, а само в името на мнозинството. Че се стреми към власт, защото масите са слаби и страхливи, че те не са в състояние да понесат свободата или истината и трябва да бъдат управлявани и системно мамени от хора, по-силни от тях. Че човечеството трябва да направи своя избор между свободата и щастието и че за преобладаващото мнозинство щастието е за предпочитане. Че партията е вечният защитник на слабите, самоотвержена секта, вършеща зло в името на доброто, жертваща собственото си щастие в името на другите. Най-ужасното, мислеше Уинстън, най-ужасното е, че когато каже това, О’Брайън ще го каже с вътрешна убеденост. По лицето му личеше. О’Брайън знае всичко. Той знае хиляди пъти по-добре от Уинстън какво представлява светът, в каква нищета живеят масите човешки същества и с какви лъжи и жестокости партията ги държи в нея. Всичко това той бе разбрал, всичко бе претеглил и за него то нямаше никакво значение: крайната цел оправдаваше всичко. Какво може да се направи, помисли Уинстън, срещу безумеца, който е по-интелигентен от теб, изслушва аргументите ти и въпреки това продължава да се държи за своето безумие?

— Вие ни управлявате за наше собствено добро — каза той колебливо. — Вие смятате, че човешките същества не са способни да се управляват сами и затова… — Подскочи, за малко дори да изкрещи. Остра болка прониза цялото му тяло. О’Брайън беше натиснал лостчето на циферблата почти до трийсет и пет.

— Това беше глупаво от твоя страна, Уинстън, глупаво! — каза той. — Не би трябвало да говориш подобни неща.

Върна лостчето обратно и продължи:

— Сега ще ти кажа отговора на моя въпрос. Той е следният. Партията се стреми към властта единствено за собствена изгода. Нас не ни интересува добруването на другите, интересува ни единствено властта, върховната власт. Скоро ще разбереш какво означава истинската власт. Различаваме се от всички останали олигархии от миналото по това, че знаем какво вършим. Всички останали, дори тези, които ни приличат, са били страхливци и лицемери. По своите методи до нас се доближават немските нацисти и руските комунисти, но те така и не събраха кураж да признаят собствените си подбуди. Преструваха се, а вероятно дори си вярваха, че са взели властта не по собствено желание и само за определен период от време и ако не днес, то утре ще настъпи раят, където човешките същества ще бъдат свободни и равни. Ние сме други. Много добре знаем, че никой не взема властта с намерение да я отстъпи. Властта не е средство, тя е цел. Диктатурата не се установява, за да се защити революцията, революцията се прави, за да се установи диктатурата. Целта на гоненията са самите гонения. Целта на изтезанията са самите изтезания. Целта на властта е самата власт. Сега започваш ли да ме разбираш?

Както и преди, Уинстън беше поразен от умората върху лицето на О’Брайън. То беше и силно, и пълно, и брутално, излъчваше интелигентност и някаква потискана страст, пред която той се чувстваше безпомощен; но то бе уморено. Под очите му имаше торбички и кожата на скулите висеше. О’Брайън се надвеси над него, като преднамерено доближи похабеното си лице.

— Мислиш си — каза той, — че лицето ми е старо и уморено. Мислиш си, че говоря за власт, а не съм в състояние дори да предотвратя стареенето на собствената си плът. Не разбираш ли, Уинстън, че отделният човек е само клетка? Смъртта на клетката подхранва жизнеността на организма. Умираш ли, когато режеш ноктите си?

Отдалечи се от леглото и отново започна да се разхожда напред-назад с ръка в джоба.

— Ние сме жреците на властта — каза той. — Бог е власт. Сега за теб властта е само дума. Време е да получиш някаква представа какво означава тя. Първото нещо, което трябва да разбереш, е, че властта е колективна. Отделният човек има власт само дотолкова, доколкото престава да бъде отделен човек. Знаеш лозунга на партията: „Свободата е робство“. Хрумвало ли ти е някога, че той може да се обърне? Робството е свобода. Само — свободно — човешкото същество винаги е побеждавано. Така е, защото всяко човешко същество е обречено на смърт и това е най-голямото от всички поражения. Но ако то може напълно и всецяло да се подчини, ако може да се лиши от своята индивидуалност, ако може да се слее с партията, така че да стане партията, тогава то е всемогъщо и безсмъртно. Второто нещо, което трябва да разбереш, е, че властта е власт над човешки същества. Над тялото — но преди всичко над съзнанието. Властта над материята, както ти би я нарекъл, е без значение. Нашият контрол над материята вече е абсолютен.

