Станислав Лем
Непобедимият (6)

Хипотезата на Лауда

Доктор Лауда почука и влезе в каютата на астрогатора.

— Какво има? — без да вдига очи от фотограметричната карта, запита Хорпах.

— Исках да ви кажа…

— Бързо ли е? След петнадесет минути стартираме.

— Струва ми се, че почвам да разбирам какво става тук.

Астрогаторът остави пергела.

— Слушам ви.

— Това, което ще кажа, ще ви прозвучи съвсем фантастично и всъщност аз нямам никакви доказателства. Но е така. Предположете, че някога, преди милиони години, тук е кацнал кораб от друга система. Възможно от района на Новата. Знаем, че преди избухването на Дзета от Лира шестата планета на системата е била населявана от разумни същества. Те са имали високоразвита цивилизация от технологичен тип. Да предположим, че тук е кацнал разузнавателен кораб на лиряните и че е станала катастрофа. Някакъв нещастен случай и целият екипаж е загинал. Оцелели само… автоматите. И те напуснали кораба. Те са били високо специализирани механизми, способни да съществуват в най-тежки условия. Не е имало кой да им дава заповеди. Онези от тях, които по структура на ума най-много са приличали на лиряните, може би са се опитали да ремонтират кораба, макар при даденото положение това да не е имало смисъл. Но нали знаете, ремонтният робот ще ремонтира онова, което трябва, без да се интересува нужно ли е това някому. После са взели връх другите автомати. Те се отделили от високо организираните. Може би са ги нападали представители на местната фауна. Тук е имало гущероподобни влечуги, следователно имало е и хищници. Автоматите започнали борба с тях и ги победили. Най-важното според мене е, че тези автомати са притежавали способността да произвеждат други и след време тези механизми се приспособили към външните условия на планетата и успели да унищожат всички форми на животинския и растителния свят.

— И растителния? Как си обяснявате това?

— Мога да предложа даже няколко хипотези, но предпочитам да не правя това. Впрочем не съм казал още най-главното. Потомците на първите механизми след няколкостотин поколения престанали да приличат на създателите си, тоест на продуктите на лирянската цивилизация. Нали разбирате? Започнала е мъртва еволюция — еволюция на механичните устройства. Кой е основният принцип на хомеостазата? Да оцелееш дори в най-враждебните, най-тежките условия. За по-нататъшните форми на тази еволюция на самоорганизиращите се механични системи главната задача е била да намерят източници на енергия и материали, от които да могат да произвеждат запасни части и цели организми. Първоначално механизмите несъмнено са се захранвали с лъчиста енергия. Но на Регис няма радиоактивни елементи, значи, наложило се е да търсят друг източник на енергия. Острата криза за енергия е била неизбежна и аз мисля, че се е стигнало до борба между тези устройства. Просто до борба за съществувание. Та на нея е основана и еволюцията. На подбора. По-високо развитите механизми, които са се нуждаели от повече енергия, не са могли да издържат на конкуренцията на по-неразвитите, но по-икономични.

— Чакайте. Да не говорим за фантастичността на предположението ви, но нали в еволюционната борба винаги побеждават съществата с по-развита нервна система? В случая вместо нервна имаме електрическа, но принципът си остава същият…

— Това е вярно само по отношение на еднородни организми, образували се на планетата по естествен начин, а не дошли отвън. Биохимичните условия за функциониране на съществата на земята винаги са били и си остават съвършено еднакви. Водорасли и амеби, растения и животни, нисши и висши, са построени от почти еднакви клетки, имат почти еднаква белтъчна обмяна на веществата и в резултат отличителният признак става оня, за който споменахме. Но тук е било иначе. Най-развитите от механизмите са черпели енергия от собствените си радиоактивни източници, а по-простите устройства са могли да работят със слънчеви батерии. Това им е давало огромно преимущество…

— Но по-високо развитите са могли да им отнемат слънчевите батерии… Впрочем докъде ще ни доведе този спор? Все пак необходимо ли е, Лауда, да обсъждаме това точно сега?

— Много е важно, командире. Накъсо казано, в еволюционната борба са победили два вида устройства — тези, които са намалили размерите си, и освен тях неподвижните. Първите са дали начало на тези черни облаци. Лично аз мисля, че това са много малки псевдонасекоми, способни да се съединяват при нужда в големи системи за някакви общи интереси. Така е протичала еволюцията на подвижните механизми. Неподвижните са образували оня странен вид метална растителност, който представляват развалините на тъй наречените „градове“. Това не са никакви градове, а само голяма колония от неподвижни механизми, способни да се размножават и черпещи енергия непосредствено от слънцето…

— Значи, вие считате, че „градът“ и сега се развива?

