Клифърд Саймък
Царството на злото (28)

Глава 28

Абатът вдигна жезъла си и за трети път почука на вратата. Никой не се обади.

— Не отговарят — каза той. — Сигурно знаят, че сме тук, и знаят какво се случи. Защо не отварят?

Папагалът на рамото му изкряска със стържещия си глас.

— Дадохме им възможност — каза Харкорт. — Чули са ударите на чудовищния ти жезъл. Не може да не са ги чули.

— Пак ще почукам.

— Не, недей — каза Харкорт. — По-добре разбий вратата.

— Изчакахме достатъчно дълго, както изисква доброто възпитание — отбеляза абатът. — Поместете се малко.

Харкорт се отдръпна назад и се блъсна в Йоланда, която стоеше точно зад него.

— Според мен е срамота да разбиваме вратата — каза тя. — По нея има такава красива дърворезба.

Абатът не обърна внимание на думите и, а замахна с жезъла и вратата се пукна отгоре до долу. Отново удари и тя падна разбита, а на пантите останаха да се люлеят парчета дърво. Харкорт срита отломъците и влезе в малко преддверие, което водеше към голяма зала.

Залата беше осветена от факли, закрепени на стените. Подът беше покрит с цветни плочки, изобразяващи горска сцена с дървета и цветя, а по средата — овчар със стадо. Покрай стените имаше сандъци, пълни с благородни метали и скъпоценни камъни.

Една врата се отвори и се показа възрастен мъж, облечен в ръждиво черна мантия. Той пристъпи една-две крачки напред, после спря и се олюля. Появиха се и други — но не точно хора, а едва забележими фигури, някои само загатнати, само като усещане за слабо трепкане върху стените, като бяло блещукане. Издаваха тихи, басови, неземни стенания, които почти не се чуваха.

— Духове, — каза абатът. — Тук е пълно с духове. Духове пазят това място.

„И ако не бях дошъл да я спася — помисли Харкорт, — Елоиз също щеше да се превърне в дух, който да блещука на стената. Дълго време, може би дори вечно щеше да остане стенещ дух, очакващ деня на освобождението си. Може би тя и старецът с ръждиво черната мантия са единствените живи същества под този покрив.“ Но къде бе Елоиз? Защо не отвори вратата, когато абатът удряше с жезъла?

Харкорт пристъпи напред, а абатът тръгна редом с него. Стъпките им бумтяха по плочките, разбуждайки ехото.

Старецът в черно побягна с писък и се мушна през вратата, от която беше дошъл. Призраците танцуваха по всички стени.

В един сандък, украсена със скъпоценни камъни диадема отразяваше към тях с огнена червенина светлината на факлите. Върху парче пурпурно кадифе лъщяха полирана сабя, златна гривна, украсена със скъпоценни камъни чаша, чифт позлатени шпори, юзда, покрита със скъпоценни камъни, потир, още една позлатена чаша, рог за пиене от слонова кост с фина резба…

— Къща, пълна със съкровища — каза абатът. — Ограбени от много земи в продължение на много години. Но не виждам призмата, заради която дойдохме.

— Тук е — каза Харкорт. — Трябва да е тук. Още не сме прегледали всичко. Пазачите на Злото са се страхували от това място, не са смеели да влязат тук. Те не биха се страхували от съкровищата. Призмата е единственото нещо, от което са се страхували.

Той затърси в сандъците. А после вдигна глава и видя на вратата, през която беше избягал старецът, да стои жена. В нея имаше нещо, което му се стори познато, но не можа да види ясно лицето и. Нямаше вятър, който да духа кичур коса върху него, но и без този кичур не можеше да я види ясно.

— Елоиз? — попита колебливо Харкорт. — Елоиз, ти ли си?

— Да, аз съм Елоиз — отговори тя с висок и ясен глас. — Откъде ти, варварино, знаеш името ми? И какво търсиш тук? Ти нямаш право да си тук! Трябваше да бъдеш спрян много преди да достигнеш до стената.

— Елоиз, аз съм Чарлз. Чарлз Харкорт. Не ме ли помниш?

— Да, мисля, че те помня. — Гласът и беше леден. — Познавах те малко, много отдавна. Но това познанство не ти дава право да идваш и да ме викаш. Махай се! Махай се заедно с мръсната си компания! Той все още не можеше да види лицето и.

— И не се докосвай до нищо! — каза тя. — Не пипай нищо! Махни мръсните си лапи от тези неща!

Стенанието на духовете се засили и изпълни залата.

— Но, дете — обади се абатът, — държиш се странно. Аз те помня като мило и очарователно момиче, влюбено в Чарлз. Търсихме те в замъка Фонтин и не те намерихме…

— Сега ме намерихте — каза Елоиз. — Сега сте доволни. Моля ви, махайте се.