За миг Уинстън забрави циферблата. Направи отчаяно усилие да седне, но успя само болезнено да извие тялото си.

— Как можете да контролирате материята? — избухна той. — Вие дори не контролирате климата или закона за земното притегляне. А болестите, болката, смъртта…

С жест О’Брайън го накара да замълчи.

— Ние контролираме материята, защото контролираме съзнанието. Действителността е вътре в черепа. Постепенно ще разбереш, Уинстън. Няма нещо, което да не е по силите ни. Невидимост, издигане във въздуха — каквото и да е. Ако поискам, мога да се понеса във въздуха като сапунено мехурче. Аз не го искам, защото партията не го иска. Трябва да се освободиш от представите си за природните закони, наследени от деветнайсети век. Природните закони ги създаваме ние.

— Не, вие не ги създавате! Вие не сте дори господари на тази планета. Ами Евразия и Изтазия? Още не сте ги покорили.

— Няма значение. Ще ги покорим, когато сметнем за необходимо. А и ако не ги покорим, какво значение има? Можем да забравим за тяхното съществуване. Светът започва и свършва с Океания.

— Но дори нашата планета е просто прашинка. А човекът е нищожен — безпомощен! Откога съществува? Милиони години земята е била ненаселена.

— Глупости. Земята е стара, колкото нас, не по-стара. Как би могла да бъде по-стара? Нищо не съществува извън човешкото съзнание.

— Скалите са пълни с кости на измрели животни — мамути, мастодонти, огромни влечуги, които са живели тук дълго, преди да се чуе за човека.

— Виждал ли си някога тези кости, Уинстън? Разбира се, че не. Измислиха ги биолозите от деветнайсетия век. Преди човека не е имало нищо. След човека, ако той загине, няма да има нищо. Извън човека не съществува нищо.

— Цялата вселена е извън нас. Вижте звездите! Някои от тях са на милиони светлинни години далеч от нас. Те завинаги ще останат извън нашия обсег.

— Какво са звездите? — каза О’Брайън с безразличие. — Това са пламъчета на няколко километра от нас. Поискаме ли, можем да ги достигнем. Или бихме могли да ги изличим. Земята е центърът на вселената. Слънцето и звездите се въртят около нея.

Уинстън отново конвулсивно се размърда. Този път не каза нищо. О’Брайън продължи, сякаш в отговор на изречено възражение:

— Естествено, при определени обстоятелства това не е така. Когато плаваме в океана, или когато предвиждаме затъмнение, често за удобство приемаме, че земята се върти около слънцето и че звездите са отдалечени на милиони и милиони километри. Но какво от това? Нима смяташ, че не сме способни да създадем двойна астрономия? Звездите могат да бъдат близки или далечни, в зависимост от това какво ни е необходимо. Нима смяташ, че математиците ни не са способни на това? Забравил ли си двумисълта?

Уинстън се сви в леглото си. Каквото и да кажеше, незабавният отговор го смазваше като със сопа. И въпреки това той знаеше, знаеше, че е прав. Трябваше да има някакъв начин да се докаже неверността на твърдението, че нищо не съществува извън собственото ти съзнание! Нима това не беше отдавна разобличено като заблуждение? Дори имаше наименование, което беше забравил. Както го гледаше отвисоко, едва забележима усмивка изкриви ъгълчетата на устните на О’Брайън.

— Казах ти, Уинстън — заяви той, — че не си силен в метафизиката. Думата, за която не можеш да се сетиш, е солипсизъм. Ако желаеш, колективен солипсизъм. Но то е нещо друго: всъщност точно обратното. Всичко това е встрани от темата — добави той с различен тон. — Истинската власт, властта, за която трябва да се борим денонощно, не е властта над предметите, а над хората — той замълча и за миг отново придоби изражението на учител, който изпитва способен ученик: — Уинстън, как един човек упражнява властта си над друг?

Уинстън се замисли.

— Като го кара да страда — каза той.

