Георги Каназирски-Верин
София преди 50 години (21)

Вестници и вестникари

Преди 1900 година ежедневен печат нямаше. Имаше само партийни органи, които излизаха по два или три пъти в седмицата. В-к „Свобода“, орган на стамболовистите, се печаташе на една плоска машина, която се въртеше от един циганин. Редакцията и администрацията му беше срещу Народното събрание, гдето сега е клиниката на д-р Димитраков. В-к „Народни права“, орган на радославистите — в печатницата на Либералния клуб; излизаха още: „Свободно слово“ след отцепването на Т. С. Тончев: социалистическият в. „Народ“; в. „Мир“ на народната партия и „Знаме“ на демократите. Това бяха чисто партийни органи, които не можеха да задоволят жадната за информация софийска публика. При тях ще прибавим излизащия на френски език „La Bulgarie“, редактиран от О. Искендер.

И ето че предприемчивият свищовец Петър А. Петров започва издаването на чисто локалния в. „Отзив“, който бива последван не след дълго от в. „Поща“ на Стоян Шангов и малко по-късно от в. „Дневник“, основан от Георги Николов и учителя Брадианов, а после редактиран само от Г. Николов. Имаме още двуезиковия „Български търговски вестник“ на Бернард Кон (или, както го наричахме, конския вестник). Този вестник беше авангардът на немското проникване в България. Продажната им цена бе 10 и 15 стотинки. Трябваше да се яви инициативата на Т. С. Тодоров с неговия двустраничен в. „Новини“, който бе пуснат за 5 стотинки, за да застави „Дневник“, „Поща“ и „Отзив“ да смъкнат цените си на 5 стотинки. Понеже на маншетата на вестник „Новини“ имаше две големи петорки, означаващи цената на вестника, и поради малкото му съдържание, столичани на смях погрешно четяха: „5 новини — 5 стотинки.“

Ст. С. Шангов, основател на нашата всекидневна преса

Тиражът на всички вестници беше незначителен. Ръчна продажба имаше само в столицата, а в провинцията изпращането ставаше чрез абонамент и вестникът стигаше до провинциалния четец с голямо закъснение. При това положение е естествено, че вестниците се издържаха много трудно. Крайно слаби постъпления от ръчна продажба и от абонаменти, почти никакви приходи от реклама. Тогава реклами даваха само три-четири фирми: Кръстю Пеев, Д. Христов, М. Найман и С. Ж. Дацов за неговите холандски луковици. Цената на квадратния сантиметър беше 10 стотинки. Обявленията от съдебните пристави бяха по-интересни, защото се плащаха по 25 стотинки. Колкото и да бяха евтини хартията, тиражът и сътрудниците, все пак вестникарското съсловие не беше доходно предприятие.

През 1904 г. Георги Николов ме назначи като рапортьор в своя вестник „Дневник“. Редакционният персонал на Дневник беше доста ограничен. Уводните статии се пишеха от самия Г. Николов, Йосиф Хербст, П. Н. Даскалов. Нередовно сътрудничеха Н. Г. Данчов, Любен Данаилов, Ради Радев, Георги Пеев, Ружа Барбар, Флора Атанасова и др. Рапортажът се извършваше от Сава Илчев и от мен — по-късно дойдоха Ив. Костов и Ал. Кипров. От нас се искаше ежедневно най-малко една колона нов материал, при условие че имаме вече върху мрамора друга колона набран неактюален баласт материал. Николов често слизаше в печатницата и с канап мереше набрания от всеки един от нас материал и когато констатираше, че нашата продукция не отговаря на неговите искания, той ни правеше такъв укор:

— Получаваш 140 лева на месеца, това са пари и за тях искам работа. Искам една колона материал всеки ден. Разбираш ли?

