Ричард Морган
Разбудени фурии (20)

Глава 19

Когато пристигнах, на Белотрев Кохеи 9–26 царуваше непрогледен мрак, но малко по-надясно зад горните прозорци на един от складовете трепкаше светлина, сякаш вътре гореше огън. Въпреки здраво залостената товарна врата, в нощта гърмеше трескав ритъм, смесица от „подводен риф“ и „неоджънк“. Три едри фигури стояха до входа и потриваха ръце от студа. Плекс Кохеи имаше предостатъчно терен за големи купони, но, явно, не можеше да си позволи автоматизирана охрана. Щеше да бъде по-лесно, отколкото предполагах.

Разбира се, ако Плекс наистина беше там.

— Майтапиш ли се? — викна с презрителен милспортски акцент петнайсетгодишната Иса, когато й позвъних днес следобед. — Естествено, че ще е там. Кой ден сме днес?

Поколебах се.

— Ъ-ъ-ъ… Петък?

— Точно така, петък. А какво правят местните мутри в петък?

— Да пукна, ако знам, Иса. И недей да ми се правиш на столична снобка.

— Петък, бе тъпчо! Ало? Хей, село, чуваш ли? Какво правят хората в петък вечер?

— Купон.

— Гледа да си използва евтиния терен и добрите връзки, това прави — обясни Иса с провлечен глас. — И да си заздрави приятелствата с якудза.

— Ти сигурно не знаеш в кой склад точно.

Глупав въпрос. Не беше много забавно да се промъквам през фракталната улична планировка на складовия район, но щом стигнах до квартала Белотрев Кохеи, нямах проблеми да се добера до купона — музиката се чуваше от десетина пресечки във всички посоки.

— Сигурно не знам. — Чух я как се прозява. Трябва да беше спала до късно. — Слушай, Ковач, да не си сгазил лука?

— Не. Защо?

— Ами… май не трябва да ти го казвам безплатно. Ама нали се знаем от толкова време.

Едва удържах усмивката. С Иса се знаехме от година и половина. Когато си на петнайсет, това е цяла вечност.

— Да?

— По някое време тук нещо се разсмърдя и взеха здравата да разпитват за теб. Плащаха големи пари за отговорите. Тъй че на твое място бих се озъртала през рамо, нищо че си с нов носител.

Навъсих се.

— Какво точно се разсмърдя?

— Ако знаех, щеше да си платиш за информацията. Ама не знам. Тия, дето разпитваха, бяха все продажни ченгета, а тях можеш да ги купиш и за една свирка на Ангелския кей. Всеки може да ги е пратил.

— И сигурно не си им казала нищо за мен.

— Сигурно не съм им казала. Ще ми надуваш ли още ушите, Ковач? Аз не съм като теб, имам си обществен живот.

— Добре, приключвам. Благодаря за предупреждението, Иса.

Тя изсумтя.

— Дреме ми на оная работа за твоите благодарности. Гледай да отървеш кожата, че пак да изкарам някоя пара от съвместен бизнес.

Вдигнах автоматичната закопчалка на новото си палто чак до яката, раздвижих пръсти в ръкавиците от черна полисплав — за миг по лявата ми ръка пробяга остра болка — и с гангстерска походка излязох иззад ъгъла на уличката. Стараех се да изобразя Юкио Хираясу в най-нахакания му хлапашки стил. Пренебрегвах факта, че палтото не е шито по поръчка — за толкова кратко време можех да си осигуря само конфекция, каквато истинският Хираясу не би надянал за нищо на света. Но матовочерният цвят беше разкошен, в тон със спрей-ръкавиците и можеше да заблуди всекиго при това слабо осветление. За останалото разчитах на емисарската заблуда.

Бях обмислял дали да не нахълтам на купона по грубия начин. Да разбия вратата или може би да се изкатеря по задната стена и да вляза през някоя капандура. Но лявата ми ръка все още беше една плътна, тръпнеща болка от пръстите до шията и не знаех доколко мога да разчитам на нея в критична ситуация.

Пазачите пред вратата ме видяха да идвам и се стегнаха. С неврохимията ги разгледах добре от разстояние — по движенията личеше, че са евтини пристанищни биячи, може би с най-елементарни бойни допълнения. Върху бузата на единия имаше татуировка на космическата пехота, но не вярвах да е истинска. По-вероятно ми се виждаше да е направена в някое ателие с достъп до бракуван армейски софтуер. Или пък човекът беше истински пехотинец, изпаднал в немотия след демобилизацията. Съкращения. Универсалният девиз на Харлановия свят в днешно време. Нямаше по-свещена цел от орязването на разходите и дори военните не бяха застраховани.

— Стой, приятел.

Говореше онзи с татуировката. Хвърлих му изпепеляващ поглед и спрях с подчертана неохота.

— Имам среща с Плекс Кохеи. Не желая да чакам.

