Клифърд Саймък
Царството на злото (18)

Глава 18

През този и през следващия ден изминаха значително разстояние. Пътуването не беше трудно. Местността беше почти гола, тук-там изпъстрена с малки горички и отделни дървета. На няколко пъти минаваха покрай изоставени чифлици с обрасли с храсти и бурени ниви и с порутени сгради — някога в тази местност бе имало процъфтяващи стопанства. Следяха зорко за дракони и други летящи неприятели, но не видяха. Не прелитаха дори феи.

Късно следобед на първия ден Нъли уби със стрела млад глиган, който неочаквано изскочи от гъсталака. Вечерта накладоха огън и се нагостиха с печено. След вечерята изгасиха огъня. Може би не бяха необходими такива предпазни мерки, защото, изглежда, вървяха през необитаван район, но Йоланда настоя.

— Кълбо дим може да докара Злото при нас — каза тя. За едно спане в топъл лагер не си заслужава да поемем такъв риск.

Като се нахраниха, Харкорт седна до нея и попита:

— Какво ти казва раковината?

Знаеше, че въпросът му е глупав. Раковината не можеше да им каже нищо; всичко беше дарба за предвиждане. Но раковината беше единственото, което имаха, и Йоланда вярваше в нея. Нали твърдеше, че когато бяха отишли на острова, раковината я предупредила, че огрите ги преследват.

— Нищо не ми казва — отговори девойката. — Това според мен означава, че амбулантният търговец няма какво да ни каже.

— Или че не знае — каза Харкорт.

— Може би, макар че той не пропуска почти нищо. Той е добър магьосник, най-способният.

— И работи за нас? Защитава нашите интереси? Сигурна ли си?

Тя се поколеба, после отговори:

— Повече от сигурна. Познавам го отдавна и му вярвам.

— Тогава всичко, което ти е казала раковината, идва от амбулантния търговец, така ли?

— Милорд — каза тя предизвикателно, — в това също не съм сигурна. Търговецът ми подари тази раковина, но аз не мога да знам дали тя ми съобщава само онова, което знае той, или и знанието на някой или нещо много по голямо.

Харкорт замълча. Беше сигурен, че по-нататъшният разговор в тази насока ще го отведе в дебрите на метафизиката, в които нямаше да може да се оправи. Нямаше желание да нагази в блатото на магьосничеството.

— Е — каза той доста неубедително, — непременно продължавай да слушаш.

Преди разсъмване се изля пороен пролетен дъжд и те се измъкнаха изпод одеялата измокрени и жалки. Но слънцето изгря ярко и топло, дъждът премина, а по синевата на пролетното небе плуваха само няколко случайни облачета. Скоро изсъхнаха, макар че одеялата им бяха мокри.

— Ще трябва да спрем много преди залез-слънце и да проснем одеялата да изсъхнат — каза Йоланда.

На няколко пъти видяха вълци. По-късно по небето прелетяха лешояди. Малко подир пладне Йоланда дотича при тях и съобщи:

— Сигурно наближаваме гнездото на харпиите, за което ни предупреди амбулантният търговец. Във въздуха се носи воня. Това може да е знак за харпии.

— Къде? — попита абатът.

— Идва ей оттам — отговори тя. — Малко на север оттук.

— Мисля, че е нещо повече от гнездо на харпии — намеси се Нъли. — Имаше много вълци. Цяла нощ виха, а видяхме и по пътя. Има и лешояди.

Харкорт го погледна остро.

— Искаш да кажеш…

— Възможно е — отговори Нъли. — От върха на хълма видяхме голямо движение на силите на Злото. Бързаха на север и на запад.

— Ще отидем да проверим — заяви Харкорт.

— Само че внимателно — предупреди Нъли. — Много внимателно.

Използвайки всяка възможност да се прикрият, те се заеха да огледат пътя в показаната от Йоланда посока. Бяха отишли доста напред, когато доловиха първия лъх на отвратителната воня от разлагаща се плът. Скоро вонята се засили. Изпълзяха на билото на малък хълм и тя буквално ги удари в носа.

