Клифърд Саймък
Царството на злото (11)

Глава 11

Накрая драконите отлетяха на изток. Нямаше начин да се разбере дали търсеха тях, или просто бяха излезли на лов.

Харкорт не видя кога си бяха отишли — не ги следеше. Беше се сгушил във водата до тръстиките и в ума му ехтеше само една дума: Елоиз! Елоиз! Елоиз! И през цялото време долавяше с периферното си зрение, всъщност, без да вижда, облака от невидими духове, който се беше събрал над него, потрепваше във въздуха, въртеше се и дърдореше. Опита се да разговаря с тях — говореше им и ги викаше наум, без да произнася нито дума.

„Кажете ми — викаше той, — кажете ми какво знаете за Елоиз. Какво става с нея?“ И разбираше ужасен, че ако на място като това дойде новина от Елоиз и ломотещите духове на мочурището му я съобщят, той ще се отдръпне от нея. „Нечиста — помисли той, — нечиста!“ Невъзможно беше тя да е тук, тя не бе умряла тук, а отвъд реката, в замъка Фонтин.

Въпросите и учудването го изплашиха. Той наведе глава, затвори се в себе си, откъсна се от действителността, от яркото слънце, от вонящата вода, от шумоленето на тревата и тръстиката, от заплахата на кръжащите дракони.

Харкорт не я искаше тук, в това вонящо блато. А искаше ли я въобще? При тази неканена мисъл, промъкнала се отнякъде в съзнанието му, той настръхна. Ужаси се от това, че може дори да си го помисли.

Вече не си спомняше лицето и — вятърът винаги духаше кичури коса върху него. Когато гледаше книгата, не можеше да си спомни думите, които му беше казала, когато му я подари; не можеше да вижда пръстите и, прелистващи страниците. Тя си беше отишла от него, беше се оттеглила с годините.

„Боже мой — каза си той ужасен, — мили Боже, забравил съм я!“

„Скъпи Боже — молеше се Харкорт, — не и позволявай да бъде тук. Не и позволявай да ми говори. Ако е тук и я срещна, ще се отвърна от нея и това ще съкруши и нейното, и моето сърце. Ние не можем да се срещнем на такова отвратително място. Когато отново се срещнем, ако изобщо се срещнем, това трябва да стане на красиво и приятно място — на ливада с много нацъфтели, полюшвани от вятъра цветя. Не тук, Господи, не на такова място.“

— Чарлз, да тръгваме — извика абатът. — Води, приятелю. Драконите вече ги няма.

Харкорт се изправи като събуден от дълбок сън. Вдигна глава и погледна към небето. Драконите вече не кръжаха над тях. Тръгнаха по канала към острова. Абатът изпревари Йоланда и Нъли и закрачи редом с него.

— Загубихме време с тия проклети дракони — каза Гай задъхано. — Няма да успеем да прекосим мочурището до мръкване. Слънцето беше ниско на запад.

— Ще направим, каквото можем — каза Харкорт. — Дори да трябва да прекараме нощта тук, все ще се справим.

— Не е добре — въздъхна абатът. — Изобщо не е добре. Трябваше да сме изминали много левги.

— Няма страшно — успокои го Харкорт. — По сушата ще се движим по-бързо. — Продължиха през мочурището и Харкорт попита: — Мислиш ли, че драконите търсеха нас? Откъде могат да знаят, че сме тук?

— Не знам — отговори абатът. — Не съм мислил за това и нищо не знам. Но ако ни бяха открили, нямаше да има никаква разлика дали търсят нас, или не.

— Можа ли да видиш дали някой от тях не е с въже на врата?

— Не, не можах. Бяха много високо. Но и на мен ми мина тази мисъл.

— Имам чувството — каза Харкорт, — че преди всичко това да свърши, отново ще се срещнем с този дракон. Може би очи в очи. Решил съм да го убия.

