Клифърд Саймък
Царството на злото (22)

Глава 22

Папагалът, който не беше влязъл в катедралата с тях или не беше присъствал, или може би беше останал мълчалив и добре скрит по време на боя, отново се появи. Абатът му изнесе строга лекция за основните добродетели на мълчанието, но папагалът навярно не го разбра и не му обърна ни най-малко внимание.

Четиримата гагоили се разположиха, сякаш бяха охрана, в четирите ъгъла на групата — двама малко напред и двама отзад.

— Групата ни нарасна повече от два пъти, откакто започнахме пътешествието — каза Нъли на Харкорт. — Като не броим папагала, сега имаме още шестима — Нан, римлянина и четиримата гагоили.

— Един липсва — каза Харкорт. — Виждал ли си трола?

— Не съм — отвърна Нъли. — Но него всъщност никога не сме го броили към нас. Той просто се прилепи.

— Положението не ми харесва — каза Харкорт. — Гагоилите разпръснаха бандата на Злото, но сега сме на открито. Катедралата не е зад гърба ни. След ден-два, ако не и по-рано, те отново ще ни нападнат.

— Ние ги размазахме — отвърна Нъли. — Дадохме им добър урок. Сега навярно са се скрили да ближат раните си.

— Няма дълго да ги ближат.

— Може и да си прав — отвърна Нъли. — Трябва да сме готови. Бягането няма да ни помогне. Ако започнат да ни притискат, ще трябва да се бием.

— Ще ми се Йоланда да не се дели от нас — измърмори Харкорт. — Но не, тя настоява да разузнава напред. Опасно е да ходи самичка.

— Е, сега не ходи много далеч. Преди малко я зърнах вдясно.

— Как са ти драскотините?

— Смъдят. И страната ми е скована. Като спрем довечера, ще трябва да ме разтриеш с мехлема. Имам още доста от него.

— Мога да го направя и сега. Ще ни отнеме само няколко минути.

— Не трябва да губим време.

— Добре, довечера. Абатът каза, че ще те държи.

— Няма да се наложи — изръмжа Нъли.

Гъстата гора започваше да пооредява, все по-често излизаха на поляни. „Това е добре — каза си Харкорт. — Злото, ако дойде, няма да може да се промъкне незабелязано до нас.“ Нъли избърза, отклонявайки се надясно. Харкорт изчака римлянина и тръгна с него.

Известно време вървяха, без да говорят, после Деций продума:

— Не мога да ти кажа колко се радвам, че ви намерих. Няколко дни скитах, без да знам къде съм, и очаквах всеки момент нещо да връхлети отгоре ми. Придвижвах се бавно и често спирах да оглеждам местността.

— Аз също се радвам, че ни намери — отговори Харкорт. — Силите ни са жалки. Един допълнителен боец може много да ни помогне.

— Бях много изненадан да те видя тук — каза Деций. — Защо не ми каза още при замъка, че се каниш да дойдеш в Пустата земя? Ако знаех, щях да те поканя с нас. Но както се развиха нещата, по-добре, че не те поканих.

— Вие бяхте твърде много, за да останете дълго време незабелязани — каза Харкорт. — И привлякохте силите на Злото от целия район. Мисля, че точно това ни позволи да стигнем дотук.

— Разговарях с трибуна — сподели римлянинът. — Казах му, че трябва да се върнем. Два дни преди засадата стигнахме до стария римски път. Ако бяхме тръгнали по него с ускорен марш, щяхме много бързо да се върнем отвъд реката.

— Но той отказа?

— Той търсеше слава. Искаше голяма победа. И си получи заслуженото, приятелю.

— А ти?

— Аз се държах като страхливец — отвърна Деций. — И затова съм жив, а всички силни, храбри мъже са мъртви. Включително, надявам се, и трибунът.

— Избягал си?

— Не, не съвсем. При нападението нещо ме удари по главата, може да е бил дори някой от моите войници. Надявам се, че не е било нарочно. Аз не бях лош офицер. Или поне така си мислех. Във всеки случай нещо ме удари и паднах. Когато дойдох на себе си, открих, че се намирам под купчина мъртви тела. Един огромен отвратителен трол се беше проснал върху мен. Видях, че битката почти е свършила. Малки групи от нашите легионери се биеха на живот и смърт със Злото. Няколко римляни бягаха, но бяха съборени. Силите на Злото бродеха наоколо и убиваха ранените, които пълзяха по земята или лежаха и стенеха.

— И ти остана там, между мъртвите?