— Не. Имам впечатление, че по някакви неизвестни нам причини „градът“, или по-точно „металната гора“ е загубила борбата за съществувание и сега представлява ръждясващи отломки. Оцеляла е само една форма — движещите се механизми, които са завоювали цялата суша на планетата.

— Да предположим, че всичко е така, както казвате. Допускате ли, че тези „облаци“ имат някакъв управляващ център на повърхността или под повърхността на планетата?

— Мисля, че микромеханизмите сами стават такъв център, някакъв „мъртъв мозък“, когато се съединят. Може разделното съществувание да е по-изгодно за тях. Не е изключено отделните роеве да черпят енергия от атмосферното електричество. Но в момент на опасност или, по-общо казано, при внезапна промяна, заплашваща съществуванието им, те се обединяват.

— Но къде се намира по време на „роенето“ необикновено сложната памет за цялата система?

— Достатъчно е всеки елемент да „помни“ с кои други елементи непосредствено трябва да се съедини. По такъв начин количеството информация, съдържаща се в отделния елемент, може да бъде нищожно малко, но достатъчен е сигналът „Внимание! Опасност!“, за да се образуват нужните контакти и мигновено да се появи „мозъкът“. Но това, разбира се, е само примитивна схема. Мисля, че всичко е много по-сложно.

— Виждате ли някакви конкретни изводи за нас от хипотезата ви?

— В определен смисъл да, но негативни. Автоматите са се приспособили добре за борба с живите същества. Мисля, че те са ги убивали само в началото на тази борба, когато сушата е кипяла от живот: разходът на енергия за убиване се оказал неикономичен. Затова те са почнали да използуват други средства, чийто резултат е катастрофата с „Кондор“, случаят с Кертелен и най-после излизането от строя на групата на Ренияр…

— Какви са тези средства?

— Не знам точно на какво са основани. Мога само да кажа моето лично мнение: случаят с Кертелен представлява унищожаване почти на цялата информация, която мозъкът на човека съдържа. Този способ е по-бърз, по-прост и икономичен от убиването. Изводът ми е, уви, твърде песимистичен… Ние се намираме в неизмеримо по-лошо положение, отколкото те. Първо, да убиеш живо същество е доста по-лесно, отколкото да развалиш мъртво устройство. После те е трябвало да се борят едновременно и с живите същества, и с металните си „събратя“, с разумните автомати. Милиони години те са водили война едновременно на два фронта и са победили всички механизми и целия интелект на разумните машини. Резултатът от тази борба ще да е необикновеният им универсализъм и съвършенството им на средствата за унищожаване. Боя се, че за да ги победим, би трябвало да унищожим всички — а това е почти невъзможно, защото би означавало да унищожим цялата планета, а нашата задача не е такава.

— Но откъде сте толкова уверен, че не притежават разум?

— Та ако имаха разум, те отдавна биха се справили с нас. Припомнете си всичко, което се случи от момента на кацането ни, и ще видите, че те действуват без какъвто и да било стратегически план.

— Но… начинът, по който прекъснаха връзката между нас и Ренияр, после атаката на разузнавателните самолети…

— Просто правят това, което са правели хилядолетия… Висшите автомати, които те са унищожили, навярно са поддържали връзка помежду си с радиовълни. И естествено една от първите им задачи е била да направят невъзможен обмена на информации, да прекъснат връзката между тях. Трудно е да се измисли по-добър екран от металния облак. А сега да видим какво можем да предприемем. Ние трябва да защищаваме и себе си, и автоматите си, без които нищо не бихме представлявали. Дори да използуваме най-мощните си средства — антиматерията, — всички да унищожим е невъзможно. Забелязахте ли как постъпват, когато ги нападат? Просто се разпръсват. Освен това ние сме длъжни постоянно да се намираме под защита, което ограничава възможностите ни, докато те се движат свободно в която и да е посока. Дори и да ги разбием на този континент, те ще се прехвърлят на друг. Считам, че трябва да отлетим. Понеже имаме за противник създания на мъртвата еволюция, навярно апсихични, и дума не може да става да отмъщаваме за „Кондор“, за съдбата на екипажа му. Все едно да биеш океана, че е потопил кораба и хората…