— Среща? — Очите му мръднаха нагоре и вляво. Проверяваше списъка с гостите на ретиналния си екран. — Не, нямаш среща за тая вечер. Човекът е зает.

Разширих очи, натрупах вулканична ярост като онзи водач от записа и креснах:

— Знаеш ли кой съм?

Татуираният сви рамене.

— Знам, че не виждам лицето ти в списъка. А тук това означава, че няма да влезеш.

Другите двама ме оглеждаха с професионален интерес. Преценяваха кое да строшат най-напред. Потиснах импулса да заема бойна стойка и ги изгледах с високомерно презрение. После задействах блъфа.

— Много добре. Ако обичаш, уведоми своя работодател, че си прогонил Юкио Хираясу от прага му и че благодарение на твоето усърдие утре ще му се наложи да разговаря с мен неподготвен в присъствието на семпай Танаседа.

Между тримата прелетяха стреснати погледи. Бяха ги впечатлили не толкова имената, колкото типичното високомерие на човек от якудза. Татуираният се поколеба. Аз се завъртях. Но още преди да съм се обърнал докрай, той взе решение и заговори:

— Добре, Хираясу-сан. Един момент, ако обичате.

Най-хубавото в организираната престъпност е нивото на страха, който поддържа между своите подчинени и техните съучастници. Разбойническа йерархия. Можеш да срещнеш все същата картина на десетина различни свята — триадите на Хън Хоум, фамилиас вихилантес на Адорасион, провокаторските екипи в Земята на Нкрума. Има известни местни различия, но всички те сеят един и същ сорт почитание, основано върху страха от възмездие. И жънат една и съща жътва — пълна липса на инициатива. Никой не иска да вземе самостоятелно решение, когато рискува това да бъде взето за непочтителност. С такова нещо можеш да си докараш Истинска смърт.

Далеч по-добре е да се осланяш на йерархията. Пазачът измъкна телефон и набра номера на шефа си.

— Слушай, Плекс, тук…

Той не довърши и се заслуша с безизразно лице. От телефона долиташе звук, напомнящ гневно бръмчене на насекомо. Не ми трябваше неврохимия, за да разбера какво се говори.

— Да бе, знам, че така нареди, мой човек. Ама тук е Юкио Хираясу. Иска да говори с теб и аз…

Нова пауза. Този път пазачът изглеждаше по-доволен. Той кимна веднъж-дваж, описа ме и предаде какво съм казал. Чувах как отсреща долита развълнуваният глас на Плекс. Изчаках малко, после нетърпеливо щракнах с пръсти и кимнах към телефона. Пазачът веднага ми го подаде. Прецених мислено говора на Хираясу по спомени отпреди два месеца, а каквото не знаех, допълних със стандартния жаргон на милспортските гангстери.

— Плекс — изрекох аз с мрачна нетърпеливост.

— Ъ-ъ-ъ… Юкио? Наистина ли си ти?

Избрах характерния писклив крясък на Хираясу.

— Не, мамка му, не съм аз, ами някакъв скапан пласьор на скален прашец. Как мислиш, а? Имаме да вършим сериозна работа, Плекс. Знаеш ли, че едва се сдържам да не отведа тия твои приятели на малка утринна разходка? Не ме дръж на вратата, мамка му.

— Добре, Юкио, добре. Няма проблеми. Просто… Всички си мислехме, че с теб е свършено, мой човек.

— Да, бе. Скапани клюки. Върнах се. Но Танаседа сигурно не ти е казал, нали?

— Тана… — Плекс шумно преглътна. — Той тук ли е?

— Зарежи Танаседа. По моя преценка разполагаме с четири-пет часа преди ченгетата да надушат цялата работа.

— Коя работа?

— Коя работа? — Пак повиших глас до крясък. — А ти какво си мислиш, мамка му?

За момент настана мълчание. Чувах го как диша. Приглушен женски глас някъде около него. Гореща вълна се надигна в кръвта ми и тутакси спадна. Не беше Силви или Надя. Плекс раздразнено кресна нещо на жената, после пак заговори по телефона.

— Мислех, че те…

— Абе, скапаняк, ще ме пуснеш ли или не?

Блъфът успя. Плекс ме помоли да предам телефона на пазача и след три едносрични думи човекът отвори тясна портичка, изрязана в металната врата на склада. Прекрачи вътре и ми кимна да го последвам.

