Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nineteen Eighty-Four, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 369 гласа)

Информация

Корица
fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi Библиоман
Сканиране, разпознаване и корекция
Victor (2004)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2012)
Източник
bezmonitor.com (през sfbg.us)

Издание:

1984 [ХИЛЯДА ДЕВЕТСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА]. 1989. Изд. Профиздат. Ромна. Превод: [от англ.] [1984 / George ORWELL]. Формат: 20 см. Страници: 302. Цена: без сведение.

История

  1. — Корекция
  2. — Отделяне на предговора и послеслова като самостоятелни произведения
  3. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  4. — Оправяне на няколко технически грешки от slacker
  5. — Добавяне
  6. — Корекция

Сваляне / Връзки

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi

В други сайтове:


Статия

По-долу е показана статията за 1984 (книга) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.

[±]
Тази статия е за романа. За годината вижте 1984.
1984
Nineteen Eighty-Four
Изображение на Министерството на истината (Миниправ по новговор)
Изображение на Министерството на истината (Миниправ по новговор)
АвторДжордж Оруел
Създаване1948 г.
Великобритания
Първо издание8 юни 1949 г.
Англия
ИздателствоSecker and Warburg
Оригинален езиканглийски
Жанрполитическа и социална фантастика
Вид326 страници
НачалоIt was a bright cold day in April, and the clocks were striking thirteen.
КрайBut it was all right, everything was all right, the struggle was finished. He had won the victory over himself. He loved Big Brother.
1984 в Общомедия

1984 (на английски: Nineteen Eighty-Four) е антиутопичен политически роман, написан от британския писател Джордж Оруел през 1948 г. като противопоставяне на тоталитаризма. Книгата е публикувана за първи път на 8 юни 1949 г.[1] в Лондон. Името на романа в оригинал е „Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта“ (Nineteen Eighty-Four). Романът е ситуиран в Първа писта (Airstrip One), част от супер държавата Океания, в която тече вечна война, има вездесъщ държавен контрол и публична манипулация. Супер държавата е под диктатурата на политически режим, наречен „английски социализъм“, съкратен до „ангсоц“ на новговор – език, създаден от правителството. Супердържавата е под контрола на привилегирования елит на Вътрешната партия, която преследва индивидуализма и независимото мислене като „мисловна престъпност“, преследвана от Полицията на мисълта. Романът е дистопична научна фантастика. Много от темите и концепциите от книгата са останали като нарицателни в културата, например идеята за новговор, Стая 101 и Големия брат. Популяризира се прилагателното „оруелов“, което описва официалната измама, тайното наблюдение и манипулацията. През 2005 г. романът е избран от списание Тайм за един от 100-те най-добри романи на английски език от 1923 г. до 2005 г.[2] В класацията от 1998 г. на Modern Library на 100-те най-добри романи той достига 13-о място по редакторска преценка и 6-о по мнение на читателите[3] През 2003, е класиран на 8-о място в анкетата на Би Би Си The Big Read.[4].

История

Джордж Оруел пише своя роман, провокиран от разделянето на света на „Зони на влияние“, определени на Техеранската конференция. Пише романа в продължение на три години, като живее предимно на шотландския остров Джура, вече тежко болен от туберкулоза. На 4 декември 1948 г. той изпраща финалния ръкопис и на 8 юни 1949 г. романът е публикуван. До 1989 г. книгата е преведена на шестдесет и пет езика, повече от всеки друг роман на английски език по това време. Измисленият от Оруел език новговор осмива лицемерието и укриването на истината от страна на държавата:

  • „Министерството на любовта“ всъщност ръководи изтезанията и промиването на мозъци;
  • „Министерството на изобилието“ наблюдава недостига и купонната система;
  • „Министерството на мира“ ръководи войната и пропагандира жестокостта;
  • „Министерството на истината“ ръководи пропагандата и историческия ревизионизъм.

Едно от ранните заглавия на романа е „Последният човек в Европа“ (на английски: The last man in Europe), но в писмо от 22 октомври 1948 г. до издателя си Фредерик Уорбърг, писано осем месеца преди публикуването, Оруел пише за колебанието си между него и „Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта“. Издателят препоръчва по-комерсиално заглавие. Много по-късно в романа си „1985 г.“ (1978 г.) Антъни Бърджес предполага, че Оруел, разочарован от началото на Студената война (1945 – 1991 г.), е възнамерявал да кръсти книгата „1948“. Уводът на „Penguin Books Modern Classics“ съобщава, че Оруел първоначално залага действието на романа през 1980 г., но по-късно измества датата на 1982 г., а след това на 1984.

