Георги Каназирски-Верин
София преди 50 години (26)

Чиновници от същата епоха

Интересно беше чиновничеството от него време. Интересно беше и понятието за „формата“, която имаха старите наши чиновници.

На младини бях „маркаджия“ или филателист, както казваме днес. Бях изпратил на парижката къща Артюр Мори български марки, срещу които получих препоръчан плик с няколко ценни чужди марки. Колцина са учениците от него време, които не са кореспондирали с тая фирма! Отидох да си получа препоръчания пакет от централната поща (сега Търговската банка). На гишето е снажната фигура на пощенеца Сюслиев, стар ерген, много елегантен, когото никога не виждахме без цвете на бутониерата. Веднъж при чистене бодлите на една роза той се убол, появила се инфекция и той умира в четиридесет и осем часа.

Приближих гишето. Щом ме видя, той ме запита:

— Какво търсиш тук, Георге? Много съм недоволен от теб, защото увличаш сестреника ми да хайманува с теб. Ха, да не забравиш да кажеш на баща си, че разсадите, които му обещах, ще му ги пратя в началото на март, тогава те най-лесно прихващат. Казвай сега, какво те носи към мен!

— Имам препоръчано писмо от Париж. Ето и известието, което ми е оставил раздавачът.

Сюслиев се обърна към една етажерка и след късо търсене извади един плик със червен восъчен печат.

— Георги Каназирски, ул. Алабин 22, София, България. Така! Имаш ли документи да удостовериш самоличността си? Лична карта, ученическа легитимация?

— Нямам. Но нали вие ме познавате… — измънках аз.

— Това е друго. Аз те зная като частно лице, но пред пощенския чиновник ти ще удостовериш, че си лицето, до което е адресувано това писмо. Такъв е редът!

И той добави:

— Намери отвън двама души, които ще разпишат като свидетели, че те познават.

Излязох. Пред пощата намерих Алекси шекерджията и Алюш кондурджията, които дойдоха и засвидетелствуваха пред „изпълнителния“ чиновник, който преди малко ме беше назовал на име, и ме смъмря, че съм хайманувал с неговия сестреник и който ме бе натоварил с поръчка до баща ми, че действително съм аз.

* * *

Ориент Експресът от Цариград до Мустафа Паша се придружаваше от един български митнически чиновник, който пломбираше фургона с багажите и наблюдаваше да не се върши контрабанда.

Веднъж с експреса пътува голяма група англичани. Преминаването им през България съвпада с голям национален английски празник. Те решават да си устроят във вагон-ресторанта празненство. И понеже англичаните са свикнали при такива случаи да се явяват в смокинг, а дамите в деколтирани рокли, те молят митническия чиновник да им разреши да извадят от фургона необходимите тоалети. Митническият чиновник Димитър Попович (загинал в първата световна война), крайно услужлив, удовлетворява желанието на англичаните. Услугата се състои в това, че Попович се съгласява да разпечата пломбирания фургон и да присъствува при изваждането от куфарите на необходимото облекло и след свършването на обеда да им даде възможност да поставят наново облеклото си в куфарите, след което да пломбира отново фургона.

Англичаните са доволни и решават да възнаградят услужливия чиновник. Един от тях (по-късно узнахме, че е бил дипломат) подава на Попович една златна лира. Попович е възмутен, че му се дава „бакшиш“ и отблъсва ръката с лирата. Англичанинът не разбрал жеста на нашия чиновник и като счел, че Попович намира сумата малка, по свой почин удвоява възнаграждението. Той му подава две лири. Този път Попович е силно обиден. Той взема двете лири и грубо ги мушва в джоба на дипломата, който недоволен се връща в купето си. С пристигането си в Цариград недоволният дипломат прави постъпки пред нашето Министерство на външните работи и иска чиновникът да бъде смъмрен, защото ако той е направил една услуга, то тази услуга е щедро заплатена с две лири и че той е трябвало да се задоволи с този дар. Министерството незабавно поиска обяснения от чиновника Попович за грубия му жест. В Министерството не разбраха недоразумението между англичанина и българския чиновник, не разбрали също, че в същност Попович е върнал парите, не защото са малко, а защото е счел за обида получаването на бакшиш.

— Не стига, че им услужих, а идват да ме обиждат, като ми дават бакшиш като на някой цариградски хамалин. Българският чиновник не приема бакшиши. — Така завършваше той своите обяснения пред началството си.

Такива бяха старите чиновници.

Георги Христов беше скромен счетоводител в бившите „Земеделски каси“, сега Б. З. К. Банка. Много старателен, мълчалив и малко своеобразен. Христов имаше левичарски схващания и затова е уволнен от банката. След известно време стоене без работа той е назначен за началник на бюрото за мерки и теглилки във Видин.

По това време неговият министър Жеко Бакалов предприема обиколка из провинцията. Между другите градове той посещава и Видин. Всички чиновници са в трескаво напрежение около това министерско посещение. Само нашият Христов не взема никакво участие и спокойно стои в канцеларията си.

След официалното му посрещане от кмета, окръжния управител, околийския началник и други видни първенци, министър Бакалов иска да му се даде едно бюро, в което да се настани, за да приема докладите, които ще му се направят. Като най-чисто и най-удобно му се посочва бюрото на началника на мерки и теглилки. Придружен от околийския началник, Жеко Бакалов се отправя към бюрото на Христов, без последният да бъде поне предупреден.

Околийският началник почтително отваря вратата и оставя министра да влезе пръв.

— С кого имам честта да говоря? — запитва Христов, без дори да стане от стола си.

— С вашия министър! — отговаря Жечо Бакалов и му обръща гръб, излиза от канцеларията и грубо тръшка вратата.

Жечо Бакалов се настанява в общината, гдето приема първенците, докато стане часът за банкета. Същата вечер една бърза телеграма уведомява Георги Христов, че е уволнен в интереса на службата.

Времена!