Георги Каназирски-Верин
София преди 50 години (20)

Как пътувахме

Малцина пътуваха по него време, затова пътуването беше и евтино и удобно. На гарата нямаше тая блъсканица, на която сме свидетели днес. Защо? Защото едва ли имаше двадесет-тридесет души пътници, които ще се качат на пловдивския влак, останалите бяха посрещачи или ей тъй дошли на гарата, за да убият малко време и да пият една бира в бюфета.

В голямата зала при входа едно единствено гише издава билети и при все това опашката не надминава никога осем до десет души. Но тогава и тази малка опашка ни се струваше неудобна и се стараехме да изпратим някой познат железничар да ни купи билет из отзадната врата, не от гишето. Нямаше тогава нужда от бюро „Балкан“ и от каква да е предварителна продажба.

Стоехме си в бюфета с нашите изпращачи до последната минута и само когато издрънка третият звънец и кондукторът извика „качвайте се по вагоните, влакът тръгва!“, тогава бързо с куфар в ръка изтичваме и скачаме на стъпалото, често след като влакът е вече в движение. Дежурният чиновник пък ще ни прати две-три заплашвания. Ние не бързахме, защото не ни беше страх, че ще останем прави без място. В трета класа винаги ще намерите съвършено свободни пейки, на които ще се изтегнете в цялата си дължина и необезпокоявани от никого можете да спите през цялото време на пътуването. Във втора и първа класа още с по-голяма сигурност ще намерите това удобство. Когато ви омръзне мястото, което заемате, или лицата, които ви обкръжават, не ви остава нищо освен да станете и се преместите в друго купе, гдето сте намерили по-симпатични физиономии или по-интересен събеседник. Място винаги ще намерите.

В някои купета стават истински гуляи. Гледаш, че някой извадил от чантата си половин печено прасе или някоя ярка кокошка, друг свалил от багажницата половин пита кашкавал, трети реже бяла погача, а всички познати и непознати мляскат ли мляскат. Долу на пода при краката има дамаджана, а до нея бъклици с вино — всеки претендира, че неговото вино е по-хубаво от другото и ви го предлага.

Така веднъж попаднах в компания, пътуваща до Пловдив. Започнахме яденето от първата гара след София и свършихме в Пловдив. Изпиха се доста бъклици с разни вина, та като стигнах в Пловдив, чувствах известна тежест в главата си.

От вагон-ресторанта не се чувствуваше особена нужда, защото всеки си носеше кошница с провизии, па и по всички гари имаше бюфети с разни закуски и топла храна, а по перона баничари, кебапчии, кифладжии предлагаха своята стока. Престоят на влака във всяка гара позволяваше да се консумира. Сега влаковете скъсиха своя престой, а и подвижните продавачи изчезнаха.

Пътуването за чужбина беше също много лесно и без особени формалности. Случвало ми се е към десет часа да реша да замина за Париж. Влакът заминаваше в 4 1/2 часа след обед. Бързо отскачах при един роднина, който ме снабдяваше с 30 наполеона (600 лева), на минаване през ул. Леге ще се изкача в градоначалството при чиновника по паспортите и същевременно подсекретар Никола Пецов.

— Пецка, бързо един паспорт за Франция.

— Давай пендицата, — отговаря чиновникът. След като му хвърля на масата една сребърна петолевка, той ще отвори чекмеджето си, в което я има, я не три-четири паспорта. Това обстоятелство показва, колко малко паспорти са искани тогава. Пецов измъква един девствен паспорт, на който написва на български и на френски името ми, занятието и целта на пътуването. Дава и описанието на отличителните ми белези: очи тъмни, ръст висок, нос обикновен, уста обикновени, брада няма и в забележката „Особени белези“ ще постави: „носи пенсне“. Подписва се за градоначалник, слага големия печат и ми го подава.

За да получа тоя паспорт, не подавах заявление, не отговарях на четири листов въпросник, не чаках никаква анкета пред разните криминални, политически и други отделения, които тогава не съществуваха. Не бяха нужни никакви легационни визи и такси, никакво чакане. В паспорта ми нямаше дори и фотографията ми.

Купувах паспорта си, както бих купил кутия с цигари. Всичко това свършвах за половин час. Отивах в къщи, приготвях си куфара и към 4 часа съм на гарата. И там беше лесно. По направление на запад има много малко пътници: десетина-двадесет души, които ще слезат в Сливница или Цариброд и едва ли трима-четирима души ще минат границата. След 5–10 минути, най-много, аз съм пред чиновника.

— Моля един билет, втора класа до Париж.

— 166 лева и 50 стотинки, — ми отговаря чиновникът и едновременно поставя международната карнетка под машината, за да я датира посредством перфорация.

В това време носачът е настанил двата ми куфара и кошницата с провизиите, които моята майка е подредила с любов, а аз в бюфета се сбогувам с близки и приятели, с които пием чашата на изпроводячката. При последния звънец последни ръкостискания и обещания, няколко махания с ръка и с кърпичка от прозореца, и София се загубва от очите ми. В купето намирам един или двама спътници, с които скоро ще станем интимни. Място за спане има, спалният вагон е съвършено излишен. „Цариброд, молим пасош!“ Подавате паспорта, който след малко ви се връща с клеймо „Виджен“. Прекосяваме Сърбия през нощта и в сън. На утрото сме в Белград, след Белград минаваме моста на Сава и в Земун (старата граница на Австро-Унгария) чуваме наново: „Бите паспорт!“ Един 150-килограмов чиновник слага печата на австроунгарската гранична власт върху паспорта и ви го връща. От този момент вие може да скриете паспорта в куфара си, никой вече няма да ви го поиска. Минаваме в Австрия, в Германия, във Франция, без някой да потърси паспорта или друг документ. Паспортът става нужен чак при връщането, когато наближаваме Земун и Белград.

Така простичко се пътуваше в чужбина тогава. Колко дни, колко документи, колко гербови марки, фотографии в не зная колко екземпляра, колко визи и такси са ви нужни днес, за да можете да отскочите в чужбина по работа или за разходка?…