Отвътре клубът на Плекс изглеждаше горе-долу както очаквах. Евтино копие на по-скъпите шемет-клубове в Милспорт — сепарета с прегради от прозрачна сплав, безумни абстрактни холограми във въздуха над тълпа танцьори, облечени само със сянка и тънък слой боя по кожата. Оглушителната музика изпълваше пространството, нахлуваше в ушите и видимо разтърсваше прозрачните прегради. Усещах я как вибрира в гърдите ми като тътен на бомбардировка. Над тълпата две кандидатки за тотален телесен театър гърчеха из въздуха изваяните си фигури и взаимно се галеха с длани, имитирайки отлично режисиран оргазъм. Но ако човек се вгледаше по-внимателно, ставаше ясно, че във въздуха ги държи не антиграв, а обикновено въже. Колкото до холограмите, личеше си от пръв поглед, че са записи, а не пряко излъчвани от приставката на надрусан носител, както в реномираните шемет-клубове. Иса едва ли би се впечатлила от обстановката.

Двама души от вътрешната охрана неохотно се надигнаха от очукани пластмасови столове до преградата. Мястото беше претъпкано и явно си мислеха, че са приключили с претърсването на посетителите. Огледаха ме кръвнишки и извадиха детекторите. Иззад преградата неколцина клиенти ги забелязаха и взеха подигравателно да имитират движенията им. Моят придружител рязко им кимна да сядат. Заобиколихме стената и навлязохме в навалицата на дансинга. Температурата скочи до към четирийсет градуса. Музиката стана още по-силна.

Промъкнахме се през тълпата на дансинга без произшествия. На два-три пъти се наложи да натисна малко по-силно, но не срещнах друга реакция, освен извинителни или замаяни усмивки. Където и да отидеш на Харлановия свят, шемет-заведенията са добре организирани — благодарение на грижливата дългогодишна селекция обикновено се използват щамове от еуфоричната част на психотропния спектър, тъй че в най-лошия случай можеш да очакваш от публиката лигави целувки, прегръдки и несвързани клетви за вечна любов. Намират се и по-гадни варианти, но по принцип не ги търси никой, освен военните.

След като минахме през гъмжилото от гальовни ръце и неестествено широки усмивки, стигнахме до подножието на метална рампа и се изкачихме нагоре, където два грамадни товарни контейнера бяха монтирани на подпори и облицовани с ламперия от огледално дърво. Отраженията на холограмите играеха по нащърбената им повърхност. Моят придружител ме поведе към левия, натисна звънеца и отвори напълно незабележимата врата от огледално дърво. Наистина я отвори като оная портичка долу. Тук явно нямаше сгъваеми врати. Отдръпна се настрани да ми стори път.

Прекрачих вътре и огледах обстановката. На преден план зачервеният Плекс, само по панталони, се мъчеше да надене безумно шарена копринена риза. На грамадното автоматично легло зад него се въргаляха две жени и един мъж. Всички изглеждаха много млади и много красиви, почти без друго облекло, освен размазана телесна боя. Не беше трудно да се досетя откъде ги е довел Плекс. Покрай стената в дъното имаше монитори за връзка с микрокамерите из клуба. Ритъмът долиташе през стените на контейнера приглушен, но достатъчен за танцуване. Или за нещо друго.

— Хей, Юкио, мой човек. Дай да те погледна. — Плекс пристъпи напред и разпери ръце. Усмихна се неуверено. — Хубав носител, мой човек. Откъде го взе? По поръчка ли е?

Кимнах към компанията.

— Отърви се от тях.

— Дадено. — Той се завъртя към леглото и плесна с ръце. — Хайде, момчета и момичета. Веселбата свърши. Имам сериозен разговор с тоя приятел.

Те си тръгнаха неохотно като малки деца, прогонени от вечерен празник. На минаване една от жените посегна да докосне лицето ми. Дръпнах се раздразнено и тя се нацупи. Пазачът ги изчака да излязат, после хвърли въпросителен поглед към Плекс. Плекс насочи същия поглед към мен.

— Да, и той.

Пазачът излезе, затвори вратата и музиката заглъхна още малко. Отново погледнах Плекс, който отиваше към ниско барче с вътрешно осветление, разположено до едната стена. В движенията му се долавяше странна смес от леност и напрежение — тръпките на шемета и внезапната изненада се бореха в кръвта му. Той бръкна в сиянието на горната лавица и тромаво заопипва между гравирани кристални чаши и изящни хартиени пакетчета.

— Ъ-ъ-ъ… искаш ли една лула, мой човек?

— Плекс. — Напрегнах блъфа до краен предел. — Просто казвай какво става, по дяволите.

Той трепна като ударен и взе да мънка.

— Аз… ъ-ъ-ъ… мислех си, че Танаседа ще ти…

— Майната ти, Плекс. Говори!

— Виж сега, мой човек, не е моя вината. — В гласа му зазвуча оскърбено достойнство. — Не ви ли казах от самото начало, че е откачалка? Всички ония кайкио тъпотии, дето ги дрънкаше. Ама кой да ме слуша? Аз разбирам от биотехнология, мой човек, и знам кога е прецакана. А оная кучка с кабелите по тиквата беше напълно прецакана.

Тъй!