По склона на отсрещния хълм, чак до малката падина лежаха натъркаляни тела. Върху тях бяха накацали лешояди и други хищни птици. Върху други подгизнали купища трупове се бяха струпали вълци — ръфаха мъртвите тела, зъбеха се и щракаха със страшните си челюсти, защитавайки плячката си. По храстите имаше кървави парцали, някои със залепнали късове мъртва плът. Един кон лежеше по гръб с вирнати крака. На много места отрупаните накуп трупове не можеха да се разпознаят; на други се виждаше, че са на хора; на трети — на силите на Злото. Слънчевата светлина се отразяваше в щитове и саби. Една лисица, преследвана от вълк, бягаше с всичка сила, криволичейки между труповете. Тук-там сред купищата се белееха оглозгани кости. Ята лешояди се биеха помежду си над купчините мъртъвци. От падината се носеше отвратителната воня на смърт.

— Долу има човек — каза абатът. Думите едвам излязоха от стиснатото му гърло. — Човек между вълците. И яде трупове.

— Не е човек — обади се Нъли. — Аз също го виждам. Не е човек, а по-скоро гул^[1].

— Не го виждам — каза Харкорт.

Йоланда, която лежеше до него, го хвана за ръката и каза:

— Ей, там. Виж къде соча.

Той погледна и в началото не видя гула, после го откри — фигура, наведена над един мъртвец, разкъсваща тялото с ръце и зъби.

— Не прилича на човек — отбеляза Харкорт. — Прилича на…

В този момент гулът вдигна глава и погледна към тях. Очевидно не ги видя, макар че за момент Харкорт помисли, че ги е съзрял.

Лицето му приличаше на човешко. Мазни къдрици влажна коса висяха около лицето и врата му. Устата му беше зейнала и в нея лъщяха остри зъби. Дори на дневна светлина злокобните му очи блестяха с някаква адска светлина. Лицето му беше мазно и черно.

Харкорт наведе глава до земята, за да се спаси от вонята на бойното поле и да вдиша аромата на почвата и тревата. Но не можа да се спаси. Стисна очи, за да изличи от паметта си гледката на отвратително изцапаното, почти човешко лице.

Съвсем наскоро беше разговарял със стотника с червени пера на шлема. „Но нашият трибун — беше казал стотникът — жадува за слава, та ако ще всички да загинем.“ Харкорт вдигна глава и се огледа за червени пера. Нямаше или не можеше да ги види.

Как, се казваше стотникът? Май Деций. Но имаше и още. Беше едно от онези дълги надути имена, които римляните толкова обичат. Деций Аполо… не, не беше така. Деций Аполинарий Валентуриан. Така се казваше. И той го беше поканил на връщане да се отбие да пийнат.

Най-вероятно стотникът нямаше да се върне, така че нямаше да пийнат. „Не се знае дали и аз ще се върна — каза си Харкорт. — Не, човек не бива да мисли така. Това е първата крачка към поражението. Човек никога не трябва да се съмнява.“

— Сега вече наистина ще стане напечено — прошепна той на Нъли.

— Точно сега Пустата земя не е за хора — отвърна приятелят му.

— Изглежда — продължи Харкорт, — че никой от римляните не се е спасил.

— Може би — съгласи се Нъли. — Това място трябва да е гъмжало от сили на Злото. Нали ги видяхме да се събират. Бяха безброй. И при това гледахме само от една посока. Възможно е да са идвали отвсякъде.

— Сега къде са?

— Няма начин да разберем. Може би някъде наоколо. Да честват победата.

— Вонята е отвратителна — каза Харкорт. — И ме връща седем години назад. Махам се.

— Трябва да вървим много тихо — предупреди Нъли. — И да не се показваме. Наведи се.

— Боят е свършил. Няма никого. Само мъртви и лешояди.

— Въпреки това не се надигай и стъпвай тихо. Човек никога не може да знае какво има тук.

Харкорт тръгна приведен. Другите го последваха. Какъв скапан късмет! До този момент всичко вървеше относително добре. Но след като честването на победата свършеше, ако наистина имаше такова честване, Злото отново щеше да се разпръсне, носейки със себе си древната омраза към всички човешки същества. А тази подновена омраза можеше да доведе до нови нападения по границата. В Пустата земя сигурно не бяха останали живи хора. Малката търпимост, която бе съществувала досега между Злото и хората, вече едва ли съществуваше.