— Точно така. Като го кара да страда. Подчинението не е достатъчно. Как можеш да си сигурен, че той се подчинява на твоята воля, а не на собствената си, ако не страда! Властта се състои в причиняването на болка и унижение. Властта се състои в разчленяването на човешкото съзнание и слепването му отново във форма по твой избор. Започваш ли сега да разбираш какъв свят строим? Той е пълната противоположност на глупавите хедонистични утопии на реформаторите от миналото. Свят на страх, предателство и мъчение, свят, в който ти тъпчеш другите и те теб тъпчат, свят, който с усъвършенстването си ще става не по-малко, а повече безмилостен. Напредъкът в нашия свят ще е напредък към повече страдание. Цивилизациите от миналото твърдяха, че са основани на любов и справедливост. Нашата е основана на омраза. В нашия свят няма да има други чувства освен страх, ярост, тържество и самоунижение. Ще унищожим всичко останало — всичко. Вече рушим начина на мислене, останал ни отпреди революцията. Разкъсахме връзката между деца и родители, между човек и човек, между мъж и жена. Вече никой не се осмелява да се довери на съпруга, на дете или на приятел. В бъдещето няма да има съпруги и приятели. Децата ще биват отнемани от майките им от раждането си, така както се отнема яйцето от кокошката. Половият нагон ще бъде заличен. Създаването на потомство ще стане ежегодна формалност, като подновяването на купон за дажбата. Ще унищожим оргазма. Върху това сега работят нашите невролози. Няма да има никаква преданост, освен предаността към партията. Няма да има никаква любов, освен любовта към Големия брат. Няма да има никакъв смях освен тържествуващото ликуване над победения враг. Няма да има никакво изкуство, никаква литература, никаква наука. Когато станем всемогъщи, вече няма да имаме нужда от науката. Няма да има никаква разлика между красотата и грозотата. Няма да има никакво любопитство, никаква радост от живота. Ще бъдат унищожени всички съперничещи удоволствия. Но винаги — не забравяй това, Уинстън, — винаги ще съществува опиянението от властта, което постепенно ще нараства и ще се развива. Винаги, във всеки момент, ще господства възбудата от победата, усещането, че тъпчеш безпомощния враг. Ако искаш да си представиш бъдещето, представи си ботуш, смазващ човешко лице — завинаги.

Той млъкна, като че ли очакваше Уинстън да проговори. Уинстън отново се бе опитал да се свие в леглото си. Не можеше дума да продума. Сърцето му сякаш се бе вледенило. О’Брайън продължи:

— И запомни, че е завинаги. Лицето винаги ще е на мястото си, за да бъде смазвано. Винаги ще е на мястото си еретикът, врагът на обществото, за да може да бъде отново и отново побеждаван и унижаван. Всичко, което преживя, откакто попадна в ръцете ни — всичко това ще продължава и ще става още по-лошо. Никога няма да се преустановят следенето, предателствата, арестите, изтезанията, екзекуциите, безследните изчезвания. Това ще е колкото свят на терор, толкова и свят на тържествуване. Колкото по-силна става, толкова по-малко толерантна ще е партията: колкото повече отслабва опозицията, толкова повече ще се засилва деспотизмът. Голдщайн и неговата ерес ще пребъдат. Всеки ден, всеки момент те ще бъдат побеждавани, дискредитирани, осмивани, оплювани — и въпреки това ще пребъдат. Драмата, която изиграх с теб през последните седем години, ще се повтаря многократно, поколение след поколение и винаги с все по-изтънчени форми. Винаги в нашите ръце ще бъде еретикът, крещящ от болка, сломен, презрян — и накрая напълно разкаян, спасен от себе си, по собствена воля пълзящ в краката ни. Такъв свят строим, Уинстън. Свят на победа след победа, тържество след тържество, и след тържеството — безкрайно изопване, изопване, изопване на нерва на властта. Както виждам, започваш да разбираш какъв ще бъде светът. Но ти не само ще го разбереш. Ти ще го приемеш, ще го приветстваш, ще станеш част от него.

Уинстън бе събрал достатъчно сили, за да проговори.

— Вие не можете! — изрече немощно той.

— Какво искаш да кажеш, Уинстън?

— Вие не можете да създадете свят, какъвто току-що описахте. Той е илюзия. Той не е възможен.

— Защо?

— Не е възможно да се създаде цивилизация, основана върху страха, омразата и жестокостта. Тя никога няма да просъществува.

— Защо не?

— Няма да бъде жизнена. Ще се разпадне. Ще се самоубие.

— Глупости. Ти живееш с впечатлението, че омразата е по-изтощителна от любовта. Защо трябва да е така? Дори и да е истина, какво значение може да има? Представи си, че предпочетем да се изразходваме по-бързо. Представи си, че ускорим темпото на човешкия живот до такава степен, че хората да остаряват на трийсет години. Какво значение може да има и в този случай? Не можеш ли да разбереш, че смъртта на отделния човек не е смърт? Партията е безсмъртна.

Както обикновено, говоренето отне всичките сили на Уинстън. Нещо повече, ужасяваше се, че ако продължи да му противоречи, О’Брайън отново ще завърти циферблата. И въпреки това не можеше да премълчи. Немощно, без доводи, без нищо, което да го подкрепи, освен неизразимия ужас от думите на О’Брайън, той отново премина в настъпление.