Умът ми се стрелна два месеца назад към първата нощ пред склада. Стоях в синтетичния си носител, с окървавени ръце и бластерна рана през ребрата, и разсеяно подслушвах разговора между Плекс и Юкио. Кайкио — пролив, търговец на крадена стока, финансов консултант, канализационна тръба. И светец, обладан от духове. Или пък жена, обладана от призрака на една революция отпреди три века. Силви, обладана от Надя. От Квел.

— Къде я отведоха? — тихо попитах аз.

Вече не говорех с тона на Юкио, но така или иначе ролята се беше изчерпала. Не го познавах достатъчно, за да поддържам лъжата пред неговия приятел от детинство.

— Според мен в Милспорт. — Плекс се готвеше да запали лула, може би за да разсее замайването от шемета. — Нали разбираш, Юкио, ако Танаседа не беше…

— Къде в Милспорт?

В този момент Плекс проумя. Видях как разбирането се разлива из него и той внезапно посегна под горната лавица на барчето. Може би нейде из бледото си аристократично тяло имаше вградена неврохимия, но за него тя беше не повече от допълнителен инструмент. А химикалите го забавяха дотолкова, че напънът му изглеждаше смехотворен.

Оставих го да докопа пистолета, да измъкне наполовина ръка изпод лавицата. После ритнах ръката, повалих го на леглото с обратна плесница и стоварих крак върху лавицата. Гравираните чаши се изпотрошиха, книжните пакетчета се разхвърчаха, а лавицата се пукна на две. Пистолетът падна на земята. Приличаше на компактен шрапнелен бластер, по-голям брат на рапсодията, която криех под палтото. Вдигнах го и се обърнах тъкмо навреме, за да видя как Плекс трескаво лази към някаква аларма на стената.

— Недей.

Той застина и се вгледа в пистолета като хипнотизиран.

— Сядай. Там.

Той се отпусна на автоматичното легло, стискайки ударената си ръка. Има късмет, че не я строших, помислих си аз с дива ярост, която веднага ми се стори пресилена.

Тъй де, мамка му. Можех и да я изгоря.

— Кой… — За момент той размърда устни беззвучно. — Кой си ти? Не си Хираясу.

Вдигнах разперена длан пред лицето си и с театрален жест смъкнах невидима маска. Леко се поклоних.

— Браво. Не съм Юкио Хираясу. Но го нося в джоба си.

Лицето му се сбръчка.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите?

Бръкнах в джоба си и без да подбирам, извадих една от мозъчните приставки. Всъщност не беше специалният модел на Хираясу с жълтите ивици, но по изражението на Плекс разбрах, че е проумял какво имам предвид.

— Мамка му! Ковач?

— Позна. — Прибрах приставката в джоба си. Оригиналът. Пазете се от имитации. — А сега, ако не искаш да делиш един джоб с приятеля си от детинство, препоръчвам ти да отговаряш на въпросите както преди малко, докато си мислеше, че разговаряш с него.

— Но ти… — Той поклати глава. — Това няма да ти се размине, Ковач. Те са наели… Наели са теб да се търсиш, мой човек.

— Знам. Трябва да са отчаяни, а?

— Не е смешно, мой човек. Онзи е някакъв скапан психопат. Още броят труповете, дето ги остави в Драва. Истинска смърт. Без приставки и тъй нататък.

За миг бях шокиран, но някак от разстояние. Зад това чувство стоеше мрачният студ, който изпитах, когато видях Антон и Черепите в записа на Обект 301. Ковач бе отишъл в Ню Хок и си бе свършил работата с емисарско усърдие. Беше донесъл оттам каквото му трябваше. Изводи. А всичко ненужно бе оставил зад гърба си в пепел и пламъци.

— И кого е убил, Плекс?

— Ами… не знам, мой човек. — Той облиза устни. — Много народ. Целия й екип, всички хора, с които тя…

Той кимна. Стиснах устни и кимнах. Изпитвах абстрактна жал за Ядви, Кийока и всички останали, смачкани и прегазени, за да не му се пречкат.

— Да. Тя. Казвай сега за нея.

— Виж какво, мой човек, не мога да ти помогна. Дори не си и помисляй…

Нетърпеливо пристъпих към него. Пламтях от ярост по ръбовете като горяща хартия. Той отново трепна — по-уплашен, отколкото преди малко, когато ме смяташе за Юкио.

— Добре, добре. Ще ти кажа. Само не ме закачай. Какво искаш да знаеш?

Време е за работа. Попивай всичко наред.

— Най-напред искам да знам какво знаеш ти, или какво си мислиш, че знаеш за Силви Ошима.

Той въздъхна.

— Човече, казах ти да не се бъркаш. В онзи рибарски бар. Предупредих те.

— Да — и мен, и Юкио, ако не греша. Голям самарянин се извъди. Обикаляш и предупреждаваш наред. Защо се боеше от нея, Плекс?

— Не знаеш ли?

