Ричард Морган
Разбудени фурии (13)

Глава 12

Всичко застина.

Имах чувството, че целият шум из бара изведнъж е замръзнал като арктическа киша в ушите ми. Димът спря да се движи, натискът на навалицата зад мен сякаш отслабна. Толкова силна реакция на носителя „Ейшундо“ не бях изпитвал дори в сраженията с миминтите. Отвъд призрачното спокойствие на мига забелязах, че Оиши ме наблюдава и на автопилот вдигнах чашата към устата си. Малцовото уиски плъзна надолу като парлива вълна и когато топлината достигна стомаха ми, светът се раздвижи също тъй ненадейно, както бе спрял. Музика, шум, блъсканица около мен.

— Ковач — повторих аз. — Наистина ли?

— Познаваш ли го? — попита Сими.

— Чувал съм за него. — Нямаше смисъл да прекалявам с лъжите. Не и под този изпитателен поглед на Оиши. Отново отпих от чашата. — Каза ли какво иска?

— Не. — Сими поклати глава, явно въпросът не го интересуваше особено. — Просто питаше къде си, дали си заминал с Неуловимите. Беше преди два-три дни, тъй че му казах да, всички сте някъде из Неразчистеното. Той…

— А той… — започнах аз едновременно с него и веднага млъкнах. — Извинявай, какво казваше?

— Той, изглежда, много държеше да разговаря с теб. Убеди един екип, май бяха Антон и Черепите, да го отведат в Неразчистеното. Значи го познаваш, а? Проблеми ли ти създава?

— Разбира се — тихо вметна Оиши, — може и да не е същият Ковач, когото познаваш.

— Не е изключено — кимнах аз.

— Но не ти се вярва?

Заставих се да свия рамене.

— Струва ми се неправдоподобно. Човекът ме търси. Аз съм чувал за него. Най-вероятно имаме общи моменти в миналото.

Сими и колегата на Оиши кимнаха разсеяно. Вече бяха подпийнали. Оиши обаче сякаш се заинтригува още повече.

— И какво си чувал за този Ковач?

Този път свих рамене малко по-лесно.

— Нищо добро.

— Да — потвърди енергично Сими. — Точно така. Стори ми се кораво и адски смахнато копеле.

— Сам ли дойде? — попитах аз.

— Не, мъкнеше цяла тумба биячи. Четирима или петима. С милспортски акцент.

Хубава работа. Значи вече не беше местен въпрос. Танаседа изпълняваше обещанието си. Глобална заповед за залавянето и екзекуцията ви. И отнякъде бяха изровили…

Не знаеш това. Все още не.

Я стига. Трябва да е така. Защо е използвал името? На чие чувство за хумор ти прилича?

Освен ако…

— Сими, слушай. Той не попита за мен по име, нали?

Сими примига.

— Де да знам. Как ти е името?

— Добре. Няма значение.

— Човекът питал за Силви — обясни Оиши. — Знаел нейното име. Май знаел и за Неуловимите. Но най-много се интересувал дали в екипа на Силви има някакъв новобранец. И не знаел как му е името. Нали така, Сими.

— М-да… точно тъй беше.

Сими заби нос в празната си чаша. Направих знак на бармана да налее на всички ни.

— Тъй. А онези типове от Милспорт? Как смяташ, дали някой от тях още се навърта наоколо?

Сими подви устни.

— Може… Де да знам. Не видях как потеглиха Черепите и нямам представа колко багаж мъкнеха допълнително.

— Но би било логично — тихо подсказа Оиши. — Ако онзи Ковач си е подготвил домашното, трябва да знае колко е трудно да проследиш някого в Неразчистеното. Най-разумното би било да остави тук двама-трима биячи за в случай, че се завърнеш. — Той помълча, продължавайки да наблюдава лицето ми. — И да му съобщят с насочен лъч, ако те видят.

— Да. — Аз допих чашата и леко потръпнах. Изправих се. — Мисля, че трябва да поговоря с екипа си. Господа, моля да ме извините.

