Ричард Морган
Разбудени фурии (36)

Глава 35

Докато навлизахме в селското пристанище, аз се огледах наоколо и усещането за нещо вече видяно бе тъй силно, че сякаш отново усетих мирис на изгоряло. Сякаш отново чух панически писъци.

Сякаш видях самия себе си.

Стегни се, Так. Не беше тук.

Да, не беше тук. Но имаше същите къщурки с дебели стени, пръснати покрай кея, същия малък център с магазинчета по крайбрежната улица и същия пристанищен комплекс в края на заливчето. Същите групички закотвени траулери и товарни гемии, изглеждащи като джуджета около грамадното туловище на един океански кораб за лов на скатове. Дори същата изоставена станция за изследване на течението Микуни, а недалече на скалите зад нея — молитвеният дом, който я бе изместил като най-важно място за селото след провала на проекта. По главната улица жените вървяха омотани с парцали от глава до пети, сякаш се готвеха за работа с опасни химикали. Не и мъжете.

— Хайде да приключваме — промърморих аз.

Привързахме лодката на плажа, където килнати, зацапани и протрити пластмасови кейове стърчаха над плитката вода. Сиера Трес и жената, която се наричаше Надя Макита, останаха да седят на кърмата, докато ние с Бразил разтоварвахме багажа. Както всички пътешественици из Милспортския архипелаг, собствениците на „Островитянин“ си носеха запас от благоприлични женски дрехи в случай, че им се наложи да спрат в някоя община на Северния ръкав, и сега двете жени бяха забулени чак до очите. Помогнахме им да слязат от лодката — надявах се да сме го сторили с подобаваща скромност, — вдигнахме моряшките си торби и тръгнахме по главната улица. Вървяхме бавно — преди да слезем от яхтата, Сиера Трес се беше натъпкала до ушите с армейски болкоуспокоителни, но въпреки това шината от флексосплав я принуждаваше да куцука като старица. Срещнахме няколко любопитни погледа, но допуснах, че са отправени по-скоро към високия ръст и русата коса на Бразил. Започвах да съжалявам, че няма начин да забулим и него.

Никой не ни заговори.

Открихме единствения хотел в селото с изглед към централния площад и наехме стаи за седмица, използвайки два чисто нови чипа с лични данни от богатия запас, който си носехме от Вчира Бийч. Като жени Трес и Макита бяха под наша опека и не им се полагаше проверка за самоличност. Все пак забулената жена на рецепцията ги поздрави с топлота, която стана почти досадна, след като обясних, че старата ми леля си е наранила бедрото. Рязко отхвърлих предложението й да повика местния женски лекар и жената веднага отстъпи пред тази проява на мъжко превъзходство. Прехапа устни и се зае да проверява личните ни данни. През прозореца се виждаха площадът и подиумът със скобите за закрепване на общинския стол за наказания. Зареях мрачен поглед към него, после с усилие се върнах в настоящето. Сложихме отпечатъци от дланите си върху допотопния скенер и се качихме в стаите.

— Имаш ли нещо против тези хора? — попита ме Макита, докато сваляше булото. — Изглеждаш гневен. Затова ли водиш вендета срещу проповедниците им?

— Не точно, но има връзка.

— Разбирам. — Тя тръсна косата си, прокара пръсти през нея и огледа булото от платно и метал в другата си ръка с озадачено любопитство, нямащо нищо общо с откритата неприязън, която прояви Силви Ошима, когато я накарах да носи шал в Текитомура. — В името на трите луни, кому е притрябвало да носи такава чудесия?

Свих рамене.

— Виждал съм хора да вършат и по-глупави неща.

Тя ме погледна изпитателно.

— Това да не е завоалирана критика?

— Не, не е. Ако имам да ти кажа нещо критично, ще го изрека на висок глас.

Тя също сви рамене.

— Е, чакам го с нетърпение. Но вероятно имам основания да предположа, че не си квелист.

Въздъхнах дълбоко.

— Предполагай каквото си искаш. Аз излизам.

 

 

Обиколих търговската част на пристанището, докато открих кафене в надувна барака, където продаваха евтина храна и напитки на рибарите и пристанищните работници. Поръчах си паничка юфка с риба, отнесох я на една масичка до прозореца и се захванах да ям, гледайки движението на моряците по кея и по палубата на океанския кораб. По някое време мършав мъж на средна възраст се приближи с поднос към моята маса.

— Може ли да седна? Доста е натоварено днес.