Крайното заглавие също е пермутация на 1948 г., годината на завършване. През цялата си история, книгата е била обект на спорове, точно както други антиутопични книги като „Ние“ на Евгений Замятин и „451 по Фаренхайт“ от Рей Бредбъри. Откриват се множество прилики на романа на Оруел с този на Замятин, като безспорно руската класика е повлияла Оруел.

Светът на „1984“

Всичко в супер държавата Океания се наблюдава от Големия брат, към когото има култ към личността. Той е лидерът на партията, която реално не съществува. Партията не се интересува от нищо друго, освен от абсолютната власт. Главният герой на романа Уинстън Смит е член на Външната партия, който работи за Министерството на истината и отговаря за пропагандата. Неговата работа е да пренаписва минали статии от вестниците така, че да отговарят на партийната линия. Голяма част от това министерство се занимава с унищожаването на документи, които не са редактирани. Поради тази причина не съществува никаква съпротива срещу официално изказаната от Партията позиция. Смит е усърден и умел работник, но тайно мрази Партията и мечтае за бунт срещу Големия брат.

Сюжетът на книгата е ситуиран в Океания, една от трите супер държави в света след Глобалната война. Големи плакати на Големия брат са из цялата страна, невъзможни са изключването на множеството екрани, които непрекъснато бълват информация за „просперитета“ и военните действия, които води Океания. Има три обществени прослойки:

  1. Висшата класа на Вътрешната партия, която е 2% от населението;
  2. Средната класа на Външната партия, която е 13% от населението;
  3. Ниската класа – пролетариат – която е 85 % от населението и представлява работническата класа.

Историята на главния герой започва на 4 април 1984 г. Въпреки това, самият той не е убеден в истинността на датата, предвид факта, че професионално променя всякакви дати, факти и новини. В книгата на основния лидер на Съпротивата Емануил Голдщайн се разкрива, че след Втората световна война, Обединеното кралство попада в гражданска война и е погълнато от една от супер държавите – Океания. Едновременно с това СССР завладява континентална Европа и обособява втората супердържава – Евразия. Източноазия е третата супер държава, която обхваща регионите на Източна и Югоизточна Азия. Трите супердържави водят непрекъсната война помежду си. Информацията с коя от тях се бие Океания непрекъснато се променя, фактите се заличават и заменят с други.

Властта е строго разпределена. Съществуват следните министерства:

  • Министерство на мира – занимава се с войната и военните действия;
  • Министерство на истината – занимава се с новини, забавление, образование и изкуство – изцяло пропагандни;
  • Министерство на изобилието – занимава се с икономически афери (купонна система и гладуване);
  • Министерство на любовта – занимава се със закона и реда, както и с мъчения и промиване на мозъци.

Преводи на български

Първият български превод на „1984“ е направен в Лондон от Петър Увалиев, който го адаптира за радиотеатър. Драматизацията е излъчена в цяла поредица от 15 епизода по българската емисия на радио Би Би Си през пролетта и лятото на 1984 година. Поради липса на български артисти във Великобритания ролите се изпълняват от почти всички журналисти и автори, работещи по това време в българската редакция на радиото: Димитър Димитров, Люси Ню, Павлина Джоунс, Ани Арнолд и др.[5]

Авторка на най-известния български превод на „1984“ (1989) е Лидия Йорданова Божилова-Аройо, по-късно зам.-директорка на българската секция на Би Би Си, майка на британската музикантка Мира Аройо.

  1. Издание от 1989 г. в София на „Проф­издат“ (с предговор „«1984» през 1989“ от Ивайло Дичев, без ISBN).
  2. Издание от 2004 г. в София на „Panorama.bg“ (с предговор „Защо Oруел е актуален и през 2004-та!“ от Волен Сидеров, ISBN 954-90922-0-8, недепозирано в НБКМ).
  3. Издание от 2005 г. без място на „Mediasat“ (поредица „Златна колекция XX век: Из­борът на „Дневен Труд“ и „24 часа““, ISBN 84-9819-410-5).
  4. Издание от 2006 г. в София на „Панорама“ (с предговор от Волен Сидеров, ISBN 954-91538-1-9, недепозирано в НБКМ).
  5. Издание от 2009 г. в София на „Панорама груп“ (с предговор „Защо Oруел е актуален и през 2004-та!“ от Волен Сидеров, без ISBN, баркод 9789549092202, недепозирано в НБКМ).
  6. Издание от 2009 г. в София на „Фама“ (заедно с „Фермата на животните“, ISBN 978-954-597-352-9, недепозирано в НБКМ).
  7. Издание от 2016 г. в София на „Фама“ (ISBN 978-954-597-514-1, недепозирано в НБКМ).
  8. Издание от 2016 г. в София на „Фама“ (заедно с „Фермата на животните“, ISBN 978-954-597-515-8, недепозирано в НБКМ).

