Станислав Лем
Непобедимият (5)

Облакът

Те вече започваха да свикват с планетата, с неизменния й пустинен вид, с изчезващите сенки на неусетно стопяващите се във въздуха светли облаци, между които дори и денем грееха ярки звезди, с шума на пясъка, в който затъваха колелата и краката, с червеното мрачно негреещо слънце.

Сутрин изследователските групи потегляха, всяка към своя обект, енергостанциите, поклащайки се тромаво, изчезваха сред дюните. Привечер хората се връщаха гладни, изморени. Предишното оживление бе изчезнало по лицата им. Дори групата от „Кондор“ след седмица престана да пристига със сензационни новини. Страшните находки, които в първите дни ги караха да потръпват от ужас, вече бяха старателно опаковани в херметични контейнери.

Понякога, когато оставаше сам, Рохан се питаше защо всъщност е тук? И тогава чувствуваше, че цялата им дейност — цялото това суетене, тази сложна процедура на изследвания, събиране на проби, сондажи — усложнено от постоянното задължение да работят под защитата на силово поле, е една голяма самоизмама, че всъщност, колкото и да се преструват, те само очакват някакво ново произшествие, някакво ново нещастие.

След като реши, че по-нататъшните изследвания на „Кондор“ не ще дадат нищо повече, астрогаторът ги прекрати. На „Непобедимият“ прибраха много енергостанции, всъдеходи, транспортьори, най-различна апаратура и изоставиха „Кондор“, като се утешаваха с мисълта, че или те самите, или друга експедиция все ще закара крайцера в базата. Хорпах прехвърли групата от „Кондор“ на север; под ръководството на Ренияр тя се присъедини към групата на Галахер. Рохан сега беше главният координатор на всички изследвания и рядко напускаше „Непобедимият“.

В доловете, издълбани от водите на подземни извори, двете групи се натъкнаха на интересни находки. Между слоевете утаечни скали имаше прослойки от тъмночервено вещество. Сякаш върху старата базалтова платформа, върху долния слой на кората, преди милиони години се бе напластило огромно количество метални частици (появи се хипотеза, че в оная отдалечена епоха, в атмосферата на Регис е експлодирал гигантски желязно-никелов метеорит и огненият дъжд се е споил със скалата), които, влизайки в химически реакции с околната среда, бавно са се окислявали и са се превърнали в тези кафявочерни, на места ръждивочервени слоеве.

Когато стигнаха до базалт на възраст милиард години, се оказа, че скалните маси въпреки рекристализацията съдържат органически въглища. Отначало решиха, че този район някога е бил дъно на океан. Но в слоевете каменни въглища намериха отпечатъци от многобройни видове растения, които можеха да съществуват само на сушата. Учените установиха, че преди триста милиона години из джунглите на планетата са скитали примитивни влечуги. Животът на сушата като че ли се бе развивал два пъти. Преди около сто милиона години бе започнало бързо измиране на растения и животни, причинено вероятно от избухването на Новата. След това животът отново се бе зародил и развивайки се бурно, бе образувал нови форми. След деветдесет милиона години е имало друга звездна катастрофа, вече на доста по-далечно разстояние.

По приблизителни изчисления на учените по онова време радиоактивното лъчение на повърхността на планетата не е могло да бъде толкова силно, че да бъде причина за загиването на растителния и животинския свят. Затова непонятно бе защо от този момент все по-рядко се срещаха останки от животни и растения и все по-често се появяваше пресованата „тиня“ от антимонови сулфиди, молибденови окиси, железни окиси, соли на никела, кобалта и титана. Тези относително тънки метални слоеве, на възраст от осем до шест милиона години, съдържаха на места огнища на повишена, но кратковременна радиоактивност. Сякаш в оная епоха нещо бе предизвикало цяла редица бурни, но ограничени ядрени реакции, чиито продукти бяха открити в „металната тиня“. Освен хипотезата за „желязно-радиоактивен метеорит“ имаше и други, съвсем фантастични, които свързваха тези обособени огнища на „радиоактивни пожари“ с катастрофата в планетната система на Лира и загиването на нейната цивилизация.