— Не зная — не ме интересува. Някак ще се провалите. Нещо ще ви победи. Животът ще ви победи.

— Ние контролираме живота на всичките му равнища, Уинстън. Въобразяваш си, че съществува нещо като човешка природа, което ще бъде оскърбено от делата ни и ще се обърне против нас. Но ние създаваме човешката природа. Хората са безкрайно податливи. Или може би си се върнал към старата си идея, че пролетариатът или робите ще се вдигнат и ще ни свалят. Изхвърли я от ума си. Те са безпомощни като добичета. Човечеството е партията. Останалите са чужди — ненужни.

— Не ме интересува. Накрая те ще ви победят. Рано или късно ще прозрат какво представлявате и тогава ще ви разгромят.

— Виждаш ли някакъв признак това да става? Или някаква причина, поради която да стане?

— Не. Вярвам го. Аз зная, че няма да успеете. Съществува нещо във вселената — не зная какво, някакъв дух, някакъв принцип, който няма никога да надвиете.

— Вярваш ли в господ, Уинстън?

— Не.

— Какъв е тогава този принцип, който ще ни победи?

— Не зная. Човешкият дух.

— Смяташ ли себе си за човек?

— Да.

— Ако си човек, Уинстън, ти си последният човек. Твоят вид е изчезнал, ние сме наследниците. Разбираш ли, че си останал сам? Ти си извън историята, ти не съществуваш — тонът на О’Брайън стана по-строг. — И ти смяташ, че морално ни превъзхождаш заради нашите лъжи и жестокост.

— Да, смятам, че ви превъзхождам.

О’Брайън не проговори. Говореха други два гласа. След малко Уинстън разпозна своя. Слушаше запис от разговора си с О’Брайън в нощта, когато бе встъпил в Братството. Чу се как обещава да лъже, да краде, да фалшифицира, да убива, да насърчава наркоманията и проституцията, да разпространява венерически болести, да хвърля сярна киселина в лицето на дете. С пестелив, нетърпелив жест О’Брайън сякаш показа, че това едва ли си заслужава труда да се припомня. Завъртя някакво копче и гласовете секнаха.

— Стани от леглото — каза той.

Връзките се бяха разхлабили. Уинстън се наведе към пода и неуверено стана.

— Ти си последният човек — каза О’Брайън. — Ти си пазителят на човешкия дух. Сега ще се видиш какво представляваш. Съблечи се.

Уинстън развърза връвта, която стягаше комбинезона му. Ципът отдавна беше изваден. Не можеше да си спомни дали след арестуването му е имало случай, когато е събличал всичките си дрехи. Тялото му под комбинезона бе опасано с мръсни пожълтели дрипи, в които едва се разпознаха остатъци от бельо. Докато ги пускаше на земята, в отдалечения край на килията видя трикрило огледало. Пристъпи към него и се сепна. Неволно извика.

— Върви — каза О’Брайън. — Застани между крилата на огледалото. Така ще се видиш как изглеждаш и отстрани.

Беше спрял, защото се бе уплашил. Насреща му се приближаваше прегърбено, прилично на скелет същество с посивяла кожа. Изплаши го самият му вид, а не само фактът, че позна себе си. Доближи се до огледалото. Лицето на съществото изпъкваше поради прегърбената стойка. Жалко лице на затворник с ръбесто чело, преливащо в плешиво теме, изкривен нос и смачкани скули, над които очите гледаха свирепо и недоверчиво. Бузите бяха набръчкани, устата изглеждаше хлътнала. Лицето със сигурност беше неговото, но му се струваше, че външно се е променил повече, отколкото вътрешно. Чувствата, които лицето изразяваше, се различаваха от тези, които изпитваше. Беше отчасти оплешивял. В първия момент си помисли, че косата му е посивяла, но всъщност кожата на черепа му беше посивяла. С изключение на ръцете и лицето, цялото му тяло беше покрито с отдавна немита мръсотия. Тук-там под мръсотията се виждаха червеникави белези от рани, а варикозната язва над глезена се бе възпалила и кожата по нея се лющеше. Но най-ужасяващо беше измършавялото му тяло. Ребрата на гръдния кош се брояха като на скелет: краката му бяха отслабнали до такава степен, че коленете бяха по-широки от бедрата. Сега разбра какво имаше предвид О’Брайън, като му каза да се види отстрани. Гръбначният му стълб бе ненормално изкривен. Кльощавите рамене стърчаха и подчертаваха хлътналия му гръден кош, изпосталялата шия сякаш се бе прегънала на две под тежестта на черепа. От пръв поглед всеки би казал, че това е тялото на шейсетгодишен мъж, страдащ от злокачествена болест.

