Клифърд Саймък
Царството на злото (7)

Глава 7

Абатът пристигна тъкмо преди закуска и похапна заедно с тях доста бекон. После се качиха да видят вуйчото на Харкорт.

Раул беше станал от леглото и седеше в едно от малкото кресла, с които се гордееше замъкът. Беше се увил в едно голямо наметало — навремето чудесна дреха, но сега, макар че все още беше топло и удобно, вече не ставаше за носене. Някой се беше опитал да го среши, но не беше успял: косата му стърчеше като петльова опашка.

— Как се чувстваш? — изръмжа дядото на Харкорт. — Можа ли да поспиш? Този път ще останеш ли, или отново ще тръгнеш нанякъде?

— Татко, знаеш, че не можех да постъпвам другояче — отвърна Раул. — Нямаше нищо, което да ме задържи тук. Това не беше моя страна. Идвах само да видя теб и Маргарет… и Чарли, разбира се. Ние с Чарли сме големи приятели. Помагаме си. Помниш ли, Чарли, когато те наех да следиш и…

— Останалите не знаят за това, вуйчо — отвърна Харкорт. — Ти ме помоли да не казвам на никого и аз спазих обещанието си. От време на време наблюдавах дори след като ни напусна. Но онези двамата не дойдоха. Ти срещна ли ги?

— Да, срещнах ги — отвърна Раул. — По-късно. Настигнаха ме.

— И?

— Нали съм тук — отговори Раул. — Сам си прави заключението.

— За какво става дума? — извика дядото. — За какво става дума? Да не искаш да кажеш, че си забъркал внука ми в някоя от твоите съмнителни авантюри?

— Беше много отдавна — успокои го Харкорт. — Бях още момче. Той ме нае да следя за двама мъже, които го преследваха. Просто трябваше да следя и ако ги видя, да му кажа.

— Е — измърмори дядото, — сигурно е било нещо съвсем невинно. Но въпреки това не ми харесва, Раул.

— Знаех, че няма да ти хареса — отвърна Раул. — Затова помолих Чарлз да не ти казва. А сега да поговорим по моята защита.

— Не съм казал да се защитаваш.

— Не, точно това казваш. Винаги си настоявал да не заминавам. „Пусни корени в тази сигурна земя“ — така ми казваше. Работата е там, че тази земя не е моя, нито пък твоя. За разлика от теб и от Маргарет, на мен тази земя ми е така чужда, както и всяка друга, която съм пребродил.

— Тази земя сега е моя — каза Харкорт малко по-гордо, отколкото искаше. — И аз ти казвам, че тук ти си добре дошъл и бих желал да останеш. Защо не се настаниш и не останеш? Това ще бъде голяма утеха за дядо, а ние ще направим всичко възможно да се чувстваш като в свой дом.

Вуйчо му го погледна в очите и на него му се стори, че този поглед продължи цяла вечност.

— Чарли — каза най-сетне той, — може би ще приема поканата ти. Вече не съм млад и може би ще се спра за малко. Но това не е обещание — обърна се Раул към баща си. — Ако отново ми се прииска да замина, ще го направя.

— Знам, че ще го направиш — отвърна баща му. — Тук нищо не те задържа. — После каза на абата: — Извинявай за тази непристойна семейна караница. Не се случва често. Съжалявам, че стана пред теб.

— Това не беше караница — каза спокойно абатът. — Това беше семеен съвет, преливащ от дълбока обич един към друг. Аз трябва да се извиня, че присъствах на него. Натрапих ви се по най-отвратителен начин. Единственото, което мога да кажа за свое оправдание, е, че съм тук поради голямата ми загриженост за онова, което е намерил Раул в Пустата земя.

— Какво си намерил? — попита дядото.

— Чарлз спомена, че си бил открил призмата на Лазандра.

— Всъщност не я намерих. Установих къде се намира. Не я видях и не съм я докосвал, но съм убеден, че знам къде е. Не можах да я взема, защото защитниците и бяха страхотни и беше невъзможно сам човек да се добере до нея.