— Да речем, че не знам. — Вдигнах ръка, за да прогоня с движението напиращия гняв. — Да речем също, че ако се опиташ да ме излъжеш, ще ти изпепеля скапаната тиква.

Той преглътна на сухо.

— Тя… тя казва, че е Квелкрист Фолкънър.

— Да. — Кимнах. — Вярно ли е?

— Мамка му, мой човек. Отде да знам?

— А според професионалната ти преценка може ли да е тя?

— Не знам. — Гласът му зазвуча почти умолително. — Какво искаш от мен? Ти беше с нея в Ню Хок, знаеш как е там. Предполагам… да, предполагам, че може да е тя. Може да се е натъкнала на склад за резервни личности. И някак да се е заразила.

— Но не ти се вярва.

— Не изглежда твърде правдоподобно. Първо, не виждам защо един склад за резервни личности ще разполага с възможности за вирусно заразяване. Звучи нелогично дори и за смахнатите квелисти. Какъв е смисълът. Особено пък когато става дума за шибаната им революционна икона.

— Тъй — казах безизразно аз. — Май не си голям почитател на квелизма.

За пръв път откакто го знаех, Плекс захвърли маската на виновна предизвикателност. От гърлото му излетя задавено ръмжене. Май само доброто възпитание му попречи да се изхрачи.

— Огледай се, Ковач. Мислиш ли, че щях да живея така, ако Разселването не беше съсипало белотревната промишленост в Ню Хок? Според теб на кого да благодаря за това?

— Това е сложен исторически въпрос…

— Сложен, а? Друг път!

— … на който не бих могъл да отговоря обективно. Но разбирам позицията ти. Сигурно е голяма мъка да си дириш гаджета из третокласни салони като този. Да не можеш да се покажеш свястно облечен на някое виртуално парти на Първите фамилии. Съчувствам ти.

— Ха-ха, много забавно!

Усетих как изражението ми се вледенява. Той забеляза това и почти физически усетих как внезапната ярост се изцежда от него. Заговорих, за да не го ударя.

— Аз израснах в бордеите на Нова Пеща, Плекс. Майка ми и баща ми работеха в белотревните фабрики, съседите също. Временни договори, плащане ден за ден, никакви осигуровки. Понякога беше голям късмет да ядем по два пъти дневно. И не става дума за някаква гадна, затънтена работилница, беше си фабрика като всички други. Гадове като теб и семейството ти богатееха на наш гръб. — Поех си дъх и добавих с убийствена ирония: — Затова ще ми простиш липсата на съчувствие към съдбата ти на трагично обеднял аристократ, щото напоследък съм малко зле със съчувствието, разбра ли?

Той облиза устни и кимна.

— Добре. Добре, мой човек, не се впрягай.

— Да. — Аз също кимнах. — И тъй. Казваш, че няма смисъл едно резервно копие на Квел да е било програмирано за вирусно разгръщане.

— Именно. Точно така. — Той заекна от бързане да се върне на безопасен терен. — Пък и погледни го от друга страна, оная Ошима е натъпкана до козирката с всякакви предпазни системи против вирусно проникване по куплунга. Най-модерна демилитска техника.

— Да, и това ни връща в изходна позиция. Ако не е Квел, защо толкова се боиш от нея?

Той примига насреща ми.

— Защо се… Мамка му, мой човек, защото независимо дали е Квел или не, тя се мисли за нея. Това е тежка психоза. Би ли дал на смахнат човек достъп до такъв софтуер?

Свих рамене.

— Доколкото видях в Ню Хок, половината демилити са същата стока. Занаятът не е за уравновесени хора.

— Да, но едва ли мнозина от тях се мислят за превъплъщение на революционерка, умряла преди триста години. Едва ли могат да цитират…

Той млъкна. Погледнах го втренчено.

— Какво да цитират?

— Разни работи. Нали знаеш. — Очите му заиграха и той се загледа настрани. — Стари работи от Разселническата война. Сигурно си я чувал как говори понякога на онзи архаичен японски.

— Да, чувал съм я. Но не това беше готов да кажеш, Плекс. Нали?

Плекс се опита да стане от автоматичното легло. Пристъпих напред и той застина. Изгледах го отгоре надолу със същото изражение, както преди малко, когато говорех за семейството си. Дори не повдигнах шрапнелния пистолет.

— Какво е цитирала?

— Човече, Танаседа ще…

— Танаседа го няма. Аз съм тук. Казвай.

Той се пречупи. Безпомощно махна с ръка.

— Дори не знам дали ще разбереш за какво ти говоря, мой човек.

— Опитай.

— Сложно е.

— Не, много е просто. Нека да ти помогна за началото. Онази вечер, когато дойдох да си взема носителя, вие с Юкио разговаряхте за нея. Мога да предположа, че сте въртели някакъв общ бизнес. И сигурно сте я срещнали в оная скапана пристанищна кръчма, където ме заведе на закуска, прав ли съм?

