Клифърд Саймък
Царството на злото (27)

Глава 27

Засега не бяха много — не повече от дузина. Идваха откъм дърветата и шубраците покрай стената. Вървяха полека, понякога спираха и се взираха нагоре към склона, сякаш все още не бяха убедени, че там има някой.

Абатът сръга с лакът Харкорт и му посочи с палец към небето. Харкорт вдигна глава и видя размахващи се мокри парцали, може би десет или повече. Бяха доста високо и не се движеха бързо. Просто си летяха, сякаш търсеха плячка. „Всъщност точно това правят — помисли Харкорт. — Търсят плячка.“

Гагоилите стояха абсолютно неподвижни зад дъбовете и наблюдаваха. „Отдолу — помисли той — вероятно приличат на пънове, макар че стражите на Злото сигурно знаят, че там няма никакви пънове. Те са наблюдавали този склон достатъчно дълго, за да знаят как изглежда.“

— Трябва да чакаме да дойдат по-близко — каза абатът. — Не бива да стреляме напразно.

— Само стрелите няма да ги спрат — рече Харкорт. — Когато дойдат, стрелите няма да помогнат. На мястото на убитите ще идват нови. Силите на Злото отдавна чакат такава среща. Долу в постройката има нещо много ценно за тях — нещо, което си струва сериозно да защитават.

— Ние знаем какво има там — каза абатът.

— Мислим си, че знаем — възрази Харкорт. — Не можем, да сме сигурни.

„Макар че — каза си той — съвсем неотдавна бях готов да се закълна, че съм сигурен. Вуйчо Раул не е глупак — той сигурно е знаел какво има във вилата.“ Но сега Харкорт установи, че в него се прокрадва съмнение. Човек в нищо не можеше да е сигурен.

— Вярата си ли загуби? — попита абатът.

Харкорт поклати глава и не отговори.

— Трябва да съхраним вярата си — каза абатът. — През толкова много левги, посред толкова опасности я опазихме. Не можем сега да се откажем от нея.

— Аз не се отказвам от нея — отвърна Харкорт. — Тя се отказва от мен.

Папагалът изяде и последната трошичка хляб и се настани удобно върху рамото на абата.

Харкорт огледа групата. Той и абатът образуваха десния фланг. До него, от лявата му страна, спокойна и уверена, стиснала здраво лъка си, стоеше Йоланда. Имаше ли нещо, което поне веднъж да я разтревожи?

Отляво на Йоланда стоеше римлянинът с меч в ръка, изпъчен, сякаш от двете му страни стояха войници, готови за бой.

Зад него беше клекнала Нан, стиснала сух клон, който изглеждаше твърде тежък за слабите и ръце. До нея с лък в ръка, увесил на рамо бойната си брадва, стоеше кривокракият Нъли. В самия край беше амбулантният търговец Андре, подпрян на тоягата си. Харкорт се огледа за трола, но не го видя.

Силите на Злото бяха станали повече — или дошлите по-късно бяха настигнали избързалите напред, или пък първите нарочно ги бяха изчакали. На места строят им беше разкъсан, но все пак беше строй и вече настъпваха по-бързо. Явно бяха обладани от смъртоносна цел — движеха се като плътна маса напред, за да ги обкръжат и да ги избият. Не носеха никакво оръжие — нищо, освен нокти и зъби. Харкорт си спомни, че така, беше и преди седем години, когато нападнаха замъка. Силите на Злото не носеха оръжия. Те разчитаха на ноктите и на зъбите си. Откъде идваше това презрение към оръжията? От изумяваща гордост или от чиста диващина? От прекомерна увереност в собствените сили? Щяха ли да ги презрат близките им, ако използваха оръжия?