Пробих си път през навалицата, докато отново стигнах при Ядвига и Кийока в ъгъла. Здраво прегърнати, те се целуваха по устата, без да обръщат внимание на каквото и да било наоколо. Настаних се в сепарето до тях и потупах Ядвига по рамото.

— Престанете. Имаме проблеми.

 

 

— Е — изръмжа Ор, — аз пък мисля, че дрънкаш врели-некипели.

— Тъй ли? — С усилие потиснах раздразнението си и съжалих, че бях избрал пълния процес на емисарското убеждение, вместо да оставя на колегите си сами да вземат решение. — Говорим за якудза.

— Не можеш да бъдеш сигурен.

— Разсъдете сами. Преди шест седмици ние колективно причиняваме смъртта на едно високопоставено синче от якудза и двамата му биячи. А сега някой ни търси.

— Не. Някой търси теб. Тепърва ще се разбере дали търси и нас.

— Слушайте. Всички. — Завъртях настоятелен поглед из тясната стаичка без прозорци, която бяха осигурили за Силви. Тясна спартанска койка, стандартни вградени шкафчета, стол в ъгъла. Координаторката лежеше, а ние едва се събирахме в теснотията около нея. — Те знаят за Силви, свързали са я с мен. Приятелят на Оиши го каза със сигурност.

— Мой човек, та ние очистихме онази стая като…

— Знам, Ядви, но не беше достатъчно. Те разполагат със свидетели, които са ни видели заедно, периферни видеозаписи, а може би и още нещо. Важното е, че аз познавам онзи Ковач и, повярвайте ми, ако изчакаме да ни догони, ще откриете, че изобщо няма значение дали търси мен, Силви или и двама ни. Човекът е бивш емисар. Ще изтрепе всички в тази стая просто за да не си усложнява живота.

Познатият стар ужас от емисарите — Силви спеше, изтощена и натъпкана с възстановителни лекарства, а Ор беше твърде разпален от спора, но останалите неволно трепнаха. Зад бронята на демилитското хладнокръвие те бяха израсли с ужасяващите истории от Адорасион и Шария, както впрочем и всички останали. Емисарите идват да разрушат родния ти свят. Не беше толкова просто, разбира се; истината бе по-сложна и в крайна сметка далеч по-злокобна. Но на кого ли му трябва истината в тази Вселена?

— Ами ако ги изпреварим? — обади се Ядвига. — Откриваме приятелчетата на Ковач в предмостието и им запушваме устата, преди да са се обадили.

— Вероятно е твърде късно, Ядви. — Ласло поклати глава. — Пристигнахме преди два-три часа. Който се интересува, вече го е научил.

Набираха инерция. Аз стоях мълчаливо и гледах как всичко върви точно накъдето желаех. Кийока се навъси, обмисляйки положението.

— Така или иначе няма начин да открием онези гадове. Тук, кажи-речи, всичко живо има милспортски акцент и физиономия на бияч. Най-малкото ще трябва да проверим базата данни на предмостието, а точно сега — тя посочи сгушената фигура на Силви — не сме в състояние да го сторим.

— Дори и Силви да беше във форма, пак щеше да е адски трудно — заяви унило Ласло. — Както сме се насадили в момента, Курумая ще ни спипа за ушите дори ако си измием зъбите с погрешен волтаж… Онова нещо дали наистина пази от подслушване?

Той кимна към персоналния резонансов заглушител на стола. Кийока също кимна — може би с лека умора.

— Чудо на модерните технологии, Лас. Наистина. Купих го от базара на Рейко точно преди да потеглим. Мики, работата е там, че сега сме едва ли не под домашен арест. Казваш, че онзи Ковач идва за нас. Какво предлагаш да сторим?

Започва се!

— Предлагам тази нощ да се измъкна със „Зора над Дайкоку“ и да взема Силви със себе си.

Мълчанието разтърси стаята. Проследих погледите, прецених чувствата, пресметнах накъде отиват нещата.