Но и това не обясняваше размерите на загадъчните метални пластове, които при пробните сондажи бяха открити и в други доста отдалечени райони. Във всеки случай все по-ясно се очертаваше една едновременно загадъчна и безспорна картина: животът на сушата бе загинал в същата оная епоха, продължила няколко милиона години, когато са почнали да се появяват металните слоеве, и че причина за загиването на живите форми не е могла да бъде радиоактивността. Учените подозираха, че трябва да има някаква връзка между металните слоеве и развалините на града. На дълбочина повече от двадесет метра, в пласт, изобилствуващ с железни окиси, бяха намерени ръждясали парчета метал, които напомняха останки на някакви разядени от корозията механизми.

На деветнадесетия ден над района, където се извършваха изследванията, започнаха да се събират тежки и тъмни облаци. Към пладне се разрази буря, която по мощността на електрическите заряди бе значително по-силна от земните. Небето и скалите се съединиха в хаос от непрекъснати светкавици. Водата в доловете се покачи и започна да залива изкопаните галерии. Хората напуснаха галериите и се скриха заедно с автоматите под купола на силовата защита. Бурята бавно се движеше на запад и черната, прорязвана от светкавици, стена закри целия хоризонт над океана.

Когато се връщаха на „Непобедимия“, геолозите намериха по пътя много дребни черни метални зрънца. Решиха, че това са навярно знаменитите „мушички“, събраха ги старателно и ги занесоха на кораба. Учените ги изследваха с голям интерес — разбира се, и дума не можеше да става за някакви насекоми. След бурно съвещание на специалистите решиха да изпратят експедиция на североизток, отвъд района на железните пластове — по гъсеничните вериги на машините от „Кондор“ бяха открили дребни късчета интересни минерали, които не намериха в нито един от изследваните райони.

Под ръководството на Ренияр на другия ден потегли колона от енергостанции, всъдеходи, подвижният излъчвател от „Кондор“ и роботи, сред които имаше дванадесет арктана; снабдена бе с автоматични земекопни машини и сондажни апарати, със запаси от кислород, храна и ядрено гориво. „Непобедимият“ поддържаше с нея непрекъснато радио и телевизионна връзка, докато изкривената повърхност на планетата не прегради пътя на ултракъсите вълни. Тогава изведоха на стационарна орбита автоматичен телевизионен ретранслатор. Колоната прекара нощта под защитата на силово поле, а на другия ден продължи похода си.

Малко преди пладне Ренияр съобщи на Рохан, че иска да разгледа почти засипани с пясък развалини в един малък недълбок кратер. След час силни атмосферни смущения влошиха радиовръзката. Техниците преминаха на по-къси вълни, приемането се подобри. Но когато гръмотевиците на приближаващата се от север към изток буря, тоест натам, накъдето пътуваше експедицията, започнаха да стихват, радиовръзката изведнъж се прекъсна. Най-чудното бе, че едновременно се влоши и телевизионната връзка, която се поддържаше чрез спътник и не можеше да зависи от състоянието на йоносферата. Към един часа телевизионната връзка се прекъсна окончателно. Никой от техниците и физиците, извикани на помощ, не можеше да разбере механизма на явлението. Сякаш някъде в пустинята се бе издигнала стена от метал, която заслоняваше отдалечилата се на сто и седемдесет километра от „Непобедимият“ експедиция.

Хорпах изпрати два разузнавателни самолета от типа летящи чинии. Единият летеше на височина няколкостотин метра над пустинята, а другият — четири километра по-високо, като служеше на първия за телевизионен ретранслатор.

Рохан, астрогаторът и няколко учени стояха пред големия екран в командната кабина и наблюдаваха непосредствено това, което виждаше пилотът на първия самолет. Под ниско летящата машина в косите лъчи на залязващото слънце, които предаваха на пейзажа печален вид, от време на време прелитаха малки кратери, засипани догоре с пясък. Местността постепенно се издигаше, ставаше по-разнообразна. От пясъчните вълни стърчаха високи скалисти хълмове. После пясъкът съвсем изчезна и се смени с някаква дива местност от насечени стръмни скали и каменни грамади. Тук-там се извиваха подобни на реки пукнатини, които разсичаха кората на планетата. Пейзажът заприлича на лунния. Появиха се черни петна, сякаш по голите камъни растяха гъсти мъртви храсти.

