Ричард Морган
Разбудени фурии (26)

Глава 25

По-късно Бразил ме намери на плажа.

Излезе с тежка крачка от прибоя, мъкнейки дъската под мишница. Оскъдното му облекло се състоеше от шорти, белези и спрей-ботуши до глезените. Със свободната ръка изцеждаше морската вода от косата си. Приветствено размахах ръка и той дотича в тръс към мястото, където седях на пясъка. Истински подвиг след няколко часа във водата. Когато стигна до мен, почти не се задъхваше.

Изгледах го с присвити очи срещу слънцето.

— Вижда ми се забавно.

— Ще опиташ ли?

Той завъртя дъската и лекичко я наклони към мен. Никой сърфист не би сторил подобно нещо. Не и с дъска, която притежава отдавна. А тази изглеждаше по-стара от носителя му.

Джак Бразил по прякор Душата. Дори и тук, на Вчира, нямаше друг като него.

— Благодаря, ще се въздържа.

Той сви рамене, заби дъската в пясъка и се просна до мен. Разлетяха се капчици.

— Както искаш. Днес има добро вълнение. Не много страшно.

— Сигурно ти е скучно.

Широка усмивка.

— Е, там е уловката, нали?

— Тъй ли?

— Да, тъй. — Той махна с ръка към морето. — Влезеш ли във водата, взимаш от всяка вълна колкото можеш. Изгубиш ли това, по-добре си върви в Нова Пеща. Бягай от Вчира завинаги.

— Има ли много такива?

— Прегорели? Да, има ги. Но да си тръгнеш, е в реда на нещата. За другите ме боли — тия, дето остават.

Хвърли поглед към белезите по гърдите му.

— Ти си нежна душа, Джак.

Той се усмихна към морето.

— Опитвам се.

— Затова ли не обичаш клонирането, а? Взимаш от всеки носител колкото можеш.

— Уча всеки носител, доколкото мога — поправи ме той. — Да. Да не говорим, че в днешно време складовете за клонинги искат луди пари, дори и в Нова Пеща.

— Не виждам това да смущава Адо и Трес.

Той пак се усмихна.

— Мари си харчи наследството. Знаеш как й е истинското име, нали?

— Да, помня. А Трес?

— Сиера има познати в бизнеса. Когато зарязахме бръмбарските истории, тя отиде да поработи с хайдуците. Сега в Нова Пеща доста народ й е задължен.

Той леко потръпна и остави тръпката да стигне до раменете му. Изведнъж кихна.

— Виждам, че още не сте зарязали оная гадост. Затова ли Адо е толкова слаба?

Той ме изгледа странно.

— Адо е слаба, защото така й харесва. Как го прави, това си е нейна работа, не смяташ ли?

Свих рамене.

— Естествено. Просто съм любопитен. Мислех си, че самоинфекцията отдавна ще ви е омръзнала.

— Е, ти не я харесваше от самото начало, нали? Спомням си как навремето Мери се опита да ти пробута онзи щам на ГХХ. Винаги си бил пуритан в това отношение.

— Просто никога не съм виждал смисъла да се разболявам за развлечение. Очаквах поне ти като лекар с образование да проявиш малко здрав разум.

— Ще ти го напомня при първия тетраметов махмурлук. Или на сутринта, след като си се натряскал с уиски.

— Не е същото.

Той кимна сериозно.

— Прав си. Тия химически боклуци са от каменната епоха. С добре имунизиран носител мога десет години да си инжектирам грип от Хън Хоум без други последствия освен лека температура и фантастични кошмари. Страхотна работа. Нито главоболие, нито увреждане на органите, нито дори хрема, щом инхибиторите пресрещнат вируса. Посочи ми един такъв наркотик.

— Значи това използвате напоследък? ГХХ?

Той поклати глава.

— Зарязахме го отдавна. Вирджиния донесе специален щам от Адорасион. Генетично модифициран вирус на гръбначна треска. Човече, ако можеш да видиш какво сънувам сега. Понякога се събуждам с писъци.

— Блазе ти.

Мълчаливо загледахме хората във водата. На два-три пъти Бразил изсумтя недоволно, сочейки движенията на сърфистите. Не разбирах много от тия неща. Веднъж тихо изръкопляска, когато един младеж падна от дъската, но когато се озърнах към него, не видях по лицето му подигравка.