— Сигурен ли си, че е там, където мислиш? — попита абатът.

— Главата си залагам.

Дядото на Харкорт кимна.

— За мен това е достатъчно. Синът ми трябва да е съвсем сигурен, щом си залага главата. Имаш ли нещо против, Раул, да ни кажеш как попадна там, откъде научи за призмата?

— С удоволствие, но няма да споменавам имена. Това ще спестя, защото е опасно дори да се знае за съществуването на призмата. За първи път получих доказателство за нейното съществуване, когато отидох в Константинопол. Аз, разбира се, знаех легендата, така както всички я знаят. Но там за първи път срещнах човек, който се закле, че такава призма наистина съществува. Попитах го откъде знае и той ми обясни, макар да подозирам — не съвсем подробно. Въпреки това историята е толкова заплетена, че няма да се опитвам да я повторя тук. Както можете да си представите, бях заинтригуван от разказа му, защото усещах, че има нещо вярно, и след това слушах внимателно всичко, което дочувах, и подпитвах тайно там, където според мен беше безопасно. Разбира се, чух и много други истории, в повечето, от които нямаше капчица истина. После в Хиркания, на южния бряг на Каспийско море, в килията на един отшелник, видях пергамент, в който беше записано името на мястото. По-късно научих, че това място е в Пустата земя. Трябва да отбележа, че написаното в пергамента отговаряше съвсем точно на онова, което ми беше казано в Константинопол. А пергаментът е бил написан само около четиридесет години след като призмата е била отнесена в Пустата земя — по време, когато районът отвъд реката не е бил Пустата земя, а римска провинция. Възможно е пергаментът да е написан въз основа на информация от втора ръка, макар че начинът на изразяване показваше, че не е. Бях доволен, че описанието не е минало през много хора с неизбежните в този случай грешки от преувеличения при всяко ново преразказване.

— Дори и така — попита дядото на Харкорт — какво, по дяволите, те накара да тръгнеш да търсиш тази призма? Да рискуваш живота си?

— Рискувал съм живота си за много по-маловажни неща. Обикновено за предмети, които могат само да подобрят материалното ми благосъстояние. А в този случай най-после имаше нещо, което можеше да подобри духовното ми състояние. В живота на всеки човек идва време, обикновено твърде късно, когато той насочва своето внимание към душата си, а не към кесията.

— Това мога да разбера — съгласи се старецът.

— Точно това направих и аз — каза Раул — и отидох до мястото, което ми беше казано. И тогава видях, че призмата не е там. Беше на друго място.

— Как разбра това? — попита Харкорт.

— Казаха ми. Един човек ми каза.

— Човек? В Пустата земя?

— В Пустата земя все още има няколко човешки същества. Това са онези, които не са могли да избягат или не са искали да избягат, когато Злото е било изтикано в Пустата земя от варварите. Пред оттеглящите се многобройни римски легиони са вървели бегълците, които изоставяли всичко и бягали, за да се спасят, преследвани по петите от самия ужас. Не всички обаче са избягали — останали са упоритите или глупавите, или може би доверчивите, уповаващи се на Бога. Много от останалите сигурно са загинали, но някои се скрили в блатата или по други места и оцелели. Техните потомци са все още живи. Освен това предполагам, че там живеят и други хора — глупави или смели, не съм сигурен кое от двете, — които по различни причини са се върнали в тази обитавана от духове земя. Но така или иначе, там все още живеят хора, потиснати, по-ниски от тревата, търпени от Злото, което, подозирам, ги използва за някакво свое развлечение. Един от тях, стар свещеник — той твърдеше, че е свещеник, макар да не съм сигурен в това, се криеше в една изоставена порутена катедрала и ми съобщи, че призмата не е в катедралата, както ми бе казано, а в друга сграда по-навътре в Пустата земя. Разговаряхме цяла нощ и той ме помоли да намеря призмата и да я върна на християнския свят. Този свещеник направи всичко, което можеше, за да ми помогне. На моменти ми беше трудно да му разбирам, защото беше изгубил четири предни зъба — два долни и два горни, от което се беше получила една ужасна празнина. Докато говореше, непрекъснато съскаше. Каза, че би тръгнал с мен, но не бил в състояние. Бил много стар и слаб и нямал сили.

