Клифърд Саймък
Царството на злото (26)

Глава 26

При първата утринна светлина видяха вилата. Бялата линия около нея наистина беше стена.

— Според мен е каменна — каза абатът. — Дебела и здрава. И висока. Колко смятате, че е висока?

— Трудно е да се прецени оттук — отговори Нъли. — Бих казал, не по-малко от шест стъпки. Може и повече. Мъча се да открия порта. Вие виждате ли порта? Трябва да има, и то не една.

Харкорт поклати глава.

— Не виждам порта.

Тримата клечаха под дебелите дъбове и се взираха в долината.

— Според мен от време на време нещо се движи — каза абатът. — Едва се забелязва.

— Сигурно е пълно със сили на Злото — рече Нъли. — Ще ми се все пак да вярвам, че онази сган, която ни нападна преди да достигнем убежището, няма да дойде, за да ги подсили.

— Сигурно — отговори Харкорт. — Най-вероятно са още там и чакат да излезем. Не могат да знаят, че сме си отишли. Навярно си мислят, че са ни хванали в капан.

— Мисля, че си прав — подкрепи го абатът. — Снощи нашият трол ми каза, че може да се промъкне покрай охраната.

— И каква полза? — попита Нъли.

— Вероятно никаква. И аз му зададох същия въпрос. Не можа да ми отговори. Каза, че като влезел във вилата, може би щял да измисли някакъв начин да ни помогне.

— Нямам му вяра — каза Нъли. — Според мен най-добре да го цапардосаме по главата и толкова.

— Не съм много съгласен — каза абатът. — Чарлз, ти не му ли обеща да му построиш мост?

— Да. В момент на слабост му обещах.

— Смятам, че от благодарност ще ни е верен — каза абатът. — Готов е, ако има душа, да я продаде за един мост.

Нъли изсумтя презрително. Гагоилите стояха на пост между дърветата. Деций седеше на един камък и точеше меча си. Абатът кимна към него.

— Странен е. Държи се, сякаш се чувства като натрапник. Като че ли е нежелан.

— Деций е добър боец — отбеляза Нъли. — В държането му няма нищо чудно. Той е професионален войник. Може би се чувства излишен. Вярно, че се присъедини към нас, но не е от нашата група.

— Аз съм готов да го приема — каза абатът.

— Всички сме готови да го приемем — отвърна Харкорт, — само че той не може да се отърси от ужасната си римска гордост.

Нан и Йоланда седяха в пещерата, близко до торбите. Амбулантният търговец стоеше прав и неподвижен, подпрян на тоягата си. Тролът клечеше в краката му.

— Не по-малко странен е и амбулантният търговец — каза Нъли. — Независимо какво става, той, изглежда, ни е проблем. Когато се върнах да кажа на другите за пещерата, той изобщо не се зарадва. Изглежда, мисли, че се опитвам да го изместя.

— Предложи ли нещо? — попита Харкорт.

— Просто не реагира. Нищо друго.

— Според мен — каза абатът, — цялата тази работа не му харесва.

— Може би, понеже знае с какви опасности е свързана — предположи Харкорт.

— Ако е така — каза Нъли, — защо не ни помогне с една-две магии? Нали в омагьосаното убежище се обърна към магьосниците или кой знае към какви сили, за да ни измъкнат.

— Мисля, че се е изплашил — каза абатът.

— И на мен цялата тази работа не ми харесва — призна Нъли, — но щом сме тук, ще се опитаме да направим нещо. Трябва да направим нещо. Иначе някой от онези долу ще ни открие и ще се окажем лесна плячка.

„Работата е там — каза си Харкорт, — че ако бъдем принудени да бягаме, няма никакви шансове да успеем да се измъкнем от Пустата земя. Силите на Злото са раздразнени и като разберат, че сме напуснали омагьосаното убежище, ще тръгнат да ни търсят навсякъде.“

— Трябва да проучим положението долу — каза Нъли. — Да разузнаем. Аз ще отида и мисля, че Чарлз също трябва да дойде. Ти, абате, ще останеш тук. Ти не си за такава работа.

— Ще тръгнем поотделно — каза Харкорт. — Така по-трудно могат да ни открият, а и двама души поотделно ще видят повече, отколкото заедно.

— Остави си меча — посъветва го Нъли. — Трака, пък и може да се препънеш. Вземи кама. Деций ще ти услужи с неговата.

— Ами самият Деций? — попита абатът.