Зад предната линия припкаха и подскачаха по-малки сили на Злото — елфи, гоблини, демони и духове. Във въздуха летяха феи, фините им крила блестяха на слънчевата светлина. „Привърженици — помисли Харкорт. — Шегаджии, веселяци, пакостници — легион, който не представлява никаква сила, но може да стресне някоя по-малодушна група от нашата.“ Драконите кръжаха все по-ниско и по-ниско, готови да се спуснат, протегнали шии към плячката. От север се приближаваха други летящи същества, по-малки от тях, но пак така тромави. Харпии. Щяха да ги посрещнат с два меча, лъкове, един жезъл, една бойна брадва, клона в ръцете на Нан и тоягата на амбулантния търговец. Това бяха всичките им сили. Беше лудост, но нямаха избор. Беше много късно за бягство — още от самото начало беше късно. От момента, когато пристигнаха тук, бяха влезли в капан.

— Време е — каза абатът, опъна лъка и стреля.

Един огър се строполи. След миг паднаха и други.

„Не са достатъчно — помисли Харкорт. — Четири лъка не са достатъчно.“ Независимо колко добре се целеха и стреляха, те нямаше да спрат Злото. Гагоилите излязоха пред стрелците и тръгнаха надолу, размахали приличните си на дънери ръце. Силите на Злото се огънаха, но все пак продължиха напред, заобикаляйки гагоилите като вода, която тече край камъни. Харкорт хвърли лъка и измъкна меча. Силите на Злото бяха съвсем близко. Вляво чу рева на Нъли, който се хвърли в битката, размахал бойната си брадва. Абатът удряше с жезъла. С крайчеца на окото си Харкорт зърна амбулантния търговец, подпрян на тоягата си както преди, небрежно… небрежно!… подпрян на тоягата, глупаво самодоволен, само на няколко крачки от свирепата битка.

После времето и пространството се събраха в едно. Удари и мушкане, блъскане, клякане и скачане, изкривени от ярост, омраза и диващина лица. Известно време до него беше Деций — римлянинът се биеше като машина, без да промълви нито дума, без нито едно излишно движение. Не изпитваше ни радост, ни тръпка на задоволство, биеше се без изгаряща омраза и беше неуязвим, тъй като не се разсейваше от такива чувства. После римлянинът изчезна и Харкорт нито го видя, нито разбра какво се е случило с него. Сега до него беше абатът, който крещеше някаква своя бойна песен и размахваше жезъла. Всичко, което се оказваше пред жезъла, падаше, защото нямаше нищо, което да устои на десеткилограмовото желязо. В един миг абатът и неговият жезъл се изместиха и до Харкорт застана слаба фигура в развяваща се бяла дреха, със строго вглъбено лице. Размахваше меч — но това можеше да бъде само мечът на римлянина. Харкорт се зачуди къде ли е римлянинът, но нямаше време да се замисля, защото силите на Злото се струпваха около него. Някъде отдясно се чуваше песента на абата, чуваха се и крясъците на папагала. Отляво Нъли ревеше, обзет от бойна ярост.

И изведнъж се изви силен вятър, небето притъмня, над биещите се, се спуснаха черни облаци, бушуващи с не по-малка ярост от битката. Блесна ослепителна светкавица. Харкорт сложи ръка на очите си и в същия миг като че ли точно над него, тресна гръм и го събори на колене. Той се опита да се изправи, но втора светкавица и нов трясък отново го повалиха на земята. Въздухът непривично дразнеше ноздрите му, той се задъха от миризмата на сяра. После настъпи тишина — неестествена, неземна тишина, сякаш светкавиците и гръмотевиците бяха погълнали всички звуци.

Харкорт се изправи разтреперан. Инстинктивно погледна през рамо и видя амбулантния търговец да стои на мястото си, но сега вдигнал високо ръце и разперил пръсти. От всеки пръст излизаше малка трепкаща светлина — малки светкавици, миниатюри на пламтящите мълнии. Докато гледаше слисан, трепкащите светлини замряха, амбулантният търговец се преви и рухна на земята.

