Ричард Морган
Разбудени фурии (45)

Глава 44

— Защо го направи, Так?

— Кое?

Двамата с Мураками стояхме в анджирския блясък на прожекторите на „Набучвател“ и гледахме как пратениците на якудза потеглят с елегантен черен зономобил, който Танаседа бе повикал по телефона. Поеха на юг, оставяйки широка кипнала диря с белезникавия цвят на повърнато.

— Защо го притисна така?

Продължих да гледам смаляващия се кораб.

— Защото е отрепка. Защото е скапан престъпник, а не иска да си признае.

— Май на стари години си почнал да поумняваш, а?

— Тъй ли? — Свих рамене. — Може би просто се обажда южняшката кръв. Ти си от Милспорт, Тод, може би от дърветата не виждаш гората.

Той се изкиска.

— Добре. А какво се вижда откъм твоя юг?

— Каквото се е виждало винаги. Якудза пробутва на лековерните разни тъпи басни за древна чест и традиция, а междувременно какво прави? Работи за същата гадна престъпност както всички останали, но отгоре на всичко се прегръща с Първите фамилии.

— Напоследък, явно, не са чак толкова гъсти.

— Я стига, Тод. Не се прави на наивник. Тия юнаци се гушкат с Харлан и прочие още откакто сме пристигнали на планетата. Танаседа може и да си плати за оная издънка с Протокола „Квалгрист“, но другите просто ще изразят най-любезно съжаление и ще се изнижат като мокра връв. После продължават пак по същата линия на незаконни доставки и кротко изнудване, както открай време. А Първите семейства ще ги посрещнат с отворени обятия, защото те са просто поредната нишка в мрежата, която са хвърлили върху нас.

— Знаеш ли. — Смехът още звучеше в гласа му. — Почваш да говориш досущ като нея.

— Като кого?

— Като Квел, мой човек. Говориш досущ като скапаната Квелкрист Фолкънър.

За една-две секунди думите увиснаха между нас. Извърнах глава и се загледах към мрака над Зоната. Може би, усещайки напрежението във въздуха между мен и Мураками, Ядви бе решила да ни остави сами на кея още докато групата от якудза се готвеше да потегли. За последно я видях да се качва на „Набучвател“ заедно с Влад и почетната стража. Говореха си нещо за кафе с уиски.

— Добре, Тод — казах спокойно аз. — Хайде тогава да ми отговориш на един въпрос. Защо Танаседа дотърча точно при теб да му оправяш бакиите?

Той направи гримаса.

— Сам го каза, аз съм милспортски кореняк. А якудзарите обичат да имат връзки на високо ниво. Влачат се подир мен още откакто за пръв път си дойдох в домашен отпуск преди повече от сто години. Мислят, че сме стари приятели.

— Така ли е?

Усетих втренчения поглед. Не му обърнах внимание.

— Аз съм емисар, Так — каза накрая той. — Не го забравяй.

— Да.

— И съм твой приятел.

— Вече ме купи, Тод. Недей да си губиш времето с празни приказки. Ще те вкарам през задната вратичка на Сегешвар при условие, че ми помогнеш да го очистя. А каква е твоята цел?

Той сви рамене.

— Аюра трябва да си плати за нарушение на протекторатските директиви. Двойно зареждане на емисар…

— Бивш емисар.

— Недей да говориш от чуждо име. Ти може да си бил уволнен, но не и той. А дори и за самото съхранение на копието някой от Харлановата йерархия ще трябва да си плати. Полага се пълно изтриване.

Гласът му странно трептеше. Погледнах го по-внимателно и осъзнах очевидната истина.

— Мислиш, че имат и твое копие, нали?

Крива усмивка.

— С какво си толкова специален, та да изкопират само теб? Я стига, Так. Звучи ли ти логично? Проверих архивите. В онзи набор сме били около дузина от Харлановия свят. Който е измислил тази гениална застраховка, със сигурност е копирал всички ни. Искаме Аюра жива, за да ни каже къде точно са ги укрили в Харлановата база данни.

— Ясно. Какво друго?

— Знаеш какво друго — тихо каза той.