— Римската традиция — отвърна Деций — изисква да скоча, да изкрещя радостно и да умра заедно с моите храбри легионери. Но аз си казах: „Деций, това е даден ти от Бога шанс да се измъкнеш невредим, без нито една драскотина, само с цицина на главата, и най-добре е да го приемеш с благодарност.“ Така че останах неподвижен, сякаш съм умрял. На една ръка от мен имаше легионер, който още не беше умрял, но умираше. Трябваше да се опитам да му помогна, най-малкото да му протегна ръка, за да знае, че не умира самичък. Нищо друго не можех да направя за него. Но ако се бях опитал, щяха да ме забележат и това щеше да бъде моят край. Умря, но много дълго се мъчи. Накрая битката свърши, настъпи нощ и с нея тишината. Изпълзях изпод мръсния окървавен трол и внимателно се измъкнах от мястото на сражението. И ето ме сега тук… Хайде, съди ме! Кажи ми, че съм страхливец.

— Не съм човек, който ще осъди някого — отвърна Харкорт. — Още по-малко теб. При дадените обстоятелства вероятно и аз бих постъпил по същия начин. Не претендирам, че знам какво бих направил, но може би бих направил същото. Всеки би постъпил така.

— Твоето разбиране ме утешава — отвърна римлянинът. — Макар че е лишено от възхищение.

— Няма място за възхищение. Вече казах, че се радвам, задето се присъедини към нас. Ако не беше дошъл да ни помогнеш, Злото щеше да ни смаже преди гагоилите да слязат и да се намесят в боя.

— Какво знаеш за гагоилите? — попита римлянинът.

— Нищо. Бях толкова озадачен, колкото, изглежда, си и ти. Знам само, че онези, които слязоха да ни помогнат, са от дърво, а не от камък. Очевидно са изрязани, за да заместят каменните гагоили, които са паднали и са се разбили на калдъръма. Нямам ни най-малка представа нито кой ги е изрязал, нито защо слязоха да ни помагат.

— Понамирисва ми на магия.

— На мен също — призна Харкорт. — Но не се решавам да питам откъде или защо е тази магия.

— Във всеки случай тя помогна, а това рядко се случва в тази страна.

— Вярно е — съгласи се Харкорт.

— Аз съм човек, който винаги задава прекалено много въпроси, и това, което се каня да попитам, спада в същата категория. Чудя се какво изобщо правите тук.

— Нагърбили сме се с една важна задача.

— За която не желаете да говорите?

— Да, не желаем да говорим. Както сам виждаш, свързана е с опасности.

— Освен при изключителни обстоятелства — каза римлянинът, — не се плаша от опасности. Само понякога ме спохожда здравият разум. Това е най-лошото, което, може да се каже за мен.

На смрачаване спряха да нощуват до едно поточе в началото на малка долина. Лагерът им беше на открито, над тях, се издигаха високи голи хълмове. Тук-там имаше съвсем малки горички.

Накладоха огън, изпекоха пшенични питки и изпържиха сланина. Четиримата гагоили застанаха на стража. Харкорт намаза раните на Нъли с мехлем, без да има нужда абатът да го държи. Той седеше настрана и наблюдаваше процедурата, а папагалът, кацнал на рамото му, тихо мърмореше.

Нан и Йоланда приготвиха вечерята, викнаха ги да ядат и те насядаха в кръг около огъня.

— Приятно място за лагер — каза Деций. — Не е близко до големи дървета, нито до вонящо блато. И е добре, че гагоилите стоят на стража.

— Може би не е необходимо и ние да пазим — подхвърли абатът.

— И ние ще пазим — отсече Харкорт. — Аз ще бъда първи, Гай втори и…

— Нека и аз да пазя — помоли римлянинът. — Нъли има нужда от сън.

— Ти днес носи багажа ми — отвърна Нъли, — а сега искаш да поемеш и моето дежурство. Нямам нужда от толкова услуги.

— Мисля, че трябва да приемеш тази услуга — каза тихо Харкорт. — Един добър сън няма да ти навреди. Ако нямаш нищо против обаче — каза той на Деций, — би ли приел първа смяна, а пък аз последната и абатът помежду ни?

— За мен няма никакво значение коя смяна ще съм — отговори стотникът.

— Ние имаме едно правило — каза Харкорт. — Не си удължаваме смяната, за да дадем на следващия възможност да поспи малко повече. Не се правим на герои.

— Щом имате такова правило, ще го спазвам — отвърна Деций, може би малко високомерно.

Когато абатът сръга Харкорт да става, луната вече слизаше на запад.