— Той ще остане с теб и с амбулантния търговец. Римлянинът е свикнал да се бие изправен. Той не може да се провира през шубраци. И, за Бога, отваряй си очите, докато ни няма.

Харкорт стана, отиде в пещерата и свали колана с меча. Приближи се до Нан, която седеше на земята. Йоланда стоеше зад нея, близко до амбулантния търговец.

— Вземи! — каза Харкорт, подавайки меча на Нан. — И го пази! Отивам на разузнаване.

— Това е мое задължение — обади се Йоланда. — Аз съм разузнавачът на групата.

— Този път не.

— Но ти ще бъдеш без оръжие!

— Ще взема камата на римлянина.

— Моята ще ти свърши по-добра работа. Винаги е добре наточена. Римляните не ги бива за тази работа.

Подаде му камата си и Харкорт я взе. Беше тънка, върхът и бе остър като игла, а острието бе триъгълно — три остри като бръснач ръба. Той я погледна изненадан.

— Семейството ни я притежава от години — обясни тя. — Един от прародителите на Джийн я е донесъл от някаква война. Плячка, взета от някакъв езичник, който вероятно я е взел от някой друг.

— Благодаря — каза Харкорт.

— Сигурен ли си, че не искаш да дойда с теб?

— Ти си необходима тук. Ако ви нападнат, тук ще има нужда от твоя лък.

Той свали колчана и лъка си и ги остави на земята, после я погледна. Тя се цупеше.

— Моля те, повярвай ми. Наистина си необходима тук. Отиваме двамата с Нъли. Ще се върнем колкото се може по-бързо. Трябва да знаем какво ни очаква. — Харкорт се огледа. — Но къде е тролът?

— Преди малко беше тук — отвърна Нан.

— По дяволите, винаги се крие! — изруга Харкорт. — Не му вярвам. Ако се върне, погрижете се да не изчезва.

За момент понечи да прегърне Йоланда и да я целуне, преди да тръгне, но се отказа, наведе глава и промълви само:

— Е, аз тръгвам.

— Желая ти успех, Харкорт — обади се амбулантният търговец.

Харкорт не отговори. В края на горичката го чакаше Нъли.

— Готов ли си, Чарлз?

Харкорт кимна.

— Наляво или надясно?

— Аз ще тръгна надясно.

— И не бързай — предупреди го Нъли. — Спомни си какво съм те учил като дете! Придвижвай се бавно! Използвай всяко прикритие! Оглеждай се преди да се покажеш! Бъди нащрек!

По хълма имаше много прикрития. Понякога на четири крака, друг път по корем, Харкорт се спускаше по склона. Слънцето още не беше изгряло, но когато изгрееше, щеше да е зад гърба му и щеше да трябва да се крие още по-старателно. Но пък тогава слънцето щеше да заслепява онези, които щяха да гледат откъм вилата.

Нищо не се движеше долу. Пред стената растяха гъсти храсти и отделни дървета, зад които можеше да има много скрити наблюдатели. Но от тях нямаше никаква следа. Харкорт внимателно огледа най-близкия участък от стената, търсейки скрити фигури, някакви движения, но не откри нищо. Знаеше обаче, че силите на Злото са там. Трябваше да са там. Вуйчо му Раул беше открил стражите, беше се опитал да се промъкне покрай тях и да влезе във вилата, но когато разбрал, че са много, че сам човек не може да си пробие път, се беше върнал.

„От дълги години — каза си Харкорт — тези стражи на Злото клечат край стената и очакват врага, който не идва. И продължават да стоят, въпреки че няма никакъв враг.“ Макар че, от друга страна, би могло и да има врагове; беше напълно възможно да е имало врагове, отдавна прогонени, за които той да не знае.

На хората би им омръзнало такова безсмислено пазене. Но на силите на Злото? Той вдигна рамене. Откъде можеше да знае? Кой можеше да каже как биха постъпили силите на Злото? Не биваше да се надява, че са намалили бдителността си.

Продължи да пълзи от храст към храст и от храст към камък, всеки път оглеждайки се внимателно преди да излезе от прикритието си. И най-сетне съгледа долу наблюдатели — зад гъстите храсти до стената клечаха няколко неясни фигури, така скупчени, че не можеше да разбере какви са. Не се движеха, очевидно не го бяха открили.

Запълзя надолу още по-предпазливо. Когато спря, за да ги потърси отново, не можа да ги открие. Зрителният му ъгъл се беше променил и сега те бяха скрити от гъстака.