Пак се загледах към Зоната.

— Няма да ти помогна да избиеш Бразил и другите, Тод.

— Не те и моля. Ако не за друго, заради Вирджиния ще се опитам да го избегна. Но някой трябва да плати сметката на Бръмбарчетата. Так, те убиха Мици Харлан насред Милспорт!

— Голяма загуба, няма що. Цялата жълта преса на планетата лее горчиви сълзи.

— Добре — мрачно отсече той. — Покрай нея избиха и цял куп странични жертви. Полицаи. Невинни минувачи. Имам правото да приключа операцията по свое усмотрение с етикет режимът стабилизиран, няма необходимост от по-нататъшно разгръщане. Но трябва някой да опере пешкира, иначе проверяващите от Корпуса ще разчепкат цялата история като животел. Знаеш как става. Някой трябва да плати.

— Поне привидно.

— Поне привидно. Но не е задължително да бъде Видаура.

— Бивша емисарка оглавява планетен бунт. Не, определено няма да се понрави на отдела за връзки с обществеността.

Той млъкна. Изгледа ме с внезапна враждебност.

— Наистина ли така си мислиш за мен?

Въздъхнах и затворих очи.

— Не. Извинявай.

— Правя всичко възможно да замажа работата с най-малко пострадали, Так. А ти не ми помагаш.

— Знам.

— Трябва ми някой за убийството на Мици Харлан, трябва ми и подстрекател. Някой, когото убедително да представя като злия гений зад всичко това. Може би още двама-трима за убедителност.

Ако в крайна сметка ми се наложи да се сражавам и да умра заради спомена и призрака на Квелкрист Фолкънър, а не заради самата нея, това пак ще е по-добре, отколкото да не се сражавам изобщо.

Думите на Сосеки Кои, изречени в изоставения брониран кораб на Вчира Бийч. Думите и проблясъкът на страст по лицето му, докато ти изричаше — може би страст на мъченик, който веднъж е пропуснал своя миг и не възнамерява да го пропусне отново.

Кои, бившият боец от Черните бригади.

Но Сиера Трес бе казала почти същото, докато се криехме из каналите и руините на Елтеведтем. А поведението на Бразил говореше красноречиво през цялото време. Може би всички те желаеха мъченичество за една кауза, по-стара, по-велика и по-мащабна от самите тях.

Прогоних мислите, изхвърлих ги от релсите, преди да стигнат накъдето се бяха запътили.

— Ами Силви Ошима? — попитах аз.

— Е… — Мураками пак сви рамене. — Доколкото разбирам, тя е била заразена от нещо в Неразчистените зони. Ако оцелее в престрелката, ще я прочистим и ще я върнем обратно в живота. Звучи ли разумно?

— Звучи нелепо.

Спомних си как Силви говореше за командния софтуер на борда на „Пушки за Гевара“. Колкото и съвършени да са почистващите системи, част от боклука остава. Трудни за унищожаване кодове, следи. Призраци на неща, които вече не съществуват. Щом Кои можеше да се сражава и да умре заради един призрак, кой знае какво щяха да мислят неоквелистите за Силви Ошима дори и след като процесорите й бъдат изтрити.

— Тъй ли?

— Не ме занасяй, Тод. Тя е идол. Каквото и да има или да няма вътре в нея, тя може да се превърне в ядро на нова квелистка вълна. Първите фамилии ще искат да бъде ликвидирана просто заради принципа.

Мураками се ухили свирепо.

— Какво искат Първите фамилии и какво ще получат от мен, са две коренно различни неща, Так.

— Нима?

— Да-а-а — проточи подигравателно той. — Защото, ако не окажат пълна подкрепа, ще им обещая емисарско разгръщане първа степен.

— Ами ако разберат, че блъфираш?

— Так, аз съм емисар. Да мачкаме планетарни режими — това ни е работата. Ще се пречупят като сгъваем стол, мамка им, знаеш го много добре. Ще са тъй благодарни, задето им оставям задна вратичка, че ако река, децата им ще се редят на опашка да ми лижат задника.

