Станислав Лем
Непобедимият

Черният дъжд

„Непобедимият“, крайцер втори клас, най-големият фотонен звездолет, с който разполагаше Базата в системата на Лира, пресичаше края на съзвездието. Осемдесетте и трима души от екипажа спяха в помещението за анабиоза. Рейсът беше относително кратък и затова вместо пълна анабиоза се използуваше много дълбок сън, при който температурата на тялото не падаше под десет градуса. В командната кабина работеха само автоматите. В полето на зрението им, в центъра на екрана за външни наблюдения стоеше диск на слънце, малко по-горещо от обикновено червено джудже. Щом дискът изпълни половината екран, реакцията на анихилация се прекрати. Известно време в звездолета се възцари мъртва тишина. Климатичната инсталация и изчислителните машини работеха безшумно. Огненият стълб, който изригваше от кърмата и тласкаше кораба напред, изгасна и едва доловимата вибрация веднага се прекрати. „Непобедимият“ летеше с предишната субсветлинна скорост притихнал, безмълвен и сякаш пуст.

После по пултовете, облени от пурпура на пламтящото в централния екран слънце, запримигаха светлинки. Феромагнитните ленти се задвижиха, програмите бавно запълзяха в уредите, превключвателите заискриха и по жиците протече ток с бръмчене, което никой не слушаше. Електромоторите се завъртяха, спомагателните реактори забучаха, магнитните помпи заизтласкваха течен натрий в радиаторите на охладителната инсталация, уредите за автоматичен контрол започнаха да проверяват всяко съединение на подемниците, херметичността на корпуса, здравината на металните шевове. Целият кораб се изпълни с шумове, движения — той се събуждаше и само екипажът му още спеше.

Най-сетне съответният автомат, след като погълна своята програма, изпрати сигнал в мозъка на анабиозното помещение. Към струите студен въздух се примеси събуждащ газ. Но хората сякаш не искаха да се събудят. Някои безпомощно размърдаха ръце, леденият им сън бе пълен с кошмари. Най-сетне някои отвориха очи. Корабът вече ги очакваше. Няколко минути преди това бледата светлина на изкуствения ден прогони тъмнината от дългите коридори, шахтите, подемниците, каютите, командната кабина, работните помещения, шлюзовите камери. И докато помещението за анабиоза се изпълваше с мърморене, въздишки и несъзнателни стонове, корабът, който сякаш нямаше търпение да дочака събуждането на екипажа, започна предварителните маневри за намаляване на скоростта. От носа на кораба изригнаха пламъци. Могъщата сила на носовите двигатели се стремеше да унищожи енергията на осемнадесетте хиляди тона маса на „Непобедимия“, умножени сега по огромната му скорост. От анабиозното помещение вече долиташе глъчка. Хората, които се намираха цели седем месеца в небитието, се връщаха към действителността.

Планетата, забулена цяла в ръждивочервени облаци, закри звездите. На екрана изпълзя кафяв, изпъстрен с кратери континент. Хората, намиращи се в различните сектори, нищо не виждаха. Долу под тях, в гигантския търбух на двигателя нарастваше оглушителният рев. Попадналият в огнената струя облак се посребри от живачните взривове, стопи се и изчезна. Ревът на двигателите за миг се усили. Кафявият диск се сплеска. Вече се виждаха и сърповидните гребени на издухваните от вихъра дюни.

Маневрата бе проведена безпогрешно. Изригващият пламъци кораб увисна над набраздена равнина и засипани с пясък кални масиви. От кърмата заизскачаха виолетови мълнии. Разликата в потенциалите се изравни, светкавиците изчезнаха. Корабът се спускаше плавно, без нито един тласък, като увиснала на невидими въжета стоманена планина. Епицентърът, в който биеше огнената струя, закипя, пясъкът изчезна, превърна се в червено огледало, във врящо езеро от разтопен силициев окис и накрая се изпари. Оголеният като кост стар базалт на планетата започна да се размеква. Дюзите изригнаха струи бороводород и за миг пустинята, склоновете на кратерите и облаците над тях станаха прозрачнозелени. Базалтовият монолит, на който трябваше да се опре широката кърма на „Непобедимия“, престана да се топи. Пясъчният тайфун засенчи перископите на централните сектори, само на радарните екрани в командната кабина неизменно се появяваше и гаснеше изображението на местността.

Един-единствен удар и звездолетът застана здраво на повърхността.

— Нормалната процедура, нали?

Астрогаторът, който вписваше в бордовия дневник времето на кацането и името на планетата — се изправи.

— Не, Рохан. Ще започнем с третата степен.

Навигаторът Рохан едва прикри изумлението си.

— Слушам. Макар че… — добави той с фамилиарност, която Хорпах понякога му позволяваше — бих предпочел друг да съобщи това на екипажа.

Астрогаторът сякаш не чу думите на своя подчинен. Хвана го за рамото и го поведе към екрана. От височината на осемнадесетте етажа през трицветната плоскост на електронния преобразувател, възпроизвеждащ точно всичко навън, те видяха скалистите зъбери на кратерната стена, която се намираше на три километра от кораба. На запад тя се губеше отвъд хоризонта. На изток под урвите й се стелеха черни, плътни сенки. Широките потоци лава имаха цвета на засъхнала кръв. Катаклизмът, предизвикан от появата на „Непобедимия“, бе завършил и пустинните вихри, които духаха непрекъснато от екваториалните области към полюса на планетата, вече провираха първите пясъчни езици под кърмата на кораба, като че лижеха раните, нанесени от пламъците на двигателите.

— Ето, така изглежда „Регис III“ — каза бавно астрогаторът, — но „Кондор“ не се върна оттук. Ние не знаем какво се крие зад това спокойствие, Рохан.

И изведнъж съвсем рязко:

— Какво чакате още?

Рохан стисна зъби, отиде бързо до разпределителните пултове и включи вътрешната система за връзка.

— Всички сектори, внимание! Кацането завърши. Излизане на повърхността по процедура трета степен. Осми сектор да подготви подвижните енергостанции. Девети сектор да пусне двигателите за екранизация. Техниците от защитата да са на постовете си. Останалите да заемат местата си според работното разписание. Край.

— Процедура трета степен е в действие, командире — каза той, без да се обръща към астрогатора.

Хорпах го погледна и неочаквано се усмихна. Той извади от стенния шкаф тънък висок том и го сложи на белия пулт.

— Чели ли сте това?

— Да.

— Последният им сигнал, зарегистриран от седмия хипертранслатор, бе уловен в Базата преди една година.

— Знам съдържанието му наизуст. „Кацането на «Регис III» завърши. Планетата е пустинна от типа суб-делта 92. Слизаме на сушата в екваториалната област на континента Евана по втората процедура.“

— Да. Но това не беше последният им сигнал.

— Знам. След четиридесет часа хипертранслаторът зарегистрира серия импулси, наподобяващи морзовата азбука, но напълно безсмислени, а после някакви странни звуци като мяукане на котки, когато ги дърпат за опашките.

Астрогаторът отново се приближи до екрана. В долния му край се виждаха шарнирните звена на платформата, по която като на парад изпълзяваха една след друга подвижните енергостанции — тридесеттонни машини, покрити с огнеупорни силиконови брони. Те се разпръсваха в различни посоки и след десет минути корабът бе обкръжен от металните костенурки. Всички бавно запотъваха в пясъка, като останаха да стърчат само дираковите им излъчватели. Покритият с пенопласт стоманен под на командната кабина за миг се разтресе, изображението на екрана се размъти. Над „Непобедимия“ се простря невидимият купол на защитното силово поле. На платформата се появиха инфороботи — огромни метални раци с въртящи се антени. Те имаха сплескани туловища и извити, разперени встрани метални крака. Затъвайки в пясъка, членестоногите се разпръснаха и застанаха между енергостанциите. Според хода на защитната операция на централния пулт в командната кабина светваха контролни лампички, а скалите на импулсните броячи се изпълваха със зеленикаво сияние. Стрелките на всички уреди стояха на нула, което показваше, че никой не се опитва да проникне през невидимата преграда на силовото поле.

— Ще сляза долу да похапна. Останалите действия проведете сам, Рохан — каза с унил глас Хорпах.

— От разстояние ли?

— Можете да изпратите някого… или, ако желаете, идете сам.

Астрогаторът отмести вратата и излезе. Рохан погледна пулта с индикаторите на силовото поле. Нула. „Трябваше да започнем с фотограмметрия — помисли си той. — Ако имахме снимки на цялата планета, може би щяхме да открием нещо.“

Рохан влезе в кабината на асансьора и се спусна в шестия сектор. При входа за шлюзовата камера се тълпяха хора.

— Йордан и Бланк да дойдат с мене.

— Пълни скафандри ли?

— Не. Само кислородни апарати. И един робот. По-добре от арктаните, за да не затъне в тоя проклет пясък.

След малко от товарната шахта изскочи подемникът с робот, който беше с една глава по-висок от най-едрите хора. Йордан и Бланк пристигнаха с кислородните апарати на електрокар. Двама от шлюзовата команда им отвориха вратата. Пронизително дълго свистене и външният люк се отвори. Платформата за машините се намираше четири етажа по-надолу и хората се спускаха до нея с малкия подемник, който се плъзгаше отвън по обшивката на кораба. В кабината влязоха заедно с арктана. Подът заскърца под краката на робота. Магнитите се изключиха и кабината се заспуска надолу.

Асансьорът завърши краткия си полет и опря меко върху пясъчна дюна. Тримата скочиха на земята и веднага затънаха до колене в пясъка. Само роботът шествуваше уверено с патешка походка на карикатурно разперените си крака. Рохан му заповяда да спре. Сянката, която хвърляше корабът, стигаше чак до хълмовете, осветени от залязващото слънце. В правилността на пясъчните вълни имаше особено спокойствие. Синкави сенки изпълваха падините, върховете им розовееха. Рохан бавно местеше погледа си от дюна на дюна. Той все стоеше и гледаше, а другарите му през това време взимаха проби от въздуха и пясъка, определяха радиоактивността на почвата с портативна сонда, чийто свредел поддържаше арктанът.

Безкрайната шир пред него бе мъртва, сякаш никога тук не бе стъпвал човешки крак, сякаш не тази планета бе погълнала кораб с осемдесет души екипаж, кораб от класата на „Непобедимия“. И все пак тук някъде бе загинал този могъщ стоманен организъм, по неизвестна причина, разтворил се сякаш в ръждивочервената пустиня.

— Активността? — запита Рохан, без да се обръща.

— Нула, нула, два процента — отвърна Йордан и се изправи. Лицето му се бе зачервило, очите му блестяха.

— Атмосферата?

— Азот седемдесет и седем и осем десети процента. Аргон два процента, въглероден двуокис нула два, метан четири, останалото кислород.

— Шестнадесет процента кислород?

— Точно така.

— Радиоактивността на въздуха?

— Практически нула.

Удивително. Толкова кислород? Съобщението наелектризира Рохан. „Може да са се опитали да минат без кислородни апарати“ — помисли си той, като разбираше прекрасно, че това е невъзможно. Наистина понякога се случваше някой космонавт въпреки заповедта да свали маската си — околният въздух му изглеждаше така чист, така свеж — и умираше от отравяне. Но такова нещо можеше да се случи с един, максимум с двама…

— Свършихте ли? — запита той Йордан.

— Да.

— Да се връщаме.

В главния коридор на петия етаж Рохан погледна стенния информатор. Командирът беше в звездната кабина.

— С една дума — идилия? — обобщи думите му астрогаторът. — Никаква радиоактивност, никакви спори, бактерии, плесени, вируси, нищо, само кислород… Във всеки случай от пробите трябва да се направят посевки в хранителна среда…

— Вече са в лабораторията. Може животът да се е развил на другите континенти — забеляза неуверено Рохан.

— Съмнявам се. Видяхте ли дебелината на ледените шапки на полюсите? Уверен съм, че ледената кора там е минимум осем, ако не и десет километра. По-скоро — океанът, някакви водорасли, но защо животът не е излязъл на сушата?

— Трябва да надзърнем в тая вода — каза Рохан. — Там сигурно ще намерим някакви форми на живот.

— Да, но това би обяснило присъствието на кислорода, а не изчезването на „Кондор“.

— Може да има някакви подводни същества, които да са създали цивилизация там, на дъното на океана — подсказа Рохан.

— Глупости! Сам не вярвате в това — нахвърли се астрогаторът. — Дори и да са се развили във водата разумни същества, първото нещо, което биха сторили, е да завоюват сушата. Например в скафандри, напълнени с вода…

Когато биваше в лошо настроение, Хорпах ставаше особено разговорчив.

— Я седнете, Рохан. Стига сте стърчали така като укор на съвестта. Знаете ли какво? Изведете две малки фотосонди на екваториална орбита. На височина, да кажем, седемдесет километра.

— Но те ще изгорят след няколко десетки обиколки — запротестира Рохан.

— Нека горят. Но дотогава ще успеят да фотографират каквото могат. Дори бих ви посъветвал на шестдесет километра. Снимки, направени от такава височина, все ще ни дадат нещо — Астрогаторът се запъти към вратата и изведнъж рязко извика: — Рохан!!! Що за идиотизъм? Кой е писал това?

Командирът хвърли на масата протокола с резултатите от анализа.

— Автоматът. Защо? — запита Рохан, като се мъчеше да говори спокойно.

