Георги Каназирски-Верин
София преди 50 години (8)

Изящни изкуства

Редом с театъра се забелязват първите прояви на другите изкуства. По много обясними причини пеенето и танцът не можеха да прогресират. Ние не бяхме още дорасли за тях. Положеният непосилен труд от нашите първи пионери Др. Казаков, Славков, Панайот Пипков и др. да създадат опера остана безрезултатен. Трябваше да се изминат няколко десетки години, за да се създаде у нас опера и балет. По него време имаше много малко публика, подготвена да слуша художествено пеене и музика. Тази малобройна публика се задоволяваше с концертите, давани от г-ца Катя Стоянова и, по-късно, от Мара Черен (последната след женитбата си с министър Д. Попов — Централния престана да пее). Към тези концерти трябва да добавя и тия на струнния квартет Цибулка.

Софиянци не бяха с много изтънчен музикален вкус. На малката възвишена площадка в Градската градина срещу Военното министерство два пъти в седмицата свиреше военната музика на 6 пехотен полк под диригентството на Кауцки. Когато неговият духов оркестър засвиреше потпури от Аида или от Травията, слушателите не бяха много внимателни, но засвиреше ли някоя ръченица или хоро, около музиката се набираха безброй слушатели със засмени физиономии. И Кауцки беше длъжен във всяка своя програма да постави по две или три хора или толкова ръченици. Особено се нравеше пайдушкото хоро. Публиката обичаше да слуша също „Изгубена поща“, при която един флигорнист напущаше оркестъра и се отдалечаваше на другия ъгъл на градината срещу Народната банка, от гдето даваше музикалните си реплики. Също голям успех имаше една музикална илюстрация със сюжет войната от 1885 година, под име „Гургулят“ от Хохола. Успехът не се дължеше на художествената стойност на композицията, но на вмъкнатите в нея сигнали за атака „на нож“, „отбой“, „вечерна проверка“, на погребалния марш, Шуми Марица, топовни гърмежи и пушечен огън.

Капелниците на всички военни музики бяха чужденци, повечето чехи. По-важните от тях бяха Хохола, Чадел, Спауста, Мацак, Свобода, Швертнер, Кауцки и др. Тези музиканти търпеливо, свирейки ни народна музика, ни даваха на час по лъжичка по малко западно-европейска музика и увеличавайки постепенно дозата, привикнаха нашето ухо да слуша художествена музика и дори го направиха доста претенциозно. Днес в София вече има формирана истинска музикална публика.

Като пример за музикалните ни познания от онова време ще разкажа следния случай. В един офицерски стол по време на обед свири духовият оркестър. Командирът на полка е в добро настроение, но му са омръзнали тези оперни арии, които го приспиват. Изведнаж той заповядва на адютанта си:

— Паручик! Кажете на капелмайстора да ми се яви веднага!

Няколко минути по-късно капелмайсторът е изправен във войнишки стоеж пред своя началник.

— Какво заповядвате, г. полковник?

— Каква е тази музика, която ни свириш? Тя ще ни приспи. Ти нея я пази за жени, а ние, ние сме военни, при това кавалеристи, трябва да ни посвириш нещо весело, нещо буйно, нещо хвърчащо. — и за да докаже, че знае повече, той добавя — Например, нещо като „Кавалерия растакана“ или нещо подобно.

Капелникът остава с отворени уста. Той не знае какво да отговори, връща се към оркестъра и раздава партитурите за един кавалерийски марш.

Хоровото пеене имаше по-голям успех. Няколкократното идване в България на прочутия хор Агреновой Славянски допринесе доста. За всеки случай църковни хорове имаше във всеки по-голям град. Учителите и учителките също имаха свои смесени хорове, които изнасяха доста сполучливи вечеринки през зимата.

Паралелни с музиката са и първите наши стъпки в художественото изобразително изкуство. И в тази област първите наши учители са също чужденци. Те са: Обербауер, Хорейши, Вешин, Мърквичка, скулпторът Борис Шац и прочее. Бързо до тях застават българите: Ив. Ангелов, Илиев, Антон Митов, Мавродинов, Н. Михайлов, Андрея Николов, които се приравняват с учителите си. В София се откри първото рисувално училище, което се помещаваше в един яхър на ул. Аксаков и „6 Септември“. Веднага в това рисувално училище постъпиха значителен брой ученици, повечето от които станаха големи художници със широка известност и днес.

По него време Антон Митов има щастливата идея да организира една серия художествени сказки, придружени с прожекции на най-великите художествени творби, посредством един магически фенер. Тези сказки будеха голям интерес в публиката и се посещаваха редовно ред години. Антон Митов държеше сказките си в един малък салон на ул. Шипка. Този салон едва побираше 150 души, но биваше винаги препълнен от най-избрана публика. Там Митов запознаваше софиянци с големите майстори художници: Рембранд, Ван Дик, Мурило, Ботичели, Рубенс, Леонардо да Винчи, Рафаело, Тициано и др. Тези сказки надминаха числото двесте и повече.

По същото време се яви щастливата инициатива на Тръпко Василев (Търпето) от Костур, който на мястото на Рисувалното училище откри своята „Постоянна художествена галерия“. В нея се организирваха периодични смесени (общи) изложби на нашите художници, а също и някои индивидуални изложби. Мога да кажа, че всички наши големи художници са излагали в Тръпковата галерия. Сам Тръпко е художник, но несигурен в успеха си като художник и може би като костурчанин, повлиян от търговския си инстинкт, предпочете да стане предприемач бояджия. Поради своята добра работа и честност, Тръпко е предпочитан и днес от всеки, който се нуждае от бояджийски услуги, а Земеделската банка от ред години го има като атитриран^[1] свой предприемач. Заслугата на Тръпко Василев е голяма, ако и днес малцина да си спомнят за Тръпковата галерия. Тръпко е още жив и честно се бори в живота с четка в ръка.

Един епизод от Тръпковата галерия:

Пред касата на Художествената галерия застава здрава селянка шопкиня и иска билет, за да влезе. Плаща тя един лев и влиза в изложбата. Всички са изненадани, че една селянка проявява такъв интерес към изложените картини, и следят внимателно посетителката. Повече от половина час тя се разхожда из двата салона, спира се пред всяка картина, и я разглежда с интерес. Имаше някои картини, при които тя се спира по два-три пъти, като че ли са й направили впечатление. Изведнаж се чу едно „Уфф!“ И тя се запъти към касата, гдето е и Тръпко:

— Е, господине, то тия картини са арни, я ги изгледах веднаж, два пътя, па и третио пат сега ги гледам, ама речи ми, кога че почне представлението.

Горката селянка, тя си мислела, че влиза в театър.