— Ти си романтик, Чарлз — рече абатът. — Непоправим романтик. Въпреки досадния ти характер и склонността ти към мрачно настроение, ти си любител на фантазиите. Фантазираш дори и посред бял ден. Но на кой друг ще му дойде на ума да сложи примка на дракон?

— Сигурен съм — каза Харкорт. — Кълна се във всяка дума, която казах. Чувствам го. Ще срещна дракона и ще се постарая да го убия.

— Смяташ ли, че това е било предопределено още в онзи далечен ден под суровите чукари на Драконовата скала? Дали онова, което е започнало там, трябва да стигне до развръзката си тук, в Пустата земя?

— Не знам — отвърна Харкорт. — Аз нямам твоята философска нагласа. Но го чувствам и това е всичко, което мога да ти кажа.

Ходенето беше станало по-трудно, а островът пред тях сякаш се отдалечаваше, вместо да се приближава. Харкорт погледна в краката си и видя, че водата е малко над глезените им; продължи напред, макар и с по-бавно темпо. Водата сякаш ставаше по-плътна, въздухът също беше различен — по-гъст, по-малко прозрачен.

— Гай! — извика той почти шепнешком.

— Да, и аз го забелязах — отвърна абатът. — Нещо става.

Постараха се да вървят по-бързо, но всичко наоколо беше много необичайно. Водата изглеждаше лепкава като меласа, макар че, Харкорт знаеше, не това бе отговорът — той правеше също толкова големи крачки, колкото и преди, а разстоянието, което изминаваше, не беше съизмеримо с крачките му. Островът пред тях се виждаше като през мъгла, после се изясни, след това отново се замъгли и пак се изясни, макар и не така добре, както преди. От време на време се чуваше бърборенето на духовете от мочурището, но звукът беше неясен и глух, сякаш говореха във варел.

От едната му страна, от лявата — не, сега беше от дясната — нещо го наблюдаваше. Харкорт въртеше глава ту наляво, ту надясно, но не можеше да види съществото, а само мочурището, простиращо се от двете му страни. И все пак, въпреки че не виждаше нищо, чувството, че ги наблюдават, не го напускаше — някъде отляво или отдясно в калта стоеше приклекнало някакво чудовище, хилеше се злобно на онова, което ставаше, и им се присмиваше. Макар и с бавно темпо продължиха напред. Най-после наближиха острова. Може би когато достигнеха до него, всичко щеше да се оправи — отново да се върне старият, сигурен, познат свят — познатият въздух и познатата вода. Сега, дори без да обръща глава, той съзря съществото, което стоеше от едната му страна и злобно им се хилеше. Беше клекнало в тинята. Не се показваше цялото, а малкото, което се виждаше, беше неясно и деформирано, сякаш го гледаш през лошо стъкло, което разлага светлината на трептящи, вълнообразни линии. Съществото се състоеше почти само от уста и очи и беше покрито с брадавици като голяма жаба, макар че съвсем не беше жаба. Той го зърна, а после съществото изчезна. Опита се отново да го върне, но тъй като не знаеше как успя да го види, не знаеше и как да го върне. Малко се зачуди на желанието си да го върне, защото съществото изобщо не беше приятно за гледане. Но пък то трябваше да знае кой е направил тази магия, ако наистина бе магия, защото той самият не можеше да направи нищо, за да разкъса веригите и. Харкорт се зачуди как само с гледане ще може да разбере как да се освободи от магията.

Не каза нищо на абата, защото беше повече от сигурен, че няма да му повярва. Само преди малко абатът го беше нарекъл романтик и фантазьор. От друга страна, какво по-добро място за фантазии от Пустата земя? Стигнаха до острова и се изкачиха по ниския бряг. Харкорт се надяваше, че тук вече онова, което става около него, ще свърши, но остана излъган. По сушата поне, вървеше по-леко, отколкото във водата. При обикновени обстоятелства сега би седнал да си почине, но нито той, нито абатът спряха. Гай, изглежда, също усещаше нещо нередно.