На склона под него силите на Злото бягаха, оттегляха се към стената на вилата. Драконите бързо започнаха да се издигат. От харпиите нямаше и следа, а по-малките сили на Злото, които подскачаха и лудуваха зад бойната линия, бяха изчезнали. Склонът беше осеян с изкривени и обгорени тела, от които се издигаше пушек. Отсам тях бяха труповете на убитите преди бурята. Йоланда, все още с меча на Деций, мина покрай купищата трупове, дойде до Харкорт и каза:

— Римлянинът е мъртъв.

Харкорт кимна. По-чудно беше, че останалите са живи.

Прегърна девойката и я притисна към себе си. Стояха един до друг и гледаха изкривените, тлеещи тела на силите на Злото.

— Амбулантният търговец го направи — каза той. — А аз през цялото време се отнасях с недоверие към него.

— Той е добър, но е особняк — рече тя. — Човек трудно може да го разбере и още по-трудно — да го обича. Макар че аз го обичам по някакъв странен начин. За мен той е като баща. Той ме изведе от Пустата земя и ме изпрати отвъд реката. Сложи ме на моста, шляпна ме по задника и ми каза: „Мини по моста, малката. Там ще си в безопасност.“ И аз минах по моста и се озовах пред къщата на мелничаря, и видях котенцето, седнах и се заиграх с него.

— Амбулантният търговец! — извика Харкорт. — Видях го да пада. И после забравих…

Обърна се и тръгна нагоре към мястото, където го беше видял да пада. Но Нан вече беше там, коленичила до него.

— Жив е — каза тя. — И според мен е добре. Само е много изтощен. Изразходвал е всичките си сили да призове мълниите.

— Ще донеса одеяла — каза Йоланда. — Да го завием.

Харкорт се обърна да огледа склона. Абатът се движеше тежко нагоре с папагала на рамо. До него накуцваше Нъли. На гърдите му аленееше кърваво петно. Гай го беше прихванал през кръста. Харкорт забърза към тях. Нъли му махна да спре.

— Много е досаден този свещеник — изхриптя Нъли, — мисли си, че имам нужда от помощ. Разрешавам му да ме поддържа само защото така се чувства добър.

— Лошо е разкъсан — каза абатът. — Трябва да го превържем, за да спрем кръвта. Но мисля, че ще се оправи.

— Трябва да се оправя, защото ни чака още работа — отвърна Нъли. — Силите на Злото отново се събират. — Погледна към амбулантния търговец и попита: — Какво му е? Припадък от изтощение?

— Той призова мълниите — отговори Нан.

— Значи такава била работата — каза Нъли. — Пък аз се чудех какво става. Не бях виждал толкова внезапна буря. Чисто небе и в следващия миг — гръмотевична буря.

Харкорт свали ризата си и започна да я къса на ленти.

— Имаш ли още от онзи мехлем? — попита той.

— Мисля, че е останало малко. Но трябва добре да се втрие. Иначе не помага.

— Ще го втрия силно. Особено на раните.

— По-добре е да побързате — рече Нъли. — Вече тръгват нагоре и аз трябва да бъда добре превързан, за да мога да въртя брадвата.

Харкорт направи една-две стъпки напред и огледа склона. Изглежда, силите на Злото се строяваха наново, но щеше да мине известно време, преди да тръгнат в атака.

Йоланда излезе от пещерата с няколко одеяла. След нея се появи и абатът с мехлема.

Харкорт коленичи до Нъли и обърса кръвта от гърдите му. Лоша работа. Раните бяха повече и по-дълбоки, отколкото мислеше.

— По-бързо — каза Нъли. — Няма какво да ме бършеш. И без мехлем. Слагай превръзките и ги стегни здраво.

— Прав е — каза Харкорт на абата. — Не можем да го намажем преди да е спряла кръвта. Просто трябва да го превържем. С мехлема ще го намажем по-късно.

— Няма да има по-късно — рече мрачно абатът.