Малко по-късно пак посочи дъската.

— Сигурен ли си, че не искаш да опиташ? С моята дъска. Човече, тоя твой допотопен носител изглежда направо създаден за нея. Всъщност, вижда ми се малко странен за военен модел. Лекичък е. — Той лениво опипа рамото ми. — Дори бих казал, че имаш почти идеален носител за спорт. Каква марка е?

— На някаква древна компания, не я бях чувал преди. „Ейшундо“.

— „Ейшундо“?

Погледнах го с изненада.

— Да, „Ейшундо Органикс“. Знаеш ли ги?

— И още как, мамка му. — Той пак се отпусна на пясъка и ме огледа. — Так, та ти носиш класически модел. Създали са само една серия, която изпреварвала времето си поне с цял век. Неща, неизпробвани дотогава от никого. Прилепващи длани, подсилена мускулна структура, а ако ти кажа какви си системите за автономно оцеляване, направо не би повярвал.

— Да, не бих повярвал.

Той не ме слушаше.

— Гъвкавост и издръжливост на върховно ниво, рефлекси, каквито не предлагал никой чак до появата на „Харкани“ в началото на двайсет и четвърти век. Човече, такива модели просто вече не се произвеждат.

— Така си е. Фалирали са, нали?

Той енергично поклати глава.

— Не, политиката им видяла сметката. Корпорацията „Ейшундо“ е създадена в Драва през осемдесетте години от типични подмолни квелисти. Май и не криели много-много политическите си убеждения. Сигурно щели да ги закрият, но всички знаели, че произвеждат най-добрите спортни носители на планетата, тъй че в крайна сметка станали доставчици на половината дечурлига от Първите фамилии.

— Голям късмет.

— Не ще и дума. Никой не ги закачал. — Ентусиазмът по лицето му избледня. — После дошло Разселването и те се обявили за квелисти. Харлановият род така и не им го простил. Когато голямата каша отминала, съставили черни списъци на всички, които някога са работили за „Ейшундо“, дори екзекутирали неколцина от старшите биотехници като предатели и терористи. Производство на оръжие за врага и прочие глупости. А и както се развили нещата в Драва, с тях така или иначе било свършено. Човече, направо не вярвам, че седиш насреща ми с това чудо. Мамка му, това е историческа ценност, Так.

— Е, радвам се да го чуя.

— Сигурен ли си, че не искаш…

— Да ти го продам? Не, благодаря.

— Сърф, мой човек. Сигурен ли си, че не искаш да пробваш сърф? Хайде, вземи да се топнеш с дъската. Да те видим на какво си способен.

Поклатих глава.

— Предпочитам да живея в неведение.

Той ме изгледа любопитно. После кимна и пак се зазяпа в морето. Усещах как от самото гледане му става нещо. Сякаш вълните усмиряваха треската, която сам бе разпалил в себе си. Стиснах зъби и се помъчих да не завиждам.

— Може би някой друг път — тихо каза той. — Когато не си тъй натоварен.

— Да. Може би.

Не можех да си представя подобен момент, освен може би в миналото, а просто нямаше начин да се върнем там.

— Значи никога не си пробвал, така ли? Дори навремето в Нова Пеща?

Свих рамене.

— Знам как да падам от дъската, ако това имаш предвид. Като хлапе съм опитвал през лятото на местните плажове. После се вързах с една тайфа гмуркачи. Нали знаеш как става.

Той кимна. Може би си припомняше собствената си новопещенска младост. Или последния път, когато бяхме водили този разговор, но не ми се вярваше. Беше преди повече от петдесет години, а без емисарска памет това е много време.

— Адски тъпо — промърмори Бразил. — Коя тайфа беше?

— Рифовите бойци. От района на Хирата. Гмуркай се свободен, умри свободен. Остави мръсотията на повърхността. Видехме ли такива като теб, моментално им свивахме перките. Ами ти?

— Аз ли? Мислех се за волна птичка. Вихроездачите, Цунамитата, Утринният хор на Вчира. И други, не ги помня вече. — Той поклати глава. — Толкова глупав съм бил, мамка му.

Загледахме се във вълните.

— Откога си тук? — попитах аз.