Защо трябваше да се крият? Защо не стояха на открито? Така щяха по-резултатно да отблъскват нежеланите гости. Дали Злото не желаеше да създаде впечатление, че вилата не се охранява, че в нея няма нищо, което заслужава да се пази? Нали ако има вид на напусната, ограбвана може би много пъти, интересът към нея ще е малък. Очевидно Злото желаеше да създаде впечатлението, че не проявява никакъв интерес към нея.

Той се приближи до един плътен гъсталак, легна по корем и бавно се запровира през него. Стори му се безкраен. Най-сетне се измъкна от него и заразглежда вилата, която сега беше значително по-близко. Беше голяма постройка, наистина голяма, но не чак толкова колкото изглеждаше в началото. Жълтото и червеното на покрива помътнял от годините и времето, блестеше меко в светлината на изгряващото слънце. Огромни колони очертаваха каменните и стени. Бялата ограда беше висока и скриваше от погледа долната част на вилата. Отвъд стената имаше парк, в чийто Център беше разположена сградата. Дърветата бяха нарядко. Тук-там по зелената морава имаше лехи с пъстри цветя. Приятно място. Навремето тук сигурно се бяха разхождали римски патриции, а дамите, облечени в най-фина коприна, бяха седели на маси под дърветата на сладкиши, вино и клюки. Сега обаче нямаше жива душа. Една ръка го докосна по рамото.

Стреснат, той се обърна, стиснал камата на Йоланда, готов да нанесе смъртоносен удар. И видя лицето на трола с въжето. Стисна го за гърлото и изсъска:

— Ти! Ти…

Тролът се задърпа и извряка:

— Сър! Сър!

— Защо вървиш подире ми? Кажи!

— Опасност! — промълви тролът. — Сър, грози те опасност. И посочи право пред тях. — Капан, сър. Трап.

— Трап? — прошепна Харкорт. — Не виждам никакъв трап.

— Точно пред нас. Парчето гола земя.

— Наоколо има много парчета гола земя. Над някои пропълзях.

— Не над това. Там има трап. Ще пропаднеш. На дъното има заострени колове. Харкорт се вгледа внимателно, но не видя нищо подозрително.

— Откъде знаеш?

— Знам. Надуших го. Познавам моето племе, силите на Злото. Знам как постъпват.

Харкорт продължи да оглежда земята. Все още не можеше да открие нищо.

— И онзи голям камък ей там — каза тролът. — Зад него има огър. Крие се. Надушва нещо. От време на време надзърта.

Харкорт погледна към големия камък, но не видя никакви следи от огър. От друга страна, покрай цялата вила имаше скрити сили на Злото. Не беше трудно да ги види. Бяха се скрили, но сега, когато беше почти до вилата, лесно ги откриваше.

— Защо не се откажеш, сър? — прошепна тролът. — Никога няма да влезеш.

Харкорт не отговори, а продължи да разглежда внимателно пространството пред стената. Да, имаше много сили на Злото. Колкото повече гледаше, толкова повече откриваше. И не само пред стената. Малко по-надолу от камъка, където тролът беше казал, че се крие огър, нещо клечеше в един лещак. „За Бога — помисли той, — те са навсякъде.“ Чудно как не го бяха открили.

Харкорт сръга трола с лакът и се вмъкна в гъстака. Тролът го последва с облекчение. Запълзяха обратно по хълма. Спряха и клекнаха сред някакви гъсти шубраци.

— Навсякъде ли е така? — попита Харкорт. — Около цялата стена?

— Навсякъде, сър. Около, цялата стена.

— Откъде знаеш?

— Проучих нощес, сър. Много преди да се съмне. Обиколих я.

— И в тъмното си видял всичко това?

— Аз виждам по много начини, много по-добре, отколкото виждаш ти! Знам какво да търся. Аз съм от силите на Злото. Знам Къде и как да гледам. Знам мислите на силите на Злото. Не се обръщай, не се опитвай да ги видиш — но във въздуха има дракони. На хълмовете отвъд долината има харпии.

— Троле — каза, Харкорт. — Аз съм човек. Ти си зло. Ние сме врагове. Аз не си мръднах пръста да ти помогна, когато ти се опита да се обесиш. Казах ти да скочиш и да свършиш със себе си. Защо правиш всичко това за нас?

— Мислех, че си разбрал. Заради моста.

— Да, разбира се, заради моста. Ти искаш да се върнем у дома, за да ти построя моста, който ти обещах.