— В такъв случай защо изобщо се безпокоите за мен? — обади се Нъли. — Стягайте превръзките. И този път ще ги спрем.

— Спряхме ги благодарение, на амбулантния търговец — каза абатът. — Но сега той е в несвяст и не може да ни помогне.

— Стига си се вайкал, Гай — сряза го Харкорт. — Ела да го превържем. Той е прав. Ще ги спрем.

— Ще се оттеглим в пещерата — каза Нъли. — Там ще трябва да отбраняваме не повече от десет стъпки. И гагоилите ще са с нас.

— Последна отчаяна съпротива — отбеляза абатът.

— И този път ще ги разбием — каза Нъли. — Ще вдигнем цената. Ще ги отблъснем.

— Ами ако дойдат отново?

— Ще издържим. Ще ги обезкървим. И в края на краищата ще победим.

— Сигурно ще победим — каза Харкорт и си помисли, че в края на краищата наистина ще победят. Ако някой от тях останеше жив. Стегнаха здраво превръзките и Нъли тежко се изправи.

— Сега се чувствам по-добре — каза той. — Сглобихте ме.

„Намаляхме на трима — помисли Харкорт. — Един меч, една брадва и един жезъл; ако се наложи — и мечът на римлянина. Сигурно ще се наложи. Гагоилите ще помогнат. Амбулантният търговец и Нан трябва да се изключат от сметката. Помощта от тях ще е малка, ако изобщо могат да помогнат. Не може да се очаква търговецът два пъти подред да извади от торбата си нова магия.“ Нъли се разтъпка, после вдигна брадвата си и я размаха. С лявата си ръка потупа превръзките и каза:

— Като нов съм.

Но не изглеждаше като нов. През превръзките вече се просмукваха кървави петна.

Харкорт се промъкна между дърветата и погледна надолу. Силите на Злото отново се бяха строили и редиците им не изглеждаха по-рехави отпреди. Във въздуха кръжаха дракони и харпии. Отсам лежаха купища обгорени от мълниите тела, от които се издигаше пушек. Четиримата гагоили, които бяха заели позиция по склона пред дърветата, тръгнаха да се връщат, защото силите на Злото се раздвижиха и бавно започнаха да се изкачват.

— Какво мислиш за Нъли? — попита абатът.

— Не е добре — отвърна Харкорт. — Две от раните са подпухнали и от тях избива кървава пяна. Дълбоки са. Може би чак до белите дробове.

— Не си му казал.

— Няма нужда да му казвам. Той го знае. Нищо не можем да направим. Дори да сме на място, където можем да извикаме хирург, едва ли може да му се помогне.

— И какво ще правим?

— Ще го оставим да се бие заедно с нас. Такова е неговото желание. Иначе ще го обидим. Ще негодува, ако се отнасяме с него като с ранен и немощен.

— Ще съм до него — каза абатът.

Гагоилите минаха покрай тях и продължиха нагоре по склона.

— Трябва да потърсим тялото на римлянина — рече абатът.

— Нямаме време да търсим мъртъвци. Много скоро силите на Злото ще са при нас.

— Трябва да кажа няколко думи над трупа му. Такъв, е редът.

— Римлянинът беше войник, Гай. Той знаеше, че все някога ще умре и над тялото му няма да бъдат произнесени последни думи.

— Искаш да кажеш, че може да е бил езичник?

— Не, нямам предвид това. Макар че все още някои от тях са езичници. Християнството не е толкова широко разпространено в Империята, както си мислиш. Абатът промърмори нещо под носа си.

— Хайде да се връщаме в пещерата — подкани го Харкорт и изведнъж спря учуден. — Гай, виждаш ли ги?

Гагоилите се катереха по дъбовете.

— Напускат ни! — извика абатът. — Искат да се скрият. И тръгна напред, но Харкорт го хвана за ръка и каза:

— Остави ги. Не бива да ги насилваме.

— Без тях сме загубени! — възкликна абатът.