Той се разкърши и извърна лице към слънцето с плътно затворени очи. От гърдите му излетя звук, напомнящ котешко мъркане, после премина в смях.

— Тук, на Вчира? Не знам, не си водя сметка. Май трябва вече да е към век. С интервали.

— А Вирджиния казва, че сте отписали Бръмбарчетата преди двайсетина години.

— Да, горе-долу. Както казах, Сиера все още прави по някой удар. Но в общи линии вече десет-дванайсет години не сме се замесвали в нещо повече от плажни побоища.

— Дано да не сте ръждясали.

Той се ухили широко.

— Ей, ама ти вече си слагаш тигана.

Поклатих глава.

— Не, просто умея да слушам. То ще засегне всички ни по един или друг начин. Добре казано. Както и да постъпят другите, ти ще продължиш. Ти вярваш, че е истина.

— Тъй ли? — Бразил се изпъна на пясъка и затвори очи. — Тогава ето ти повод за размисъл. Нещо, което навярно не знаеш. Когато квелистите се сражавали с Първите фамилии за континентално надмощие на Ню Хокайдо, заговорило се, че правителствените отряди на смъртта готвят удар срещу Квел и още неколцина от Извънредния комитет. Един вид контраудар срещу Черните бригади. И знаеш ли какво направили?

— Да, знам.

Той открехна едно око.

— Знаеш ли?

— Не. Но не обичам риторичните въпроси. Ако ще казваш нещо, карай направо.

Той пак затвори очи. Стори ми се, че по лицето му мина нещо, подобно на болка.

— Добре. Знаеш ли какво е информационен шрапнел?

— Естествено. — Терминът беше стар, почти архаичен. — Евтини вируси. Допотопна работа. В ефира се излъчва матрица от накълцани стандартни програми. Вкарваш ги във вражеските системи и те се опитват да изпълняват първоначалните си функции. Така задръстват оперативния код с безсмислени команди. Поне на теория. Доколкото съм чувал, на практика не излизало много добре.

Всъщност много добре познавах ограниченията на оръжието от собствен опит. Преди сто и петдесет години последната съпротива на Адорасион бе излъчила информационен шрапнел, за да забави напредването на емисарските части през Манзанския басейн просто защото не разполагаше с друго. Не ни забавиха кой знае колко. Много по-тежки загуби понесохме от яростните ръкопашни боеве, които последваха из закритите улици на Неруда. Но Джак Бразил с неговата измислена фамилия и страстта му към една култура, чиято планета никога не бе виждал, едва ли желаеше да чуе това точно сега.

Той размърда стройното си тяло върху пясъка.

— Е, добре, извънредният комитет в Ню Хокайдо не споделял твоя песимизъм. Или просто са били отчаяни. Така или иначе, измислили нещо подобно, но основано на дигитализиран човешки товар. Изработили схематични копия от всеки член на комитета, просто повърхностен сбор от най-общи спомени и самолич…

— Мамка му, будалкаш ме!

— … и ги заредили в широкообхватни информационни мини, които да бъдат заложени в квелистките сектори и да се задействат при вражеско нашествие. Не, не те будалкам.

Затворих очи.

Ах, мамицата му.

Гласът на Бразил продължаваше да се лее безметежно.

— Да, планът бил при поражение да задействат мините и да оставят няколко десетки от собствените си хора, а може би и авангарда на нападателите, с твърдото убеждение, че всеки от тях е Квелкрист Фолкънър. Или някой си.

Шум на прибой и далечни викове над водата.

Би ли искал да ме прегърнеш, докато си отивам?

Видях лицето й. Чух променения глас, който не беше на Силви Ошима.

Пипни ме. Кажи ми, че си истински, мътните да те вземат.

Бразил продължаваше да говори, но усещах, че се изчерпва.

— Доста хитро оръжие, ако се позамислиш. Масова суматоха, на кого да вярваш, по дяволите, кого да арестуваш? Същински хаос. Може би това ще спечели време за бягство на истинската Квел. Та макар и на косъм. Създава хаос. Последен удар. Кой знае?

Когато отворих очи, той седеше и пак гледаше към морето. Добродушният покой бе изчезнал от лицето му, избърсан като грим, като морска вода, изсъхнала под слънчевите лъчи. От стегнатата му мускулеста фигура изведнъж бе изплувало жестоко, безпомощно огорчение.