— Намери ли тази друга сграда? — попита абатът.

— Накрая я намерих. Опитах се да вляза и при този опит едва не загубих живота си. Имаше прекалено силна охрана, за да може да влезе сам човек. Дори не можах добре да я огледам. Свещеникът ми каза, че била древен дворец, но аз се съмнявам. Най-вероятно е била стара римска вила, една от онези натруфени постройки, каквито са строили едрите богати земевладелци. Разположена е посред голям ограден парк, обрасъл с дървета и шубраци. Сигурен съм, че призмата е там. Свещеникът ме увери, че е там, а той, въпреки възрастта си, беше искрен и бих казал честен, умен и буден човек. Всъщност силната охрана на постройка показва, че в нея има нещо ценно.

— Как се охранява? — попита абатът.

— С магия. Некромантия, магьосничество — наречи го както искаш. Има много капани и дракони, огри и трети…

— И ти се опита?

— Да, опитах се — отвърна вуйчото на Харкорт.

— Сам човек не би могъл — каза абатът. — А двама души биха ли могли? Трима? Би ли успяла цяла армия?

— Армия не. Най-малко би успяла армия. Ако една армия се опита да мине през Пустата земя, ще бъде унищожена. Още на първите десет левги от нея няма да остане нищо. Само малка група може да има шанс да се промъкне. Самият аз успях да се добера до това място точно така.

— За малка група решителни и съобразителни хора има шанс, така ли?

— Шанс. Само шанс. Успех не мога да гарантирам.

— Да не би да предлагаш да се направи опит? — обърна се кисело дядото на Харкорт към абата.

— Мисля, че можем да опитаме — отговори абатът и погледна към Харкорт.

Харкорт вдигна рамене и отвърна:

— Не знам.

— Ще бъде благородна постъпка — каза абатът. — И свята. Поход в името на Светата църква.

— И за славата на твоето абатство — каза Нъли.

— Добре де — съгласи се абатът, — може и това да съм имал предвид, но не е само то. Това дело ще бъде много добро за Светата църква. А има и още нещо. Една легенда — е, не точно легенда, по-скоро слух, подкрепен отчасти от един много стар документ, на който попаднах. В него се казва, че призмата на Лазандра се е намирала в древното абатство, върху чиито основи е построено днешното.

— Искаш да кажеш твоето абатство — натърти Нъли.

Абатът кимна.

— Той е прав най-малко в едно отношение — каза старецът. — През последните години, като нямах какво да правя, се зарових в старите летописи на това имение. Абатството, построено от фамилията Харкорт, наистина е издигнато върху основите на друго, отдавна изоставено. Много от камъните, използувани в постройката, са били извадени от неговите стени.

— Не заех това — каза Харкорт. — Научих го едва онзи ден от абата.

— Ти не отделяш много време за изучаване на летописите на замъка — отговори дядо му. — Тебе те интересуват други неща.

— И така вие виждате — каза абатът, — че подбудите ми надвишават собственическите интереси. Не че съм напълно убеден в истинността на историята. Но не е изключено и да е вярна.

— За мен един опит да се освободи призмата на Лазандра — каза дядото — си е чисто безразсъдство. Безразсъдство за теб, който го мислиш, Гай. Безразсъдство и за теб, Раул, загдето си се захванал с това.

— Да, наистина беше безразсъдство — съгласи се вуйчото на Харкорт. — Сега разбирам. Но когато се захванах, не мислех така.