Защо, по дяволите, трябваше да се намесват римляните? „Разузнаване“ — беше казал Деций. Може би е щяло да завърши мирно, но най-вероятно е било нещо повече от разузнаване, от „бързо, влизане и бързо излизане“ за оценяване на обстановката. Имало е стълкновения, може би случайни, но римляните са останали твърде дълго в Пустата земя. Това е бил проблемът — останали са твърде дълго и са позволили на силите на Злото да се съсредоточат.

Спряха в една малка горичка и се спогледаха смаяни и натъжени от видяното.

— Какво ще правим сега? — попита абатът. — Ще продължим ли, или трябва да се връщаме? Лично аз предпочитам да продължим, но може би трябва да се върнем и да предупредим по границата.

Нъли поклати глава.

— Не мога да ти кажа, отче. Зависи какво е намислило Злото. Съмнявам се, че някой може да ти каже. Кой познава Злото достатъчно добре, за да може да каже?

— Йоланда — отговори Харкорт. — Тя познава това място най-добре от всички ни.

— Аз нямам нищо общо — възрази Йоланда. — Просто дойдох да помогна, с каквото мога.

— Но ти трябва да имаш мнение — възрази абатът. — И трябва да го изразиш. Всички сме участници в тази експедиция, ти също, и то не по-малко от нас.

— Вече сме минали половината път — отговори Йоланда. — Може би малко повече от половината. Злото винаги е опасно, но сега още повече, поради битката. Всяка наша стъпка е опасна.

— Първата ни задача е да намерим катедралата и да говорим със свещеника, за който разказа вуйчото на Чарлз — каза Нъли.

— Знаем, че е западно оттук, но къде? Може доста да се лутаме, докато я намерим. Това ще увеличи опасността. Ако знаем точно къде е, бихме могли да тръгнем право натам.

— Слушайте — каза тихо Йоланда. — Слушайте. Чувам нещо.

Всички замълчаха и се заслушаха. За момент нищо не се чуваше. После до ушите им долетя стон.

— Ей там е — каза абатът. — Някой агонизира. Може би някой оцелял от битката. Той бързо тръгна към звука, спря пред някакви храсталаци и съобщи:

— Тук е. Не знам какво е, но е в тези храсталаци.

Харкорт изтича при него, хвана го за рамото и го дръпна назад.

— Внимавайте — предупреди ги Нъли. — Проверете какво е преди да отидете при него.

Харкорт се наведе и надзърна в храстите. Видя блестящи очи с рунтави вежди над тях. Около лицето висеше гъста черна коса със заплетени в нея тръни и клечки. Отворената уста под гърбавия нос разкриваше остри зъби. Лицето, не съвсем човешко, беше слабо и жестоко. Харкорт отстъпи и възкликна:

— Харпия! Сигурен съм, че е харпия.

— Но тя е ранена — отбеляза абатът. — Прободена е със стрела. Тя страда.

— Нека си страда — каза Нъли. — Изпълзяла е там, за да умре, така че нека я оставим да умре.

Абатът коленичи, надзърна в храстите и извика укорително:

— Нъли! Християните не постъпват така. Ние помагаме дори на смъртните си врагове, когато са в нужда.

— Помогни и — отвърна Нъли — и тя ще се постарае да те убие още докато и помагаш. Махни се оттам. За Бога, отдръпни се!

Абатът остана неподвижен на мястото си. Харкорт, който се беше отдръпнал, отново пристъпи напред, хвана абата и го затегли назад. И точно в този момент харпията се хвърли от храстите върху навелия се абат, стовари се върху него и започна да го дере с нокти. Пълната с остри зъби уста затърси гърлото му. Харкорт измъкна меча си, но преди да успее да замахне, Йоланда се хвърли върху харпията и заудря с ножа си. Чудовището се отпусна и се свлече от тялото на абата, а Йоланда коленичи и продължи да забива ножа си където свари. Харкорт внимателно я дръпна и я изправи. Абатът бавно се надигна. По расото му имаше кръв.

— Краката ми — изпъшка абатът задъхан. — Раните от ноктите и горят като огън. И ме ухапа по рамото!

— Ще те прегледаме — каза Харкорт. — Ще видим какво ти е.

— Добре, че си дръпнах главата! Зъбите и бяха до гърлото ми. Ако ми беше прехапала гръкляна…

— Да, знам — каза Харкорт. — Но не го прехапа. Дай да видим какво е успяла да направи.