— Кой ти разказа всичко това? — попитах аз.

Бразил се озърна към мен и по устните му трепна призрак на предишната усмивка.

— Някой, с когото трябва да се срещнеш — тихо каза той.

 

 

Взехме неговия бръмбар — двуместен, със смъкнат кожух, не много по-голям от онзи, който бях наел, но както се оказа, далеч по-бърз. Бразил си направи труда да навлече вехт защитен костюм на леопардови петна — още нещо, което го отличаваше от другите идиоти, сновящи по магистралата с такива скорости, че едно падане би смъкнало плътта им от костите.

— Е, да — рече той, когато му споменах това. — Някои рискове заслужават да ги поемеш. Другото си е чисто самоубийство.

Взех шлема от полисплав и го надянах. Гласът ми прозвуча пискливо от високоговорителя:

— Налага ти се да гледаш тия глупости, а?

Той кимна.

— Непрекъснато.

Той включи двигателя, сложи си шлема, после подкара на север по магистралата точно с двеста километра в час. По маршрута, който вече бях минал, докато го търсех. Покрай денонощната закусвалня, покрай другите спирки и населени местенца, където бях подхвърлял името му като кървава диря от гърбун пред спортен катер, после през Кем и по-нататък. На дневна светлина Ивицата губеше голяма част от романтиката си. Светлинките на прозорчетата, които бях отминавал предната вечер по пътя на юг, се оказваха вехти и избелели ниски постройки или надувни бараки. Неоновите И холографските надписи бяха изключени или едва мъждукаха. Селищата по дюните губеха уютната си сумрачна привлекателност и се превръщаха просто в купчини скучни сгради покрай осеяното с боклуци шосе. Само шумът на прибоя и ароматите из въздуха бяха същите, но ние се движехме прекалено бързо, за да ги усетим.

На двайсет километра след нос Кем един тесен, зле павиран път се отклоняваше през дюните. Бразил намали скоростта за завоя — не чак толкова, колкото би ми се искало — и отби от магистралата. Под бръмбара кипнаха струи пясък, извиращи измежду неравните блокове вечбетон и скалата, върху която бяха положени. При гравитационните машини паважът често е не толкова опора, колкото знак откъде минава пътят. А отвъд първата ивица дюни някогашните строители изобщо бяха зарязали усилията да полагат настилка. Нататък имаше само стълбове от въглеродни нишки с илуминиево покритие, забити на десетметрови интервали. Бразил отново намали скоростта и бавно подкара покрай стълбовете, които лъкатушеха през дюните към морето. Отстрани изникнаха две-три разнебитени надувни бараки, килнати пиянски върху пясъчните склонове. Не личеше дали вътре живее някой. По-нататък видях боен катер в плитък канал под прашна маскировъчна мрежа. Механични охранителни паячета, напомнящи миниатюрни каракури, се разбудиха по него от бученето на бръмбара или може би от топлината на двигателя. Вдигнаха по някой крайник към нас и пак се успокоиха, когато отминахме.

Прехвърлихме последните дюни и Бразил спря бръмбара успоредно на бреговата линия. Свали шлема, приведе се над кормилото и кимна надолу към морето.

— Ето. Познато ли ти е?

Много, много отдавна някой бе изкарал на брега брониран кораб на въздушна възглавница, докато забие нос в дюните, а после просто го бе зарязал. Сега корабът лежеше върху сбръчканата си престилка като блатна пантера, убита, докато е дебнела плячка. Задните кормилни витла бяха извъртени по посоката на преобладаващия вятър и изглеждаха блокирани. Пясъкът се трупаше на назъбени купчинки покрай бронята и на места напълно затрупваха престилката, тъй че бронираните бордове изглеждаха само част от далеч по-голяма погребана структура. През амбразурите откъм нашата страна се подаваха бластерни цеви, щръкнали към небето — сигурен признак, че хидравликата е изгърмяла. Горните люкове бяха широко разтворени като за евакуация.

По централния фюзелаж и нагоре около мехура на мостика забелязах следи от боя. Червеното и черното се сплитаха и позната шарка, която докосна гръбнака ми с хладна ръка; почти изличени от времето очертания на стилизирана клонка от квелкристия.