В този момент мълчащото досега радио на първия самолет заработи. Пилотът извика, че е уловил сигналите на автоматичния предавател, установен на главния всъдеход на експедицията.

Слънцето стоеше вече съвсем ниско. В кървавата му светлина пред курса на самолета изникна стена от черни облаци. Ако не беше бавното ритмично движение, черното кълбовидно натрупване с мастилени и метални виолетови отблясъци можеше да се вземе за необичайна планинска формация. В първия момент на всички се стори, че облакът се движи срещу летящата машина, но това бе зрителна измама. Просто летящата чиния се приближаваше към странната преграда.

— Говори ЛЧ-4. Трябва ли да се издигна над облака? Приемам — зачу се приглушеният глас на пилота.

След миг астрогаторът отговори.

— Първи вика ЛЧ-4. Задръж се пред облака!

— ЛЧ-4 вика базата. Спирам — веднага отвърна пилотът и на Рохан се стори, че в гласа му прозвуча облекчение.

Вече само няколкостотин метра отделяха машината от необикновеното образувание. Самолетът спря и изведнъж — никой не успя дори да извика — поклащащата се черна маса изстреля към него дълги огнени стълбове. Изображението на екрана затрептя и изчезна.

— ЛЧ-4! — викаше радистът.

— Говори ЛЧ-8 — обади се пилотът на втората машина. — Да включа ли изображението? Приемам.

— Базата вика ЛЧ-8. Дай изображение.

Хаос от яростно кръжащи черни потоци изпълни екрана. Това бе същата картина, но гледана от височина четири километра. Виждаше се, че облакът се е разпрострял като дълга монолитна лавина над извисяваща се планинска верига, сякаш защищаваше подстъпите към нея. Повърхността му, приличаща на желе, лениво се поклащаше, но първата машина, която той току-що бе погълнал, никъде не се виждаше.

— Базата вика ЛЧ-8. Чуваш ли ЛЧ-4? Приемам.

— ЛЧ-8 вика базата. Не го чувам, преминавам на интерференционни вълни. Внимание, ЛЧ-4, говори ЛЧ-8, отговори, ЛЧ-4, ЛЧ-4! — чуваше се гласът на пилота. — ЛЧ-4 не отговаря, преминавам на инфрачервени вълни. Внимание, ЛЧ-4, говори ЛЧ-8, отговори! ЛЧ-4 не отговаря. Ще се опитам да проникна в облака с радарен лъч.

В полутъмната кабина всички затаиха дъх. Изображението на екрана не се промени. Каменният хребет стърчеше от мрака като остров, потънал в океан мастило. Високо в небето гаснеха перестите златисти облаци, слънчевият диск вече докосваше хоризонта, след няколко минути щеше да се стъмни.

— ЛЧ-8 вика базата — отново се зачу гласът на пилота. — Радарът отбелязва метално препятствие. Приемам.

— Базата вика ЛЧ-8. Превключи радарното изображение на екрана. Приемам.

Екранът потъмня, угасна, за миг запламтя със светлосиня светлина, после позеленя, потрепвайки от милиарди искри.

— Целият облак е от метал — каза някой зад гърба на Рохан.

— Язон! — викна астрогаторът. — Тук ли е Язон?

— Да — излезе от групата на учените ядреният физик.

— Мога ли да го поприпаля?… — спокойно запита астрогаторът, показвайки към екрана, и всички го разбраха.

Язон не отговори веднага.

— Трябваше да предупредим ЛЧ-4, за да увеличи максимално радиуса на защитното си поле…

— Без глупости, Язон! Нямаме връзка…

— До четири хиляди градуса… с малък риск…

— Благодаря. Блаар, микрофона! Първи вика ЛЧ-8. Подготви лазерите, цел — облакът, малка мощност, до билиерга в епицентъра, непрекъснат огън по азимута!