В превода на Лидия Божилова също се забелязват някои, вече по-незначителни съкращения. Например, относно съпругата на Уинстън Смит е изпуснато сравнението на Оруел, че тя приличала на „the human sound-track“ (човешки звукозапис), което находчиво е пресътворено в руския превод на Виктор Петрович Голышев като ходещ грамофон (хо­дячий граммофон)[6].

През 2002 г. издателство „Жар птица“ пуска превод на „1984“, подписан от Димитрина Стойкова-Робъртсън (вероятно псевдоним). Освен множеството печатни грешки, всъщност се разпознава развалена преработка на превода на Лидия Божилова. Например: „Партията се опитваше да унищожи сексуалния инстинкт или ако не можеше да го унищожи, да го изврати и омърси. Не знаеше защо е така, но му се струваше, че е в реда на нещата. Що се отнася до жените, уси­лията на партията в общи линии се увенчаваха с успех“ (Божилова). „Партията се опитваше да унищожи сексуалния инстинкт или ако не можеше да го унищожи, да го изврати и осмърди. Не знаеше защо е така, но му се струваше, че е в реда на нещата. Пон що се отнасяше до жените, усилия­та на партията в общи линии се увенчаваха с успех“ (Стойкова-Робъртсън).

Вижте също

Източници

  1. ↑ Charles' George Orwell Links // Архивиран от оригинала на 2011-07-18. Посетен на 2010-06-08.
  2. ↑ Lev Grossman; Lacayo, Richard (6 October 2005). "All-Time 100 Novels. 1984 (1949), by George Orwell". Time. ISSN 0040-781X. Retrieved 19 October 2012
  3. ↑ "100 Best Novels". Modern Library. Retrieved 19 October 2012
  4. ↑ "The Big Read". BBC. April 2003. Retrieved 19 October 2012
  5. ↑ Запис на глава 10 от драматизацията на първия превод на български на романа, излъчена през лятото на 1984 година в рамките на българската емисия на радио Би Би Си
  6. ↑ Full text of ""1984" и эссе разных лет" // archive.org. Посетен на 21 юни 2022. (на руски)

Външни препратки

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
1984 (книга).

4

Чувстваше се много по-добре. Изпълняваше и укрепваше с всеки изминал ден, ако беше уместно да се говори за дни.

Бялата светлина и бръмчащият звук не бяха изчезнали, но килията му беше малко по-удобна от предишните. В нея имаше нар, този път с дюшек, възглавница и малко столче. Бяха го завели на баня и му позволяваха да се мие често в емайлиран леген. Дори му сипваха топла вода. Бяха му дали ново бельо и чист комбинезон. Измазаха му варикозната язва с успокоителен мехлем. Извадиха му корените на зъбите и му поставиха изкуствени.

Навярно бяха минали седмици, дори месеци. Както изглежда, хранеха го редовно и стига да искаше, можеше да отчита времето. Както можеше да прецени, хранеха го три пъти на денонощие; понякога смътно се чудеше, дали е през деня или през нощта. Храната беше изненадващо добра, всяко трето ядене беше с месо. Веднъж дори получи пакет цигари. Кибрит нямаше, но вечно безмълвният надзирател му палеше цигарата. Първия път, когато се опита да запуши, му прилоша, но той упорстваше и пестеливо изразходваше пакета си, като пушеше по половин цигара след всяко ядене.