— Може би и с тях ще сме загубени — отвърна Харкорт.

Стояха и ги наблюдаваха. След като достигнаха долните клони, които бяха доста ниско до земята, гагоилите се заизкачваха по-бързо и се скриха в листака. Силите на Злото бързо се приближаваха. Абатът дръпна Харкорт към пещерата и каза:

— Ела да ги посрещнем, Чарлз. Ти и аз.

— И Нъли.

— Да, Нъли също ще бъде с нас.

Внезапно се чу звук от разкъсване, сякаш нещо раздираше земята.

Обърнаха се. Клоните на най-близкия дъб се люлееха, а корените му се измъкваха от пръстта. Разпростряха се наоколо, опряха се здраво в земята. Чу се втори такъв шум, трети, четвърти… Дъбовете измъкваха корените си.

Абатът бързо се прекръсти и замърмори на латински. Харкорт стоеше безмълвен и наблюдаваше как четирите дървета, върху които се бяха качили гагоилите, се измъкват от земята. Дъбовете се задържаха за момент на местата си, после се люшнаха и бавно и тежко тръгнаха към тях.

Нъли куцукаше към Харкорт и абата, размахал брадвата над главата си и с боен вик на уста. Зад него идваха останалите трима. Амбулантният търговец стъпваше тежко до Нан, която го подкрепяше. Йоланда първа стигна при тях и попита:

— Какво става?

— Не съм сигурен — отговори и Харкорт, — но стой тук, в центъра на дърветата.

Дъбовете се бяха наредили около тях — един отпред, два от двете страни и един отзад.

— Гагоилите го направиха — каза абатът задъхан. — Качиха се на дърветата.

Шестимата се скупчиха, а дърветата, движейки се на извиващите се корени като паяци с много крака, ги обградиха и тръгнаха срещу врага. Клоните висяха ниско, възлестите корени стърчаха навън. Абатът размахваше жезъла си и викаше:

— Никакви сили на Злото не могат да си пробият път през тази защита!

— А ако някои успеят — рече Нъли, — ще ги довършим ние.

— Внимавайте, когато стигнем в ниското — предупреди ги Харкорт. — Там има капани и трапове.

— Каква магия? — чу се слабият глас на амбулантния търговец. — Каква магия накара тези дървета да тръгнат?

Йоланда го хвана от другата страна и взе тоягата му.

— Тоягата ми! — изхленчи той.

— Ако я държиш, ще се препънеш в нея — каза му девойката. — Ще се препънеш и ще паднеш.

А дърветата вървяха надолу по хълма. Горните им клони се събраха над главите на хората, образувайки чадър, който закри небето. Клоните отстрани се вплетоха един в друг. Корените се проточиха навън, виеха се и пълзяха — големи и тежки.

— Внимавайте къде стъпвате — викна Харкорт. — Ако се препънете и паднете, корените ще ви пометат.

Дърветата, изглежда, бяха достигнали линията на силите на Злото, защото от всички страни се надигна нечовешки вой — яростен, убийствен рев на същества, на които им е отнета възможността да убиват. Харкорт се опита да надзърне през листака, да намери макар и най-малка пролука между преплетените клонки, за да види какво става. Но пролука нямаше. Докато се оглеждаше, Харкорт не обръщаше внимание къде стъпва и макар че беше предупредил другите, се препъна и едва не падна. Усети, че настъпва нещо хлъзгаво и сгърчено. Погледна надолу и видя, че е обезобразен трол, подхванат, стъпкан и смазан от миналите над него корени.

Отляво се показа друг трол — объркан и окървавен, Харкорт вдигна меча си, но преди да нанесе удар, брадвата на Нъли се стовари върху главата му и тролът падна с разцепен череп. Отпуснат и смазан, той се движеше напред, влачен от корените, и се полюшваше заедно с тях.