Известно време картината остана същата. После нещо блесна и централният облак, който изпълваше долната част на екрана, промени цвета си. Отначало той някак се размаза, сетне почервеня и завря; вътре в него се образува нещо като фуния с пламтящи стени, в която сякаш се вливаха всмукваните съседни облаци. Изведнъж това движение спря, облакът се отдръпна в кръг, откривайки в образувалия се прозорец хаотично натрупване на скали.

— Първи вика ЛЧ-8. Спусни се до разстояние за максимална ефективност на огъня.

Пилотът повтори заповедта. Облакът се опитваше да запълни образувалата се пролука, но всеки път, щом блясъкът на огъня обхващаше проточилите се пипала, той ги прибираше обратно. Това продължи няколко минути. Астрогаторът явно не се решаваше да удари облака с цялата мощ на излъчвателя; някъде вътре се намираше втората машина. Рохан се досети на какво разчиташе Хорпах: той се надяваше, че машината ще изскочи в изчистената зона. Но тя не се появяваше.

Неочаквано сгъстилите се в долината сенки запламтяха със зловещо зарево. Червеникавокафявата вълна на взрива закри целия екран. Облакът атакуваше пленената машина и обхванат от страшния пламък, сам изгаряше в силовата й защита.

Внезапно стана нещо съвсем непонятно. Дали пилотът на долната, обкръжена от облака машина, загубил и ума и дума, бе предприел нещо или се бе случила някаква авария, но изведнъж ослепителна светкавица прониза черния водовъртеж и облакът, разкъсан от взрива, се разлетя встрани. Ударната вълна бе толкова силна, че изображението затрептя, повтаряйки принудителните скокове на ЛЧ-8. После тъмнината отново се върна, стана по-плътна и освен нея нищо не се виждаше.

Астрогаторът се наведе и каза нещо на радиста, така тихо, че Рохан не чу думите му, но радистът веднага завика:

— Приготви излъчвателя на антипротони! Пълна мощност, непрекъснат огън по облака!

Пилотът повтори заповедта. В същия миг един от техниците, който следеше на страничния екран всичко, което ставаше зад машината, извика:

— Внимание! ЛЧ-8! Нагоре! Нагоре! Нагоре!!!

Откъм запад, от чистото досега пространство се носеше със скоростта на ураган въртящ се черен облак. Миг преди това той бе част от големия облак, но изведнъж се бе откъснал от него и повличайки след себе си проточилия се ръкав, се заиздига право нагоре. Пилотът се устреми вертикално към небето, но облакът го гонеше, като изхвърляше към него черни пипала. Пилотът пренасяше огъня от едно пипало на друго; най-близкото черно кълбо, получило удар в челото, се раздвои, изтъня. Изведнъж изображението на екрана започна да трепти. В момента, когато част от облака бе навлязла в потока радиовълни, влошавайки връзката на машината с базата, пилотът за първи път употреби излъчвателя на антиматерия. Цялата атмосфера на планетата сякаш се превърна в море от огън; миг на екрана още се виждаха облакът и димящите над него бели стълбове, но друга, по-страшна експлозия избълва потоци огън върху изчезващия в кълба от дим и пара хаос от скали. Това беше последното, което видяха в кабината, в следващата секунда изображението изчезна.

Хорпах заповяда на радиста да вика двете машини, а сам премина с Рохан, Язон и останалите в съседната, навигационна кабина.

— Какво представлява според вас този облак? — запита астрогаторът без всякакво встъпление.

— Той е от метални частици. Нещо като емулсия, управлявана от някакъв център — каза Язон.

— Гаарб?

— И аз мисля така!

— Има ли някакви предложения? Не? Добре. Кой суперкоптер е в по-добро състояние, нашият или от „Кондор“?

— И двата са в изправност, командире — отговори главният инженер, — но за нашия гарантирам повече.