— Всичко изглежда спокойно — докладва абатът. — Не чух нищо и гагоилите са все още на стража. Стоят точно там, където си бяха. Не мърдат, не говорят. Опитах се да ги заговоря, но те мълчат. Мога да се закълна, че не ме чуха. Не ми обърнаха никакво внимание.

— Така се държат, откакто слязоха от катедралата — отбеляза Харкорт. — Не ни забелязват или се правят, че не ни забелязват — все едно, че не съществуваме. От друга страна, тръгнаха с нас и застанаха на стража, за да ни пазят. Но не говорят. Може би не могат да говорят.

— Какъв беше този номер със смяната на дежурството? — попита тихо абатът. — Нямаш ли доверие на нашия римски приятел?

— Стоях буден и го наблюдавах, докато пазеше — отговори Харкорт.

— Значи не му вярваш?

— Виж, Гай, не го познавам. — Но той се би храбро редом с нас.

— Това ми е известно. Но за да имам доверие на един човек, трябва да го познавам. На човека, който стои на стража, ние поверяваме живота си. Той може да изглежда много свестен, но ти би ли му поверил живота си?

Абатът се замисли, после каза:

— Не съм сигурен, но знаеш ли, понякога се безпокоя за теб, Чарлз. Ти си суров човек и изпадаш в мрачни настроения.

Харкорт не отговори. Абатът, с мърморещия папагал на рамо, отиде да потърси завивките си.

Спускащата се на запад луна осветяваше четиримата гагоили с мека светлина. Тъмните им сенки се бяха издължили. Абатът беше казал, че стоят неподвижни като пънове, като стълбове, заровени дълбоко в земята. На известно разстояние вдясно имаше малка горичка — тъмно петно в огряната от луната околност. Без да помръдва, Харкорт внимателно се взираше в горичката. Нямаше никакъв вятър, дърветата не помръдваха. Изглежда, нищо не се движеше. Нощта беше тиха.

Харкорт се отмести от лагерния огън и клекна. „Там някъде — каза си той — са силите на Злото. Онези, които ни нападнаха в катедралата, а може би и много повече. Новината сигурно се е разпространила, както се е разпространила, преди когато са се събрали срещу римската кохорта. Сега, когато кохортата е изклана, следващата цел за силите на Злото е нашата малка група. Четирима здрави мъже, две жени, четирима гагоили и един папагал — не сме сила, която да устои на тяхната атака. В катедралата гърбовете ни бяха защитени от самата сграда, а победата може да се обясни с изненадата от намесата на гагоилите. Но тук, на открито, на левги от катедралата, зад гърба ни няма нищо. И ако ни нападнат от всички страни, ще ни пометат. Атаката може да не бъде тази вечер, може да не бъде и утре, но някъде по пътя сигурно ще ни нападнат. И как ще устоим?“

Беше добре, може би дори смело и мъжествено, но и доста безразсъдно, да си казва, че могат да устоят на такава атака, че ще намерят начин със силата на своите оръжия или благодарение на някакви неизвестни обстоятелства да се избавят, да отблъснат Злото, за да спасят живота си и да продължат пътуването си. Но това в крайна сметка бяха просто наивни, глупави надежди.

Харкорт се бореше срещу тази мисъл, но не намираше никакъв реален аргумент, с който да се убеди, че греши. „Всички ние сме мъртви — каза си той. — Мъртви. Вече не е въпрос на бягане и на криене от Злото. Ако не сега, то след време големите сили на Злото ще ни обградят от всички страни.“

Чудеше се дали не придава твърде голямо значение на своята малка група. Не! Групата може и да бе малка и маловажна и изобщо да не можеше да се сравнява с кохортата легионери, но тя беше обида, хвърлена в лицето на Злото. То нямаше да се задоволи с по-малко от пълното им изтребване. В отговор на някаква своя чест Злото трябваше да ги унищожи.

Чу шум и трепна. Обърна се и видя, че е Йоланда. Тя дойде тихо при него и клекна.

Обзет от благодарност, че шумът не е от враг, който се промъква към него, Харкорт протегна ръка, прегърна я и я притегли към себе си.

— Радвам се, че си ти — каза той.

— Кой друг може да бъде? — прошепна тя и в гласа и се чу смях. — Кой друг може да дойде толкова близко до теб, без да го чуеш? Това се случва за втори път.

При тези думи той си спомни първия път, когато я беше погалил и целунал. Сега се почувства виновен за тази целувка, защото кой беше той, за да я целува? Ако трябваше да целува някого, това беше отдавна изгубената Елоиз.