— Имам един мехлем, с който можем да намажем раните — каза Нъли. — Ще смъди, но трябва да търпиш. Харпиите се хранят с мръсотии и раните могат да гангренясат.

Свалиха расото и видяха, че краката на абата са изпонарязани от ноктите на харпията. На рамото му кървяха дълбоки дупки от зъбите и.

— Дръжте го здраво — каза Нъли. — Мехлемът гори като адски огън. Просто го дръжте здраво, а пък аз ще се оправя.

Абатът виеше, пищеше и риташе, но Харкорт и Йоланда не го пуснаха, докато Нъли не втри мехлема в раните.

— Можехте да бъдете малко по-внимателни — оплака се абатът накрая. — Що за непочтително отношение! А ти, Нъли, беше направо безмилостен.

— Трябваше да намажа раните колкото се може по-бързо обясни Нъли. — Освен това, за да има полза, мехлемът трябва да се втрие добре.

Харкорт облече абата с расото, и започна да го завързва, но Гай отблъсна ръцете му и сърдито заяви:

— Мога и сам.

— Обидчив пациент — подхвърли Нъли. — Никаква благодарност за онова, което сторих за него. Йоланда избърса ножа си в тревата, прибра го и обърна с крак мъртвата харпия по гръб. От гърдите и се подаваше краят на стрела.

— Можехме да избегнем всичко това, ако си бяхме стояли настрана — каза Нъли. — Харпията щеше да умре и без наша помощ. И ние нямаше да имаме нищо общо с нейната смърт. Човек не се притичва на помощ на настъпена змия, нали? Предупредих те — обърна се той към абата. — Казах ти да стоиш настрана. Но ти с твоето глупаво чувство за християнска етика…

— Откакто сме тръгнали, непрекъснато правиш бележки за християнската ми вяра — отвърна абатът. — Но аз ще ти кажа, че колкото и да ти се вижда лицемерна моята християнска етика, тя е по-добра от твоята етика.

— Аз изобщо не претендирам за някаква етика — отвърна Нъли. — Аз съм абсолютен неверник, не вярвам в нищо. Не мога да разбера обаче как се промени твоята гледна точка. През първия ден на нашето пътуване ти нападна една бабуна и не миряса, докато не я изравни със земята с ужасния си жезъл. Унищожи я, без да знаеш какво представлява. А сега, въпреки предупрежденията, се опита да помогнеш на един явен враг и което е още по-лошо…

— Спри! — извика Харкорт. — Дни наред без причина се заяждаш с абата. Само за да го дразниш. Не мога да разбера какво удоволствие ти доставя, но за Бога, престани.

— Работата е там, че това, което казва Нъли, не е вярно — обади се абатът. — Той твърди, че нему е чужда всякаква етика, но не е така, макар че понякога неговата етика изглежда доста странна. Хвали се, че е неверник, но не е неверник. Нещо повече…

— Ти също — спря го Харкорт. — Млъкнете и двамата.

— Е — обади се Йоланда, — след това братско помирение какво ще правим?

— Продължаваме напред — каза Нъли. — Този район е опасен. Щом новината се разнесе, ще започнат да идват всякакви да разглеждат мястото на сражението. Повече от сигурно е, че ще дойдат и мародери. Там все още има доста плячка, която може да се прибере.

— Струва ми се, че откакто Джийн ни прекара през реката, непрекъснато бягаме — измърмори абатът. — Или нещо ни преследва, или пък се страхуваме, че може да ни преследва.

— Дори и така да е, мисля, че Нъли е прав — каза Харкорт. — Не сме тръгнали на разходка, а да вършим работа. Как мислиш, Гай? Ще можеш ли да се справиш?

— Разбира се — отговори абатът. — Най-лошото от цялата работа е този проклет мехлем, с който ме намазахте. Още смъди и пари.

— Раните ти са дълбоки — каза Йоланда. — По-късно ще се схванеш. Най-добре е да тръгваме веднага, за да изминем колкото се може повече път преди да те втресе.

— Ами да тръгваме — съгласи се абатът. — Въпросът е кой път да хванем?

— Продължаваме на запад — отговори Харкорт. Надяваше се да е прав.