— Но в края на краищата — произнесе Хорпах, като стана — това, което казахте, е само хипотеза, а ние не можем да се върнем с хипотези. Нужна ни е увереност. Не става въпрос за отмъщение, а за увереност. Щом имаме точни факти — образци от тази летяща механична фауна, — в същия миг ще се съглася, че няма какво повече да правим тук. Стартът се отлага. Ще свикам всички на съвещание. Не бих искал да правя това сега, ще има дискусии, но друг изход не виждам… След половин час в главната библиотека, доктор Лауда…

Повечето от специалистите предполагаха същото, което и Лауда; той само пръв бе формулирал категорично мнението си. Споровете се разгорещиха главно около проблема за психичността или апсихичността на „облака“. Кибернетиците по-скоро бяха на мнение, че това е мислеща система, притежаваща способност към определена стратегия.

— Нашата задача — поддържаше главният кибернетик Кротонос — е не толкова да създадем най-точната хипотеза, обясняваща всичко, а такава, която би ни обезпечила максимална безопасност на действие. Затова по-правилно ще е да приемем, че „облакът“ може би притежава разум. В такъв случай ще действуваме по-предпазливо.

— Не знам кого искаш да победиш — облака или мен — спокойно каза Лауда. — Аз също не съм за непредпазливи действия, но „облакът“ няма повече разум от мравката. Ние не сме за тях първият противник от типа homo. Те са познавали силовото поле на „Кондор“ и следователно можели са да намерят средства за нападение. Достатъчно е тези микроскопични „мушички“ да се заровят в пясъка, за да проникнат в силовото поле — нали полето свършва на повърхността. Но те нищо подобно не направиха. Или „облакът“ е глупав, или действува инстинктивно.

Кротонос не искаше да отстъпи, но Хорпах се намеси и ги помоли да дават само конкретни предложения.

Вече се свечеряваше. Хорпах в единия ъгъл на залата разговаряше с Лауда и лекарите, отделно се бяха скупчили кибернетиците.

— Това е много интересно — възкликна изведнъж Заурахан, заместник-главният кибернетик. — Занапред ще трябва да строим автоматите си на съвършено друг принцип, за да бъдат те действително универсални: от малки елементарни тухлички, от псевдоклетки, които да бъдат взаимно заменими…

— Че това не е нещо ново — усмихна се Сакс. — Точно по този път е вървяла и еволюцията на живите форми и това не е случайно. Сигурно не е случайно, че и „облакът“ се състои от такива взаимно заменими елементи.

Като видя, че сега не може да очаква много от учените, Хорпах отиде в командната кабина да съобщи на Рохан хипотезата за „мъртвата еволюция“. Вече беше тъмно, когато „Непобедимият“ установи връзка със суперкоптера. На апарата беше Гаарб.

— Рохан още не се е върнал — каза той. — Тръгна към шест часа следобед. Взе шест машини и останалите единадесет души. Уговорихме се, че ще се върне след залез… Слънцето залезе преди десет минути.

— Имате ли с него радиовръзка?

— Връзката се прекъсна преди час.

— Гаарб! Защо веднага не ми съобщихте?!

— Рохан предупреди, че за известно време връзката ще се прекъсне, тъй като ще навлезе в една от дълбоките клисури. Склоновете й са обрасли с ония метални идиотщини, които така екранират, че практически не може да се надяваш на връзка…

— Моля, съобщете ми веднага щом Рохан се върне… Той ще отговаря за това… Така скоро всички можем да загубим…

— Идват, командире! — прекъсна го възгласът на Гаарб. — Виждам светлина, това ще е Рохан… Една, две, три… не, само една машина… Сега ще узная…

— Чакам.

Гаарб видя светлините на фаровете, пълзящи ниско над земята. Той грабна ракетния пистолет и изстреля два пъти във въздуха. Това беше достатъчно, за да скочат спящите. Радистът отвори прохода в енергетичната стена; напрашеният всъдеход навлезе в означения със сини светлинки процеп и се насочи към хълмчето, на което стоеше суперкоптерът. Гаарб заедно с останалите затича към машината. От нея изскочи човек с разкъсан комбинезон, с лице, толкова изцапано с кал и кръв, че Гаарб го позна едва когато заговори.

— Гаарб… — изстена човекът, като се хвана за рамото на учения. Краката му се подгъваха.

— Какво се е случило? Къде са останалите?

— Няма… ги… — прошепна Рохан и загубил съзнание, увисна на ръцете на притичалите хора.