— Ти мислиш — каза Йоланда, — че не си постъпил добре, като ме целуна онзи път.

— Откъде знаеш?

— Познах по виновния ти вид. И сега мислиш за Елоиз.

— За Елоиз? — ахна той изненадано. — Откъде знаеш?

— Ти си мислиш, че твоята тъга и чувство за вина са тайна? Че никой не знае за тази пътека към Голгота, по която вървиш? Всички в твоето владение знаят. Дори и извън него. Ти продължаваш да се измъчваш по жена, умряла преди седем години!

Харкорт едва сдържаше гнева си.

— Тази мъка не ти дава мира — каза тя. — Всичките ти приятели виждат, че…

— Йоланда! — извика той остро.

— Знам, че това не е моя работа. Не съм аз тази, която да ти казва…

— Йоланда, какво знаеш за нашата мисия?

— Само откъслечни неща, които съм дочула. Ти никога не си ми казвал. Нито пък някой друг. Знам само, че търсите призмата на Лазандра, в която е затворена душата на светец…

— Не е само призмата. Не е само душата на светеца.

— Какво друго?

— Елоиз. Ако намерим призмата, има вероятност да намерим и Елоиз.

Очите и се разшириха от удивление.

— Възможно ли е? Много ще се радвам за теб.

— Възможно е, Йоланда, само е възможно. Свещеникът, когото намерихме умрял в катедралата, казал на вуйчо ми, че някой бил споменал името на Елоиз…

— Звучи невероятно — каза тя. — Но се надявам…

— Наистина е невероятно — отвърна той. — Не ми дава мира. Понякога си казвам, че е невъзможно, че съм глупак като допускам такава възможност. А после отново ме обзема надежда. Казвам си, че може да стане чудо.

— Трябва да се научиш да живееш с тази загуба — каза тя сериозно. — Не бива да храниш прекалено големи надежди. Разочарованието…

— Подготвен съм за него — отвърна Харкорт. — Старая се да се владея, но…

Тя се отдръпна от него и каза:

— Не дойдох да говорим за това. Има нещо друго, което трябва да знаеш.

Тя замълча и Харкорт почака да чуе какво има да му каже.

— Продължавам да слушам раковината — въздъхна Йоланда.

— Раковината… — Раковината ти е съобщила нещо?

— Да, съобщи ни къде можем да намерим убежище. Каза ми едно място, където ще бъдем в безопасност. Трябва да тръгнем сега. Силите на Злото се събират, за да ни нападнат…

— Раковината ти е казала къде се намира това място? — попита той развеселен.

— На северозапад оттук — отвърна тя, без да обръща внимание на присмехулния му тон. — В една малка долина.

— И трябва да тръгнем сега?

— Раковината ни съветва да тръгнем веднага.

Харкорт стана, подаде и ръка, за да й помогне, и каза:

— Значи ще тръгнем веднага.

От дърветата, които Харкорт беше наблюдавал толкова внимателно, изскочи някаква фигура. Тичаше с всички сили, навела глава, и размахваше ръце. Харкорт хвана дръжката на меча си, но не го измъкна. Двама от гагоилите моментално се заклатушкаха към бягащата фигура. Тя обаче пъргаво ги заобиколи и Харкорт извади меча и тръгна напред. Йоланда го хвана за ръката и извика:

— Недей! Не виждаш ли? Това е нашият трол.

Чак сега той видя, че наистина е тролът.

— Мислех, че сме се отървала от него — въздъхна Харкорт и извика на гагоилите:

— Върнете се. Той е от нашите. Гагоилите спряха, обърнаха се и се върнаха на местата си.

— Е, поне разбрахме, че ни чуват — каза Йоланда. — Не могат да говорят, но чуват.

Тролът стигна до тях и запъхтяно каза:

— Много бързах… Бързах да ви настигна.

Все още носеше примката на врата си и държеше в ръце края на въжето.

— Бих предпочел да не ни беше намерил — каза Харкорт. — Не си ни притрябвал. Но щом си дошъл, добре. Само не ни се навирай в краката! Разбра ли? Не ни пречи.

— Но аз трябваше да ви настигна — заоправдава се тролът. — Трябваше да бъда с вас. Нали обеща да ми направиш мост.

Йоланда изненадано погледна Харкорт.

— Наистина ли си му обещал?

— Наистина — отвърна Харкорт, обърна се и отиде да вдигне останалите, за да тръгнат към убежището, съобщено им от раковината.