— Четете. Тук, ето тука…

— Метан — четири процента… — прочете Рохан и смаян спря.

— Метан четири процента, а? А кислород шестнадесет? Знаете ли какво е това? Избухлива смес! Може би ще ми обясните защо цялата атмосфера не е експлодирала, когато сме кацали?

— Наистина… не разбирам… — промърмори Рохан.

Той изтича до пулта за външен контрол, всмукна с датчиците малко въздух и докато астрогаторът се разхождаше из командната кабина в зловещо мълчание, от анализаторите изпълзя резултатът.

— Е, какво?

— Същото… Метан четири процента… кислород шестнадесет — каза Рохан.

Той не разбираше как е възможно това, но почувствува удовлетворение: поне Хорпах няма да има за какво да го упреква.

— Я ми покажете… Хм, да… Рохан, изведете на орбита сондите, а после елате в малката лаборатория. В края на краищата защо са учените! Нека си поблъскат главите…

Рохан се спусна долу и предаде на двама ракетни техници разпореждането на астрогатора. После се върна във втория сектор, където се намираха лабораторията и каютите на специалистите.

Вратата на малката лаборатория бе широко разтворена. Рохан се спря на прага. Тук бяха всички „главни“ — главният инженер, биологът, физикът, лекарят и всички технолози от машинното. Астрогаторът седеше под програмиращото устройство на изчислителната машина, а мургавият Модерон говореше:

— Аз не съм специалист по химията на газовете. Във всеки случай това навярно не е обикновен метан. Енергията на връзките е друга. Реагира с кислород само в присъствието на катализатори, и то не особено охотно.

— Какъв е произходът на този метан? — запита Хорпах.

— Въглеродът му във всеки случай не е от органически произход.

— Има ли изотопи? Каква е възрастта му?

— От два до петнадесет милиона години.

— Ей че точност!

— Имахме на разположение само половин час.

Хорпах изгледа подред специалистите си. Всички очакваха, че ще избухне, но той изведнъж се усмихна.

— Приятели, искам да чуя мнението ви. Какво трябва да предприема? Откъде да започнем?

Тъй като никой не бързаше да вземе думата, биологът Юпе, един от малцината, които не се страхуваха от избухливостта на Хорпах, каза, като гледаше спокойно командира в очите.

— Това не е обикновена планета от класа суб-делта 92. Ако беше така, „Кондор“ нямаше да загине. На борда му имаше специалисти не по-лоши от нас и едно може да се каже със сигурност: знанията им са се оказали недостатъчни, за да избягнат катастрофата. Моето предложение е: да продължаваме да действуваме по процедура трета степен и да изследваме сушата и океана. Мисля, че е нужно да почнем с биоложки сондажи и едновременно да се заемем с водата.

— Добре — Хорпах стисна зъби. — Сондажите в границата на силовото поле не са проблем. С това ще се заеме доктор Новик.

Главният биолог кимна.

— Що се отнася до океана… На какво разстояние е бреговата линия?

— На около двеста километра — отвърна Рохан.

— Далечко. Вземете толкова хора, колкото сметнете за необходимо, Рохан. Например Фитцпатрик или още някой океанолог и шест енергостанции от резервата. И тръгнете към брега. Ще работите само под силова защита: никакви разходки по водата, никакви потапяния. Ясно ли е? Да, още нещо. Тукашният въздух годен ли е за дишане?

Лекарите си зашепнаха.

— Количеството метан съвсем не е безопасно — каза накрая Стормонд. — След известно време може да настъпи насищане на кръвта и това да даде леки мозъчни явления. Припадък… Освен това съдържанието на кислорода е все пак ниско. Лично аз съм за кислородни апарати.

— Добре — Хорпах стана. — И тъй, Рохан, на работа!

Изследването на океана не донесе никакви потресаващи резултати. Във водата живееха някакви животни, които по форма приличаха на костните риби. Те упорито избягваха крайбрежните води. При анатомиране на една от рибите откриха един особен орган, реагиращ на най-малките изменения в напрежението на магнитното поле. Биолозите не познаваха аналогичен орган у земните риби. Значителното количество зелени водорасли, които откриха, обясняваше наличието на кислорода в атмосферата.

Когато се стъмни, всички по-важни изследвания бяха вече извършени и Рохан със спокойна съвест се приближи до микрофона, за да докладва на Хорпах. Астрогаторът заповяда експедицията веднага да се върне: бяха успели да открият мястото, където е кацнал „Кондор“.

Въпреки протестите на биолозите, че не биха им стигнали за изследвания дори и няколко седмици, Рохан нареди да демонтират станцията. Запалиха моторите и колоната потегли. Вече минаваше полунощ, когато видяха осветения от всички страни корпус на „Непобедимия“. По цялото защитено от силовото поле пространство сновяха върволици от машини.

За да не губи време, Рохан извика в каютата си техника на картографите Ерет и докато вземаше душ, го разпита. Ерет беше един от тези, които търсеха „Кондор“ на получените чрез фотосондите снимки. Тридесет души едновременно се мъчеха да открият зрънцето стомана всред океана от пясък. Освен планетолозите бяха мобилизирани картографите, операторите на радарите и всички пилоти. Те непрекъснато преглеждаха постъпващите материали, като записваха координатите на всеки подозрителен пункт на планетата. Но съобщението, което астрогаторът бе предал на Рохан, се оказа погрешно. За кораб бяха взели един висок връх, който хвърляше сянка, удивително сходна с правилната сянка на ракетата.

В десет часа сутринта, когато Рохан пиеше кафе в малката обща кабина на радарните оператори, го потърси Ерет.

— Какво, намерихте ли го?! — извика Рохан, щом видя възбуденото лице на картографа.

— Не. Но открихме нещо много важно. Астрогаторът ви вика.

На Рохан му се стори, че остъкленият цилиндър на асансьора пълзи невероятно бавно. В полутъмната каюта на астрогатора бе съвсем тихо. Чуваше се само тракането на релетата. От подаващия механизъм изпълзяваха все нови, още влажни снимки, но никой не им обръщаше внимание. Всички бяха вперили очи в големия светъл екран. Рохан се промъкна по-близо до него. Снимката не бе блестяща, при това беше чернобяла. Всред безразборно разхвърляните кратери се виждаше голо плато, пресечено от едната страна с права линия, сякаш скалата бе отсякъл гигантски нож. Това бе бреговата линия, останалата част от снимката заемаше тъмната повърхност на океана. Недалеч от пропастта се виждаше мозайка с не много ясни форми, забулена на две места от облаци и сенките, които те хвърляха. Нямаше никакво съмнение, че тази причудлива с неясни детайли формация не е геологично образувание.

„Град…“ — възбудено си помисли Рохан.

Техникът при епидиаскопа напразно се опитваше да направи изображението по-ясно.

— Смущения ли е имало в приемането? — прозвуча в тишината спокойният глас на астрогатора.

— Не — отвърна в тъмнината планетологът Балмин, — но това е една от последните снимки на третия спътник. Осем минути след предаването спътникът престана да отговаря на сигналите ни. Може снимката да е била направена с вече повредени от повишаващата се температура обективи.

Рохан сега не беше така уверен, че това, което виждаше на екрана, е град или по-точно развалини на град. Тънките като чертички вълнообразни сенки на дюните свидетелствуваха, че геометрически правилното образувание е отдавна изоставено. Развалините бяха разделени на две неравни части от черна зигзагообразна линия — явно пукнатина, която се разширяваше към континента. Тя разсичаше на две и някои от големите „здания“. Едно от тях се бе съборило и образуваше нещо като мост над пукнатината.

— Светлина, моля — раздаде се гласът на астрогатора.

Когато стана светло, той погледна стенния часовник:

— След два часа старт.

Зачуха се недоволни възгласи; най-енергично протестираха хората на главния биолог, които при пробните сондажи бяха навлезли вече на около двеста метра дълбочина. Хорпах направи с ръка движение, което означаваше, че няма да има никакви дискусии.

— Всички машини да се върнат на борда. Получените материали, моля, да се запазят. Преглеждането на снимките и извършването на анализите трябва да продължи. Къде е Рохан? Ах, вие сте тук! Отлично. Чухте ли какво казах? След два часа всички трябва да бъдат на местата си по стартовото разписание.

Когато и последната следа от кораба, белезникавата струя пара се разтвори във въздуха, а пясъците засипаха оголените скали и запълниха празните ями от разкопките, откъм запад се зададе черен облак. Като се движеше ниско, той се разгъна, проточи кълбовиден ръкав и обкръжи мястото, където бе стоял „Непобедимият“. Вися така известно време и щом слънцето се приближи до хоризонта, от облака закапа черен дъжд.

Всред развалините

„Непобедимият“ кацна на около шест километра от „града“. От командната кабина „градът“ се виждаше доста добре. Впечатлението, че „зданията“ са изкуствени, беше по-силно, отколкото при изучаването на снимките. Ъгловати, с различна височина, доста по-широки в основата, отколкото горе, те се простираха на много километри, черно-сиви, тук-там с метален блясък. Даже най-силните телескопи не даваха възможност да се различат някакви подробности; изглеждаше само, че повечето „здания“ са осеяни с дупки като решето.

Този път пукотът на изстиващите дюзи още не бе престанал и от кораба се подадоха платформата и кабината на външния подемник. Веригата от подвижни енергостанции се затвори около „Непобедимия“. После под защитата на силовото поле изпълзяха пет всъдехода и два пъти по-големият от тях самоходен излъчвател на антиматерия. Командир на оперативната група бе Рохан. Той стоеше изправен в откритата кула на първия всъдеход, като очакваше кога по заповед от „Непобедимия“ ще се отвори проходът в силовата защита. Два инфоробота изстреляха от двете най-близки възвишения няколко негаснещи зелени ракети, с които очертаха пътя, и малката експедиция начело с колата на Рохан, потегли напред.

Басовете на моторите запяха, фонтани пясък заизскачаха изпод колелата на гигантите, отпред на двеста метра пред главния всъдеход летеше разузнавателен робот, приличащ на плоска чиния. Сенките от машините ставаха все по-дълги. Наближаваше залез. След двадесет минути колоната достигна първите развалини.

Това, което бяха нарекли „град“, в действителност не приличаше на нито един от земните градове. Тъмни масиви с грапава повърхност, засипани от подвижните дюни, конструкции с форми, които не се поддаваха на никакво определение. Нямаше прозорци, врати, нито дори стени. Едни изглеждаха като нагънати, стърчащи в различни посоки заплетени мрежи с надебелявания на съединителните места. Други напомняха сложни пространствени арабески, каквито бяха създали взаимно проникващи пчелни пити или решета с триъгълни и петоъгълни дупки. Във всеки по-голям елемент и във всяка видима плоскост можеше да се открие някаква закономерност, не както при кристалите, но повтаряща се безспорно в определен ритъм. Някои конструкции, образувани от нещо като призматични, гъсто преплетени клони (но тези клони не растяха свободно, както у дърветата или храстите, а съставяха или част от дъга, или от две извити в противоположни посоки спирали) стърчаха вертикално нагоре направо от пясъка. Срещаха се и наклонени, наподобяващи рамената на подвижен мост плоскости. Ветровете, които духаха очевидно най-често от север, бяха натрупали върху всички хоризонтални и полегати плоскости сипкав пясък, тъй че отдалеч много от развалините напомняха невисоки пирамиди със срязани върхове. Но отблизо ясно се виждаше, че гладките повърхности всъщност представляват система от разклонени, островърхи стъбла и листенца, на места толкова плътно преплетени, че по тях се беше задържал пясък.

На Рохан му се стори, че това са някакви кубически пирамидални отломки от скали, покрити с мъртва, изсъхнала растителност. Но и това впечатление изчезваше от разстояние няколко крачки: в целия хаос от развалини прозираше някаква правилност, чужда на природните форми. Развалините не бяха монолитни, през пролуките можеше да се надзърне вътре. Отвсякъде лъхаше на пустош и мъртвило. Въртящите се антени, ултразвуковите микрофони, индикаторите на излъчвания не даваха никакви сигнали.

Експедицията спря при една тектонична пукнатина, широка около сто метра, вероятно много дълбока, тъй като пясъчните водопади не бяха успели да я запълнят. Рохан изпрати на отсрещната страна летящ робот-разузнавач. Те наблюдаваха на екрана всичко, което виждаше роботът със своите телеобективи — картината беше същата. Рохан се посъветва с Балмин и физика Гралев. Тримата решиха да огледат подробно няколко развалини.

Най-напред опитаха да определят с ултразвукови сонди дебелината на пясъчния слой, който покриваше „улиците“ на мъртвия „град“. Резултатите от отделните измервания не съвпадаха, но можеше да се приеме, че дебелината на пясъчния слой е от седем до дванадесет метра. Когато навлизаха навътре в развалините, се случи малко приключение. Крайната лява енергостанция, навярно в резултат на малка курсова грешка, бе увеличила доста радиуса на силовото поле и то закачи наклонената остроъгълна надупчена като решето „постройка“. Съединеният с показателя на изразходваната мощност излъчвател на антиматерия, включен от някого на автоматично действие в случай на атака, бе преценил скока в изразходваната мощност като сигнал, че е направен опит да се пробие силовото поле и даде изстрел по развалините. Цялата горна част на наклонената „постройка“, висока колкото земен небостъргач, загуби мръсночерния си цвят, нажежи се, засвети ослепително и в следващия миг се превърна в съскащ поток. Експедицията не пострада, защото струите се плъзнаха по повърхността на невидимия купол на силовата защита и се изпариха още преди да достигнат почвата. Но броячите, зарегистрирали предизвиканата от анихилацията повишена радиоактивност, включиха автоматично тревога и Рохан, проклинайки всичко на света, загуби доста време, докато отмени тревогата и обясни на „Непобедимия“ причината за избухналите пламъци.