Тогава го погледнах и за миг пред мен сякаш се разтвори врата към моето емисарско минало. Той стоеше все тъй ухилен в блясъка на прожекторите и преспокойно можех да бъда на негово място. Спомних си каква беше реалността. Този път ме заля не чувство за общност и братство, а бруталната сила на Корпуса. Опияняващата диващина, родена от дълбокото осъзнаване, че вдъхваш страх. Че за теб си шушукат из всички Населени светове и дори в земните коридори на властта всички притихват, щом чуят твоето име. Опиянение, по-силно от първокачествен тетрамет. Мъже и жени, които могат с един жест да съсипят или просто да зачеркнат от списъка сто хиляди живота — тези мъже и жени трябваше да се научат на страх и тия уроци се преподаваха от Емисарския корпус. От нас.

Направих усилие да се усмихна и аз.

— Голям си чаровник, Тод. Изобщо не си се променил, нали?

— Нито на йота.

И изведнъж усмивката престана да бъде насилена. Разсмях се и смехът сякаш освободи нещо в мен.

— Добре. Хайде говори, негоднико. Как ще го направим?

Той театрално вдигна вежди.

— Надявах се ти да ми кажеш. Нали познаваш мястото.

— Не, питах с какви сили ще атакуваме. Нали не смяташ да използваш…

Мураками завъртя палец към „Набучвател“.

— Нашите ексцентрични приятели? Естествено, че ще ги използвам.

— Мамка му, Тод, те са просто банда хлапета, надрусани с тетрамет. Хайдуците ще ги направят на кайма.

Той небрежно махна с ръка.

— Работим с подръчни материали, Так. Знаеш как става. Те са млади, гневни и тъпкани до козирката с тетрамет, само търсят на кого да си го изкарат. Ще залисват Сегешвар, докато ние се вмъкнем да нанесем истинския удар.

Погледнах часовника си.

— Тази вечер ли смяташ да го направим?

— Утре призори. Чакаме Аюра, а според Танаседа тя ще дойде чак по малките часове. А, да. — Той отметна глава и кимна към небето. — Трябва да се съобразяваме и с времето.

Проследих погледа му. Над нас гъсти, черни купести облаци упорито се влачеха на запад през небето, където Хотей все още се мъчеше да наложи присъствието си. Дайкоку отдавна бе потънал в мътно сияние на хоризонта. А сега забелязах, че над Зоната се надига свеж вятър с характерния мирис на море.

— Какво му е на времето?

— Ще се промени. — Мураками подуши въздуха. — Помниш ли онази буря, за която очакваха да се разсее в южната част на Нуримоно. Не се разсея. А сега май е набрала сила от някакво северозападно въздушно течение и прави завой. Връща се.

Ухото на Ебису.

— Сигурен ли си?

— Естествено, че не съм, Так. Това е метеорологична прогноза, по дяволите. Но дори да не връхлети с пълна сила, малко бурен вятър и проливен дъжд ще ни дойдат добре, нали? Хаотични системи точно когато и където ни трябват.

— Това — казах предпазливо аз — много зависи от въпроса колко опитен капитан е нашият нервен приятел. Знаеш как наричат подобно време по тукашните места, нали?

Мураками ме погледна с недоумение.

— Не. Лош късмет?

— Не, наричат го Ухото на Ебису. Има една такава рибарска легенда.

— А, да.

Толкова далече на юг Ебису не е същият. В северните и екваториалните области на Харлановия свят японско-аманглийското културно наследство го превръща в бог на моретата, закрилник на моряците и, общо взето, добродушно божество. Свети Елм пък е приет като негов заместник или помощник, за да не бъдат засегнати по-християнски настроените местни жители. Но в Кошут, където още са живи традициите на източноевропейските работници, построили целия този свят, няма място за подобен благодушен подход. Ебису се е превърнал в зловещ подводен демон, с когото вечер плашат децата, истинско чудовище, с което легендарните герои като свети Елм трябва да се сражават, за да закрилят вярващите.

— Помниш ли как завършва легендата? — попитах аз.