Ор разкърши шия като боец на арената преди схватка.

— Ти — бавно изрече той — върви да си го начукаш.

— Ор… — обади се Кийока.

— В никакъв случай, Ки. Мамка му, в никакъв случай няма да я води където и да било. Не и докато съм тук.

Ядвига ме огледа с присвити очи.

— Ами ние, Мики? Какво да правим, когато пристигне Ковач, зажаднял за кръв?

— Крийте се — отговорих аз. — Помолете приятелите за помощ, изчезнете нейде из предмостието или в Неразчистеното с нечий екип, ако се съгласят да ви вземат. Дявол да го вземе, дори накарайте Курумая да ви арестува, ако вярвате, че ще може да ви опази.

— Хей, скапаняк, можем да сторим всичко това и без да ти поверяваме Сил…

— Тъй ли, Ор? — Погледнах гиганта право в очите. — Можете ли? Можете ли да нагазите пак в Неразчистеното, докато Силви е в това състояние? Как ще я отнесете там? С кой екип? Кой екип може да си позволи подобен товар?

— Той е прав, Ор. — Ласло сви рамене. — Дори и Оиши няма да се навие.

Ор се озърна с потрепващи очи като подгонен звяр.

— Можем да я скрием тук, в…

— Ор, не ме слушаш. Ковач няма да остави камък върху камък, за да стигне до нас. Познавам го.

— Курумая…

— Забрави. Ако му се наложи, ще прегази Курумая като ангелски огън. Ор, само едно ще го спре — новината, че Силви и аз сме напуснали. Защото тогава няма да губи време да търси вас. Когато пристигнем в Текитомура, ще се погрижим вестта да стигне до Курумая и докато Ковач се върне, вече всички в предмостието ще знаят, че сме духнали. Това му стига, за да скочи на първия заминаващ кораб.

Нова тишина, този път сякаш изпълнена с напрежението на цъкаща бомба. Гледах ги как се хващат на въдицата един по един.

— Разумно, Ор. — Кийока потупа гиганта по рамото. — Не е приятно, но се сканира.

— Така поне ще измъкнем шефката от бойната линия.

Ор се опомни.

— Мамка ви, хора, да не сте се побъркали? Не виждате ли, че той се опитва да ви сплаши?

— Да, и успя да ме сплаши — отсече Ласло. — Силви е извън строя. Ако от якудза са наели емисар-убиец, спукана ни е работата.

— Трябва да я опазим, Ор. — Ядвига бе забила очи в пода, сякаш се чудеше дали не би било добра идея да изкопаем тунел. — А тук е невъзможно.

— Тогава тръгвам и аз.

— Боя се, че няма да бъде възможно — тихо казах аз. — Предполагам, че Ласло ще успее да ни вкара през катапултите за спасителни лодки, както се беше вмъкнал предния път. Но опиташ ли и ти да се вмъкнеш с цялата тая вградена апаратура и енергийните източници, ще задействаш всички аларми на „Зора над Дайкоку“.

Беше си чиста догадка, скок на сляпо от стремително изграденото скеле на емисарската интуиция, но, явно, улучи целта. Неуловимите се спогледаха и накрая Ласло кимна.

— Прав е, Ор. Няма начин да те вмъкна през люка незабелязано.

Гигантът задълго се вгледа в мен. Накрая извърна глава към жената върху леглото.

— Ако заради теб й се случи каквото и да било…

Въздъхнах.

— Ор, най-сигурният начин да й се случи нещо е да я оставим тук. Което не възнамерявам да сторя. Тъй че запази си заплахите за Ковач.

— Да — заяви мрачно Ядвига. — Това ти го гарантирам. Щом Силви се възстанови, погваме онзи мръсник и…

— Великолепно — кимнах аз. — Но малко прибързано. Планирай си отмъщението по-късно, бива ли? Засега нека да се съсредоточим на въпроса как ще оцелеем.

 

 

Разбира се, не беше толкова лесно.