Озърнах се из бараката. Клиентите бяха доста, но имаше и други свободни места. Свих рамене.

— Моля.

— Благодаря.

Човекът седна, вдигна капака на термокутията и започна да се храни. Известно време мълчахме, после дойде неизбежното. Между две хапки онзи ме погледна в очите. Обветреното му лице се сбръчка в усмивка.

— Не сте тукашен, а?

Усетих как нервите ми леко се обтягат.

— По какво съдите?

— А, ясно. — Човекът пак се усмихна. — Ако бяхте тукашен, нямаше да питате. Щяхте да ме знаете. Аз познавам всички в Кураминато.

— Браво на вас.

— Но не сте и от онзи скатоловец, нали?

Оставих клечките за хранене. Чудех се дали ще ми се наложи да го убия.

— Да не сте местният полицай?

— Не! — Той се разсмя от сърце. — Аз съм дипломиран специалист по хидродинамика. Дипломиран и безработен. Е, нека речем почти безработен. Напоследък работя предимно на онзи траулер там, зеленият. Но моите старци ме вкараха в колежа точно когато се вдигаше голям шум около течението Микуни. Учих в реално време, нямахме пари за виртуален колеж. Седем години. Мислеха си, че всичко, свързано с течението, ще гарантира безгрижен живот. Но, разбира се, докато завърша, вече не беше така.

— А защо останахте тук?

— О, аз не съм кореняк. Родом съм от Албамисаки, на десетина километра оттук по крайбрежието.

Името потъна в мен като дълбочинен заряд. Седях застинал и го чаках да избухне. Питах се какво ли ще сторя тогава.

Заставих се да проговоря.

— Тъй ли?

— Да, дойдох тук с едно момиче, което познавах от колежа. Нейните близки са тук. Мислех да отворим малка корабостроителница, нали разбирате, да си изкарваме хляба от ремонт на траулери, докато сключа договор с някоя от големите милспортски фирми за строеж на яхти. — Той направи унила гримаса. — Дотук добре. Само че вместо бизнес създадох семейство. Сега гледам само как да изкарам пари за дрехи, храна и училище.

— Ами вашите близки? Често ли ги виждате?

— Не, мъртви са.

Гласът му секна. Той стисна устни и извърна глава.

Седях и го гледах внимателно.

— Съжалявам — казах накрая.

Той се изкашля. Пак ме погледна.

— Няма защо. Не сте виновен, нали така? Нямаше откъде да знаете. Просто тъй стана. — Той въздъхна измъчено. — Стана само преди година. Изневиделица, мамка му. Някакъв скапан маниак се разбеснял с бластер. Избил десетки хора. Все стари, над петдесетте. Гнусна история. Напълно безсмислена.

— Хванаха ли го?

— Не. — Още една тежка въздишка. — Не, още е нейде на свобода. Разправят, че продължавал да убива, не можели да го спрат. Ако знаех къде е, аз щях да го спра, по дяволите.

Спомних си уличката, която бях забелязал между складовете в края на пристанищния комплекс. Зачудих се дали да не му дам тази възможност.

— Значи нямате пари за презареждане? За родителите ви, искам да кажа.

Той ме изгледа строго.

— Знаете, че не правим това.

— Хей, сам го казахте. Не съм тукашен.

— Да, но… — Той се поколеба. Хвърли поглед наоколо, после пак се обърна към мен. Продължи с по-тих глас. — Вижте, аз приех Откровението. Не че приемам всичко, което казват проповедниците, особено напоследък. Но все пак е вяра, начин на живот. Дава ти за какво да се хванеш, на какво да учиш децата си.

— Синове ли имате или дъщери?

— Две дъщери и трима сина. — Той въздъхна. — Да, знам. Всички ония глупости. Знаете ли, оттатък дългия нос имаме плаж. Както в повечето села. Помня, че като бях малък, по цяло лято киснехме във водата, всички заедно. Понякога и родителите ни идваха след работа. Сега, откакто нещата станаха сериозни, построиха стена навътре в морето. Отидеш ли там, проповедниците те наблюдават през цялото време и жените трябва да се къпят оттатък стената. Не мога да поплувам дори със собствената си съпруга и дъщерите. Знам, адски тъпо. Прекалено е. Но какво да прави човек? Нямаме пари да се преселим в Милспорт, а и не бих искал дечурлигата ми да се шляят по тамошните улици. Видях какво е, докато учех. Град, пълен със скапани изроди. Не му е останало сърце, само безмозъчна мръсотия. Тукашните хора поне още вярват в нещо повече от стремежа да задоволиш всяка животинска прищявка когато ти се прииска. Знаете ли, не бих искал нов живот в нов носител, ако ще трябва да правя само това.