— Сега поне знаем, че това е метал, вероятно стомана с примеси от волфрам и никел — съобщи Балмин, който се бе възползвал от случая да направи спектрален анализ на пламъка, обхванал развалините.

— Можете ли да определите възрастта? — запита Рохан.

— Мога само да кажа, че е дяволски стар. Дяволски стар — повтори Балмин.

— Трябва да се изследва по-добре… И няма защо да искаме разрешение от стареца — каза Рохан с внезапна решителност.

Те се спряха при един сложен обект, образуван от няколко събиращи се в центъра плоскости. Фасадата на „постройката“ образуваха триъгълни плочи, поддържани от система дебели подпори. Хората се опитаха да надзърнат с помощта на силни фарове във вътрешността на „постройката“ — навътре гората от преплетени пръти ставаше все по-гъста и приличаше на гигантско кълбо от кабели. Опитите да открият в тях следи от електрически ток, поляризация, остатъчен магнетизъм или радиоактивност не дадоха никакви резултати.

— Какво ли могат да представляват тези дяволски джунгли?!

Рохан стоеше заедно с Балмин на заобиколената от ниски перила платформа на робота, който висеше на петнадесетина метра над „постройката“.

— Как мислите, Балмин, какво може да представляват? — отново запита Рохан.

— Не съм ясновидец — отвърна ученият. — Но струва ми се, че това не са жилища. Развалини на жилища на каквито и да е било същества. Ако въобще може да се сравнят с нещо, те по-скоро ми приличат на машини.

— Как на машини? На какви? На информационни? А може това да е било нещо като електронен мозък…

— Не. Тук не е имало никакви електрически вериги. Къде виждате нещо, което да прилича на изключватели, изолатори, на екрани?

— Може да са изгорели. Може да ги е унищожил огън. Та в края на краищата това са развалини — отвърна неуверено Рохан.

— Възможно — неочаквано се съгласи Балмин.

— И какво да докладвам на астрогатора?

— Най-добре му покажете цялата тая бъркотия.

— Да, не прилича на град… — изведнъж произнесе Рохан.

— Във всеки случай не на такъв, какъвто можем да си въобразим. Тук не са живели нито човекоподобни същества, нито дори малко прилични на тях. А животът в океана е много близък до земния. Следователно логично е и на сушата да има такъв живот. Може би ще ви прозвучи много неправдоподобно, но, изглежда, нещо не е допуснало животът да се развие на сушата.

— Нали знаете, че дзета на Лира е избухнала преди няколко милиона години. Възможно е смъртоносните й лъчения да са унищожили живота на сушата, а в дълбочините на океана живите организми да са оцелели.

— Ако излъчването е било такова, както казвате, щяхме да открием някакви следи и освен това за милион години еволюцията отново щеше да създаде някои форми; естествено не би могло да има гръбначни, но поне най-примитивни форми… край брега. Забелязахте ли, че брегът е съвсем мъртъв?

— Забелязах. Това наистина ли има такова голямо значение?

— Решаващо. Животът по правило възниква най-напред по крайбрежните плитчини и едва по-късно навлиза в океана. Мисля, че нещо не позволява и досега на живота да излезе на сушата.

— Защо?

— Защото рибите се боят от сондите. На планетите, които познавам, никакви животни не се боят от апаратите. Те никога не се боят от нещо, което не са виждали.

— Искате да кажете, че вече са виждали сонди?

— Не знам какво са виждали. Но защо им е магниточувствителен орган?

— Идиотска история — промърмори Рохан. — Освен това не виждам каква връзка може да има между тези джунгли и изчезването на „Кондор“. Та всичко е абсолютно мъртво.

— Не винаги е било така.

— Преди хиляда години може би, но не и преди няколко… Повече няма какво да правим тук. Да се връщаме.

Когато слязоха при другите, Рохан заповяда на техника да включи телекамерите, за да предадат цялата картина на „Непобедимия“, и влезе в кабината на всъдехода с учените. След като продухаха миниатюрното помещение с кислород, те похапнаха и пиха кафе от термосите.

— Това ми напомня нещо — неочаквано заговори Гралев, като завинтваше капака на термоса. — Бих ви разказал, но при условие, че няма да се отнесете прекалено сериозно към думите ми.

— Достатъчно е, че все пак ви напомня нещо — отвърна Рохан. — И какво точно?

— Бях чувал една история… нещо като приказка… За лиряните…

— Това не е приказка. Те наистина са съществували. За тях има цяла монография от Ахрамян — забеляза Рохан.

Зад гърба на Гралев светна лампичка, сигнал, че е установена пряка връзка с „Непобедимия“.

— Да, Пейн допускаше, че някои от лиряните са успели да се спасят. Но това сигурно не е истина. Всички са загинали при избухването на Новата.

— Не съм чел книгата на Ахрамян, но съм чувал, че при опитите си да се спасят лиряните са изпращали кораби към всички планети на близките до тях звезди. Те вече са познавали субсветлинната астронавтика. А шестнадесет светлинни години не са чак толкова голямо разстояние. Може някой техен кораб да е кацнал тук…

— Допускаш, че те са тук? Тоест техните потомци?

— Не знам. Просто свързвам тези развалини с тях. Те биха могли да ги построят.

— А как са изглеждали лиряните? — запита Рохан. — Били ли са човекоподобни?

— Ахрамян счита, че да — отвърна Балмин. — Но това е само хипотеза. От тях е останало по-малко, отколкото от австралопитека.

— Странно…

— Никак не е странно. Планетата им се е намирала повече от десетки хиляди години в хромосферата на Новата. Понякога температурата на повърхността е надвишавала десет хиляди градуса. Даже гранитът на долните слоеве на кората съвсем се е видоизменил. От океана не е останало и следа, цялата планета се е изпекла в огъня. Помисли само, стотина века вътре в пожара на Новата!

— Лиряните тук? Но защо се крият? И къде са?

— Може да са вече измрели. Впрочем не искайте от мен твърде много. Просто казах това, което ми дойде на ум.

Стана тихо. На пулта за управление светна сигнал. Рохан се надигна и взе слушалките.

— Да, аз съм… Какво? А, вие ли сте? Да! Да! Слушам… Добре, тръгваме! — Той се обърна. — Втората група е намерила „Кондор“… На триста километра оттук…

„Кондор“

Отдалеч звездолетът приличаше на наклонена кула. Такова впечатление се създаваше от формата на пясъка около него: западният насип бе доста по-висок от източния. Наблизо до кораба се виждаха няколко влекача, почти напълно засипани. Даже замръзналият неподвижно излъчвател на антиматерия бе затрупан с пясък. Но кърмовите дюзи бяха свободни, кърмата се намираше в падина, където вятърът не проникваше. Затова достатъчно бе да се разчисти тънкият слой пясък, за да се видят разхвърляните под платформата предмети.

Хората от „Непобедимия“ бяха спрели на края на падината. Машините, с които бяха пристигнали, вече бяха създали защитно поле около „Кондор“.

Платформата на кораба не бе спусната напълно до долу, сякаш нещо бе задържало движението й. Но кабината на външния подемник опираше на пясъка. Отворените й вратички като че ли те канеха да влезеш. Близо до нея се подаваха от пясъка няколко кислородни балона. Малко по-далеч стърчеше някакъв син предмет, който се оказа пластмасов контейнер. Навсякъде се търкаляха хаотично захвърлени предмети: консервени кутии, цели и празни, теодолити, фотоапарати, бинокли, стативи, бидони.

„Като че са ги изхвърляли набързо от кораба“ — помисли си Рохан и вдигна глава. Горе се тъмнееше отворът на пътническия люк, капакът му бе открехнат.

Малкият разузнавателен отряд на Девре, който се бе натъкнал съвсем случайно на мъртвия кораб, дори не се бе опитал да проникне вътре, а веднага бе уведомил базата. Сега групата на Рохан трябваше да разгадае тайната на двойника на „Непобедимия“. Техниците вече пренасяха сандъците с инструменти. Рохан забеляза някакъв предмет, засипан с тънък слой пясък, побутна го с крак, като мислеше, че е глобус, вдигна машинално бледожълтото кълбо и извика. Всички се обърнаха. Навигаторът държеше в ръцете си човешки череп.

После намериха още кости и дори един съвсем запазен скелет. Между зъбите му стърчеше мундщукът на кислородния апарат, а стрелката на манометъра бе замръзнала на четиридесет и шест атмосфери. Отвинтиха вентила на балона и газът излетя с проточено свистене.

Механизмът на подемника се задвижваше от кабината, но явно по мрежата нямаше ток. Рохан напразно натискаше копчето. Двама техници вече се бяха покатерили по конструкцията на подемника. Останалите мълчаливо наблюдаваха изкачването им.

„Кондор“ беше построен само няколко години преди „Непобедимия“ и силуетите им никак не се различаваха. Хората биха предпочели да видят кораба разбит от катастрофа — дори от експлозия на реактора, но това, че той стоеше тук, зарит в пясъка на пустинята, заобиколен от разхвърляни предмети, човешки кости и същевременно външно съвсем незасегнат объркваше всички. Техниците стигнаха до пътническия люк и изчезнаха в него. Те толкова се забавиха, че Рохан вече започна да се безпокои за тях, когато неочаквано асансьорът трепна, издигна се на метър и после отново се отпусна на пясъка.

Рохан, Балмин, биологът Хагеруп и техникът Кралик влязоха в кабината. Докато се изкачваха, Рохан разглеждаше по навик могъщия корпус на кораба. Титаново-молибденовите плочи на бронята бяха изпъстрени с малки точици. Балмин също забеляза необикновеното явление. Двамата се опитаха по-добре да разгледат издълбаните в бронята ямички. Рохан знаеше, че няма такова длето, което би могло да пробие циментираната повърхност на бронята. Това можеше да бъде резултат само на някакво химическо въздействие.

Вътре корабът бе осветен: техниците бяха включили аварийния генератор. Дебел слой ситен пясък се бе натрупал около прага. Вятърът го бе навял през незатворения люк. В коридорите почти нямаше пясък, помещенията на третия сектор бяха чисти, студени, тук-там се търкаляха разхвърля ни предмети — кислородна маска, пластмасова чиния, книга, част от комбинезон. Но долу, в картографските и звездните кабини, в общата каюта, в каютите на екипажа, в радарните кабини и в коридорите, цареше съвършено необясним хаос.

Още по-страшна бе картината в командната кабина. Не бе оцеляло нито едно стъкло. Някакви поразително тежки удари бяха превърнали стъклата в сребрист прах, който покриваше пултовете, креслата, даже жиците и контактите. В библиотеката се търкаляха развити микрофилми, изпокъсани книги, изпочупени пергели и логаритмични линии, ленти от спектрални анализи и купища накъсани карти от големите звездни каталози, коридорите към клуба и съседната зала бяха затрупани с барикади от измачкани дрехи, парчета кожа, съдрани от креслата. Хората обикаляха смаяни секторите. Всичко изглеждаше така, сякаш корабът е бил нападнат от стадо побеснели павиани. В малката навигационна кабина лежаха до стената изсъхнали останки на човек, облечен в памучни панталони и измачкана риза. Някой от техниците го бе вече покрил с брезент. Човекът се бе превърнал в мумия, сивокафявата кожа бе залепнала за костите.

На Рохан му се виеше свят, повдигаше му се. Струваше му се, че е преживял някакъв кошмарен, неправдоподобен сън. Предадоха на „Непобедимия“ кратка радиограма. Рохан нареди да фотографират всички помещения на кораба и подробно да опишат състоянието, в което го бяха намерили. Но един факт — най-потресающия — той скри от всички. В банята на осмия сектор бе видял сапун с ясни следи от човешки зъби. А складовете на „Кондор“ пращяха от почти недокоснати запаси храна, дори млякото в хладилниците се бе отлично запазило.

Рохан вече мислеше да напусне кораба, когато техникът Макдоу и неврофизиологът Сакс му доложиха, че в анабиозното помещение са открили замръзнало тяло на човек. В коридора ги очакваше малкият доктор Нигрен. Стрелките показваха минус седемнадесет градуса. Медиците се спогледаха — температурата бе твърде висока за пълна обратима смърт и твърде ниска за хипотермичен сън. Изглежда, човекът бе попаднал тук случайно. Облякоха термокомбинезоните и отвориха тежката врата. Проснат на пода, лежеше полусъблечен човек. Рохан помогна на лекарите да го пренесат на масичката. Човекът сякаш бе заспал, в херметичното помещение кожата му бе запазила естествения си цвят. Но тъканите под нея бяха набити с микроскопични кристалчета лед. Лекарите започнаха да приготовляват инструментите си. Рохан седна на едно легло — тук се бе запазил обикновеният безукорен ред.

— Нищо не може да се направи — каза изведнъж Сакс.

— Умрял е — се изтръгна от Рохан по-скоро като заключение, отколкото като въпрос.