Когато го попритиснах, Ласло си призна, че охраната на товарните рампи в Компчо била безбожно калпава. Но заради непрестанния страх от нашествие на миминтите кеят в предмостието на Драва щеше да е натъпкан с електронни мерки за сигурност.

— Тъй. — Помъчих се да запазя търпение. — Значи никога не си правил фокуса с катапултите в Драва?

— Добре де, веднъж го направих. — Ласло се почеса по ухото. — Само че Суки Баджук ми помогна да заглушим детекторите.

Ядвига презрително изсумтя.

— Оная ситна пачавра.

— Хей, ревнивке. Тя е адски добър координатор. Дори и надрусана до козирката, може да врътне такива номера с кодовете за достъп…

— Чух, че умеела да си врътка и други работи.

— Ей, само защото не е…

— Тук ли е тя? — високо попитах аз. — Сега, в предмостието?

Ласло пак се почеса по ухото.

— Де да знам. Можем да проверим, но…

— Ще се бавим до второ пришествие — предрече Кийока. — А тя така или иначе може да не се навие да врътка номера с кодовете, ако узнае за какво става дума. Едно е да ти помага да си начешеш крастата, Лас. Но едва ли ще й допадне да съдейства за бягство от Курумая, нали ме разбираш?

— Не е задължително да знае — каза Ядвига.

— Не ставай гадна, Ядви. Няма да вкарам Суки в беля, без…

Изкашлях се.

— Какво ще кажете за Оиши?

Всички се завъртяха към мен. Ор сбръчка чело.

— Може би. Двамата със Силви се знаят открай време. Заедно са били новобранци.

Ядвига се ухили.

— Непременно ще се навие. Ако Мики го помоли.

— Какво?

Вече всички се усмихваха многозначително. Радваха се на възможността да свалят за момент напрежението. Кийока закри устата си с длан и се разкиска. Ласло заби съсредоточен поглед в тавана. Другите запръхтяха весело. Само Ор беше твърде сърдит, за да се включи във веселбата.

— Не си ли забелязал през последните два дни, Мики? — Ядвига се мъчеше да удължи шегата. — Оиши те харесва. Нали разбираш, наистина те харесва.

Озърнах се из тясната стаичка, опитвайки да изглеждам вкиснат и невъзмутим като Ор. Всъщност се сърдех най-вече на себе си. Наистина не бях забелязал, или поне не бях разбрал, че е онова, за което намекна Ядвига. Много сериозен пропуск за един емисар — да пренебрегне изгодна психологическа възможност.

Бивш емисар.

Да, благодаря за напомнянето.

— Добре — изрекох спокойно аз. — Значи ще трябва да поговоря с него.

— Аха — отвърна Ядвига с невинна физиономия. — Виж дали ще се навие да те оправи.

Смехът избухна като взрив в тясната стаичка. Усетих, че и моето лице неволно се разтяга в усмивка.

— Майната ви на всички.

Това не помогна. Веселието бушуваше с пълна сила. От шума Силви се размърда на койката и отвори очи. Подпря се на лакът и болезнено се разкашля. Смехът секна също тъй бързо, както бе почнал.

— Мики? — Гласът й беше дрезгав и немощен.

Обърнах се към леглото. С крайчеца на окото си зърнах убийствения поглед на Ор. Приведох се над нея.

— Да, Силви. Тук съм.

— На какво се смеете?

Поклатих глава.

— Много добър въпрос.

Тя стисна ръката ми със същата сила както през онази нощ в лагера на Оиши. Настръхнах в очакване на онова, което щеше да каже сега. Но Силви само потръпна и огледа пръстите си, впити в ръкава на якето ми.

— Аз… — избъбри тя. — То ме познаваше. То. Като стар приятел. Като…

— Остави я на мира, Мики.

Ор се опита да ме избута с рамо, но желязната хватка на Силви ме удържа. Тя го изгледа с недоумение и попита умолително:

— Какво става?

Извъртях очи към гиганта.

— Искаш ли да й кажеш?