Дадоха му бяла плоча с парче молив, завързано в единия и край. В началото не ги поглеждаше. Не излизаше от вцепенението си; дори когато не спеше, беше напълно безчувствен. Често лежеше между две яденета, почти без да шавне, като ту заспиваше, ту се унасяше в неясни бленувания и дори не си правеше труда да отвори очи. Силната светлина отдавна вече не му пречеше да спи. Като че нямаше никаква разлика между сън и унес, само дето сънищата бяха по-свързани. По това време сънуваше често и всичките му сънища бяха щастливи. Беше в Благословената страна или седеше сред огромни, възхитителни, огрени от слънцето развалини заедно с майка си, с Джулия, с О’Брайън, без да прави нищо — просто седеше на слънце и разговаряше за ведри неща. Не спеше ли, мислеше предимно за сънищата си. Сега, когато страхът от болката не го принуждаваше, той като че ли беше загубил способността си да мисли. Не скучаеше, не изпитваше никакво желание за разговор или развлечение. Напълно го задоволяваше да бъде сам, да не го бият или разпитват, да се храни достатъчно и да се мие редовно.

Постепенно започна да прекарва по-малко време в сън, но все още нямаше никакво желание да стане от нара. Искаше му се само кротко да лежи и да чувства как в тялото му се влива сила. Опипваше го, за да се увери, че наистина мускулите му набъбват и кожата му се изпъва. Накрая се увери, че пълнее, бедрата му вече бяха определено по-широки от коленете. След като го установи, отначало с неохота започна да прави редовно гимнастика. След известно време можеше да извървява в килията по три километра и приведените му рамене се поизправиха. Опита и по-трудни упражнения и с изненада и срам откри колко неща не може да направи. Можеше само да ходи и да тича, но не можеше да вдигне столчето с изпъната ръка, не можеше да стои на един крак, без да падне. Клекна и откри, че едва се изправя с мъчителна болка в бедрата и прасците. Легна по корем и се опита да направи лицева опора. Беше безнадеждно — и на сантиметър не можа да се отлепи. Но след още няколко дни — и след още няколко яденета — извърши и този подвиг. Дойде време, когато правеше по шест лицеви опори една след друга. Вече се гордееше истински с тялото си и силно се надяваше, че и лицето му си възвръща предишния вид. Само когато случайно докосваше оплешивялото си теме, си спомняше набръчканото и съсипано лице, което го бе погледнало от огледалото.

Започваше да мисли. Седна на нара с гръб, опрян о стената, и с плочата на колене и се зае съзнателно с превъзпитанието си.

Наясно беше, че е капитулирал. Всъщност, както сега разбираше, беше готов да капитулира дълго преди да вземе това решение. От момента, когато попадна в Министерството на любовта — о, да, дори в онези минути, когато стоеше безпомощно с Джулия, а стоманеният глас от телекрана им заповядваше какво да правят — беше схванал колко лекомислено и напразно се бе опитвал да се опълчи срещу властта на партията. Вече знаеше, че седем години Полицията на мисълта го е наблюдавала като бръмбар под увеличително стъкло. От вниманието й не бе убягнало нито едно негово действие, нито една негова дума, тя не бе пропуснала нито една негова мисъл. Върху корицата на дневника му бе поставена обратно дори едва различимата прашинка. Бяха му пуснали магнетофонни записи и му бяха показали фотографии. На някои от тях беше с Джулия. Да, дори… Вече нямаше сили да се бори с партията. Освен това правото беше на страната на партията. Така и трябваше: как може да греши безсмъртният колективен мозък? С какви външни критерии можеш да провериш неговите решения? Здравият разум беше само статистика. Всичко се свеждаше до това, да се научи да мисли като тях. Само дето…

Моливът му се струваше дебел, лежеше непохватно в пръстите му. Започна да записва мислите си, както му идваха. Най-напред написа с големи неравни главни букви:

СВОБОДАТА Е РОБСТВО

После почти веднага отдолу:

ДВЕ И ДВЕ ПРАВЯТ ПЕТ

Но след това нещо го спря. Умът му сякаш се свенеше и не можеше да се съсредоточи. Знаеше, че знае какво следва, но за момента не можеше да си го спомни. Най-сетне си го спомни, но само след като съзнателно размисли какво трябва да е то: не дойде от само себе си. Написа:

БОГ Е ВЛАСТ

Приемаше всичко. Миналото бе променливо. Миналото никога не е било променяно. Океания воюваше с Изтазия. Океания винаги е воювала с Изтазия. Джоунс, Ааронсон и Ръдърфорд бяха извършили престъпленията, в които ги обвиняваха. Той никога не бе виждал фотографията, която доказваше тяхната невинност. Тя никога не бе съществувала, той си я бе измислил. Спомняше си как си спомня противоположното, но тези спомени не бяха истински, те бяха плод на самозаблуда. Колко лесно беше всичко! Само да капитулираш и всичко останало идва на място. Все едно, че досега бе плувал срещу течението и колкото и да се бореше, то го помиташе назад, а после изведнъж бе решил да се обърне и да заплува по течението, вместо срещу него. Нищо не се променя, освен собственото ти положение: така или иначе, предопределеното винаги се случва. Едва проумяваше защо изобщо се бе разбунтувал. Всичко беше ясно, освен!…