Островът беше гол с изключение на малката горичка в единия край. Имаше обаче пътека и те тръгнаха по нея, докато пред тях не се откри друга водна повърхност, подобна на езеро. Далеч напред над водата стърчеше нещо подобно на бели скали.

Щом стъпиха във водата, усетиха промяната. Това отново беше обикновена вода; въздухът пак беше ясен. Но следващият остров, който представляваше грамада от камъни, бе по-далеч, отколкото им се беше сторило. Абатът въздъхна дълбоко и този звук сякаш окончателно разтури магията.

— Слава тебе, Господи — каза той пламенно. — Най-после се измъкнахме от този кошмар.

Направиха още няколко крачки във водата и нищо не се промени. Светът си оставаше нормален. После се обърнаха и видяха Йоланда и Нъли. Нъли тъкмо влизаше във водата.

— Знаете ли какво беше това? — попита ги абатът.

— Малка магия — кимна Йоланда. — Не знам откъде дойде.

— Само леко предупредително потупване по рамото — каза Нъли. — Просто, за да ни се напомни какво ни очаква.

— Сега, изглежда, сме свободни — каза Харкорт. — И е най-добре да не губим време. Слънцето вече е много ниско, за да успеем да достигнем другата страна преди мръкване. Най-доброто, което можем да направим, е да се доберем до онзи скалист остров и да пренощуваме там.

— Загубихме цели два дни, за да изминем не повече от две левги — каза абатът. — С това темпо никога няма да стигнем там, закъдето сме тръгнали.

— Ще стигнем — каза Нъли. — Защото сме длъжни да стигнем. Освен това останалата част от пътя няма да е в мочурище.

Тръгнаха към скалистия остров. Слънцето беше съвсем ниско и се спускаше, зад тъмносинята линия на западните хълмове. Здрачаваше се. Нощните птици започнаха да пеят, в небето се появиха ята патици, търсещи къде да прекарат нощта. Над водата падна мъгла. На изток изгря бледата луна.

Духовете отново дойдоха и на моменти Харкорт мислеше, че ги вижда, макар че не беше сигурен дали това са духове, или само валма мъгла. Бърборенето им беше неразбрано също както преди, но от време на време в него се различаваше плачлива молба за помощ или едва доловимо предупреждение. И никакво споменаване на името Елоиз — вече не беше и сигурен дали изобщо го е чул, или само си е въобразил.

— Никога досега не са ми правили магия — каза абатът. — Трябва да призная, че усещането беше странно. Някой от вас по-рано изживявал ли е такова чувство? За теб, Чарлз, знам, че не си, но другите?

— Никога — отвърна Йоланда. — Но веднага се сетих, че е магия.

— На два пъти съм бил докосван от магия — каза Нъли. — И в двата случая много по-лоша от тази. Тази беше слаба, сякаш само упражняване в магическо въздействие. Като че ли някой магьосник е решил да се възползува от възможността малко да се поупражни.

— И аз почувствах същото — обади се Йоланда. — Че целта и не е да ни стори нещо лошо.

— Мили Боже! — възкликна абатът. — Да не би да искате да кажете, че наоколо клечат магьосници и дебнат пътешествениците, та да се поупражняват и да усъвършенстват магьосническите си способности?

— В Пустата земя нищо не трябва да ни учудва — отвърна Йоланда.

— И не се страхуваш? Знаела си го и пожела да дойдеш с нас, за да ни служиш за водач?

— Страхувам се — каза Йоланда. — Но аз имам дарбата да откривам навреме опасностите, така че да могат да се вземат мерки. Знаете, че понякога пътувам в тази страна.

— Да, ти ми каза — отвърна Харкорт. — Но се чудя защо го правиш.

— Не съм сигурна, че мога да обясня — призна Йоланда. — Но тук има нещо, което ме привлича. Някакво усещане за живот и тайна, които имат връзка с мен.