Макар че не можеше да види какво точно става, Харкорт предположи, че външните клони удрят безмилостно силите на Злото, които се опитват да се проврат през защитата им. Под краката им се появиха други мъртви или умиращи от силите на Злото, попаднали под настъпващите корени. Няколко огри, троли и харпии обезумяло се блъскаха в клонака в опит да се измъкнат, но бяха убити бързо и безмилостно.

Теренът под краката им вече не беше толкова наклонен и постепенно съвсем се изравни. Пронизителните яростни викове на силите на Злото намаляха; на тяхно място дойде силно меланхолично стенание.

— Те са победени — каза абатът. — И знаят, че са победени. Охраната на това скъпо за тях място е разбита. Сигурно вече сме до самата стена.

Миг по-късно дърветата блъснаха стената и за момент спряха, разтърсени от удара. После отново тръгнаха и до ушите на Харкорт достигна шум от срутващи се камъни. Дърветата леко се повдигнаха и изпълзяха над купчината отломки, а вътре в кръга им хората също трябваше да пълзят и да се катерят върху падналите каменни блокове.

После под краката им се появи трева — мека подрязана трева. Дърветата се отместиха настрани и ги пуснаха. Настъплението беше свършило.

Харкорт погледна към хълма, по който се бяха спуснали. По склона под пещерата лежаха два откоса трупове, повалени от клоните на настъпващите дървета. Покрай тях, по един, по двама и на малки групички стояха оцелелите и пронизително стенеха и оплакваха убитите си другари.

„Тук сме в безопасност“ — помисли си Харкорт, като си спомни какво бе казал тролът с примката на шията — че Злото не смее да прекрачи стената, защото изпитва смъртен страх от онова, което се намира там.

Бяха пред вилата. Най-после бяха стигнали мястото, което търсеха толкова отдавна. Само на няколко крачки от тази зелена окосена ливада бяха Елоиз и призмата на Лазандра. Сега вече не биваше да има никакви съмнения. Той си спомни как бе стоял на хълма и беше гледал светлината да трепка на вятъра и после да угасва. И как се беше питал дали Елоиз не държи свещта и дали по някакъв начин не знае, че той е тук, че може да види светлината и да разбере, че тя го очаква.

— Елоиз — промълви той почти беззвучно и се опита да си припомни лицето и. Но отново се появи онзи кичур кафява коса, духан от вятъра върху лицето и, и той не можа да си го припомни. Абатът с папагала дойде до него и тихо каза:

— Чарлз, Нъли те вика. Иска да говори с теб.

— Нъли? О, да, разбира се. Как е той?

— Умира — промълви абатът.

Не можеше да бъде! Не и Нъли. Не и старият му приятел. Нъли не можеше да умре. Нъли беше вечен. Но той си спомни кървавата пяна, излизаща изпод превръзките, когато ги стягаха.

С натежали крака Харкорт тръгна през ливадата след абата към мястото, където лежеше Нъли. Очите на приятеля му бяха затворени, но когато Харкорт коленичи до него, той ги отвори, посегна и хвана ръката му.

— Нъли… — почна Харкорт и не можа да продължи.

— Искам едно нещо — промълви Нъли. — Обещай ми, че няма да позволиш на онзи лицемерен духовник да мърмори над мен. Ако е необходимо, отстрани го със сила.

— Обещавам — успокои го Харкорт.

— И още нещо: недей да скърбиш. Знаех, че това трябва да се случи…

— Как си могъл да знаеш? — попита Харкорт. — Никой не…

— Спомняш ли си Пророкуващия кладенец? Аз пожелах да погледна в него, а ти предпочете да вземеш въжето от врата на дракона.

— Не го взех — каза Харкорт. — Той го беше носил толкова дълго, че то си беше негово.

— Но отиде да го свалиш, а аз отидох да погледна в кладенеца.

— Да, и когато те попитах какво си видял, ти ми каза, че си видял себе си. Което не ме изненада, защото когато човек погледне в кладенец, друго не може да види.

— Казах ти истината. Видях себе си мъртъв.