— Естествено. Ебису дава на гостоприемните рибари фантастични подаръци, но си забравя рибарското копие, нали така?

— Да.

— Връща се, значи, да си го вземе, и точно преди да почука, чува рибарите да обсъждат личната му хигиена. Ръцете му миришат на риба, не си мие зъбите, дрехите му са мръсни и смачкани. Все разни неща, дето трябва да ги отбягват децата, нали?

— Правилно.

— Да, помня как разправях тая история на Суки и Маркъс, когато бяха малки. — Мураками зарея замъглен поглед към хоризонта и прииждащите облаци. — Трябва да е било преди почти половин век. Представяш ли си?

— Довърши историята, Тод.

— Дадено. Чакай да видим… Ебису е много ядосан. Промъква се, грабва копието и докато се оттегля с гръм и трясък, зад него всичките му подаръци се превръщат в прогнил белотрев и мъртва риба. Хвърля се в морето, а рибарите месеци наред не могат да хванат нищо. Поука: грижете се за личната хигиена, но което е още по-важно, деца, не говорете зад гърба на хората.

Той ме погледна отново.

— Как се справих?

— Много добре за история отпреди петдесет години. Но тук я разказват малко по-другояче. Разбираш ли, Ебису е ужасно грозен, с пипала, човка, нокти, представлява страховита гледка и рибарите едва се сдържат да не побегнат с писъци. Но все пак овладяват страха и му предлагат гостоприемство, каквото не се полага на един демон. Затова Ебису им дава всевъзможни подаръци, крадени от корабите, които е потопил, после си тръгва. Рибарите дружно въздъхват от облекчение и почват да си приказват колко е чудовищен, колко е ужасен и колко хитри са били да получат от него всичките тези подаръци, а насред приказките той се връща за тризъбеца.

— Значи не е копие?

— Не. Сигурно тризъбец звучи по-страшно. В този вариант Ебису носи голям, остър тризъбец.

— Да се чуди човек как не са забелязали, че го е оставил, нали?

— Млъквай. Ебису чува какви ги приказват и тихичко се измъква, обзет от черна ярост, но скоро се връща в облика на страшна буря, която заличава цялото село. Едни загиват удавени, други биват отмъкнати от пипалата му да страдат вечно в подводния ад.

— Чудесно.

— Да, поуката е същата. Не приказвайте зад гърба на хората, но което е още по-важно, не вярвайте на тия мръсни божества от Севера. — Усмивката ми изчезна. — За последен път видях Ухото на Ебису още като малко дете. Дойде откъм морето и разруши вътрешните селища по брега на Зоната. Уби стотици хора. Потопи половината товарни кораби във вътрешното пристанище, преди някой да успее да включи двигателите. Вятърът грабваше по-леките скутери и ги премяташе по улиците чак до Харланов парк. По нашия край Ухото се смята за много лош късмет.

— Е, да, лош късмет, ако някой е извел кучето си в Харланов парк.

— Говоря сериозно, Тод. Ако бурята налети и твоят надрусан приятел Влад не успее да се справи с кормилото, най-вероятно ще се преобърнем и ще се нагълтаме с белотрев много преди да наближим имението на Сегешвар.

Мураками се понавъси.

— Остави Влад на мен — каза той. — Ти гледай да разработиш приличен план за атака.

Кимнах.

— Да, бе. Приличен план за атака срещу най-яката твърдина на хайдуците в Южното полукълбо с надрусани хлапаци в ролята на щурмови отряд и жестока буря вместо прикритие. Значи призори. Дадено. Фасулска работа.

Той пак се навъси за момент, после изведнъж се разсмя.

— Тъй сладко го описваш, че нямам търпение. — Плесна ме по гърба и тръгна към пиратския кораб, продължавайки да говори през рамо. — Сега отивам да си побъбря с Влад. Тази нощ ще влезе в историята, Так. Ще видиш. Предчувствам го. Емисарска интуиция.

— Щом казваш.

А гръмотевиците на хоризонта тътнеха, сякаш притиснати в тясното пространство между земята и облаците.

Ебису се връщаше за тризъбеца си и чутото никак не му харесваше.