По него време събития нямаше. Ние пълнехме хрониката със съобщения за уволнения и назначения на околийски началници, пристави, старши стражари. Петимни бяхме да узнаем някой скандал, станал в питейно заведение или някоя малко по-сложна кражба, която предавахме с известна доза мистерия, за да я направим по-интересна за читателите. Когато една учителка в Юч-Бунар се самоотрови поради това, че нейният годеник й върнал годежа, ние бързо създадохме цял любовен роман, в който представихме годеника като един авантюрист — нещо като Казанова, а учителката — негова невинна жертва. Три дена под ред пълнехме колоните на вестниците с подробности по техните сношения, описвахме техните срещи и сантиментални разходки из Курубаглар, любовните клетви на прелъстителя и всеотдайната любов на учителката, нейното разочарование, мъките, които тя преживява, и най-сетне трагичното й решение да тури край на живота си. Разбира се, всичко това беше плод на нашата фантазия, описания с най-малки подробности, като че ли ние сме били свидетели на всички тия техни срещи. Важното е, че главният редактор беше доволен и вестникът беше по-интересен и търсен.

София беше спокойна, събития нямаше, новините бяха постни и задачата на рапортьора беше трудна.

Специалност в писането също нямаше. Пишехме хроники за назначения и уволнения, за кражби, за убийства и самоубийства, отзиви за театър, пишехме подлистници, а веднъж за голямо мое учудване получих заповед да напиша нещо по строящия се столичен паваж. Понятие нямах от тази работа. Но заповедта си беше заповед. Отидох в Народната библиотека, вземах списанието на българските инженери, в което имаше дълга студия по керамичния паваж, прочетох я и я предадох много съкратена, разказана с мои думи. Така изпълних задачата, която ми беше дадена, като прибягнах до плагиатство.

От тогавашната неорганизирана вестникарска колегия ще спомена имената на по-турбулантните^[1]: П. Н. Даскалов, Хербст, Козак Чермак (чех, вестникар от западен стил и единствен, който носеше цилиндър в тържествени дни), Д-р Шумналиев, Ст. Костов, миопът Цанко Добруджалиев (сериен фейлетонист и преводач от всички езици), Христо Цанков Дерижан, Христо Силянов, духовития Любен Данаилов, Флора Атанасова, Михалаки Георгиев, писател, дипломат и хуморист. Щилиян Чилингиров, Д-р Елмазов, Дим. Константинов („Черното“, адвокат в Търново), Петър Завоев, Владо Бобошевски, Лука Иванов, д-р Ст. Донев, Ст. Н. Коледаров, Стоян Власаков, Сава Христов, Караманджуков, Ружа Барбар, Д-р Списаревски и др.

Колегията бързо нарасна, защото след „Вечерна поща“ и „Дневник“ се появиха ред вестници, между които ще напомня в. „Ден“ на Велчо Велчев, „Софийски Ведомости“ на Никола Митаков, в. „Реч“ на Д-р Нейчо Иванов, в. „Камбана“ на Кр. Станчев, в. „Балканско Ехо“ на Ангел Киселов. Имаше вече по-голямо поле за работа. И когато се появи вестникът на Ив. В. Икономов „Балканска трибуна“, в който работеха Михалаки Георгиев, Д-р Борис Вазов, Дим. Йоцов, Ст. Власаков. Владо Бобошевски и който вестник обяви открита борба против княз Фердинанд, вестникарството кипеше. Имахме вестници, имаше и какво да се пише в тях. Почнаха се вече делата по печата, конфискациите на броеве и арести.

Всяка заран ние рапортьорите тръгвахме да събираме новини. Непременно минавахме в Министерството на вътрешните работи, за да препишем няколко заповеди за уволнения и назначения, в Просветата, Министерството на земеделието, в столичното градоначалство, за да се информираме за произшествията и най-накрая ще се срещнем всички във Външното министерство, Телеграфната агенция, за да вземем третия бюлетин телеграми. Входът на Министерството, който е откъм булевард Цар Освободител, беше постоянно заключен. Там поставиха една стара маса с пейка и един подвижен стол. Това стълбище с антре служеше за чакалня на рапортьорите. Там се събирахме и разменяхме новини. Шеговитият Любо Харизанов обичаше да си играе с по-наивните свои колеги, като ги подвеждаше с лъжливи новини. Веднъж той подведе един колега да съобщи, че князът приел на аудиенция министър Генадиев, а в същност князът с брат си беше в Кричим на лов за глухари.