— Освен това — каза тролът — сега аз, съм отвъргнат от моите. Аз вървях с вас. Останах с вас. За силите на Злото аз съм предател. Вече не съм от тях. Сега те ме преследват. С вас или без вас, те ще ме преследват.

Харкорт кимна, че разбира, и каза:

— Явно, че пред стената има стражи. А зад нея има ли?

— Те не минават отвъд стената — отвърна тролът. — Страхуват се от онова, което е вътре.

— Пазят нещо, от което се страхуват?

— Пазят някой да не влезе. Страхуват се от него, но повече се страхуват да не го вземе някой човек.

— Знаеш ли какво е то?

Тролът поклати глава.

— Разказват се разни истории. Толкова много истории, не мога да разбера истината.

Харкорт се замисли. „Защо не се откажеш?“ — беше го попитал тролът и той не му бе отговорил. Духовниците обичаха да обсъждат точно такива въпроси, въпроси, за които няма отговори. Интересна дилема — но и глупава. Една малка група хора, опълчила се срещу всички сили на Пустата земя. Нямаха никакъв шанс — нито можеха да продължат напред, нито да се върнат. Ако се опитаха да се оттеглят, всички сили на Злото щяха да тръгнат по петите им. Сигурно в цялата Пуста земя ги търсеха надлъж и нашир. Да продължат напред, да се опитат да влязат в римската вила изглеждаше толкова невъзможно, колкото и да се оттеглят. Покрай цялата стена имаше стражи, във въздуха дракони — макар че не ги беше видял, беше повярвал на думите на трола, — отвъд долината чакаха харпии. Невъзможно беше. Нямаше изход. И все пак не можеха да подвият опашки и да побегнат като бити кучета, след като бяха на един хвърлей от онова, което търсеха. Там долу беше призмата с душата на светеца, а може би и Елоиз. Той не можеше да обърне гръб нито на призмата, нито на Елоиз. Дори никой да не го последваше, дори всички други да го изоставеха, той трябваше да слезе долу, да размаха меча и да направи, каквото може. Знаеше, че за него друг отговор няма.

— Дали вече да не тръгваме? — обади се тролът.

— Да — отговори Харкорт, — време е да тръгваме.

Стигнаха до пещерата и абатът го прегърна.

— Слава Богу, че се върна, Чарлз! Виждам, че си намерил и трола.

— Той ме намери — отвърна Харкорт. — Преди да видя кой е, едва не го удуших. Нъли върна ли се?

— Още не е. И двамата много се забавихте. Почнахме да се притесняваме. Какво откри?

— Долу е пълно със сили на Злото. Адска пасмина.

— Мислиш ли, че ще можем да си пробием път?

— Не знам — отвърна Харкорт. — Няма да е лесно.

— Може би Нъли ще може да ни каже нещо.

— Надявам се — отговори Харкорт.

Йоланда дотича при него.

— Милорд, толкова се безпокоях. Трябваше да ме пуснеш да дойда с теб.

— Как е положението тук? — попита той.

— Както преди. Римлянинът и амбулантният търговец са на пост. Кълнат се, че нищо не са видели.

— Не могат и да видят. Нищо не се вижда, докато човек не се доближи. Той и подаде камата. Йоланда я взе и я пъхна в ножницата на колана си.

— Не се наложи да я използвам. Не е нащърбена, нито пък е кална.

— Днес ще трябва да ядем студена храна — каза тя. — Не мога да наклада огън.

— Чудно ми е как не са ни забелязали — рече Харкорт.

— Може и да са ни забелязали, но изчакват да видят какво ще направим.

— Но ние не знаем какво да правим. По целия път дотук се чудех какво ще предприемем, след като намерим вилата. Казвах си, че като я намерим, ще разберем. Ще обсъдим и ще решим…

— Тук сме само от няколко часа.

— Вярно е — съгласи се той и отиде при Нан, която стоеше на същото място, на което я беше оставил, когато тръгна на разузнаване. Коланът и мечът лежаха в скута и.

— Ти харесваш тази девойка, — каза тя.

— Дъщеря е на един приятел.

— На един мелничар, твой васал.

— Той и целият му род от много години са ни васали. Но. Нан… или трябва да те наричам Маргарет?

— Някога бях лейди Маргарет. Вече не съм. Ще си остана Нан. Идеше ми да убия този ваш амбулантен търговец. Какво му влиза в работата!

— Магьосниците имат дълги носове.

— Да, знам. Трябваше да го очаквам.

Абатът дотича до входа на пещерата и съобщи:

— Пристига Нъли.

Нан подаде колана с меча на Харкорт.