— О, не може да бъде.

— Да. — Бразил се размърда на седалката. — Точно така.

— И да не би да е тук, откакто…

— Да, в общи линии.

Подкарахме надолу по дюната и спряхме до кърмата. Бразил изключи двигателя и бръмбарът се отпусна на пясъка като послушен тюлен. Корабът се извисяваше над нас и бронята от специална сплав поглъщаше топлината на слънцето, тъй че отблизо навяваше хлад. На три места покрай нащърбения корпус метални стълбички слизаха от парапета и потъваха в пясъка. Най-задната, където корабът се накланяше към земята, беше килната назад почти хоризонтално. Без да й обръща внимание Бразил сграбчи парапета и с изящен скок се озова на палубата. Въздъхнах и го последвах.

Гласът ме стресна, докато се изправях.

— Е, той ли е това?

Примигах срещу слънцето и различих мършав силует на леко наклонената палуба пред нас. Човекът изглеждаше с една глава по-нисък от Бразил и носеше простичък сив гащеризон с отрязани до лактите ръкави. Ако се съдеше по лицето под рядката бяла коса, трябва да беше поне на шейсет и пет, но ръцете му бяха жилави, мускулести и завършваха с едри, костеливи китки. А зад тихия глас се долавяше спотаена сила. Във въпроса звучеше напрежение, граничещо с враждебност.

Пристъпих напред до Бразил. Заех същата поза като стареца — с отпуснати до бедрата ръце като оръжия, които могат да потрябват всеки момент. Спокойно го погледнах в очите.

— Да, аз съм.

Погледът му сякаш трепна надолу, но не беше това. Просто ме оглеждаше от глава до пети. За момент настана мълчание.

— Разговарял ли си с нея?

— Да. — Гласът ми поомекна. Погрешно бях изтълкувал напрежението му. Не беше враждебност. — Разговарях с нея.

 

 

Вътрешността на кораба се оказа изненадващо просторна и светла. Обикновено в бойните кораби от този тип е страшна теснотия, но Сосеки Кои бе имал предостатъчно време да промени това. Вътрешните прегради бяха свалени, а на места липсваха части от горната палуба, създавайки петметрови кладенци. Слънцето нахлуваше през малкото илюминатори и отворените горни люкове, другаде лъчите му се процеждаха през пукнатини в бронята, може би оставени от сражение или пък нарочно прорязани. Буйна растителност, засадена във висящи кошници, изпълваше тия открити места и се виеше нагоре по оголените опорни греди на корпуса. На места илуминиевата облицовка беше грижливо подменена, другаде отдавна тънеше в мрак. Някъде тихо бълбукаше вода по камъчета, припявайки кротко на прибоя отвън.

Кои ни настани на дебела рогозка около ниска масичка за гости в един от осветените кладенци. Със старомодна церемониалност ни поднесе обяд от корабния киберготвач, който, явно, все още работеше съвсем нормално. Освен печеното месо и паничките с варена юфка имаше чай от белотрев и плодове от растенията над нас — повивни сливи и дълги нанизи кошутски гроздовинки. Бразил се нахвърли върху храната с ентусиазма на човек, прекарващ по цял ден във водата. Аз хапвах по малко, колкото да проявя любезност. Гроздовинките обаче се оказаха удивително вкусни. Домакинът подчертано се въздържа от въпроси, докато приключим с обяда.

Най-сетне Бразил хвърли върху чинията си последната оглозгана чепка гроздовинки, избърса се със салфетка и ми кимна.

— Разказвай. Аз му описах нещата в най-общи линии, но историята е твоя.

— Аз… — Погледнах през опустошената маса и видях отсреща съвсем друг глад. — Добре. Беше преди доста време. Няколко месеца. Бях в Текитомура. По работа. Влязох в един пристанищен бар, „Токийският гарван“. Тя беше…

Чувствах се странно, разказвайки всичко това. И, откровено казано, откъснат от него. Докато слушах собствения си глас, изведнъж ми стана трудно да повярвам в следата, която бях прокарал от онази нощ на проляна кръв и безумни халюцинации, през завладените от машини пущинаци на Ню Хок, и обратно на юг, бягайки от един възкръснал дух. Донкихотщини в пристанищни кръчми, трескав налудничав секс и двойно бягство по вода в компанията на една тайнствена и ненормална жена с коса от жива стомана, планински битки с късчета от самия мен сред руините на нашето марсианско наследство. Силви имаше право, когато ме кръсти Мики в сянката на крана. Беше си чист сензофилм.