Нигер се приближи до пулта на климатизатора. След малко ги лъхна топъл въздух. Сакс вдигна от пода малка черна чанта и извади от нея апарат, за който Рохан често бе чувал, но още не бе виждал. Сакс закрепи шестте електрода за главата на трупа, коленичи, извади от чантата три чифта слушалки, сложи едните сам и завъртя ръчките на апарата. Лицето му със затворени очи изразяваше пълно съсредоточаване. Изведнъж той смръщи вежди и бързо свали слушалките, като каза със странен глас:

— Колега Нигрен…

Малкият доктор взе от Сакс слушалките.

— Какво?… — почти беззвучно запита Рохан.

На своя жаргон те наричаха апарата „преслушвач на мъртъвци“. С него можеше да се „преслуша мозъкът“ на наскоро умрял човек или по-точно последното съдържание на съзнанието му. Резултатите не бяха напълно сигурни, но се носеха слухове, че по този начин няколко пъти била получена извънредно важна информация. Използуването на апарата сега може би щеше да им помогне да открехнат поне малко завесата, забулваща трагедията на „Кондор“.

Сакс подаде на Рохан свободните слушалки. Отначало нищо не се чуваше освен слаб шум. После през светлината, заливаща бялата стена на помещението, Рохан видя сиво изображение, сякаш засипано с пепел, замъглено и висящо някъде в далечината. Той неволно затвори очи и изображението стана по-ясно. Беше някакъв коридор вътре в кораба, с минаващи по тавана тръби, целият затрупан с човешки тела. Те като че ли се движеха, а може би трептеше видението. Хората бяха покрити с някакви парцали, а неестествено бялата им кожа бе осеяна с тъмни чертички, приличащи на обрив, а може би и това беше страничен ефект, защото също такива запетайки се виждаха и по пода, и по стените. Цялата картина като неясна фотография, заснета през течаща вода, ту се разточваше, ту се свиваше. Обхванат от ужас, Рохан рязко отвори очи — картината изсивя и почти изчезна. Но Сакс докосна ръчките на апарата и Рохан чу — не с ушите си, а сякаш вътре в собствения си мозък — слаб шепот:

— ала… ама… лала… ала… ма… мама…

И нищо повече. Сакс прибра жиците, нави ги и ги сложи в чантата. Нигрен покри мъртвеца с чаршаф.

— Кажете поне нещо… Защо нищо не говорите?! — извика Рохан.

— Спокойно, Рохан… — Сакс стана и се приближи до него. — И аз не знам повече от вас, дори може би по-малко. Вие сте тук от сутринта, а аз не съм видял нищо друго освен този труп. Картината нищо ли не ви подсказва?

— Не. Те… те шаваха. Били ли са още живи тогава? Какво беше това по тях? Тези петънца…

— Те не шаваха. Това е илюзия.

— А петънцата? И те ли са илюзия?

— Не знам. Струва ми се, не. Вие как мислите, Нигрен?

Мъничкият доктор сваляше термокомбинезона си.

— Не знам — каза той. — Може би не. По тавана нали ги нямаше?

— Петънцата ли? Не; Само по тях… И по пода. И по стените…

— Ако това бе друга проекция, те трябваше да покриват цялото изображение — каза Нигрен.

— А гласът? Това… това бърборене? — отчаян ги разпитваше Рохан.

— Само една дума се чуваше отчетливо. „Мама“.

— Да. Но имаше още нещо. „Ала“… „лала“… това се повтаряше…

— Повтаряше се, защото прослушах цялата теменна област — промърмори Сакс. — Тоест цялата зона на слуховата памет. Най-чудното е…

— Думите ли?

— Не. Но слуховата зона на кората му е празна. Абсолютно празна, разбирате ли?

— Нищо не разбирам. Как така — празна?

— Обикновено прослушването на теменните пластове не дава резултат — поясни Нигрен. — Там има твърде много енграми. Резултатът е, като че ли се опитвате да четете едновременно сто книги. А у него — Нигрен погледна дългата фигура под чаршафа — там нямаше нищо.

— Този човек е загубил цялата си слухова памет — каза Сакс и вдигна рязко тежкия апарат.

— А изображението?…

— Това е друго. Той го е видял. Макар че е могъл да не разбира какво вижда. Фотоапаратът също не разбира, но зафиксирва това, към което го насочват. Помогнете ми, колега.

Лекарите взеха апарата и излязоха. Рохан остана сам. Обхвана го такова отчаяние, че се приближи до масата, отметна чаршафа, разкопча ризата на мъртвеца — тя бе вече омекнала — и внимателно заразглежда гърдите му. Търсеше следи от някаква загадъчна епидемия, отравяне, ухапване, но нищо не намери.

Щом се върна на „Непобедимия“ Рохан веднага отиде при Хорпах. От телевизионната връзка и рапорта на завърналата се по-рано група астрогаторът бе вече ориентиран в обстановката. Рохан почувствува облекчение, че не трябва да разказва всичко.

— Съвземете се, Рохан — каза Хорпах, като стана от масата, на която лежаха фотографиите от „Кондор“. — Разбирам какво чувствувате. Но сега особено ни е нужно хладнокръвие.

— Те са имали всички средства за защита: енергостанции, лазери, излъчватели. Големият излъчвател на антиматерия стои до кораба. Имали са всичко, което имаме и ние — с безизразен глас каза Рохан. — Проверих броячите на всички силови агрегати. Никой не ги е нападал. Не са дали нито един изстрел. Просто, просто…

— Са се побъркали, нали? — спокойно подсказа астрогаторът.

— Но как е могло да се случи това?

— Видяхте ли бордовия дневник?

— Не. Гаарб го взе. У вас ли е?

— Да. След датата на кацането има само четири записа. Отнасят се до развалините, които вие разгледахте, и до някакви „мушички“.

— Не разбирам. Какви мушички?

— Това не знам. Ето какво е записано — Хорпах взе от масата разтворения дневник. — „Никакви признаци на живот на сушата. Съставът на атмосферата…“ Следват данни от анализите… аха, ето… „В 18,40 вторият патрул, като се връщаше от развалините, попадна на пясъчна буря със значителна активност на атмосферно електричество. Смущенията не попречиха на радиовръзката. Патрулът съобщава за голямо количество мушички, изпълващи…“

Астрогаторът млъкна.

— А после?

— Това е всичко.

— И нищо ли повече няма там?

— Останалото можете сам да видите.

Хорпах му подаде разтворения дневник. Страницата бе изпълнена с драскулки. Рохан се вглеждаше с разширени очи в хаоса от пресичащи се линии.

— Това като че е буквата „б“… — каза тихо той.

— Да. А тук „Г“. Главно Г. Сякаш малко дете се е опитвало да пише. Рохан, извикайте, моля ви се, ръководителите на специалните групи.

— Съвещание ли ще имаме?

— Да. Нека дойдат в библиотеката.

След четвърт час всички се събраха в голямата квадратна зала. Тук всеки си имаше постоянно място. Биологът, лекарят, планетологът, електронниците, свързочниците, кибернетиците и физиците седяха на разположените в полукръг столове. Тези деветнадесет души представляваха стратегическият мозък на кораба. Под белия екран стоеше астрогаторът.

— До този момент — започна Хорпах — групите, работещи в района на „Кондор“, са намерили двадесет и девет трупа. На самия кораб са били намерени тридесет и четири, в това число и един напълно запазен в анабиозното помещение. Доктор Нигрен, който току-що се върна оттам, ще ви разкаже.

— Намерихме само девет мумифицирани тела — Нигрен стана и бавно тръгна към астрогатора — освен онова, за което спомена командирът. То ще бъде изследвано специално. Останалите са скелети или части от скелети, намерени в пясъка. За мумификацията в кораба са благоприятствували…

— Извинете, докторе — прекъсна го астрогаторът, — най-важното е причината за смъртта на тези хора…

— Никакви признаци за насилствена смърт, поне по запазилите се трупове — бързо отговори лекарят. — Картината е такава, сякаш са умрели… от естествена смърт. Мумификацията е преди всичко обезводняване на организма. Мастните тъкани не претърпяват никакви промени, а у умрелите практически нямаше мастни тъкани. Това става обикновено след продължителен глад…

— Но запасите вода и храна са непокътнати — забеляза Гаарб.

— Знам.

— Допускате ли възможността за масово отравяне? — запита Хорпах.

— Не. Впрочем ето и Макмин. Свършихте ли, Мин?

— Да — отвърна от вратата биохимикът.

Всички глави се извърнаха към него. Той мина между седящите и застана до Нигрен.

— Доктор Макмин изследваше тялото на човека, намерен в анабиозното помещение — обясни Нигрен. — Можете ли да ни разкажете какво установихте?

— Нищо — отвърна Макмин. — Никакви органични или неорганични отрови. Всички ензимни групи на тъканите са в нормално състояние. Кръвта също.

— Все пак от какво е умрял? — запита Хорпах.

— Просто е замръзнал. А за другите мога да кажа, че не са отровени.

— Някакво все пак бързо разпадащо се радиоактивно вещество. Или твърди лъчи? — настояваше астрогаторът.

— Смъртоносните дози от твърди лъчения оставят следи: повреждане на капилярите, изменения в състава на кръвта. Такива изменения няма. Смъртоносна доза от радиоактивно вещество също би оставила следа. Не, за това мога да гарантирам.

— Но нещо все пак ги е убило, нали? — запита високо планетологът Балмин.

Нигрен каза нещо тихо на Макмин. Биохимикът кимна и излезе. Нигрен слезе от подиума и седна на мястото си.

— Иска ли някой да се изкаже? — запита астрогаторът.

— Да.

Стана Сарнер, атомният физик.

— Обяснението за гибелта на „Кондор“ се крие в самия него. Хаосът в кабините, недокоснатите запаси, положението на труповете, всичко това трябва да означава нещо. Имам впечатление, че ние просто се страхуваме да говорим за някои неща, които видяхме на „Кондор“. Длъжни сме, в наш интерес и в името на загиналите, да разгледаме безпощадно всички факти. Предлагам: всеки от нас да разкаже какво най-силно го е потресло на „Кондор“.

Сарнер седна. След кратка вътрешна борба Рохан разказа за сапуна, който бе видял в банята. После стана Гралев. В помещенията, под купчината разкъсани карти и книги имало много изсъхнали изпражнения. Някой разказа за консервена кутия, на която видял следи от зъби. Сякаш са се опитвали да прегризат метала. Гаарб бе най-поразен от цапаниците в бордовия дневник и написаното за „мушичките“.

— Едно за мен е безспорно — целият екипаж е бил обхванат внезапно от масово полудяване. Такива случаи на психоза има само по време на полет, но никога на планетите, а още по-малко няколко часа след кацането.

— А може те просто да са се вдетинили? — забеляза Сарнер.

— Как? Какво казахте? — смаян извика Гаарб. — Шегувате ли се?

— Съвсем не ни е до шеги. Но всичко това — драскулките в бордовия дневник, разкъсаните звездни атласи, с мъка нарисуваните букви, нали ги видяхте…

— Но такава болест няма — каза Мигрен.

Стана тихо. Астрогаторът се колебаеше:

— Резултатите от некротичните прослушвания не винаги са точни, но сега… Не знам дали няма още повече да ни объркат. Доктор Сакс…

Неврофизиологът разказа за изображението, открито в мозъка на замръзналия и за сричките, които бяха останали в слуховата му памет. Това предизвика истинска буря от въпроси. Под кръстосания им огън попадна даже и Рохан, като един от участниците в експеримента.

— Петънцата по изображението могат да се свържат с „мушичките“ — каза Гаарб. — Може екипажът да е бил нападнат от някакви отровни насекоми — в края на краищата никак не е лесно да се открият следи от малки ухапвания по мумифицираната кожа. А този в анабиозното помещение просто да се е опитал да се скрие от насекомите…

— Но защо преди смъртта си той е получил пълна амнезия?

— Тоест загубване на паметта, така ли? А това точно ли е установено?

— Дотолкова, доколкото са точни некротичните изследвания.

— А какво ще кажете за хипотезата за насекомите?

— Нека по този въпрос се изкаже Лауда.

Главният палеобиолог на експедицията стана.

— Всеки, поне малко запознат с биологията знае, че животът или създава огромни различия от форми, или въобще не възниква. Насекоми не биха могли да се появят без едновременното развитие на растения, на други организми, на безгръбначни и т.н. Няма да ви излагам общата теория на еволюцията. Мисля, достатъчно е да ви уверя, че това е невъзможно. Тук няма нито отровни мухи, нито други членестоноги, като насекоми или паякообразни. Нито някакви сродни форми.

— Но може тези насекоми да са били донесени от другаде… например от планетите на Новата — упорствуваше Балмин.

Всички заговориха едновременно.

— Приятели! — каза Сарнер. — Знам за какво намеква Балмин. За предположението на Гралев за лиряните. Добре. Щом са ни нужни налудничави хипотези, тъй да бъде. Да предположим дори и това: че някакъв кораб от планетите на Новата е докарал тамошни насекоми… Нека кажат биолозите: могли ли са те да се приспособят към местните условия.

— Но дори и най-налудничавата хипотеза трябва да обяснява всичко — каза от мястото си Лауда. — Тя трябва да обясни и от какво е разядена външната броня на „Кондор“. Или мислите, че някакви насекоми са се приспособили да се хранят с молибденова сплав? Тя е едно от най-твърдите вещества в Космоса. Кажете, Петерсен, с какво би могла да се надупчи такава броня?

