Станислав Лем
Непобедимият (9)

Дългата нощ

Ледена струя удари Рохан право в лицето. Той скочи полусънен и ругаейки тихо, напипа климатизатора.

Въздухът в малката каюта бавно се затопли, но Рохан не можа да заспи отново. Той погледна светещия циферблат на ръчния си часовник — три часа по бордово време. Съвещанието бе продължило дълго, разотидоха се към полунощ. Повечето от стратезите съветваха да излязат на орбита, но главният физик още от самото начало подкрепи мнението на Хорпах, че трябва да останат колкото се може по-дълго. „Толкова разговори напразно“ помисли си Рохан. Изгледите да намерят четиримата бегълци бяха нищожно малки. Те са могли да оцелеят от атомния ад само ако са се намирали на значително разстояние от мястото на схватката. Рохан би дал всичко, за да се увери, че астрогаторът не стартира само заради тях, че в случая не играят роля и други причини. Едно е да видиш тук всичко с очите си, а друго да получиш представа от сухите редове на рапорта, в спокойния свят на Базата, в който ще трябва да кажеш, че си загубил половината от основните си машини и главното си оръжие — циклопа с излъчвателя на антиматерия, представляващ сега допълнителна опасност за всеки кораб, който би кацнал на планетата, че си загубил убити шестима души, а половината от хората ти са в лазарета, че тези хора за дълги години, а може би и завинаги са изкарани от строя. И че след като си загубил хора, машини и най-доброто си оръжие, е трябвало да бягаш от микроскопичните кристалчета, от мъртвото наследство на лирянската цивилизация! Но нима Хорпах би се повлиял от това? Може и на него да не му е напълно ясно защо не стартира? Може би разчита на нещо друго? Но на какво?

Рохан легна по-удобно. Сети се за стратезите, които обмисляха сега план за унищожаване на облака, и устните му се изкривиха в пренебрежителна усмивка. „Това е безсмислено… — мислеше си той. — Защо е това упорство? Нали по същия начин хората можеха да бъдат убити от буря или земетресение. По пътя ни не се изпречи ничие съзнателно намерение, ничия враждебна мисъл. Мъртъв процес на самоорганизацията… Струва ли си да изразходваме всичките си сили и енергия, за да унищожим облака само защото изведнъж го приехме за дебнещ враг, който отначало бе нападнал от засада «Кондор», а после нас? Колко ли такива зловещи, чужди за човешкото разбиране явления крие в себе си Космосът? И нима сме длъжни навсякъде, където пристигаме, да унищожаваме всичко несъвместимо с нашия разум? В името на какво стърчим тук, на тази планета, отдалечена на парсек от Базата и на толкова светлинни години от Земята? Нали и дума не може да става за отмъщение…“

Ако Хорпах се появеше сега, той би му казал всичко.

„Колко смешно и ненормално е това «покоряване на всяка цена», това «героично упорство на човека», това желание да си отмъсти за смъртта на другарите, които загинаха, защото ги изпратихме на смърт. Ние бяхме просто непредпазливи, прекалено много се надявахме на нашите излъчватели и индикатори, направихме много грешки и сега си плащаме. Ние, само ние сме виновни.“

Така размишляваше той, лежейки със затворени очи. Сега разбираше, че човекът не се бе издигнал още на нужната висота, не бе заслужил още прекрасното звание галактична личност. Работата не е да търсиш само себеподобни и само тях да разбираш; нужно е още да умееш да не си пъхаш носа в дела, които не разбираш. Да не нападаш това, което преди милиони години е създало свое собствено, неподчиняващо се на никого и на нищо, освен на законите на природата равновесие на съществувание, на дейно, активно съществувание, което с нищо не е по-лошо от съществуванието на белтъчните съединения, на тъй наречените животни или хора.

Пронизителният вой на сирената за тревога прекъсна разсъжденията на Рохан. В следващия момент той вече тичаше в коридора заедно с другите, в тежкия ритъм на уморените крачки, в топлото човешко дихание. Преди да стигне до асансьора, усети удар, който отначало му се стори доста далечен и слаб, но по това, как разтърси целия корпус на крайцера, разбра, че ударът, несравним по сила, бе приет и отблъснат от нещо още по-голямо от „Непобедимият“.

— Той е! Той е! — чу Рохан викове.

Втори още по-силен удар. Лампите в коридора замигаха. Асансьорът спря, Рохан изскочи от него и в същия миг чу такова остро свистене, сякаш стенеха всички съединения на крайцера. Той се втурна в командната кабина, като разбра, че „Непобедимият“ бе отвърнал на удара с удар.

До екрана стоеше астрогаторът; монотонният глас на техника съобщаваше:

— Двадесет хиляди и шестстотин в точка нула. Девет хиляди и осемстотин по периметъра… Хиляда четиристотин двадесет и два в полето…

„Хиляда четиристотин двадесет и два рьонтгена в полето, значи лъчението е пробило силовата бариера.“ Рохан погледна скалата за мощността и едва тогава разбра какъв заряд бе използувал астрогаторът. Тази енергия би била достатъчна, за да заври междуконтинентално море от средна величина. Явно Хорпах бе предпочел да не допусне втори изстрел. Може би бе попрекалил, но сега те имаха пак само един противник.

Победата над циклопа приеха с глухо мълчание — не е кой знае каква чест да унищожиш собственото си, при това най-силно оръжие.

Хората започнаха да се разотиват и едва сега удивен Рохан забеляза как е облечен астрогаторът. Хорпах бе в белоснежен параден мундир. Навярно бе грабнал първата дреха, попаднала му пред очите. Астрогаторът стоеше с ръце в джобовете, побелялата му коса бе разрешена край слепоочията. Той огледа присъствуващите.

— Рохан — каза той неочаквано с кротък глас, — елате в моята каюта.

Рохан инстинктивно се изпъна. Тогава астрогаторът се обърна и тръгна към вратата. Така и вървяха те, един след друг, по коридора, а през вентилационните шахти долиташе глухо и сърдито бучене.