Той неохотно кимна.

— Добре. Само едно не ми е ясно. Защо толкова се изненада, че я видя там?

— Не вярвах да се върне — измънка той.

Спомних си как я видях за пръв път онази вечер, спомних си как гледаше като в транс своето отражение в плота от огледално дърво. Емисарската памет изрови откъс от разговора в апартамента в Компчо. Ор коментира щуротиите на Ласло:

— … още тича подир оная оръжейна мацка с голямото деколте, нали?

Силви:

— Коя мацка?

— Знаеш я. Тамсин, Тамита или нещо такова. От онзи бар на Муко Стрийт. Точно преди да се вкиснеш и да си тръгнеш. Божичко, Силви, и ти беше там. Не допусках, че някой може да забрави такива балкони.

Ядви:

— Тя не е оборудвана да засича подобно въоръжение.

Потръпнах. Да, не си била оборудвана. Не си била оборудвана да помниш каквото и да било, скитайки из нощта на Текитомура, разкъсвана между Силви Ошима и Надя Макита, по-известна със скапания псевдоним Квелкрист Фолкънър. Не си била оборудвана за нищо, освен може би да блуждаеш по дирите на откъслечни спомени и сънища, за да стигнеш накрая в някакъв смътно познат бар, където си опитала да се опомниш, но в това време банда брадати отрепки с изпити лица и разрешение да убиват в божие име дойдоха да ти натрият носа с предполагаемата неравностойност на твоя пол.

Спомних си как Юкио нахълта в апартамента на другата сутрин. Яростта по лицето му.

— Ковач, откъде се взе точно тук, мамка ти?

И думите му към Силви, когато я видя.

— Знаеш кой съм.

Не беше небрежен намек за очевидната му принадлежност към якудза. Той мислеше, че тя го познава.

И спокойният отговор на Силви.

— Нямам представа кой си, по дяволите.

Защото в онзи момент наистина нямаше представа. Емисарската памет спря мига като застинал кадър с изуменото лице на Юкио. Не беше наранена гордост, а истинско смайване.

В кратките секунди на сблъсъка, сред кръвта и мириса на изгорена плът след това изобщо не ми хрумна да се запитам защо Юкио бе толкова гневен. Гневът беше даденост. Мой постоянен спътник през последните две години, а и по-отдавна, гневът в мен и отразеният гняв на хората наоколо. Вече не му обръщах внимание, просто живеех с него. Щом Юкио е гневен, значи е гневен и толкоз. Защото е гаден мъжкар с претенции за значимост като татко, като всички останали, затова го унижих пред Плекс и Танаседа. Просто беше гаден мъжкар с претенции за значимост като всички останали и гневът беше неговата нормална настройка.

Или:

Защото си се натресъл насред сложна сделка с опасна и нестабилна жена, чиято глава е натъпкана с най-модерен боен софтуер и има пряка връзка с…

С какво?

— Какво продаваше тя, Плекс?

Той тихо въздъхна и се сви като спукан балон.

— Не знам, Так. Наистина не знам. Беше някакво оръжие, нещо от Разселването. Тя го наричаше Протоколът „Квалгрист“. Нещо биологично. Щом я свързах с тях, веднага ме избутаха настрани. След като им казах, че предварителните данни съвпадат. — Той пак извърна глава, този път без следа от тревога. В гласа му нахлу задавено огорчение. — Рекоха, че не било за моята уста лъжица. Не вярвали, че ще си държа езика зад зъбите. Докараха специалисти от Милспорт. Скапаният Юкио дойде с тях. А мен пак ме пратиха в трета глуха.

— Но ти беше там. Срещал си се с нея онази вечер.

— Да, тя им подаваше информация на кодирани демилитски чипове. Нали разбираш, на час по лъжичка, щото не ни вярваше. — Той се изсмя дрезгаво. — Не че и ние много й вярвахме. От мен се искаше всеки път да проверявам програмните кодове. Да видя дали са наистина допотопни. Щом одобрявах нещо, Юкио тутакси го предаваше на ония столични скапаняци. Повече не го виждах. И знаеш ли, мамка му, кой я откри пръв? Аз. При мен дойде най-напред. А те ми подхвърлиха една премийка и ме пратиха да паса.

— Как те намери?

Той унило сви рамене.

— По обичайните канали. Изглежда, седмици наред е разпитвала из Текитомура. Търсела кой може да й уреди подобна сделка.

— Но не ти каза за какво точно става дума?

Той мрачно избърса петно боя от леглото.

— Не.

— Я стига, Плекс. Как те е впечатлила дотолкова, че да викнеш приятелчетата си от якудза, без да ти покаже с какво разполага?

— Не й трябвах аз, попита направо за тях.

Навъсих се.

— Тя ли попита?