— Може да се надупчи, но съвсем леко, с диамант — отговори заместник-главният инженер. — Но за това са нужни тонове свредели и хиляда часа. По-скоро — с неорганични киселини. И то, ако се действува при температура най-малко две хиляди градуса и в присъствието на съответни катализатори.

— А от какво според вас все пак е повредена бронята на „Кондор“?

— Нямам понятие. Впечатлението е такова, сякаш той е лежал в киселинна баня при необходимата температура. Но как е станало това без плазмена дъга, без катализатори — не мога да си представя.

— Мисля, че няма смисъл да продължаваме дискусиите — каза мълчащият досега астрогатор. — Може би е още рано. Не ни остава нищо друго, освен да продължим изследванията. Ще се разделим на три групи. Едната ще се заеме с развалините. Другата — с „Кондор“, а третата ще направи няколко пътешествия навътре в западната пустиня. Това е пределът на нашите възможности, тъй като не можем да отделим повече от четиринадесет енергостанции, а третата степен е задължителна, както и досега…

Първият

Тежка, подтискаща тъмнина го обкръжаваше от всички страни. Той се задъхваше. Опита с отчаяни движения да разкъса обвиващите го призрачни спирали. Търсеше оръжие. Напразно, той бе беззащитен. Напрегна за последен път всички сили, за да извика. Оглушителен звън го изтръгна от кошмара. Рохан скочи от леглото още замаян, като осъзна само, че звъни сигналът за тревога. Това вече не бе кошмар. Той запали лампата, навлече комбинезона и затича към асансьора. При вратата се тълпяха хора. Продължителният звън на алармения сигнал се чуваше във всички сектори, по стените святкаха червени надписи „Тревога“. Рохан влезе тичешком в командната кабина. Астрогаторът стоеше до големия екран.

— Вече отмених тревогата — каза той спокойно. — Това е само дъжд, Рохан, но погледнете. Великолепно зрелище.

Наистина на екрана, където се виждаше горната част на нощното небе, святкаха милиарди искрици. Дъждовните капки се удряха в невидимия купол на силовата защита и в миг се превръщаха в микроскопични огнени експлозии.

— Трябваше по-добре да програмираме автоматите… — каза със слаб глас Рохан. — Тернер не бива да включва анихилацията. Иначе всяка шепа пясък, довеяна от вятъра, ще ни буди посред нощ.

— Да предположим, че беше учебна тревога — отвърна астрогаторът. — Сега е четири часът, можете да си вървите, Рохан.

— Да си призная, вече не ми се спи. Може би вие?…

— Аз се наспах. Четири часа сън ми са напълно достатъчни. Безпокои ме безопасността на изследователските групи, Рохан. И същевременно съзнавам, че е голямо главоболие да се мъкнат навсякъде тежките енергостанции за обезпечаване на силовата защита. Какво е твоето мнение?

— Би могло да се дадат на хората индивидуални излъчватели. Но това също не би разрешило всички проблеми. В силовия похлупак човек нищо не може да докосне. А ако се намали радиусът на енергетичната обвивка, може и самият да се опари. Имаше такива случаи.

— Аз мислех дори да наредя всички изследвания да се извършват само от телеуправляеми роботи. Но това е удобно за няколко часа, за ден-два, а, изглежда, ще се наложи да останем по-дълго тук…

— И какво решихте?

— Всяка група ще има изходна база, окръжена от силово поле, но отделните изследователи трябва да имат известна свобода на действие. Иначе от прекалена предпазливост нищо няма да свършим. Задължително условие е всеки работещ извън силовата защита да има защитен наблюдател, който да следи всяко негово движение.

— А мен къде ще ме изпратите?

— Бихте ли искали да работите на „Кондор“? Виждам, че не. Добре. Остава градът или пустинята. Изберете сам…

— Избирам града. Все ми се струва, че тайната се крие там.

— Възможно е. И тъй, утре, по-точно днес — вече се разсъмва, — вземете командата, с която бяхте вчера. Ще ви дам два арктана. Не е лошо да вземете и ръчни лазери, струва ми се, че „то“ действува от малко разстояние…

— Кое?

— Че знам ли… Вземете също и кухня, за да бъдете напълно независим и, ако се наложи, да имате възможност да работите без непосредствена връзка с кораба…

* * *

Червеното негреещо слънце клонеше към залез. Сенките на гротескните конструкции се удължаваха, сливаха се. Рохан седеше на покрива на тежкия всъдеход и наблюдаваше през далекогледа фигурите на Гралев и Хен, които работеха извън силовата защита. Ремъкът на лазера бе протрил шията му. Той прехвърли оръжието на гърба си, без да изпуска от очи другарите си. Плазмената горелка в ръцете на Хен святкаше ослепително като мъничък брилянт. От всъдехода се зачу ритмично повтарящият се сигнал за повикване, но той дори не извърна глава. Чу как водачът отговаря на базата.

— Навигаторе! Заповед от командира! Трябва веднага да се връщаме! — викна Ярг, като подаде глава от люка.

— Да се връщаме ли? Защо?

— Не знам. През цялото време предават сигнала за незабавно връщане и четири пъти ИП.

— ИП ли!? Значи, трябва да побързаме. Дай ми микрофона и запали фаровете.

След десет минути всички бяха в колите и Рохан поведе малката колона с максималната скорост, каквато позволяваше планинската местност. Бланк, който изпълняваше сега задълженията на радист, му подаде слушалките. Рохан се спусна долу в металната утроба на машината, седна под вентилаторната решетка и заслуша сигналите, които си разменяха групата на Галахер, работеща в западната пустиня, и „Непобедимият“. Изглежда, започваше буря. От сутринта барометрите показваха понижаване на налягането, но едва сега откъм хоризонта запълзяха тъмносиви плоски облаци. От атмосферните смущения слушалките така пращяха, че връзката се поддържаше само по морза. Рохан улови група условни сигнали, но се бе включил твърде късно и не можа да разбере за какво става дума, освен че групата на Галахер също се връща в базата, а на кораба е обявена тревога и са извикани всички лекари.

— Извикани са медиците — каза той на застиналите в очакване Балмин и Гралев. — Някакъв нещастен случай. Навярно са се срутили пластове и са затрупали някого…

Наближиха границата на външното поле и започнаха да викат кораба, за да им отворят прохода. Корабът удивително дълго не отговаряше. Най-сетне запалиха условните сини светлини и те влязоха в защитената зона.

Групата, която работеше на „Кондор“, бе вече тук. Част от всъдеходите стояха около платформата, другите бяха заприщили пътя, насам-натам тичаха хора. Светлинките на автоматите мигаха. Бе се здрачило. Известно време Рохан нищо не можа да разбере в този хаос. Изведнъж някъде от високо блесна стълб бяла светлина. Корабът заприлича на фар. Големият прожектор напипа навътре в пустинята колона светлинки, които подскачаха ту нагоре, ту встрани, сякаш наистина се приближаваше армада от кораби. Отново светнаха сигналите на отварящото се силово поле. Колите още не бяха спрели, а седящите в тях хора от групата на Галахер скочиха на пясъка. От платформата тръгна към тях втори прожектор на колела. През шпалира от коли вървяха хора, заобиколили носилка, на която лежеше човек.

Рохан разбута хората в момента, когато носилката минаваше покрай него, и се вцепени. В първия миг той помисли, че действително е нещастен случай, но краката и ръцете на човека, който лежеше на носилката, бяха вързани.

Той така се гърчеше, че въжетата, с които бе завързано тялото му, скърцаха; от широко отворената му уста излизаха зловещи стенания. Групата вече бе отминала, а до Рохан все още достигаха нечовешките звуци. Светлото петно с движещите се в него фигурки се изкачи на платформата и изчезна в широкия товарен люк. Рохан заразпитва хората около него, но те бяха от групата на „Кондор“ и нищо не знаеха.

Задържаната колона от машини потегли към платформата, лампите на асансьора светнаха, тълпата започна да намалява. Най-после Рохан се изкачи горе. В кораба звъняха информатори, телефони, по стените все още светеха сигналите за свикване на лекарите при тревога. Но ето сигналите изгаснаха. Някакъв закъснял робот се отправи към сектора за роботи. Най-сетне всички се разотидоха, а той остана, загубил надежда, че ще разбере какво се бе случило.

— Рохан!

Рохан трепна. Пред него застана Гаарб.

— А, вие ли сте?… Видяхте ли?… Кой беше това?

— Кертелен.

— Какво? Невъзможно…

— Аз бях с него до самия край…

— До какъв край?

— Работехме заедно в пустинята — каза с неестествено спокоен глас Гаарб.

— Какво се случи с него?

— Попаднахме в лабиринт от тесни, стръмни долове… — бавно разказваше Гаарб, сякаш се мъчеше да си спомни реда на събитията. — Там има меки скали от органичен произход, размити от водата, и много пещери; принудени бяхме да оставим машините горе… Бяхме единадесет души. Ферометрите показваха, че наоколо има голямо количество желязо. Търсехме го. Кертелен мислеше, че в пещерите са скрити някакви машини…

— Да, той и на мене спомена за това… После?

— В една пещера той намери в тинята нещо като автомат.

— Наистина ли!?

— Но абсолютно негоден… сякаш обгорял, просто развалина… Този автомат е най-малко от преди триста хиляди години.

— Откъде можете да знаете?

— Върху него се е утаявал варовик според това как се е изпарявала водата, която е капела от сталактитите по свода… Галахер направи приблизителни изчисления, като изхождаше от скоростта на изпаряването и дебелината на утайката. Триста хиляди години е най-скромният резултат… Впрочем този автомат прилича, знаете ли, на какво? На ония развалини…

— Тогава това съвсем не е автомат…

— Не, той се е движел, но не на два крака и не като рак. Впрочем нямахме време да се занимаваме с него… Аз стоях в прикритието, длъжен бях да охранявам хората… От време на време ги броях. Но нали бяха с маски, всички си приличаха. По едно време забелязах, че липсва един. Събрах всички и започнахме да го търсим. Зарадван от откритието си, Кертелен бе навлязъл навътре в пещерата. Мислех, че е кривнал в някой страничен коридор… Изведнъж той изскочи от един завой. Вече в такова състояние. С нас бе и Нигрен, той мислеше, че е топлинен удар.

— Но какво се е случило с него?

— Той е в безсъзнание. Всъщност не, той може да се движи, да ходи, но с него не може да се установи контакт. Освен това не може да говори. Чухте ли какви звуци издаваше?

— Да.

— Сега се малко поизтощи. Отначало беше още по-страшно. Никого не познаваше. „Кертелен къде изчезна?“ — викнах му аз, а той мина край мен като глух и тръгна нагоре, но с такава походка… Тръпки ни побиха. Сякаш го бяха подменили. Не реагираше на повикванията ни и се наложи да го гоним. За да можем да го доведем тук, трябваше да го завържем…

— Какво казват лекарите?

— Както обикновено, говорят по латински, но нищо не знаят. Нигрен и Сакс са при командира, можете да ги попитате.

Гаарб си тръгна с наведена глава.

Рохан се изкачи в командната кабина. Тя бе празна, но когато минаваше край картографската кабина, чу през открехнатата врата гласа на Сакс и влезе.

— Пълна загуба на паметта — казваше неврофизиологът Сакс, като разглеждаше някакви рьонтгенови снимки. На масата, наведен над бордовия дневник, седеше астрогаторът. Той слушаше мълчаливо Сакс.

— Амнезия. Но изключителна. Загубил е не само паметта си, но и способността да говори, да пише, да чете… Това е повече от амнезия. Това е пълно разпадане, унищожаване на личността. От нея не е останало нищо освен примитивните рефлекси. Може да ходи и да яде, но само ако му сложите храна в устата.

— Вижда ли, чува ли?

— Да. Навярно. Но не разбира това, което вижда. Не различава хората от предметите.

— Рефлексите?

— Нормални. Това е централна повреда. Сякаш паметта му е напълно изтрита.

— Като на онзи човек от „Кондор“ ли?

— Да. Сега съм сигурен. Същото е.

— Виждал съм подобно нещо — съвсем тихо, почти шепнешком каза астрогаторът. — Беше в Космоса…

— А, знам? Как не се сетих! — възбудено извика неврофизиологът. — Амнезия след магнитен удар, нали?

— Да.

— Никога не съм се сблъсквал с такива случаи. Знам ги само теоретично. При преминаване с голяма скорост през силни магнитни полета, нали?

— Да, но при особени условия. Важно е не само напрежението на полето, но и градиентатът му и скоростта на извършващите се изменения. Ако в пространството има големи градиенти, уредите ги откриват от разстояние. Но по-рано нямаше такива уреди…

— Вярно… Амерхатен е правил такива опити с маймуни и котки. Подлагал ги е на действието на магнитни полета с огромна сила и те загубвали паметта си…

— Нали тя е свързана с електрическата активност на мозъка…

— Но в този случай? — високо заговори Сакс. — Такова мощно магнитно поле… нали то трябва да е от стотици хиляди гауса?

— Нужни са милиони гауса — безучастно отвърна астрогаторът. Едва сега погледът му се спря на Рохан. — Влезте и затворете вратата.

— Милиони!? Но нали нашите уреди щяха да зарегистрират такова поле?