— Отново всички сме заедно — каза Йоланда.

— Добре ли е? — попита Харкорт.

— Не видях да му има нещо — отговори абатът. — Но ти ми каза, че си зърнал долу сили на Злото.

Харкорт кимна.

— Нещо да показва, че са ни открили?

— Нищо, доколкото можах да видя.

— Защото всичко изглежда спокойно — каза абатът. — Дори прекалено спокойно. Всички наблюдавахме. Деций и гагоилите също. Не открихме нищо.

Иззад един голям дъб се показа Нъли и тръгна по склона право към пещерата. Папагалът кацнал на рамото на абата, изкрещя.

— Не можеш ли да накараш тази птица да пази тишина? — попита Харкорт.

— Невъзможно е. Тя е устато същество. Може пък да е гладна.

— Ще и дам хляб — каза Йоланда. — Дано млъкне.

— Е, поне докато яде — отбеляза Харкорт.

Нъли влезе в пещерата, седна тежко до Нан, погледна Харкорт и каза:

— Радвам се, че си се върнал.

— Току-що се върнах.

— Долу са и са добре скрити — съобщи Нъли.

— Ти видя ли ги?

— Да.

— Няма начин да си пробием път през охраната — продължи Нъли. — Нито да се промъкнем покрай нея. Не можах да обиколя около цялата стена. Нямах време. Но подозирам, че пазят навсякъде.

— Тролът казва, че цялата стена е охранявана.

— Откъде знае?

— Разузнал е. Нощес. Беше долу с мен. Може да се каже, че ми спаси живота. Там имаше една яма и…

— Това не ми харесва — каза абатът. — Защо този трол е толкова услужлив?

— Има нужда от мост — отговори Нан.

— О, стига с тоя мост! — възкликна абатът.

— Къде е римлянинът? — попита Нъли.

— На пост заедно с гагоилите — отвърна абатът. — Наблюдават.

— Трябва да е тук — каза Нъли. — Дойде време да планираме следващия си ход. Той трябва да си каже думата.

— Римлянинът не се чувства член на групата — каза Харкорт. — Смята, че само ни придружава.

— Това е смешно — възрази Нъли. — Римлянинът ни помогна. Той също е от групата. Честно си заслужи хляба.

— Като военен съветник няма много да ни помогне — каза абатът. — Той воюва по друг начин. В редица, лице в лице. Така е обучаван. Нашите сили са малко за такава тактика.

— Но има военен усет — каза Харкорт. — Настоявал е трибунът да е по-предпазлив. Ако той беше командвал кохортата, щяха да излязат от Пустата земя невредими и ние нямаше да имаме тези проблеми. Знам, че не можем да атакуваме фронтално, но не можем и да се оттеглим. Цялата Пуста земя сигурно е пълна със сили на Злото, които ни търсят.

— Приказките за оттегляне не ми харесват — каза Нъли. — Защо тогава дойдохме чак дотук.

— Трябва да има нещо. Ако можем да го измислим, ще успеем и да го направим — рече абатът.

— Рано или късно силите на Злото ще ни надушат — възрази Нъли. — Дори мисля, че няма да е много късно. Не трябва да ги подценяваме. Няма нищо по-лошо от това да се подценява врагът. Силите на Злото са умни. Ако не бяха умни, отдавна да са изтребени.

— Ако тръгнем право на юг — каза абатът, — може би ще успеем да стигнем реката. Ще я преминем и ще сме извън Пустата земя.

— Силите на Злото може да ни преследват и отвъд реката — изтъкна Харкорт. — Във всеки случай реката върви първо на запад и след това завива на юг. Оттук е доста далече.

— Още не съм готов да хукна към реката — възпротиви се Нъли. — Рискът е много голям, а ние положихме доста усилия, за да стигнем дотук.

Никой не му отговори. Всички мълчаха. Йоланда отиде до абата с парче хляб и го даде на папагала. Той го сграбчи с нокти и започна лакомо да яде.

— Ето, виждате ли — обади се абатът. — Бил е гладен.

— Всички сме гладни, но ще трябва да се задоволим със студена храна — каза Нан. — Имаме хляб и сирене и един кокал с малко шунка. Започнал е да понамирисва, но може да се яде.

Иззад един голям дъб дотича Деций.

— Силите на Злото ни атакуват! — извика той. — Изкачват се по хълма.

— Изглежда — каза Харкорт, — вече не ние вземаме решенията. Йоланда, къде са ми лъкът и колчанът?