— Да. Рече, че щели да се заинтересуват. Било нещо, дето можело да им влезе в работа.

— Не ме пращай за син хайвер, Плекс. За какво им е на якудзарите някакво биотехнологично оръжие отпреди три века? Не водят война.

— Може би са възнамерявали да го продадат на военните от нейно име. Срещу процент.

— Но тя не е казала такова нещо. Ти току-що сам каза, че според нея щяло да им влезе в работа.

Той вдигна очи към мен.

— Е, може би. Не знам. Не съм оборудван с твоята скапана емисарска памет. Не помня точно какво ми каза. И пет пари не давам, по дяволите. Както ми рекоха, вече не съм в играта.

Отстъпих назад. Подпрях се на стената на контейнера и разсеяно огледах шрапнелния пистолет. С периферното зрение го виждах как седи безволно отпуснат върху леглото. Въздъхнах и за миг тежестта сякаш се вдигна от гърдите ми, но веднага се върна обратно.

— Добре, Плекс. Само още два-три лесни въпроса и повече няма да ти досаждам. Онзи мой нов екземпляр гонеше Ошима, така ли? Не мен?

Той цъкна с език. Звукът едва се чу през шумотевицата отвън.

— И двама ви. Танаседа иска главата ти на кол заради оная история с Юкио, но не си главната мишена.

Кимнах мрачно. Доскоро си бях мислил, че Силви трябва някак да се е издала вчера в Текитомура. Че е говорила с когото не трябва, попаднала е пред някоя камера, сторила е нещо погрешно, та преследвачите да се стоварят върху главите ни като ангелски огън. Но не беше това. Беше много по-просто и много по-лошо — бяха я засекли чрез моята тъпа грешка да се ровя съвсем открито из архивните данни за Квелкрист Фолкънър. Сигурно следяха информационния поток в планетен мащаб, откакто се бе забъркала цялата гадна каша.

А ти влезе в капана и с двата крака. Браво на теб.

Болезнено присвих очи.

— Танаседа ли води играта?

Плекс се поколеба.

— Не? Кой му дърпа конците тогава?

— Аз…

Недей да криеш, Плекс.

— Виж какво, не знам, мамка му. Не знам. Но знам, че е много високо. Дочух, че опира до Първите фамилии. Някаква придворна шпионка от Милспорт.

Малко ми поолекна. Значи не беше работа на якудза. Приятно бе да узная, че пазарната ми стойност не е паднала чак толкова ниско.

— Има ли си име тая шпионка?

— Да. — Той рязко стана и отиде до барчето. Загледа се в потрошената стъклария. — Казва се Аюра. Както разправят, била костелив орех.

— Не си ли я срещал?

Той порови из останките и откри една здрава лула.

— Не. Напоследък не срещам дори Танаседа. Няма начин да ме допуснат до нивото на Първите семейства. Но дочух доста клюки за тази Аюра. Носи й се славата.

Изсумтях презрително.

— Че на кого ли от тях не му се носи?

— Сериозно, Так. — Той запали лулата и укоризнено ме изгледа през облачето дим. — Мъча се да ти помогна. Помниш ли оная каша преди шейсетина години, когато в Кошут изникна виртуално порно с Мици Харлан?

— Смътно.

По онова време бях много зает да крада биологични оръжия и другопланетни данни заедно с Вирджиния Видаура и Малките сини бръмбарчета. Доходна престъпност под маската на политика. Гледахме по новините само полицейските сводки и почти нищо друго. Нямахме време да се тревожим за непрестанните скандали и издънки на местната млада аристокрация.

— Е, носи се слух, че онази Аюра поела грижата по разчистване и ограничаване на щетите за Харлановия род. Най-безцеремонно закрила студиото и подгонила всички замесени. Чух, че повечето от тях стигнали до небето. Отмъкнала ги посред нощ на Рилските зъбери, сложила им по една антигравитационна раница и просто натиснала копчето.

— Много елегантно.

Плекс смукна дълбоко и размаха ръка. Гласът му изтъня от дима.

— Явно си е такава. От старата школа, нали разбираш.

— Имаш ли някаква представа откъде е изровила мое копие?

Той поклати глава.

— Не, но ако питаш мен, трябва да е от военните складове на Протектората. Той е млад, много по-млад от теб. В сегашно време, искам да кажа.

— Виждал ли си го?

— Да, отмъкнаха ме на предварителен разговор миналия месец, когато току-що беше пристигнал от Милспорт. Много неща можеш да разбереш от начина, по който говори човек. Той все още се нарича емисар.

Отново направих гримаса.

— В него кипи енергия, сякаш няма търпение да приключи и да се захване с нещо ново. Самоуверен е, не се плаши от нищо, не признава проблеми. На всичко се присмива…

— Добре де, разбрах. Младок. Каза ли нещо за мен?