— Както виждате, не — отвърна Хорпах. — Ако е било концентрирано в много малко пространство, по обем, да кажем, колкото този глобус, и ако е било екранирано отвън…

— С една дума, Кертелен трябва да е пъхнал главата си между поясите на такъв гигантски електромагнит… Но там не е имало никакъв магнит, никаква машина, освен ръждясали отломки, нищо освен подмити от водата долове, чакъл, пясък…

— И пещери — меко, почти безразлично добави Хорпах.

— И пещери… Нима мислите, че някой го е замъкнал в такава пещера, че там има магнит… не, но това…

— А вие как бихте обяснили всичко? — запита командирът така, сякаш този разговор му бе омръзнал.

Лекарят мълчеше.

* * *

В три часа и четиридесет минути сигналът за тревога изпълни всички сектори на „Непобедимия“. Хората, ругаейки, скачаха от леглата си, обличаха се набързо и тичаха към местата си. Пет минути след началото на тревогата Рохан се втурна в командната кабина. Астрогаторът още го нямаше. Рохан изтича до големия екран. На изток черната нощ бе осветена от хиляди искри, като че ли рой метеорити атакуваха кораба. Той погледна уредите за контрол на защитното поле. Сам бе програмирал автоматите; те вече не можеха да реагират нито на дъжд, нито на пясъчна буря. Откъм невидимата в мрака пустиня летеше нещо и се разпръскваше в огнени бисери. Загадъчните огнени снаряди отскачаха от купола на защитното поле, като чертаеха параболи или се стичаха по него. Върховете на дюните за миг се появяваха в тъмнината и отново изчезваха. Стрелките лениво трепкаха — мощността, която използуваше системата на дираковите излъчватели за защита срещу загадъчната бомбардировка, не бе голяма.

Рохан погледна спектроскопичните индикатори и в същия миг чу зад гърба си стъпките на командира.

— Никел, желязо, манган, берилий, титан — прочете на добре осветената скала застаналият до него астрогатор. — Какво ли може да бъде това…

— Дъжд от метални частици — бавно каза Рохан. — Ако се съди по изпразванията, размерите им не са големи…

— Бих искал да ги разгледам по-отблизо… — промърмори командирът. — Как мислите, да рискуваме ли?

— Да изключим полето ли?

— Да. Само за част от секундата. Някои ще попаднат в защитената зона, а останалите ще отблъснем, щом включим отново полето…

— Какво пък… Може — отвърна Рохан след кратко колебание.

Но преди командирът да се приближи до пулта за управление, огненият мравуняк изчезна тъй внезапно, както се бе появил, и корабът отново потъна в мрак.

— Ловът ни не успя — измърмори Хорпах.

Ръката му остана известно време на главния изключвател, после той кимна на Рохан и излезе. Стенещият звук на сигнала, отменящ тревогата, изпълни всички сектори. Рохан въздъхна, погледна още веднъж потъналите в мрак екрани и отиде да спи.

Облакът

Те вече започваха да свикват с планетата, с неизменния й пустинен вид, с изчезващите сенки на неусетно стопяващите се във въздуха светли облаци, между които дори и денем грееха ярки звезди, с шума на пясъка, в който затъваха колелата и краката, с червеното мрачно негреещо слънце.

Сутрин изследователските групи потегляха, всяка към своя обект, енергостанциите, поклащайки се тромаво, изчезваха сред дюните. Привечер хората се връщаха гладни, изморени. Предишното оживление бе изчезнало по лицата им. Дори групата от „Кондор“ след седмица престана да пристига със сензационни новини. Страшните находки, които в първите дни ги караха да потръпват от ужас, вече бяха старателно опаковани в херметични контейнери.

Понякога, когато оставаше сам, Рохан се питаше защо всъщност е тук? И тогава чувствуваше, че цялата им дейност — цялото това суетене, тази сложна процедура на изследвания, събиране на проби, сондажи — усложнено от постоянното задължение да работят под защитата на силово поле, е една голяма самоизмама, че всъщност, колкото и да се преструват, те само очакват някакво ново произшествие, някакво ново нещастие.

След като реши, че по-нататъшните изследвания на „Кондор“ не ще дадат нищо повече, астрогаторът ги прекрати. На „Непобедимият“ прибраха много енергостанции, всъдеходи, транспортьори, най-различна апаратура и изоставиха „Кондор“, като се утешаваха с мисълта, че или те самите, или друга експедиция все ще закара крайцера в базата. Хорпах прехвърли групата от „Кондор“ на север; под ръководството на Ренияр тя се присъедини към групата на Галахер. Рохан сега беше главният координатор на всички изследвания и рядко напускаше „Непобедимият“.

В доловете, издълбани от водите на подземни извори, двете групи се натъкнаха на интересни находки. Между слоевете утаечни скали имаше прослойки от тъмночервено вещество. Сякаш върху старата базалтова платформа, върху долния слой на кората, преди милиони години се бе напластило огромно количество метални частици (появи се хипотеза, че в оная отдалечена епоха, в атмосферата на Регис е експлодирал гигантски желязно-никелов метеорит и огненият дъжд се е споил със скалата), които, влизайки в химически реакции с околната среда, бавно са се окислявали и са се превърнали в тези кафявочерни, на места ръждивочервени слоеве.

Когато стигнаха до базалт на възраст милиард години, се оказа, че скалните маси въпреки рекристализацията съдържат органически въглища. Отначало решиха, че този район някога е бил дъно на океан. Но в слоевете каменни въглища намериха отпечатъци от многобройни видове растения, които можеха да съществуват само на сушата. Учените установиха, че преди триста милиона години из джунглите на планетата са скитали примитивни влечуги. Животът на сушата като че ли се бе развивал два пъти. Преди около сто милиона години бе започнало бързо измиране на растения и животни, причинено вероятно от избухването на Новата. След това животът отново се бе зародил и развивайки се бурно, бе образувал нови форми. След деветдесет милиона години е имало друга звездна катастрофа, вече на доста по-далечно разстояние.

По приблизителни изчисления на учените по онова време радиоактивното лъчение на повърхността на планетата не е могло да бъде толкова силно, че да бъде причина за загиването на растителния и животинския свят. Затова непонятно бе защо от този момент все по-рядко се срещаха останки от животни и растения и все по-често се появяваше пресованата „тиня“ от антимонови сулфиди, молибденови окиси, железни окиси, соли на никела, кобалта и титана. Тези относително тънки метални слоеве, на възраст от осем до шест милиона години, съдържаха на места огнища на повишена, но кратковременна радиоактивност. Сякаш в оная епоха нещо бе предизвикало цяла редица бурни, но ограничени ядрени реакции, чиито продукти бяха открити в „металната тиня“. Освен хипотезата за „желязно-радиоактивен метеорит“ имаше и други, съвсем фантастични, които свързваха тези обособени огнища на „радиоактивни пожари“ с катастрофата в планетната система на Лира и загиването на нейната цивилизация.

Но и това не обясняваше размерите на загадъчните метални пластове, които при пробните сондажи бяха открити и в други доста отдалечени райони. Във всеки случай все по-ясно се очертаваше една едновременно загадъчна и безспорна картина: животът на сушата бе загинал в същата оная епоха, продължила няколко милиона години, когато са почнали да се появяват металните слоеве, и че причина за загиването на живите форми не е могла да бъде радиоактивността. Учените подозираха, че трябва да има някаква връзка между металните слоеве и развалините на града. На дълбочина повече от двадесет метра, в пласт, изобилствуващ с железни окиси, бяха намерени ръждясали парчета метал, които напомняха останки на някакви разядени от корозията механизми.

На деветнадесетия ден над района, където се извършваха изследванията, започнаха да се събират тежки и тъмни облаци. Към пладне се разрази буря, която по мощността на електрическите заряди бе значително по-силна от земните. Небето и скалите се съединиха в хаос от непрекъснати светкавици. Водата в доловете се покачи и започна да залива изкопаните галерии. Хората напуснаха галериите и се скриха заедно с автоматите под купола на силовата защита. Бурята бавно се движеше на запад и черната, прорязвана от светкавици, стена закри целия хоризонт над океана.

Когато се връщаха на „Непобедимия“, геолозите намериха по пътя много дребни черни метални зрънца. Решиха, че това са навярно знаменитите „мушички“, събраха ги старателно и ги занесоха на кораба. Учените ги изследваха с голям интерес — разбира се, и дума не можеше да става за някакви насекоми. След бурно съвещание на специалистите решиха да изпратят експедиция на североизток, отвъд района на железните пластове — по гъсеничните вериги на машините от „Кондор“ бяха открили дребни късчета интересни минерали, които не намериха в нито един от изследваните райони.

Под ръководството на Ренияр на другия ден потегли колона от енергостанции, всъдеходи, подвижният излъчвател от „Кондор“ и роботи, сред които имаше дванадесет арктана; снабдена бе с автоматични земекопни машини и сондажни апарати, със запаси от кислород, храна и ядрено гориво. „Непобедимият“ поддържаше с нея непрекъснато радио и телевизионна връзка, докато изкривената повърхност на планетата не прегради пътя на ултракъсите вълни. Тогава изведоха на стационарна орбита автоматичен телевизионен ретранслатор. Колоната прекара нощта под защитата на силово поле, а на другия ден продължи похода си.

Малко преди пладне Ренияр съобщи на Рохан, че иска да разгледа почти засипани с пясък развалини в един малък недълбок кратер. След час силни атмосферни смущения влошиха радиовръзката. Техниците преминаха на по-къси вълни, приемането се подобри. Но когато гръмотевиците на приближаващата се от север към изток буря, тоест натам, накъдето пътуваше експедицията, започнаха да стихват, радиовръзката изведнъж се прекъсна. Най-чудното бе, че едновременно се влоши и телевизионната връзка, която се поддържаше чрез спътник и не можеше да зависи от състоянието на йоносферата. Към един часа телевизионната връзка се прекъсна окончателно. Никой от техниците и физиците, извикани на помощ, не можеше да разбере механизма на явлението. Сякаш някъде в пустинята се бе издигнала стена от метал, която заслоняваше отдалечилата се на сто и седемдесет километра от „Непобедимият“ експедиция.

Хорпах изпрати два разузнавателни самолета от типа летящи чинии. Единият летеше на височина няколкостотин метра над пустинята, а другият — четири километра по-високо, като служеше на първия за телевизионен ретранслатор.

Рохан, астрогаторът и няколко учени стояха пред големия екран в командната кабина и наблюдаваха непосредствено това, което виждаше пилотът на първия самолет. Под ниско летящата машина в косите лъчи на залязващото слънце, които предаваха на пейзажа печален вид, от време на време прелитаха малки кратери, засипани догоре с пясък. Местността постепенно се издигаше, ставаше по-разнообразна. От пясъчните вълни стърчаха високи скалисти хълмове. После пясъкът съвсем изчезна и се смени с някаква дива местност от насечени стръмни скали и каменни грамади. Тук-там се извиваха подобни на реки пукнатини, които разсичаха кората на планетата. Пейзажът заприлича на лунния. Появиха се черни петна, сякаш по голите камъни растяха гъсти мъртви храсти.

В този момент мълчащото досега радио на първия самолет заработи. Пилотът извика, че е уловил сигналите на автоматичния предавател, установен на главния всъдеход на експедицията.

Слънцето стоеше вече съвсем ниско. В кървавата му светлина пред курса на самолета изникна стена от черни облаци. Ако не беше бавното ритмично движение, черното кълбовидно натрупване с мастилени и метални виолетови отблясъци можеше да се вземе за необичайна планинска формация. В първия момент на всички се стори, че облакът се движи срещу летящата машина, но това бе зрителна измама. Просто летящата чиния се приближаваше към странната преграда.

— Говори ЛЧ-4. Трябва ли да се издигна над облака? Приемам — зачу се приглушеният глас на пилота.

След миг астрогаторът отговори.

— Първи вика ЛЧ-4. Задръж се пред облака!

— ЛЧ-4 вика базата. Спирам — веднага отвърна пилотът и на Рохан се стори, че в гласа му прозвуча облекчение.

Вече само няколкостотин метра отделяха машината от необикновеното образувание. Самолетът спря и изведнъж — никой не успя дори да извика — поклащащата се черна маса изстреля към него дълги огнени стълбове. Изображението на екрана затрептя и изчезна.

— ЛЧ-4! — викаше радистът.

— Говори ЛЧ-8 — обади се пилотът на втората машина. — Да включа ли изображението? Приемам.

— Базата вика ЛЧ-8. Дай изображение.

Хаос от яростно кръжащи черни потоци изпълни екрана. Това бе същата картина, но гледана от височина четири километра. Виждаше се, че облакът се е разпрострял като дълга монолитна лавина над извисяваща се планинска верига, сякаш защищаваше подстъпите към нея. Повърхността му, приличаща на желе, лениво се поклащаше, но първата машина, която той току-що бе погълнал, никъде не се виждаше.

— Базата вика ЛЧ-8. Чуваш ли ЛЧ-4? Приемам.

— ЛЧ-8 вика базата. Не го чувам, преминавам на интерференционни вълни. Внимание, ЛЧ-4, говори ЛЧ-8, отговори, ЛЧ-4, ЛЧ-4! — чуваше се гласът на пилота. — ЛЧ-4 не отговаря, преминавам на инфрачервени вълни. Внимание, ЛЧ-4, говори ЛЧ-8, отговори! ЛЧ-4 не отговаря. Ще се опитам да проникна в облака с радарен лъч.