Люб. Данаилов минаваше за най-добре информиран. Хиляди хитрости използуваше той, за да се добере до някоя новина. Веднъж успял да открадне от Държавната печатница, гдето се е набирала, речта, която князът е трябвало да прочете при откриването на Събранието, и я поместил в своя вестник, който е обеден и излязъл към два часа. Когато в три часа каляската на Фердинанд спира пред камарата, вестникарчетата викали: „Вестник Дневник! Откриването на Народното събрание и речта на княза!“ Дворецът останал недоволен от тая вестникарска ревност и имало протест пред редакцията, че се печата една реч, преди тя да бъде произнесена от княза.

Легенда: Понеже Франц Йосиф е подарил на Фердинанд всички австрийски ордени, тоя път ще му подари един нож, с който да раздели Македония. (Карикатура на Ал. Божинов от 1912 г.)

Вестник „Мир“ разкрива аферата Шарл и Жан. Касаеше се за изразходвания кредит от сто милиона, отпуснати за въоръжаване на нашата армия. Поръчани са били патрони в будапещенската фабрика на Манфред Вайс, чийто представител в България беше Илия Киселов. Последният в едно писмо до Манфред Вайс признал, че голяма част от комисионната си той бил длъжен да предаде на двамата министри Шарл и Жан (Рачо Петров и генерал Михаил Савов), за да могат да бъдат приети тия патрони, които вече били бракувани като негодни. Паркетът подвежда в. Мир под отговорност за клевета, образува се дело. За да осигури своята защита, Рачо Петров, министър на външните работи, повиква бившия градоначалник Христо Басмаджиев, дава му нужните средства и го натоварва да създаде един вестник, който през време на процеса да бъде на негово разположение. Басмаджиев със сътрудничеството на адвоката Д-р Петър Стоянов създава вестник „Съвременен Борец“, който се печаташе в печатница „Габрово“ на Хаирлов в три хиляди екземпляра, изключително за софийски четци. Процесът беше доста шумен и по давление „отгоре“ завърши с осъждането на Христов, отговорния редактор на в. „Мир.“

По това време в. „Камбана“ на Кр. Станчев (в него пишеше и Григор Чешмеджиев) държеше остър език срещу двореца и тогавашното офицерство. Кръстьо Станчев не прикриваше своите мисли. Така той пишеше в своята „Камбана“:

„Българското общество се намира в едно болезнено състояние… Трябва да се разбере, че сега борбата не се води само за една промяна на личностите, а за една промяна на системата на управлението… Демокрацията няма да спре своя поход, но тя ще намери своите водители в теченията на крайната левица. Пътят към бъдещето ще бъде тогава по-малко гладък, но по-прав и по-кратък.“

А в друга своя статия Станчев пише:

„Монархизмът приравни една нация с една мушия^[2] и това не му стига. Той си търси сам белята… Нацията се готви да се провъзгласи за нация и мушиерите^[3] трудно ще си намерят място.“

Не можем ли да кажем, че съпротивата в България срещу монархизма датира от преди четиридесет и пет години? Кръстьо Станчев пророкува, още тогава той вижда 9 септември 1944 година.

Понеже „Камбана“ беше съобщила, че един млад офицер е нанесъл побой на млади войници, група офицери нападат редакцията и изпочупват всички прозорци. Целият печат осъди постъпката на офицерите. Обаче неприязнеността между офицерството и печата продължи. Не след дълго в. „Балканско Ехо“, говорейки за военния министър, писа, че „Николаев (военният министър) не знае какво говори“. За тази обида секундантите на ротмистър Никола Карагьозов се явиха при Ангел Киселов, главен редактор на вестника, за да искат удовлетворение за нанесената обида. Реши се един дуел със сабли. Киселов никога не бе хващал сабя в ръка, а Карагьозов минаваше за добър фехтовач, учил това изкуство в Русия. Освен това като офицер все имаше опитност да манипулира със сабята, която носеше от години. Дуелът стана при голямо неравенство, но все пак се състоя. Ангел Киселов бе леко ранен в ръката. С неговата кръв честта беше измита. По същия повод беше обявен на Кръстьо Станчев един друг дуел от друг офицер. След тези два комични дуела настъпи затишие.