— Отлично. Рохан, ако не се лъжа, вие искахте да излезете извън силовата защита… Вземете няколко души, двоен комплект автомати, контурни лазери и излъчватели на антипротони… Старт в четири и тридесет и един… Точно при изгрев слънце. Опитайте се да намерите оня кратер на североизток, за който говореше Ренияр в последното си съобщение. Там кацнете в открито силово поле. По пътя, моля, унищожавайте всичко на максимална дистанция. Никакви изчаквания, наблюдения, експерименти. Ако загубите връзка с мен, продължете изпълнението на задачата… Когато намерите кратера, кацнете, но внимавайте да не попаднете върху главите на хората… Допускам, че те са някъде в тоя район… — Той показа на картата зона, очертана с червено.

— Какво съм длъжен да правя, след като кацна? Трябва ли да ги търся?

— Сам ще решите. Моля ви, помнете едно: не бива да поразявате никакви цели в радиус петдесет километра от това място, тъй като долу могат да бъдат нашите хора. До тази граница — с едно движение астрогаторът раздели територията на две части — можете да използувате средствата си за унищожение настъпателно. Зад тази линия можете да се защищавате само със силовото поле. Язон? Колко може да издържи полето на суперкоптера?

— Даже милиони атмосфери на квадратен сантиметър!

— Какво значи „даже“? Да не би да ми го продавате? Питам ви колко? Пет милиона? Двадесет?

— Полето беше изпробвано при два и половина…

— Това е вече друго. Чувате ли, Рохан? Ако облакът ви притисне до този предел, отстъпвайте, бягайте. По-добре нагоре. Впрочем всичко не мога да предвидя… — Той погледна часовника си. — Осем часа след старта ще ви викам на всички вълни. Ако това не даде резултат, ще опитам да се свържем или чрез спътници, или оптически. Ще лазираме с морзовата азбука. Още не съм чувал това да не е давало резултат. Ако все пак и лазерите не помогнат, след три часа трябва да се върнете обратно. Ако мен ме няма тук…

— Мислите да стартирате ли?

— Не ме прекъсвайте, Рохан. Не, но не всичко зависи от нас. Ако ме няма тук, моля излезте на околопланетна орбита. Орбитата трябва да бъде стационарна: точните й параметри Строем ще ви съобщи преди старта. На орбитата ще ме чакате тридесет и шест часа. Ако до това време не получите никакво известие от мен, връщайте се на планетата. Идете на „Кондор“ и се опитайте да го поправите. Представям си колко ще е трудно това. Но други възможности няма да имате. Ако успеете, върнете се в Базата и представете рапорт за всичко, което се случи. Имате ли някакви въпроси?

— Да. Мога ли да се опитам да установя контакт с онези… с оня център, който управлява облака, ако ми се отдаде да го открия?

— Това сам ще прецените. Във всеки случай може да рискувате в границите на разумното. Не зная, но на мен ми се струва, че центърът не се намира на повърхността на планетата. И въобще съществуванието му ми изглежда проблематично… Нали постоянно прослушвахме пространството в целия диапазон на електромагнитните вълни. Ако някой управляваше облака с лъчи, бихме зарегистрирали съответните сигнали.

— Центърът може да се намира в самия облак…

— Възможно е. Не знам. Вземете хората си, Рохан, и подгответе суперкоптера. Параметрите ще ви връчи след час Строем.

Астрогаторът открехна вратата на командната кабина:

— Тернер, как е? Нищо ли?

— Нищо, командире. Само смущения.

„Това означава, че нито една от летателните машини не използува вече оръжието си, че са прекратили борбата — помисли си Рохан. — Ако се защищаваха с огъня на лазерите или поне с индукционните излъчватели, уредите на «Непобедимият» щяха да отбележат това.“

* * *

Седемдесеттонната двуетажна машина се издигна във въздуха, когато крайчето на пурпурния слънчев диск се подаде иззад хоризонта и се понесе право на североизток. Рохан набра височина петнадесет километра; в стратосферата той можеше да развие максимална скорост, освен това изгледите да срещне черния облак бяха по-малки. Може би беше прав или просто му провървя, но след по-малко от час те вече кацаха в засипания с пясък кратер.