— Но ти би могъл да ни покажеш пътя — каза абатът. — Би могъл да начертаеш карта. Като знаем какво има пред нас, ние бихме могли по-бързо да стигнем и да избегнем опасните места.

— Разбира се, че бих могъл. Но не съм сигурен, че ще го направя. Нямам желание. Не искам да тежите на съвестта ми.

— Не си съгласен дори и за възхвала на Бога?

— Не — отвърна Раул. — Дори и за възхвала на Бога.

— Ще зависи — каза Харкорт — в коя посока ще трябва да пътуваме.

— Право на запад — отговори вуйчо му.

— Онзи ден мина римска кохорта, която сигурно ще отиде на север — каза Харкорт. — Това е добре за нас. Силите на Злото вероятно ще се съсредоточат на север и ще следят римляните. Може би това ще ни помогне да се промъкнем незабелязано.

— И когато стигнете постройката или вилата какво ще правите? — попита дядо му.

— Ще зависи от обстоятелствата.

— Значи си решил да участваш в това вятърничаво приключение?

— Не съвсем — отговори Харкорт. — Само оценявам положението. Мисля на глас — упражнявам се в мисловни тактики.

— Казах, че няма да начертая карта — колебливо започна вуйчо му. — Но има и друга страна, която не засегнах. Чарли, там има нещо, което те засяга лично.

— Засяга лично мен? Какво е то?

На лицето на Раул се изписа мъка.

— Не ми се ще да го кажа — призна той, — защото може силно да ти повлияе. И все пак чувствам, че трябва да го сторя. Не бих могъл да живея, ако го премълча. Никога не бих могъл да те погледна в очите.

— За Бога — възкликна Харкорт, — кажи го! Продължавай! Не може да бъде чак толкова лошо.

— Може би изобщо не е лошо, но въпреки това изпитвам голямо нежелание.

— Кажи го — подкани го дядото. — Моят внук е голям човек. Ако е нещо, което го засяга…

— Когато разговарях със свещеника от катедралата — започна Раул, — той ми спомена едно име. Стори ми се познато и тогава си спомних, къде го бях чувал. Това име беше Елоиз.

Харкорт скочи и извика:

— Елоиз! Какво за Елоиз?

— Чарлз — сряза го дядо му, — бъди по-сдържан! С викане нищо няма да спечелиш. — После се обърна към Раул. — Какво за Елоиз? Елоиз е мъртва, убита преди седем години, както сам добре знаеш. И не е в твой интерес така лекомислено, без основателна причина да споменаваш името и.

— Съществува вероятност да не е мъртва — каза Раул. — В сградата, където се намира призмата, има хора. За да подкрепи верността на твърдението си, свещеникът каза имената на двама от тях. Едното беше Елоиз.

Харкорт седна и с изненада откри, че трепери от вълнение.

— Това не означава — каза вуйчо му, — че това е твоята Елоиз. Както казах, съществува само вероятност.

Харкорт знаеше, че е само вероятност, но не можеше да я изпусне. Не можеше да остави без внимание нищо, което се отнасяше до Елоиз. Нямаше нищо, което да може да го спре, абсолютно нищо, никаква опасност, която да го разколебае. Ако Елоиз е все още жива…

— Може би е жива — каза Харкорт. — Ние не намерихме тялото и. — Много от телата не можахме да разпознаем.

— Вярно — отвърна Харкорт. — Но ако има някакъв шанс…

Някой сложи огромната си ръка около раменете му и го притисна силно към себе си. Харкорт вдигна глава и видя, че е абатът.

— Ние ще отидем — каза му той. — Двамата с теб ще отидем и ще доведем Елоиз… а може да донесем и призмата.

Харкорт се сви в стола си. Стаята пред него сякаш плуваше, сякаш всичко в нея беше покрито с течаща вода. Някъде отдалеч чу гласа на вуйчо си:

— Съжалявам. Разбирам, че не трябваше да го казвам.