— Е, тогава чудесно, че нямате пари за презареждане. Би било жалко да се изкусите, нали?

Искаше ми се да добавя: И още по-жалко да видите отново родителите си.

— Така е — рече човекът, без да забелязва иронията. — Там е цялата работа. Разбереш ли веднъж, че имаш само един живот, стараеш се много по-силно да постъпваш както трябва. Забравяш за материалното, за целия този упадък. Тревожиш се за сегашния живот, а не какво ще правиш в някое друго тяло. Съсредоточаваш се върху най-важното. Семейството. Общината. Дружбата.

— И разбира се, Съблюдаването.

Странно, но мекотата в гласа ми не беше подправена. През следващите няколко часа не биваше да се набиваме на очи, но не това ме възпираше. Любопитно надникнах в душата си и открих, че съм изгубил обичайното високомерно презрение, към което прибягвах в подобни ситуации. Погледнах човека зад масата и не изпитах друго, освен умора. Не той бе оставил Сара и нейната дъщеря да умрат завинаги, можеше дори да не е бил роден по онова време. Може би в онази ситуация би проявил същото овчедушие като родителите си, но сега не бях в състояние да го съдя. Не можех да го намразя дотолкова, че да го отведа до онази уличка, да кажа кой съм и да му дам възможност.

— Точно така, Съблюдаването. — Лицето му грейна. — То е важното, то компенсира всичко останало. Разбирате ли, науката ни предаде, тя излезе извън контрол, стана такава, че ние вече не можем да я управляваме. Всичко стана твърде лесно. Не остарявахме по естествен път, не ни се налагаше да умираме и да даваме сметка пред Твореца — това ни заслепи за истинските ценности. Цял живот се стискаме, пестим пари за презареждане и прахосваме реалното време, дадено ни за да живеем правилно. Ако хората можеха да разберат…

— Хей, Микулаш!

Озърнах се. Към нас се задаваше друг мъж, приблизително на същата възраст.

— Привърши ли да досаждаш на горкия човек? — попита весело новодошлият. Имаме да чистим корпус, мой човек.

— Да, тъкмо се канех да дойда.

— Не му обръщайте внимание — каза новодошлият с широка усмивка. — Мисли си, че познава всекиго, и ако види непознато лице, непременно трябва да разбере чие е. Но вече е разбрал, нали?

Усмихнах се.

— Да, в общи линии.

— Така си и знаех. Аз съм Тойо. — Човекът протегна здрава, мазолеста десница. — Добре дошъл в Кураминато. Може пак да се видим, ако поостанете.

— Да, благодаря. Ще се радвам.

— А засега трябва да тръгваме. Приятно ми бе да си поговорим.

— Да — потвърди Микулаш и се изправи. — Приятно ми бе да си поговорим. И помислете за онова, което ви казах.

— Може да си помисля. — Един последен пристъп на недоверие ме накара да го спра, докато се обръщаше. — Кажете ми нещо. Как разбрахте, че не съм от скатоловния кораб?

— А, това ли. Ами, гледахте моряците, сякаш ви е много интересно какво правят. Никой не гледа собствения си кораб толкова внимателно. Прав бях, нали?

— Да. Добро попадение. — Вътре в мен трепна нишка на облекчение. — Може пък наистина да ставате за полицай. Нова професия. И то съвсем праведна — да ловите лошите хора.

— Хей, това е идея.

— Не — възрази приятелят му. — И да ги хване, ще се държи прекалено добре с тях. Мек е като лайно. Дори жена си не може да стегне.

Докато двамата излизаха, наоколо избухна всеобщ смях. Аз също се разсмях. Оставих смеха постепенно да премине в усмивка, сетне изчезна и тя, оставяйки само лекото облекчение.

Наистина не се налагаше да го убивам.

 

 

Изчаках половин час, после небрежно излязох от бараката и тръгнах към кея. По палубите и надстройката на скатоловеца все още имаше хора. Погледах няколко минути и накрая един моряк слезе по предното мостче към мен. Лицето му не беше дружелюбно.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Да — казах аз. — Пейте химн за мечтите велики, над Алабардос превърнати в прах. Аз съм Ковач. Другите са в хотела. Предай на капитана. Потегляме, щом се стъмни.