Наблюдателите съобщиха, че в северната част на кратера са забелязали нещо подозрително. Тежката летателна машина, потрепвайки леко, се задържа на височина петстотин метра. Разгледаха внимателно мястото. На пепелявочервения фон на екрана се виждаха малки правоъгълници, разположени геометрически правилно около друг голям сивостоманен. Рохан заедно с Гаарб и Балмин, които стояха до него на командния пулт, познаха машините от експедицията на Ренияр. Незабавно кацнаха. Телескопичните крака на суперкоптера още пружинираха, когато спуснаха трапа и две разузнавателни машини потеглиха, защитени от подвижно силово поле. Вътре кратерът напомняше купа с нащърбени краища. Централното възвишение на вулкана бе покрито с чернокафява кора от лава.

Разузнавателните машини изминаха разстоянието от километър и половина за няколко минути. Радиовръзката беше добра. Рохан разговаряше с Гаарб, който се намираше в главния транспортьор.

— Изкачването свърши, сега ще ги видим — няколко пъти повтори Гаарб. След миг той извика: — Тук са! Виждам ги!!!

И после по-спокойно:

— Изглежда, всичко е в ред. Една, две, три, четири — всички машини са на местата си. Но защо стоят на слънце?

— А хората? Тях виждате ли? — разпитваше Рохан.

— Да. Там нещо шава… двама души… о, още един… и някои лежат на сянка… Виждам ги, Рохан!

Гласът му се отдалечи. Рохан го чу да казва нещо на водача… После гласът на Гаарб отново се усили.

— Поздравих ги с димна ракета… димът ей сега ще се разнесе… Ярг… какво има? Какво?! Ей… Ей!…

Викът му изпълни цялата кабина и секна. Рохан различи отдалечаващото се бръмчене на моторите, после то стихна; чуваше се шум от стъпки, някакви неясни, приглушени от разстоянието повиквания, сетне стана тихо.

— Ало! Гаарб! Гаарб! — повтаряше той.

Стъпките по пясъка се приближиха, микрофонът запращя.

— Рохан! — зачу се промененият, задъхан глас на Гаарб. — Рохан! Същото като с Кертелен! Безчувствени, не ни познават, нищо не говорят. Рохан, чувате ли ме?!

— Слушам… всички ли?

— Изглежда… Още не знам. Ярг и Тернер ги обикалят…

— А полето?

— Изключено е… Не знам… Явно те са го изключили…

— Някакви следи от борба?

— Не, нищо. Всички машини са в изправност… А те лежат, седят… Какво? Какво има?

Рохан чу неясен звук, прекъсван от стенания.

— Велики небеса, това е Гралев! — почти изплака Гаарб. — Гралев! Приятелю! Не ме ли познаваш?!

Дишането му, усилено от уредите, изпълни изведнъж цялата кабина.

— И той също… — Гаарб въздъхна. — Рохан… Не знам, ще можем ли сами… Трябва да ги приберем. Изпратете ми още хора…

— Сега.

След час кошмарната процесия спря пред металния корпус на суперкоптера. От двадесетте и двама души намериха само осемнадесет; за съдбата на останалите четирима нищо не се знаеше. Повечето се отнесоха към пренасянето спокойно, без да се съпротивляват, но петима трябваше да приберат насила. Петте носилки откараха в импровизирания лазарет. Останалите тринадесет мъже с каменни като маски лица настаниха в отделно помещение. Трябваше да ги съблекат, да ги събуят, те бяха безпомощни като бебета.

Рохан остави пострадалите под надзора на лекар и изпрати цялата техника, с която разполагаше, да търси изчезналите. Тъкмо изпращаше последната група, когато радистът го повика в кабината: бяха се свързали с „Непобедимият“.

Рохан съобщи накратко за произшествието.

— Кои липсват? — запита Хорпах.

— Самият Ренияр, Бенигсен, Каротки и Меар. А какво става със самолетите? — заинтересува се Рохан.

— Никакви сведения.

— А облакът?

— Сутринта изпратих патрул. Върна се преди час. Никакви следи от облака…