Нищо чудно, че Радул Сегешвар се затрудняваше да приеме постъпките ми. Дори и човекът, който преди две години се обърна за подкрепа към него, би избухнал в недоверчив смях, ако чуеше тази история за объркана вярност и преплетени пътища.

Не, ти не би се разсмял.

Би гледал със студени, далечни очи, почти без да слушаш, унесен в мисли за нещо друго. За следващото убийство на проповедници от Новото откровение, за кръв по острието на тебитския нож, за една яма с отвесни стени в Белотревната зона и за един пронизителен писък, който не спира и не спира…

Би свил рамене, без да се интересуваш вярна ли е тази история или не, защото си доволен от онова, което имаш.

Но Кои попиваше всичко, без да изрече нито дума. Когато млъквах и го поглеждах, той не задаваше въпроси. Чакаше търпеливо, а веднъж, когато му се стори, че мълча твърде дълго, ми направи лекичък жест да продължа.

Накрая поседя мълчаливо, после кимна замислено.

— Казваш, че те наричала с разни имена, когато се върнала за пръв път?

— Да. — Емисарската памет ги измъкна от дълбините, изпълнени с незначителни спомени. — Одисей. Огава. Мислеше ме за свой войник от батальон Тецу. Част от Черните бригади.

— Тъй. — Той извърна глава с непроницаемо лице. После добави с мек глас: — Благодаря, Ковач-сан.

Тишина. Двамата с Бразил се спогледахме. Той се изкашля.

— Това зле ли е?

Кои въздъхна тихо, сякаш от болка.

— Не ни помага. — Той пак ни погледна и се усмихна печално. — Аз бях в Черните бригади. Батальон Тецу не беше част от тях, а отделен фронт.

Бразил сви рамене.

— Може да се е объркала.

— Да, може би.

Но очите на Кои си оставаха все тъй печални.

— А имената? — попитах аз. — Познати ли са ти?

Той поклати глава.

— Името Огава се среща на север сравнително често, но не помня да съм познавал човек с това име. Трудно е да бъда сигурен след толкова много години, но не ми звучи познато. А Одисей… — Старецът сви рамене. — Една учителка по кендо носи това име, но не вярвам да има квелистко минало.

Поседяхме мълчаливо. Накрая Бразил въздъхна.

— Ах, мамка му.

Кой знае защо, раздразнението му ободри Кои. Той пак се усмихна, този път с весел проблясък в очите.

— Изглеждаш обезсърчен, приятелю.

— Така си е. Нали разбираш, наистина си мислех, че може да е това. Мислех си, че наистина ще го направим.

Кои се зае да прибира чиниите върху лавицата зад рамото си. Движенията му бяха плавни и икономични.

— Знаете ли какъв ден идва след седмица? — попита спокойно той.

Ние примигахме насреща му.

— Не? Какъв пропуск. Колко лесно ни заслепяват собствените ни грижи, а? Колко лесно се откъсваме от широката схема на обществения живот. — Той се приведе напред да вземе по-далечните чинии и аз му ги подадох. — Благодаря. Идната седмица, по-точно в края на идната седмица, е рожденият ден на Конрад Харлан. В Милспорт празнуването ще е задължително. Фойерверки и веселие до припадък. Хаосът на празнуващите тълпи.

Бразил схвана преди мен. Лицето му грейна.

— Искаш да кажеш…

Кои се усмихна кротко.

— Приятелю мой, аз не знам. Може пък наистина да е това, според собствения ти доста мъгляв израз. Независимо дали е така или не, вече мога да ти кажа, че наистина ще го направим. Защото просто нямаме друг избор.

Точно това исках да чуя, но още не можех да повярвам, че Кои го каза. Докато пътувах на юг си мислех, че може да привлека Бразил и Видаура, евентуално още неколцина от най-запалените неоквелисти, които да застанат на моя страна, независимо от конкретните им желания. Но историята за информационния шрапнел, начинът, по който съвпадаше с подробностите от Ню Хок, и намекът, че идва от човек, който знае, който е бил там, после срещата с този дребен, сдържан човечец и неговия сериозен подход към градинарството и храната — всичко това ме тласкаше към ръба на зашеметяващата идея, че само съм си прахосал времето.