— Не — отвърна дядото. — Нямаше да е честно. Вече години наред момчето се измъчва.

Водата започна да се избистря, отдръпна се и стаята и хората в нея отново се виждаха ясно.

— Заминавам — каза Харкорт. — Никой не може да ме спре. Абатът ще дойде с мен, защото сега и двамата имаме достатъчно сериозно основание.

— По този въпрос — рече дядото — трябва да бъдем много внимателни. Ако някой чуе дори само една дума…

— Не можем да го опазим в тайна — каза Нъли, — колкото и да сме внимателни. Тук и стените имат уши. Още до вечерта ще плъзнат слухове не само в замъка, но и из цялата околност.

— Слухове може да плъзнат — отвърна дядото, — но те няма да засягат същността. Преди да тръгнете никой няма да знае, че ще ходите в Пустата земя. — Той погледна Харкорт и попита: — Сигурен ли си, че наистина искаш да отидеш? Ако си размислил…

— Не съм размислил — отвърна Харкорт. — Заминавам.

— Вие, разбира се, знаете — каза Нъли, — че ще дойда с вас. Няма да ви пусна да отидете сами.

— Благодаря ти, Нъли — отвърна Харкорт. — Надявах се, но не бих те помолил.

— Камък ми падна от сърцето — призна дядото. — Само двамата ще бъдете много малко. И аз бих дошъл с вас, макар да продължавам да смятам това за лекомислено, но моето участие няма да ви бъде от полза. С моята немощ само ще ви преча.

„Значи това сме ние — каза си Харкорт. — Обрекли се, посветили се на това дело не от алчност — факторът, станал причина за толкова много начинания, — а от обич и благочестие. Благочестието всъщност — мислеше той — е едно по-улегнало чувство.“ Онова, което допреди малко бе смятал за глупаво начинание, а дядо му все още намираше за лекомислено, сега му изглеждаше ясно и честно и според него всеки, който разсъждаваше логично, би се включил.

— Трима са достатъчно — каза Нъли. — Ще трябва да се движим бързо и скришно. Няма да пътуваме по пътища; ще бъде много важно да не ни видят.

— Старият римски път води право на запад — обади се абатът. — Ще се движим на юг от него.

— Сигурни ли сте, че не се нуждаете от добре въоръжени мъже? — попита дядото. — Ще съберем най-надеждните.

— Те няма да са така всеотдайни — каза Харкорт. — Ще се изплашат и могат да извършат много глупости.

— Във всеки случай ще гледаме да избягваме боя — намеси се Нъли. — Изобщо ще избягваме всякакви срещи. Ще се движим леко и бързо, ще носим само храна. Вероятно ще стигнем много скоро.

— А като стигнете? — попита дядото на Харкорт.

— Няма да се бавим — отговори Харкорт. — Или ще можем да влезем, или няма да можем, но няма да се бавим.

— До довечера Раул ще ви начертае карта — каза дядото. — Ако ще вървите, не трябва да се бавите. След ден-два ще се разчуе и по един или друг начин слухът ще мине и отвъд реката. Вие ще трябва да я прекосите преди Злото да научи, че сте тръгнали.

— Което означава, — че не можем да използуваме моста, тъй като някой ще ни види — заключи абатът. — Новината бързо ще се разнесе, а ако можем да се измъкнем, без да ни видят, никой няма да знае къде точно сме отишли.

— Мелничарят има лодка — каза Харкорт — и дори в най-тъмните нощи се движи по реката като в собствения си двор. Може да ни извози надолу по течението и да ни прекара на другия бряг.

— Това е добра идея — каза дядо му. — Джийн е човек, на когото може да се вярва. Той ще държи устата си затворена. Чарлз, защо не отидеш при него да уредиш този въпрос?

— Според мен трябва да тръгнем още тази нощ — каза Нъли. — Колкото по-дълго чакаме…

— Правилно — одобри идеята дядото. — Заминавате тази нощ.