В полутъмната кабина всички затаиха дъх. Изображението на екрана не се промени. Каменният хребет стърчеше от мрака като остров, потънал в океан мастило. Високо в небето гаснеха перестите златисти облаци, слънчевият диск вече докосваше хоризонта, след няколко минути щеше да се стъмни.

— ЛЧ-8 вика базата — отново се зачу гласът на пилота. — Радарът отбелязва метално препятствие. Приемам.

— Базата вика ЛЧ-8. Превключи радарното изображение на екрана. Приемам.

Екранът потъмня, угасна, за миг запламтя със светлосиня светлина, после позеленя, потрепвайки от милиарди искри.

— Целият облак е от метал — каза някой зад гърба на Рохан.

— Язон! — викна астрогаторът. — Тук ли е Язон?

— Да — излезе от групата на учените ядреният физик.

— Мога ли да го поприпаля?… — спокойно запита астрогаторът, показвайки към екрана, и всички го разбраха.

Язон не отговори веднага.

— Трябваше да предупредим ЛЧ-4, за да увеличи максимално радиуса на защитното си поле…

— Без глупости, Язон! Нямаме връзка…

— До четири хиляди градуса… с малък риск…

— Благодаря. Блаар, микрофона! Първи вика ЛЧ-8. Подготви лазерите, цел — облакът, малка мощност, до билиерга в епицентъра, непрекъснат огън по азимута!

Известно време картината остана същата. После нещо блесна и централният облак, който изпълваше долната част на екрана, промени цвета си. Отначало той някак се размаза, сетне почервеня и завря; вътре в него се образува нещо като фуния с пламтящи стени, в която сякаш се вливаха всмукваните съседни облаци. Изведнъж това движение спря, облакът се отдръпна в кръг, откривайки в образувалия се прозорец хаотично натрупване на скали.

— Първи вика ЛЧ-8. Спусни се до разстояние за максимална ефективност на огъня.

Пилотът повтори заповедта. Облакът се опитваше да запълни образувалата се пролука, но всеки път, щом блясъкът на огъня обхващаше проточилите се пипала, той ги прибираше обратно. Това продължи няколко минути. Астрогаторът явно не се решаваше да удари облака с цялата мощ на излъчвателя; някъде вътре се намираше втората машина. Рохан се досети на какво разчиташе Хорпах: той се надяваше, че машината ще изскочи в изчистената зона. Но тя не се появяваше.

Неочаквано сгъстилите се в долината сенки запламтяха със зловещо зарево. Червеникавокафявата вълна на взрива закри целия екран. Облакът атакуваше пленената машина и обхванат от страшния пламък, сам изгаряше в силовата й защита.

Внезапно стана нещо съвсем непонятно. Дали пилотът на долната, обкръжена от облака машина, загубил и ума и дума, бе предприел нещо или се бе случила някаква авария, но изведнъж ослепителна светкавица прониза черния водовъртеж и облакът, разкъсан от взрива, се разлетя встрани. Ударната вълна бе толкова силна, че изображението затрептя, повтаряйки принудителните скокове на ЛЧ-8. После тъмнината отново се върна, стана по-плътна и освен нея нищо не се виждаше.

Астрогаторът се наведе и каза нещо на радиста, така тихо, че Рохан не чу думите му, но радистът веднага завика:

— Приготви излъчвателя на антипротони! Пълна мощност, непрекъснат огън по облака!

Пилотът повтори заповедта. В същия миг един от техниците, който следеше на страничния екран всичко, което ставаше зад машината, извика:

— Внимание! ЛЧ-8! Нагоре! Нагоре! Нагоре!!!

Откъм запад, от чистото досега пространство се носеше със скоростта на ураган въртящ се черен облак. Миг преди това той бе част от големия облак, но изведнъж се бе откъснал от него и повличайки след себе си проточилия се ръкав, се заиздига право нагоре. Пилотът се устреми вертикално към небето, но облакът го гонеше, като изхвърляше към него черни пипала. Пилотът пренасяше огъня от едно пипало на друго; най-близкото черно кълбо, получило удар в челото, се раздвои, изтъня. Изведнъж изображението на екрана започна да трепти. В момента, когато част от облака бе навлязла в потока радиовълни, влошавайки връзката на машината с базата, пилотът за първи път употреби излъчвателя на антиматерия. Цялата атмосфера на планетата сякаш се превърна в море от огън; миг на екрана още се виждаха облакът и димящите над него бели стълбове, но друга, по-страшна експлозия избълва потоци огън върху изчезващия в кълба от дим и пара хаос от скали. Това беше последното, което видяха в кабината, в следващата секунда изображението изчезна.

Хорпах заповяда на радиста да вика двете машини, а сам премина с Рохан, Язон и останалите в съседната, навигационна кабина.

— Какво представлява според вас този облак? — запита астрогаторът без всякакво встъпление.

— Той е от метални частици. Нещо като емулсия, управлявана от някакъв център — каза Язон.

— Гаарб?

— И аз мисля така!

— Има ли някакви предложения? Не? Добре. Кой суперкоптер е в по-добро състояние, нашият или от „Кондор“?

— И двата са в изправност, командире — отговори главният инженер, — но за нашия гарантирам повече.

— Отлично. Рохан, ако не се лъжа, вие искахте да излезете извън силовата защита… Вземете няколко души, двоен комплект автомати, контурни лазери и излъчватели на антипротони… Старт в четири и тридесет и един… Точно при изгрев слънце. Опитайте се да намерите оня кратер на североизток, за който говореше Ренияр в последното си съобщение. Там кацнете в открито силово поле. По пътя, моля, унищожавайте всичко на максимална дистанция. Никакви изчаквания, наблюдения, експерименти. Ако загубите връзка с мен, продължете изпълнението на задачата… Когато намерите кратера, кацнете, но внимавайте да не попаднете върху главите на хората… Допускам, че те са някъде в тоя район… — Той показа на картата зона, очертана с червено.

— Какво съм длъжен да правя, след като кацна? Трябва ли да ги търся?

— Сам ще решите. Моля ви, помнете едно: не бива да поразявате никакви цели в радиус петдесет километра от това място, тъй като долу могат да бъдат нашите хора. До тази граница — с едно движение астрогаторът раздели територията на две части — можете да използувате средствата си за унищожение настъпателно. Зад тази линия можете да се защищавате само със силовото поле. Язон? Колко може да издържи полето на суперкоптера?

— Даже милиони атмосфери на квадратен сантиметър!

— Какво значи „даже“? Да не би да ми го продавате? Питам ви колко? Пет милиона? Двадесет?

— Полето беше изпробвано при два и половина…

— Това е вече друго. Чувате ли, Рохан? Ако облакът ви притисне до този предел, отстъпвайте, бягайте. По-добре нагоре. Впрочем всичко не мога да предвидя… — Той погледна часовника си. — Осем часа след старта ще ви викам на всички вълни. Ако това не даде резултат, ще опитам да се свържем или чрез спътници, или оптически. Ще лазираме с морзовата азбука. Още не съм чувал това да не е давало резултат. Ако все пак и лазерите не помогнат, след три часа трябва да се върнете обратно. Ако мен ме няма тук…

— Мислите да стартирате ли?

— Не ме прекъсвайте, Рохан. Не, но не всичко зависи от нас. Ако ме няма тук, моля излезте на околопланетна орбита. Орбитата трябва да бъде стационарна: точните й параметри Строем ще ви съобщи преди старта. На орбитата ще ме чакате тридесет и шест часа. Ако до това време не получите никакво известие от мен, връщайте се на планетата. Идете на „Кондор“ и се опитайте да го поправите. Представям си колко ще е трудно това. Но други възможности няма да имате. Ако успеете, върнете се в Базата и представете рапорт за всичко, което се случи. Имате ли някакви въпроси?

— Да. Мога ли да се опитам да установя контакт с онези… с оня център, който управлява облака, ако ми се отдаде да го открия?

— Това сам ще прецените. Във всеки случай може да рискувате в границите на разумното. Не зная, но на мен ми се струва, че центърът не се намира на повърхността на планетата. И въобще съществуванието му ми изглежда проблематично… Нали постоянно прослушвахме пространството в целия диапазон на електромагнитните вълни. Ако някой управляваше облака с лъчи, бихме зарегистрирали съответните сигнали.

— Центърът може да се намира в самия облак…

— Възможно е. Не знам. Вземете хората си, Рохан, и подгответе суперкоптера. Параметрите ще ви връчи след час Строем.

Астрогаторът открехна вратата на командната кабина:

— Тернер, как е? Нищо ли?

— Нищо, командире. Само смущения.

„Това означава, че нито една от летателните машини не използува вече оръжието си, че са прекратили борбата — помисли си Рохан. — Ако се защищаваха с огъня на лазерите или поне с индукционните излъчватели, уредите на «Непобедимият» щяха да отбележат това.“

* * *

Седемдесеттонната двуетажна машина се издигна във въздуха, когато крайчето на пурпурния слънчев диск се подаде иззад хоризонта и се понесе право на североизток. Рохан набра височина петнадесет километра; в стратосферата той можеше да развие максимална скорост, освен това изгледите да срещне черния облак бяха по-малки. Може би беше прав или просто му провървя, но след по-малко от час те вече кацаха в засипания с пясък кратер.

Наблюдателите съобщиха, че в северната част на кратера са забелязали нещо подозрително. Тежката летателна машина, потрепвайки леко, се задържа на височина петстотин метра. Разгледаха внимателно мястото. На пепелявочервения фон на екрана се виждаха малки правоъгълници, разположени геометрически правилно около друг голям сивостоманен. Рохан заедно с Гаарб и Балмин, които стояха до него на командния пулт, познаха машините от експедицията на Ренияр. Незабавно кацнаха. Телескопичните крака на суперкоптера още пружинираха, когато спуснаха трапа и две разузнавателни машини потеглиха, защитени от подвижно силово поле. Вътре кратерът напомняше купа с нащърбени краища. Централното възвишение на вулкана бе покрито с чернокафява кора от лава.

Разузнавателните машини изминаха разстоянието от километър и половина за няколко минути. Радиовръзката беше добра. Рохан разговаряше с Гаарб, който се намираше в главния транспортьор.

— Изкачването свърши, сега ще ги видим — няколко пъти повтори Гаарб. След миг той извика: — Тук са! Виждам ги!!!

И после по-спокойно:

— Изглежда, всичко е в ред. Една, две, три, четири — всички машини са на местата си. Но защо стоят на слънце?

— А хората? Тях виждате ли? — разпитваше Рохан.

— Да. Там нещо шава… двама души… о, още един… и някои лежат на сянка… Виждам ги, Рохан!

Гласът му се отдалечи. Рохан го чу да казва нещо на водача… После гласът на Гаарб отново се усили.

— Поздравих ги с димна ракета… димът ей сега ще се разнесе… Ярг… какво има? Какво?! Ей… Ей!…

Викът му изпълни цялата кабина и секна. Рохан различи отдалечаващото се бръмчене на моторите, после то стихна; чуваше се шум от стъпки, някакви неясни, приглушени от разстоянието повиквания, сетне стана тихо.

— Ало! Гаарб! Гаарб! — повтаряше той.

Стъпките по пясъка се приближиха, микрофонът запращя.

— Рохан! — зачу се промененият, задъхан глас на Гаарб. — Рохан! Същото като с Кертелен! Безчувствени, не ни познават, нищо не говорят. Рохан, чувате ли ме?!

— Слушам… всички ли?

— Изглежда… Още не знам. Ярг и Тернер ги обикалят…

— А полето?

— Изключено е… Не знам… Явно те са го изключили…

— Някакви следи от борба?

— Не, нищо. Всички машини са в изправност… А те лежат, седят… Какво? Какво има?

Рохан чу неясен звук, прекъсван от стенания.

— Велики небеса, това е Гралев! — почти изплака Гаарб. — Гралев! Приятелю! Не ме ли познаваш?!

Дишането му, усилено от уредите, изпълни изведнъж цялата кабина.

— И той също… — Гаарб въздъхна. — Рохан… Не знам, ще можем ли сами… Трябва да ги приберем. Изпратете ми още хора…

— Сега.

След час кошмарната процесия спря пред металния корпус на суперкоптера. От двадесетте и двама души намериха само осемнадесет; за съдбата на останалите четирима нищо не се знаеше. Повечето се отнесоха към пренасянето спокойно, без да се съпротивляват, но петима трябваше да приберат насила. Петте носилки откараха в импровизирания лазарет. Останалите тринадесет мъже с каменни като маски лица настаниха в отделно помещение. Трябваше да ги съблекат, да ги събуят, те бяха безпомощни като бебета.

Рохан остави пострадалите под надзора на лекар и изпрати цялата техника, с която разполагаше, да търси изчезналите. Тъкмо изпращаше последната група, когато радистът го повика в кабината: бяха се свързали с „Непобедимият“.

Рохан съобщи накратко за произшествието.

— Кои липсват? — запита Хорпах.

— Самият Ренияр, Бенигсен, Каротки и Меар. А какво става със самолетите? — заинтересува се Рохан.

— Никакви сведения.

— А облакът?

— Сутринта изпратих патрул. Върна се преди час. Никакви следи от облака…

Хипотезата на Лауда

Доктор Лауда почука и влезе в каютата на астрогатора.

— Какво има? — без да вдига очи от фотограметричната карта, запита Хорпах.