— Но ние дойдохме да те освободим. Преди не успяхме…

— Нямам нужда да бъда освобождавана. Аз съм пазачка на тези богатства. Това е свещено поръчение, което ми е възложено…

— Дете! — замоли я абатът. — Дете, вразуми се…

— Милорд — прошепна Йоланда на ухото на Харкорт. — Инструменти! Инструменти за дърворезба! — Сочеше му един от сандъците. — Чудесни са.

Елоиз бързо пристъпи напред и изкрещя:

— Не ги пипай! Не са твои и нямаш право да ги пипаш! Мои са! Всичко тук е мое!

— Имаш право да ги докоснеш — обади се амбулантният търговец. — Имаш право да ги вземеш. Те ти принадлежат. Това са инструментите на твоята майка.

— Не! — изкрещя Елоиз. — Никой да не взима нищо!

И скочи към Йоланда с протегнати ръце. Пръстите и бяха като разкривени нокти на граблива птица. Харкорт се хвърли напред и я блъсна. Елоиз падна на пода и се плъзна по плочките. Харкорт се наведе над нея и изрева:

— Махни се от пътя ни! Твоята охрана е разбита. Пред стената има купища мъртви или умиращи сили на Злото. Задачата ти на пазителка тук свърши. Ще вземем всичко, което ни хареса.

Елоиз залази по пода и макар и уплашена от гнева му, фучеше като дива котка? Стигна до вратата, през която беше влязла, изправи се и кресна:

— Ти никога няма да се върнеш у дома! Ти си мъртъв. Всички сте мъртви! Аз ще си отмъстя. Телата ви ще бъдат разкъсани на парчета и разпръснати. Вълците ще пируват с тях.

Харкорт се обърна и протегна ръце към Йоланда. Тя се хвърли към него и той здраво я прегърна.

— Опита се да ми издере очите! — извика Йоланда. — Ако не я беше спрял… И отпусна глава на гърдите му, обляна в сълзи.

— Инструментите — ридаеше тя. — Цял живот съм мечтала за такива инструменти. Джийн се опита да ми направи, вложи цялото си умение, но неговите инструменти са груби и…

— Ти каза, че това са инструменти на Марджори — обърна се Нан към амбулантния търговец. — Значи тя е изрязала гагоилите? Чудех се дали не е тя, но не казах нищо. Струваше ми се невероятно.

— Да, лейди Маргарет, тя ги изряза. Аз бях с нея, докато работеше. С нея и с Джон, трубадура, с когото избяга.

— И ти си вложил магия в гагоилите?

— Направих само онова, на което съм способен. Моята магическа сила е съвсем малка. Двамата с Джон ги вдигнахме на фасадата. А аз направих магическо заклинание, макар да не съм сигурен дали е подействало.

— Подействало е — каза Харкорт. — Днес то ни спаси живота. Днес ти на два пъти ни спаси живота.

Йоланда вдигна глава от гърдите на Харкорт и каза:

— Значи ти си моята баба! През цялото време го чувствах. Чувствах някаква близост към теб. А майка ми е правила дърворезби, така ли?

— Ти, изглежда, също работиш добре — каза Нан. — Защо не ми каза? Толкова много неща не ми каза. Аз изпитвах към теб същото чувство, каквото ти си изпитвала към мен, и на няколко пъти те подпитвах, но ти не ми отговори. — Нан пристъпи няколко крачки към Харкорт и Йоланда и се засмя щастливо. — Млади момко, позволи ми да прегърна внучката си. Поне за момент можеш да я пуснеш.

— Чарлз! Чарлз, погледни! — провикна се абатът. — Намерих я!

Нан прегърна Йоланда. Харкорт се обърна към абата и видя, че светлината от факлите се е превърнала в дъга.

— Призмата! — прошепна Харкорт. — Призмата на Лазандра!

— Беше в един от сандъците — каза абатът. — Видях я и я взех, и тя ме огря. А сега грее над целия свят. Грее с душата на благословения светец. Папагалът, кацнал на рамото на абата, възбудено изкрещя, литна и започна да описва странни кръгове.

— Всичко свърши — каза тихо амбулантният търговец. — Мисията е изпълнена и онези, които почиват в омагьосаното убежище, ще намерят покой. Абатът тръгна към тях, вдигнал високо призмата.

Папагалът, все още възбуден, се спусна към призмата. Един от ноктите на крака му одраска ръката на абата и той изпусна призмата. Елоиз, застанала до вратата, изпищя, сякаш я колеха. Призмата падна на пода и се пръсна на милион парчета, не по-големи от песъчинки. Пламъкът с цвета на дъгата изчезна и изведнъж в залата екна възхвала към светеца.

Харкорт падна на колене, обхванат от неочаквано благочестие.

— Бог да благослови душата ми! — изкрещя папагалът, все още кръжащ във въздуха.

— Амин! — прозвуча един неземен глас и една призрачна ръка се протегна от нищото. После светецът, освободен след толкова столетия, изчезна.