Борбите в Македония след Илинденското въстание отвлякоха вниманието на софиянци.

Успоредно със сериозния печат се създаваше и хумористичният вестник. Още преди 1900 година се издаваше вестник „Смях и Сълза“, в който карикатуристът Ал. Божинов (тогава още млад студент в Рисувалното училище) поместваше своите политически карикатури, повлиян от руските карикатуристи и от френския карикатурист Гаварни, — големи глави върху малки тела. Останали са ми в паметта неговите „Дебюти“. Той рисуваше най-много Тодор Тодоров — „дезертьора“, Михаил Маджаров — „конската глава“ и Ив. Гешов — „изтървания заек“. В „Смях и Сълза“ сътрудничеха още Андрей Протич и Р. В. Радев.

Петър А. Петров издаваше вестник „Дяволско шило“, в което се поместваха политическите карикатури на П. Морозов.

Карикатуристът Иван Славов започна издаването на „Шантеклер“, но това списание няма дълъг живот.

Дуелът между Ангел Киселов и ротмистър Никола Карагьозов

Хумористичното списание „Българан“, списвано от Андрей Протич, Ал. Божинов и Хр. Силянов, в което сътрудничеха проф. Ал. Балабанов, Ал. Кипров, Лазар Пулев и много други, живя доста години. Карикатури от „Българан“ бяха заимствувани и поместени в някои немски и френски хумористични списания.

Борис Руменов издава известно време в. „Барабан’“ в два цвята, но това списание не можа нито по художество, нито по хумор да достигне Българан.

Ще трябва да отбележа, че хуморът и карикатурата по него време имаха за прицел главно двореца и обитателите му. От поместените четири карикатури на разни места в тия страници ще се види, че българският карикатурист не е бил голям приятел на короната. Двете карикатури на Ив. Славов (Glory): князът язди лъва, лъвът гази княза, печатани преди повече от 40 години, са едно чудно пророчество реализирано през 1918 и 1944 години.

Карикатура на Ив. Славов от 1912 година. Легенда: Вестникарят изучава мозъчните клетки на Монарха и открива само: паради, самолюбие, смърт, угодничество и пр.

Казах вече, че нашите вестници имаха незначителен тираж, защото се продаваха само в столицата. В провинцията те се получаваха само чрез абонамент по пощата. В първите дни на настоящия век двама бивши вестникопродавачи имаха идеята да вземат целия тираж на вестника и да го раздават на вестникопродавците. Това бяха Атанас Петров и Владо Митов. Като сега ги виждам двамата по жилетка на тротоара пред тогавашното кафене Панах, днес Феникс, да разпределят цяла камара вестници на столичните вестникарчета. Такъв беше техният дебют. Те започнаха с нищо и чрез голям труд и постоянство успяха по-късно да създадат дружество на вестникарските настоятели и да организират представителства във всеки град. Така че вестниците имаха ръчна продажба и в провинцията. А именно на тая ръчна продажба се дължи преуспяването на столичния печат и увеличението на неговия тираж. Софийските вестници дължат много на инициативата и хубавата организация на Атанас Петров и Владо Митов. След няколко години дружеството на вестникарските настоятели се превърна в дружество „Куриер“, което със собствени автомобили и своя служба вземаше вестниците от печатниците и се грижеше за тяхното експедиране в провинцията, където то имаше своя мрежа от настоятели. Дружеството се грижеше и контролираше продажбата, прибираше непродаденото и се отчиташе пред издателствата.

Фердинанд язди лъва до деня, когато лъвът почва да гази Фердинанда. (Карикатура от Ив. Славов — Glory от 1913 г.)

През 1934 година, когато дружеството беше в най-цветущо положение, държавата отне тази негова привилегия и я прехвърли на днешното дружество „Стрела“, което продължава делото на Петров и Митов.