Най-после стигнаха скалистия остров и се покатериха по брега. Отдалече той изглеждаше бял и сега видяха, че наистина е такъв. Камъните бяха бели и големи; сякаш някой беше изсипал по средата на мочурището гигантска каруца мрамор. Лежаха в чуден безпорядък, точно както биха лежали, ако наистина бяха изсипани от каруца. Някои бяха нащърбени, други гладки като че издялани с длето.

Поседяха върху камъните, загледани във водата, която бяха прекосили. Мракът се сгъстяваше, но все още можеха да различават острова с дърветата като тъмно петно върху осветената от луната повърхност на мочурището. Накрая Харкорт се размърда и каза:

— Ще се кача на върха. Оттам може би се вижда другият бряг. Сигурно сме близко до края на това мочурище.

— Ще дойда с теб — каза Нъли.

Изкачването по скалите сигурно приличаше на изкачването по Египетските пирамиди, за които преди много години му беше разказвал вуйчо Раул. Дори може би по-трудно, защото камъните на пирамидите били подредени, а тези тук бяха в безпорядък, нахвърляни безразборно един върху друг, и имаше опасност да се срутят. Най-после Харкорт със сумтене се изкатери върху последния блок. И замръзна.

Право срещу него стоеше скелет. Отначало си помисли, че е човешки, после отведнъж разбра, че не е. Беше закрепен към нисък кръст, пъхнат в пролуката между два камъка. Скелетът сякаш се канеше да скочи отгоре му.

Харкорт преглътна, обхванат от ужас. Костите блестяха по-бели от камъните, а черепът — със зъби по-бели и от костите, злобно му се хилеше. Беше завързан за кръста с вериги, така стегнати, че повечето от костите стояха на мястото си. Черепът беше непокътнат, долната челюст висеше отпусната, гръдният кош също беше цял. Костите от пръстите на едната ръка бяха паднали, а на другата, с изключение на два пръста, стояха. Върху масивния таз, малко изкривен, стоеше гръбначният стълб.

— Чарлз — чу той гласа на Нъли. — Подай ми ръка. Не мога да се хвана.

Харкорт се обърна, подаде глава над ръба на блока и помогна на приятеля си да се качи.

— Какво е това? — попита Нъли.

— Не е на човек — отвърна Харкорт. — Отначало помислих, че е човешки.

— Огър — каза Нъли. — Главата си залагам, че е огър. Мястото е адски подходящо за огър. Приближиха се до кръста.

— Мислиш ли, че е бил жив, когато… — почна Харкорт.

— Разбира се — каза Нъли. — Кой ще си прави труда да връзва с верига мъртъв огър за кедров кръст? Ти си свидетел на един акт на възмездие, Чарлз. Това е краят на една от силите на Злото, сторила много пакости на човешката раса. Сметките са разчистени. Той не е умрял, както е умрял твоят Христос, провесен на кръста. Тялото на огъра е било поддържано от веригите и смъртта не е дошла в резултат на тежестта на тялото, както е при други случаи на разпъване на кръст. Този тук е умрял от глад. Висял е, докато е умрял от глад и от жажда. По вероятно от жажда.

— Какво варварство! Каква жестокост!

— Несъмнено онзи, който е извършил това, е имал основание за тази жестокост.

— Не ми се ще да мисля за това — каза Харкорт. — Бързата смърт от удар на меч е друго нещо. Съвсем различно. Това тук е израз на ужасна омраза.

— Хората в тази страна може би имат причина за такава омраза — каза Нъли. — Сигурно са преживели много нещо, за да стигнат до това.

— Какво ще правим с него?

— Нищо. Ще го оставим тук. Ти какво предлагаш — християнско погребение?

— Не, не погребение.

— Остави го тогава. Нека си стои, за да се надсмива над смъртта си.

— Да, може да си прав. Нъли обърна гръб на скелета и кръста, посочи на запад и каза:

— Там. Там ще научим онова, което сме дошли да търсим. Краят на мочурището е съвсем близо. Погледни и ще го видиш.