— Всъщност не. Предимно задаваше въпроси и слушаше. Само че… — Плекс пак засмука лулата. — Останах с чувството, че е… как да ти кажа… разочарован или нещо такова. Дето се занимаваш с такива неща.

Усетих как очите ми се присвиват.

— Така ли каза?

— Не, не. — Плекс размаха лулата и пусна струйки дим през носа и устата. — Просто останах с такова впечатление, това е.

Кимнах.

— Добре, последен въпрос. Ти каза, че са я отвели в Милспорт. Къде точно?

Ново мълчание. Хвърлих му любопитен поглед.

— Хайде де, какво имаш да губиш? Къде я отведоха?

— Так, зарежи. Просто пак повтаряш онази история в кръчмата. Замесваш се в нещо, което не…

— Вече съм замесен, Плекс. Благодарение на Танаседа.

— Не, слушай. Танаседа ще преговаря. Ти държиш приставката на Юкио, мой човек. Можеш да се пазариш за безопасното му връщане. Той ще отстъпи, познавам го. С Хираясу старши се знаят повече от век. Той е семпай на Юкио, едва ли не негов чичо. Няма как да не се спазари.

— И смяташ, че онази Аюра ще се съгласи да сложи точка?

— Разбира се, защо не? — Плекс размаха лулата. — Тя получи каквото искаше. Ако не се месиш в…

— Плекс, размърдай си мозъка. Аз съм двойно зареден. Това е протекторатско престъпление, с тежки наказания за всички замесени. Да не говорим дали изобщо е било законно да притежават копие от емисар на редовна служба. Ако Протекторатът разбере за това, скъпата шпионка Аюра отива задълго на склад, независимо какви връзки има с Първите семейства. Докато я пуснат, мамка му, Слънцето ще се е превърнало в червено джудже.

Плекс изсумтя.

— Тъй ли смяташ? Наистина ли си мислиш, че ООН ще дойде да досажда на местната олигархия само заради някакво си двойно зареждане?

— Ако се разчуе по-нашироко — да. Ще им се наложи. Не могат да си позволят друго. Повярвай ми, Плекс, знам. От това си изкарвах хляба. Цялата система на Протектората се крепи върху идеята, че никой не смее да прекрачи чертата. Стори ли го някой безнаказано, дори и най-дребното нарушение ще е първата пукнатина в бента. Ако тукашната история стане всеобщо достояние, Протекторатът ще бъде принуден да поиска приставката на Аюра на тепсия. А ако Първите фамилии не се подчинят, ООН ще прати емисарите, защото неподчинението на местната олигархия може да се тълкува само по един начин — като бунт. Всеки бунт се потушава безмилостно, независимо от мястото и цената.

Гледах го как постепенно проумява, както бях проумял и аз, след като за пръв път чух новината в Драва. Разбирането какво е извършено, какъв ход е предприет и неизбежността на събитията, в които всички се оказвахме безвъзвратно въвлечени. Фактът, че няма измъкване от ситуацията, без някой на име Такеши Ковач да умре веднъж завинаги.

— Тази Аюра — тихо изрекох аз — сама се е притиснала до стената. Бих искал да знам, страшно бих искал да знам какво е било толкова важно, та да поеме такъв риск, по дяволите. Но в крайна сметка няма значение. Един от нас трябва да си отиде, той или аз, а най-лесният начин за уреждане на въпроса е тя да го насъсква подир мен, докато той ме убие или аз него.

Плекс ме изгледа с разширени зеници от шемета и сместа в лулата. Самата лула кротко димеше, забравена в шепата му. Той сякаш бе надхвърлил възможността си да възприема. Сякаш бях някаква халюцинация, отказваща да се преобрази в нещо приятно, или просто да си отиде.

Поклатих глава. Опитах се да не мисля за Неуловимите на Силви.

— И тъй, Плекс, както казах, трябва да знам. Наистина трябва да знам. Ошима, Аюра и Ковач. Къде да ги намеря?

Той поклати глава.

— Безполезно е, Так. Разбери ме добре, ще ти кажа. Ако наистина държиш да узнаеш, ще ти кажа. Но това няма да ти помогне. Нищо не можеш да сториш. Няма начин да…

— Защо просто не изплюеш камъчето, Плекс? Хайде, отърви се от тоя товар. Остави планирането на мен.

И той ми каза. А аз се замислих над планирането и впих зъби в проблема.

По целия път навън продължавах да го ръфам като вълк в капан, който прегризва собствената си лапа. По целия път. Покрай трептящите светлини и надрусаните танцьори, покрай холографските видения и химическите усмивки. Покрай тресящите се прозрачни прегради, където една гола до кръста жена срещна погледа ми и се притисна в стъклото да я разгледам по-добре. Покрай евтините биячи и детекторите на входа, покрай последните капки топлина и последните тактове на подводния ритъм. А сетне навън, в студената нощ на складовия квартал, където започваше да вали сняг.