Всичко можеше да е вярно. Така наречените природни закони бяха пълна глупост. Законът за земното притегляне беше пълна глупост. „Ако искам, бе казал О’Брайън, мога да се понеса над пода като сапунено мехурче.“

Уинстън го проумя. „Ако той мисли, че се носи над пода и ако същевременно и аз мисля, че го виждам да се носи, значи наистина се носи.“ Изведнъж, като отломък от корабокрушение, който разбива повърхността на водата, в главата му нахлу мисълта: „Това не става наистина. Ние си го въобразяваме. Това е халюцинация.“ Незабавно я прогони. Софизмът беше очевиден. Той предполагаше, че някъде извън човека съществува „истински“ свят, където стават „истински“ неща. Но как беше възможно да съществува такъв свят? Можем ли да постигнем познание другояче, освен чрез собственото си съзнание? Всичко става в съзнанието. В действителност става това, което става в съзнанието на всички.

За него не бе никаква трудност да обори софизма и нямаше никаква опасност да му се поддаде. Въпреки това разбираше, че изобщо не е трябвало да му хрумва. Разумът трябва да развие способността да изтрива всяка появила се опасна мисъл. Процесът трябва да стане автоматичен. На новговор това се нарича самстоп.

Зае се с упражнения по самстоп. Сам на себе си поднесе твърденията: „партията казва, че земята е плоска“, „партията казва, че ледът е по-тежък от водата“ и започна да се обучава да не вижда и да не разбира оборващите ги доводи. Не беше лесно. Изискваха се значителни способности за разсъждение и импровизация. Така например аритметичните проблеми, повдигнати от твърдения като „две и две е равно на пет“, надхвърляха умствените му възможности. Изискваше се също умствена гимнастика, способност в един момент да използваш най-изкусно логиката, а в следващия да не схващаш най-груби логически грешки. Глупостта беше така необходима, като и интелигентността и също така трудно постижима.

През цялото време с част от съзнанието си се чудеше кога ще го застрелят. „Всичко зависи от теб“, беше казал О’Брайън, но той знаеше, че няма как съзнателно да доближи края. Може би му оставаха десет минути или десет години. Можеха с години да го държат сам в килия, можеха да го изпратят в лагер за принудителен труд, можеха да го освободят за известно време, както понякога правеха. Съвършено възможно бе, преди да го застрелят, отново да възпроизведат цялата драма на неговото арестуване и следствие. Единственото сигурно беше, че смъртта идва, когато най-малко я очакваш. По традиция — по негласна традиция, отнякъде беше известно, въпреки че никой не го беше разказвал — те застрелват изотзад: винаги в тила и без предупреждение, както вървиш по коридора от една килия към друга.

Един ден — но „един ден“ не беше точният израз, защото със същия успех можеше да е и посред нощ, веднъж той изпадна в странен, блажен унес. Вървеше по коридора и очакваше куршума. Знаеше, че всеки момент ще го настигне. Всичко беше решено, изяснено, омиротворено. Вече нямаше никакви съмнения, никакви спорни въпроси, никаква болка, никакъв страх. Тялото му беше здраво и силно. Стъпваше леко, с радост от всяко движение и с чувството, че е облян от слънчева светлина. От тесните бели коридори в Министерството на любовта беше излязъл на огромен, облян от слънцето път, цял километър широк, по който сякаш крачеше в унес, предизвикан от наркотици. Беше в Благословената страна и вървеше по пътечката през старото, проядено от зайци пасбище. Под краката си усещаше младата гъвкава трева, по лицето си — нежните слънчеви лъчи. От другата страна на полето леко се полюшваха клоните на брястовете, а някъде по-нататък течеше поточето, в чиито бистри вирчета под върбите плуваха кленове.

Изведнъж ужасено подскочи. По гърба му се стичаше пот. Беше се чул да крещи високо:

— Джулия! Джулия! Скъпа моя, Джулия! Джулия!

За момент беше изпаднал в непреодолимата халюцинация, че тя е при него. Струваше му се, че не само е при него, а е и вътре в него. Сякаш се бе разтворила в тъканта на кожата му. В този миг я обичаше много по-силно, отколкото когато бяха заедно и на свобода. Също така знаеше, че е още жива някъде и се нуждае от помощта му.