— Ти си мислеше — обади се О’Брайън, — че лицето ми — лице на член на Партядрото — изглежда остаряло и похабено. Какво мислиш за собственото си лице?

Хвана Уинстън за рамо и го извъртя така, че да застане с лице към него.

— Виж в какво състояние си! Виж отвратителната мръсотия по цялото си тяло. Погледни калта между пръстите на краката си. Виж тази отвратителна рана на глезена си. Знаеш ли, че вониш като пръч? Вероятно вече си престанал да го усещаш. Погледни колко си измършавял. Виждаш ли? С палец и показалец мога да обхвана бицепсите ти. Мога да прекърша врата ти като морков. Знаеш ли, че откакто си в наши ръце, си отслабнал с двайсет и пет килограма? Дори косата ти пада на кичури. Погледни! — отскубна от главата на Уинстън кичур коса. — Отвори си устата. Останали са ти девет, десет… единайсет зъба. Колко имаше, когато дойде при нас? И малкото, които са ти останали, падат. Погледни!

Хвана със силните си пръсти един от останалите предни зъби на Уинстън. Остра болка прониза челюстта му. О’Брайън беше изтръгнал зъба му с корена. Захвърли го в другия край на килията.

— Ти загиваш — каза той, — разлагаш се. Какво си ти? Чувал мръсотия. Сега се обърни и пак погледни в огледалото. Виждаш ли какво те гледа? Това е последният човек. Ако ти си човекът, това е човечеството. Сега се облечи.

С бавни вдървени движения Уинстън започна да се облича. Досега като че ли не бе забелязвал колко е отпаднал и измършавял. Само една мисъл се въртеше в главата му: той е тук по-дълго, отколкото бе предполагал. После, докато се увиваше с жалките дрипи, изведнъж го обзе чувство на жалост към съсипаното му тяло. Преди да разбере какво прави, се свлече на малкото столче до леглото и избухна в плач. Съзнаваше колко е грозен и безобразен, чувал кокали в мръсно бельо, седи и реве под ослепително бялата светлина, но не можеше да спре. Едва ли не бащински, О’Брайън сложи ръка на рамото му.

— Няма да продължи безкрай — каза той. — За теб това може да свърши, когато пожелаеш. Всичко зависи от тебе.

— Вие го направихте! — хлипаше Уинстън. — Вие ме доведохте до това състояние.

— Не, Уинстън, ти сам се доведе до това състояние. Ти го прие още когато се опълчи срещу партията. Първоначалният акт включваше всичко. Не се случи нищо повече от онова, което очакваше.

Помълча, а после продължи:

— Ние те победихме, Уинстън. Ние те прекършихме. Видя на какво е заприличало тялото ти. Разумът ти е в същото състояние. Не смятам, че си запазил някакво достойнство. Ритаха те, биха те и те обиждаха, ти крещеше от болка, въргаляше се по пода в собствената си кръв и бълвоч. Хленчеше за пощада, предаде всички и всичко. Можеш ли да се сетиш за едно-единствено унижение, на което да не си бил подложен?

Уинстън спря да плаче, въпреки че сълзите продължаваха да се стичат от очите му. Вдигна поглед към О’Брайън.

— Не съм предал Джулия — каза той.

О’Брайън го погледна замислено отвисоко.

— Да — каза той, — да, това е съвършено вярно. Ти не предаде Джулия.

Особената почит към О’Брайън, която като че ли нищо не можеше да подкопае, отново изпълни сърцето на Уинстън. Колко е умен, мислеше си той, колко е интелигентен! Нямаше случай, в който О’Брайън да не е разбрал какво иска да му каже. Всеки друг на света би отвърнал незабавно, че той е предал Джулия. Какво само не бяха изстискали от него при изтезанията? Беше им разказал всичко, което знаеше за нея, за нейните навици, нрав, миналото й; с най-малки подробности бе признал всичко станало при срещите им, всичко, което си бяха доверили, храната им от черната борса, прелюбодеянията им, мъглявите им кроежи срещу партията — всичко. И въпреки това в този смисъл, в който, разбираше думата, той не я бе предал. Той не бе престанал да я обича, чувството му към нея се бе запазило. О’Брайън бе разбрал какво иска да каже, без да има нужда от обяснения.

— Кажете ми — попита Уинстън, — кога ще ме застрелят?

— Може и да не е скоро — отвърна О’Брайън. — Ти си труден случай. Но не губи надежда. Рано или късно всеки оздравява. Накрая ще застреляме и теб.