Харкорт отвори уста, но не можа да каже нищо.

— Не се изненадах — каза Нъли. — Знаех, че смъртният ми час е наближил, че смъртта върви подире ми. Помниш ли, че ти казах, че хората от моята раса живеят много по-дълго от хората от вашата раса, че ние не остаряваме и не изпадаме в старческо слабоумие, а умираме в разцвета на силите си. Умираме преди да започнем да остаряваме.

— Помня.

— Когато видях картината в кладенеца, разбрах, че няма да се завърна от това пътуване. И тази смърт е по-добра от всички други, за които се сещам. Ще разкажеш ли това на дядо си? Той ще разбере и няма да се изненада. Той знаеше, че това трябва да стане. Двамата с него бяхме като братя. Нямахме тайни един от друг.

— Ще му липсваш — каза Харкорт. — На мен също. И на всеки от нас.

— Не съжалявам, че напускам живота, но ми е мъчно, че те оставям толкова рано. Надявах се, че ще съм жив — достатъчно дълго, за да ти помогна да се прибереш.

Харкорт наведе глава, спомняйки си онези далечни дни, когато Нъли му разказваше приказки, показваше му птичи гнезда и лисичи дупки, и цветя и му казваше техните имена, показваше му звездите и го учеше как по Голямата мечка да намира север.

Нъли отново затвори очи. Превръзките на гърдите му бяха подгизнали от кръв. Ръката му за миг се отпусна, после пак стисна ръката на Харкорт.

— Подарявам ти брадвата — каза Нъли и отвори очи.

— Ще я пазя — отвърна Харкорт. Мъчеше се да сдържи сълзите си. — Ще я закача на стената в замъка, над голямото огнище.

— И никакви церемонии. Никакви слова, запомни! Никакво мърморене на латински.

— Никакви слова — обеща Харкорт.

— Оставете ме тук. Не ме заравяйте. Затрупайте ме с камъни. Така вълците няма да могат да ме изровят. Мразя смрадливите вълци. Не искам да разнасят трупа ми.

— Наоколо има камъни от разрушената стена — каза Харкорт. — Ще ги натрупам върху теб. Лично аз ще ги сложа.

— И още нещо… — Очите му отново се затвориха, той се мъчеше да си поеме дъх, макар че ръката му продължаваше да стиска. Харкорт видя, че абатът стои до него, и вдигна глава.

— Още не — каза той. — Още се държи. Иска да ми каже още нещо.

— Чух го да казва, че не иска никакви молитви — каза абатът. — Ще зачета това му желание. Аз обичам Нъли. Винаги съм го обичал, а по време на това пътешествие той доказа, че е приятел. Когато бях съвсем близко до смъртта, той ме занесе до колибата на Нан през бурята.

Нъли се размърда и отново отвори очи.

— Чух — каза той. — Чух. Абатът е добър човек, предан на избраната от него религия. По време на пътешествието се държа като добър другар. Научих се да го обичам. Кажи му го.

— Той стои тук. Чува думите ти.

— И Елоиз — промълви Нъли.

— Какво за Елоиз?

— Няма Елоиз — каза Нъли. — Ти много дълго беше заслепен. Няма Елоиз. Тя не е твоята любима. Ръката му се отпусна и щеше да се изплъзне, ако Харкорт не я беше стиснал силно.

„Толкова далеч — помисли Харкорт. — Да умре толкова далеч от дома.“ Помисли си за дядо си, седнал на пейката пред огъня в замъка, и за погледа му, когато щеше да му съобщи за смъртта на Нъли. И най-лошото бе, че нямаше да може да каже нищо, за да го утеши.

Абатът пристъпи към него и го повдигна. По лицето му течаха сълзи и се губеха в рошавата му брада.

После абатът се наведе, вдигна брадвата и я пъхна в ръката на Харкорт.

— Той ти я подари — каза абатът. — Вземи я. И я пази.