Легна отново и се опита да се успокои. Какво беше направил? Още с колко години бе удължил пленничеството си с тази мимолетна слабост?

Всеки момент ще чуе отвън тропота на ботуши. Не могат да оставят ненаказан такъв изблик. Сега ще знаят, ако още не го знаеха, че той нарушава споразумението си с тях. Покоряваше се на партията, но продължаваше да я мрази. Преди криеше еретичните си мисли зад правоверния си външен вид. Сега беше отстъпил с още една крачка: беше капитулирал с разума си, но се надяваше да запази непокътнати най-съкровените кътчета на сърцето си. Знаеше, че греши, но предпочиташе да греши. Щяха да разберат — О’Брайън щеше да разбере. С този единствен глупав вик той бе признал всичко.

Трябваше да започне отначало. Можеше да му отнеме години. Прокара ръка по лицето си, като се опитваше да свикне с новите му очертания. Бузите му бяха прорязани от дълбоки бръчки, скулите си усещаше остри, а носа — сплескан. Освен това, след като се беше видял за последен път в огледалото, му бяха поставили нови зъби. Не е лесно да запазиш непроницаем вид, когато не знаеш как изглежда лицето ти. Във всеки случай, не беше достатъчно само да контролира изражението си. За пръв път прозря, че ако искаш да скриеш една тайна, трябва да я скриеш от себе си. През цялото време трябва да знаеш, че я има, но докато не ти потрябва, не бива никога да допускаш да проникне в съзнанието ти, изразена с думи. Отсега нататък той не само беше длъжен да мисли правилно; беше длъжен да чувства правилно, да сънува правилно. И през цялото време трябваше да сдържа омразата дълбоко в себе си, като плът, която е част от него и същевременно не е свързана с него, нещо като киста.

Един ден ще решат да го застрелят. Не можеш да отгатнеш кога, но би трябвало с няколко секунди да го предусетиш. Винаги застрелват изотзад, докато вървиш по дългия коридор. Десет секунди би трябвало да са достатъчни. През това време неговият вътрешен свят може да се преобърне. И тогава изведнъж, без дума да каже, без да забави крачка, без да трепне мускул по лицето му — изведнъж маскировката ще се смъкне и бум!, ще изгърмят акумулаторите на неговата омраза. Тя ще го изпълни като огромен бушуващ пламък. И почти в същия миг, прекалено късно или прекалено рано — бум!, ще изскочи куршумът. Ще са пръснали мозъка му, преди да успеят да го обсебят. Ненаказана и непокаяла се, еретичната мисъл ще остане завинаги извън обсега им. Те ще са простреляли собственото си съвършенство. Свободата, това значи да умреш, мразейки ги.

Затвори очи. Беше по-трудно, отколкото да дисциплинира мислите си. Беше въпрос на морално падение, на осакатяване. Трябваше да се гмурне в най-черната мръсотия. Какво беше най-ужасното, най-отвратителното нещо? Помисли си за Големия брат. От само себе си в съзнанието му изплува огромното лице (понеже неизменно го виждаше по плакати, мислеше, че е метър широко) с гъстите черни мустаци и очите, които те следват навсякъде. Какви бяха истинските му чувства към Големия брат?

В коридора се чу тежък тропот на ботуши. Желязната врата се отвори с трясък. В килията влезе О’Брайън. Зад него се показа офицерът с восъчното лице и надзирателите в черни униформи.

— Стани — каза О’Брайън. — Ела тук.

Уинстън застана срещу него. Със силните си ръце О’Брайън го хвана за раменете и се взря в него.

— Мислеше да ме измамиш — каза той. — Глупаво беше от твоя страна. Изправи се. Погледни ме в очите.

Замълча и продължи по-спокойно.

— Състоянието ти се подобрява. Вече мислиш почти правилно. Само в чувствата си изоставаш. Кажи ми, Уинстън — и не забравяй, без да лъжеш, знаеш, че винаги познавам, когато лъжеш — кажи ми, какви са истинските ти чувства към Големия брат?

— Мразя го.

— Мразиш го. Добре. Дошъл е, значи, моментът да направиш последната крачка. Длъжен си да обичаш Големия брат. Не е достатъчно да му се подчиняваш: длъжен си да го обичаш.

Пусна Уинстън, като леко го побутна към надзирателите.

— Стая 101 — каза той.

Към или към съдържанието