Едва не ми се зави свят от осъзнаването, че не е така.

— Помислете — каза Кои и сякаш нещо се промени в гласа му. — Може би този призрак на Надя Макита е точно това: призрак. Но нима един разбуден и отмъстителен призрак не стига? Нима вече не принуди олигарсите да изпаднат в паника и да нарушат категоричните повели на своите земни господари? Как тогава ние да не го направим? Как да не изтръгнем от лапите им този обект на тяхната боязън и ярост?

Пак погледнах Бразил. Вдигнах вежда.

— Няма да е лесно да ги убедим — мрачно каза сърфистът. — Повечето бивши Бръмбарчета ще се бият, ако вярват, че отиват да освободят Квел. Ще убедят и останалите. Но не знам дали ще го сторят заради един разбуден призрак, колкото и да е отмъстителен, по дяволите.

Кои приключи с чиниите, взе салфетка и огледа ръцете си. Откри върху едната китка петно от гроздовинков сок и го изчисти с педантично усърдие. Без да откъсва очи от ръката си, той заговори:

— Ще поговоря с тях, ако желаеш. Но в крайна сметка, ако нямат собствени убеждения, дори и самата Квел не би ги приканила да се бият. Нито пък аз.

Бразил кимна.

— Страхотно.

Изведнъж ме обзе неудържимото желание да узная.

— Кои, а ти смяташ ли, че гоним призрак?

Той издаде тих звук, нещо средно между смях и въздишка.

— Всички гоним призраци, Ковач-сан. Как би могло да е другояче, след като днес живеем толкова дълго?

Сара.

Потиснах мисълта и се запитах дали Кои е забелязал как очите ми трепнаха болезнено за момент. С внезапен пристъп на параноя се запитах дали вече не знае отнякъде. Гласът ми загрубя.

— Не това те попитах.

Той примига и изведнъж пак се усмихна.

— Да, не беше това. Ти ме попита дали вярвам, а аз се отклоних от отговора. Прости ми. На Вчира Бийч евтината метафизика и евтината политика вървят ръка за ръка и много се търсят. Човек може да си изкарва от тях прехраната без много усилия, но после навикът трудно се изкоренява. — Той въздъхна. — Дали вярвам, че доживяхме завръщането на Квелкрист Фолкънър? С всяка фибра от тялото си копнея да го повярвам, но като всеки квелист съм длъжен да се придържам към фактите. А фактите не подкрепят онова, в което искам да вярвам.

— Значи не е тя.

— Не е правдоподобно. Но в един от своите по-безпристрастни мигове самата Квел е предложила резервна вратичка за подобни случаи. Ако фактите са срещу теб, казва тя, но не би понесъл да загубиш вярата си, то поне можеш да отложиш решението. Изчакай и виж.

— Струва ми се, че това означава категоричен отказ от всякакво действие.

Той кимна.

— Да, в общи линии. Но в случая вярата ми няма нищо общо с въпроса дали да действаме или не. Защото поне в едно вярвам: дори ако този призрак няма друга стойност, освен като талисман, времето му е днес и мястото му е сред нас. По един или друг начин промяната се задава. Харланитите знаят това не по-зле от нас и вече направиха своя ход. Остава само и ние да предприемем нашия. Ако в крайна сметка ми се наложи да се сражавам и да умра заради спомена и призрака на Квелкрист Фолкънър, а не заради самата нея, това пак ще е по-добре, отколкото да не се сражавам изобщо.

Тия думи продължиха да отекват в главата ми дълго след като оставихме Сосеки Кои да се подготвя и потеглихме с бръмбара обратно по Ивицата. А заедно с думите и един простичък въпрос. Простичкото убеждение в тях.

Нима един разбуден и отмъстителен призрак не стига?

Но за мен не бе същото. Защото бях прегръщал този призрак и бях гледал как лунната светлина пълзи по пода на една планинска хижа, докато призракът потъва в съня, без да знае дали ще се събуди отново.

Ако можехме да я събудим, не исках аз да й кажа коя е. Не исках да съм там и да видя лицето й, когато разбере.