— Исках да ви кажа…

— Бързо ли е? След петнадесет минути стартираме.

— Струва ми се, че почвам да разбирам какво става тук.

Астрогаторът остави пергела.

— Слушам ви.

— Това, което ще кажа, ще ви прозвучи съвсем фантастично и всъщност аз нямам никакви доказателства. Но е така. Предположете, че някога, преди милиони години, тук е кацнал кораб от друга система. Възможно от района на Новата. Знаем, че преди избухването на Дзета от Лира шестата планета на системата е била населявана от разумни същества. Те са имали високоразвита цивилизация от технологичен тип. Да предположим, че тук е кацнал разузнавателен кораб на лиряните и че е станала катастрофа. Някакъв нещастен случай и целият екипаж е загинал. Оцелели само… автоматите. И те напуснали кораба. Те са били високо специализирани механизми, способни да съществуват в най-тежки условия. Не е имало кой да им дава заповеди. Онези от тях, които по структура на ума най-много са приличали на лиряните, може би са се опитали да ремонтират кораба, макар при даденото положение това да не е имало смисъл. Но нали знаете, ремонтният робот ще ремонтира онова, което трябва, без да се интересува нужно ли е това някому. После са взели връх другите автомати. Те се отделили от високо организираните. Може би са ги нападали представители на местната фауна. Тук е имало гущероподобни влечуги, следователно имало е и хищници. Автоматите започнали борба с тях и ги победили. Най-важното според мене е, че тези автомати са притежавали способността да произвеждат други и след време тези механизми се приспособили към външните условия на планетата и успели да унищожат всички форми на животинския и растителния свят.

— И растителния? Как си обяснявате това?

— Мога да предложа даже няколко хипотези, но предпочитам да не правя това. Впрочем не съм казал още най-главното. Потомците на първите механизми след няколкостотин поколения престанали да приличат на създателите си, тоест на продуктите на лирянската цивилизация. Нали разбирате? Започнала е мъртва еволюция — еволюция на механичните устройства. Кой е основният принцип на хомеостазата? Да оцелееш дори в най-враждебните, най-тежките условия. За по-нататъшните форми на тази еволюция на самоорганизиращите се механични системи главната задача е била да намерят източници на енергия и материали, от които да могат да произвеждат запасни части и цели организми. Първоначално механизмите несъмнено са се захранвали с лъчиста енергия. Но на Регис няма радиоактивни елементи, значи, наложило се е да търсят друг източник на енергия. Острата криза за енергия е била неизбежна и аз мисля, че се е стигнало до борба между тези устройства. Просто до борба за съществувание. Та на нея е основана и еволюцията. На подбора. По-високо развитите механизми, които са се нуждаели от повече енергия, не са могли да издържат на конкуренцията на по-неразвитите, но по-икономични.

— Чакайте. Да не говорим за фантастичността на предположението ви, но нали в еволюционната борба винаги побеждават съществата с по-развита нервна система? В случая вместо нервна имаме електрическа, но принципът си остава същият…

— Това е вярно само по отношение на еднородни организми, образували се на планетата по естествен начин, а не дошли отвън. Биохимичните условия за функциониране на съществата на земята винаги са били и си остават съвършено еднакви. Водорасли и амеби, растения и животни, нисши и висши, са построени от почти еднакви клетки, имат почти еднаква белтъчна обмяна на веществата и в резултат отличителният признак става оня, за който споменахме. Но тук е било иначе. Най-развитите от механизмите са черпели енергия от собствените си радиоактивни източници, а по-простите устройства са могли да работят със слънчеви батерии. Това им е давало огромно преимущество…

— Но по-високо развитите са могли да им отнемат слънчевите батерии… Впрочем докъде ще ни доведе този спор? Все пак необходимо ли е, Лауда, да обсъждаме това точно сега?

— Много е важно, командире. Накъсо казано, в еволюционната борба са победили два вида устройства — тези, които са намалили размерите си, и освен тях неподвижните. Първите са дали начало на тези черни облаци. Лично аз мисля, че това са много малки псевдонасекоми, способни да се съединяват при нужда в големи системи за някакви общи интереси. Така е протичала еволюцията на подвижните механизми. Неподвижните са образували оня странен вид метална растителност, който представляват развалините на тъй наречените „градове“. Това не са никакви градове, а само голяма колония от неподвижни механизми, способни да се размножават и черпещи енергия непосредствено от слънцето…

— Значи, вие считате, че „градът“ и сега се развива?

— Не. Имам впечатление, че по някакви неизвестни нам причини „градът“, или по-точно „металната гора“ е загубила борбата за съществувание и сега представлява ръждясващи отломки. Оцеляла е само една форма — движещите се механизми, които са завоювали цялата суша на планетата.

— Да предположим, че всичко е така, както казвате. Допускате ли, че тези „облаци“ имат някакъв управляващ център на повърхността или под повърхността на планетата?

— Мисля, че микромеханизмите сами стават такъв център, някакъв „мъртъв мозък“, когато се съединят. Може разделното съществувание да е по-изгодно за тях. Не е изключено отделните роеве да черпят енергия от атмосферното електричество. Но в момент на опасност или, по-общо казано, при внезапна промяна, заплашваща съществуванието им, те се обединяват.

— Но къде се намира по време на „роенето“ необикновено сложната памет за цялата система?

— Достатъчно е всеки елемент да „помни“ с кои други елементи непосредствено трябва да се съедини. По такъв начин количеството информация, съдържаща се в отделния елемент, може да бъде нищожно малко, но достатъчен е сигналът „Внимание! Опасност!“, за да се образуват нужните контакти и мигновено да се появи „мозъкът“. Но това, разбира се, е само примитивна схема. Мисля, че всичко е много по-сложно.

— Виждате ли някакви конкретни изводи за нас от хипотезата ви?

— В определен смисъл да, но негативни. Автоматите са се приспособили добре за борба с живите същества. Мисля, че те са ги убивали само в началото на тази борба, когато сушата е кипяла от живот: разходът на енергия за убиване се оказал неикономичен. Затова те са почнали да използуват други средства, чийто резултат е катастрофата с „Кондор“, случаят с Кертелен и най-после излизането от строя на групата на Ренияр…

— Какви са тези средства?

— Не знам точно на какво са основани. Мога само да кажа моето лично мнение: случаят с Кертелен представлява унищожаване почти на цялата информация, която мозъкът на човека съдържа. Този способ е по-бърз, по-прост и икономичен от убиването. Изводът ми е, уви, твърде песимистичен… Ние се намираме в неизмеримо по-лошо положение, отколкото те. Първо, да убиеш живо същество е доста по-лесно, отколкото да развалиш мъртво устройство. После те е трябвало да се борят едновременно и с живите същества, и с металните си „събратя“, с разумните автомати. Милиони години те са водили война едновременно на два фронта и са победили всички механизми и целия интелект на разумните машини. Резултатът от тази борба ще да е необикновеният им универсализъм и съвършенството им на средствата за унищожаване. Боя се, че за да ги победим, би трябвало да унищожим всички — а това е почти невъзможно, защото би означавало да унищожим цялата планета, а нашата задача не е такава.

— Но откъде сте толкова уверен, че не притежават разум?

— Та ако имаха разум, те отдавна биха се справили с нас. Припомнете си всичко, което се случи от момента на кацането ни, и ще видите, че те действуват без какъвто и да било стратегически план.

— Но… начинът, по който прекъснаха връзката между нас и Ренияр, после атаката на разузнавателните самолети…

— Просто правят това, което са правели хилядолетия… Висшите автомати, които те са унищожили, навярно са поддържали връзка помежду си с радиовълни. И естествено една от първите им задачи е била да направят невъзможен обмена на информации, да прекъснат връзката между тях. Трудно е да се измисли по-добър екран от металния облак. А сега да видим какво можем да предприемем. Ние трябва да защищаваме и себе си, и автоматите си, без които нищо не бихме представлявали. Дори да използуваме най-мощните си средства — антиматерията, — всички да унищожим е невъзможно. Забелязахте ли как постъпват, когато ги нападат? Просто се разпръсват. Освен това ние сме длъжни постоянно да се намираме под защита, което ограничава възможностите ни, докато те се движат свободно в която и да е посока. Дори и да ги разбием на този континент, те ще се прехвърлят на друг. Считам, че трябва да отлетим. Понеже имаме за противник създания на мъртвата еволюция, навярно апсихични, и дума не може да става да отмъщаваме за „Кондор“, за съдбата на екипажа му. Все едно да биеш океана, че е потопил кораба и хората…

— Но в края на краищата — произнесе Хорпах, като стана — това, което казахте, е само хипотеза, а ние не можем да се върнем с хипотези. Нужна ни е увереност. Не става въпрос за отмъщение, а за увереност. Щом имаме точни факти — образци от тази летяща механична фауна, — в същия миг ще се съглася, че няма какво повече да правим тук. Стартът се отлага. Ще свикам всички на съвещание. Не бих искал да правя това сега, ще има дискусии, но друг изход не виждам… След половин час в главната библиотека, доктор Лауда…

Повечето от специалистите предполагаха същото, което и Лауда; той само пръв бе формулирал категорично мнението си. Споровете се разгорещиха главно около проблема за психичността или апсихичността на „облака“. Кибернетиците по-скоро бяха на мнение, че това е мислеща система, притежаваща способност към определена стратегия.

— Нашата задача — поддържаше главният кибернетик Кротонос — е не толкова да създадем най-точната хипотеза, обясняваща всичко, а такава, която би ни обезпечила максимална безопасност на действие. Затова по-правилно ще е да приемем, че „облакът“ може би притежава разум. В такъв случай ще действуваме по-предпазливо.

— Не знам кого искаш да победиш — облака или мен — спокойно каза Лауда. — Аз също не съм за непредпазливи действия, но „облакът“ няма повече разум от мравката. Ние не сме за тях първият противник от типа homo. Те са познавали силовото поле на „Кондор“ и следователно можели са да намерят средства за нападение. Достатъчно е тези микроскопични „мушички“ да се заровят в пясъка, за да проникнат в силовото поле — нали полето свършва на повърхността. Но те нищо подобно не направиха. Или „облакът“ е глупав, или действува инстинктивно.

Кротонос не искаше да отстъпи, но Хорпах се намеси и ги помоли да дават само конкретни предложения.

Вече се свечеряваше. Хорпах в единия ъгъл на залата разговаряше с Лауда и лекарите, отделно се бяха скупчили кибернетиците.

— Това е много интересно — възкликна изведнъж Заурахан, заместник-главният кибернетик. — Занапред ще трябва да строим автоматите си на съвършено друг принцип, за да бъдат те действително универсални: от малки елементарни тухлички, от псевдоклетки, които да бъдат взаимно заменими…

— Че това не е нещо ново — усмихна се Сакс. — Точно по този път е вървяла и еволюцията на живите форми и това не е случайно. Сигурно не е случайно, че и „облакът“ се състои от такива взаимно заменими елементи.

Като видя, че сега не може да очаква много от учените, Хорпах отиде в командната кабина да съобщи на Рохан хипотезата за „мъртвата еволюция“. Вече беше тъмно, когато „Непобедимият“ установи връзка със суперкоптера. На апарата беше Гаарб.

— Рохан още не се е върнал — каза той. — Тръгна към шест часа следобед. Взе шест машини и останалите единадесет души. Уговорихме се, че ще се върне след залез… Слънцето залезе преди десет минути.

— Имате ли с него радиовръзка?

— Връзката се прекъсна преди час.

— Гаарб! Защо веднага не ми съобщихте?!

— Рохан предупреди, че за известно време връзката ще се прекъсне, тъй като ще навлезе в една от дълбоките клисури. Склоновете й са обрасли с ония метални идиотщини, които така екранират, че практически не може да се надяваш на връзка…

— Моля, съобщете ми веднага щом Рохан се върне… Той ще отговаря за това… Така скоро всички можем да загубим…

— Идват, командире! — прекъсна го възгласът на Гаарб. — Виждам светлина, това ще е Рохан… Една, две, три… не, само една машина… Сега ще узная…

— Чакам.

Гаарб видя светлините на фаровете, пълзящи ниско над земята. Той грабна ракетния пистолет и изстреля два пъти във въздуха. Това беше достатъчно, за да скочат спящите. Радистът отвори прохода в енергетичната стена; напрашеният всъдеход навлезе в означения със сини светлинки процеп и се насочи към хълмчето, на което стоеше суперкоптерът. Гаарб заедно с останалите затича към машината. От нея изскочи човек с разкъсан комбинезон, с лице, толкова изцапано с кал и кръв, че Гаарб го позна едва когато заговори.

— Гаарб… — изстена човекът, като се хвана за рамото на учения. Краката му се подгъваха.

— Какво се е случило? Къде са останалите?

— Няма… ги… — прошепна Рохан и загубил съзнание, увисна на ръцете на притичалите хора.

Групата на Рохан

Колоната, която водеше Рохан, се състоеше от две големи енергостанции, четири всъдехода и малка амфибия. В нея се намираше самият Рохан заедно с Ярг и боцмана Тернер. Движеха се според инструкцията на третата степен — отпред енергостанция, след нея амфибията на Рохан, после всъдеходите, във всеки по двама души, и накрая на колоната втората енергостанция, която защищаваше заедно с първата цялата група със силово поле.

Рохан предприе това пътешествие, защото с помощта на „електрокучетата“ — олфактометричните индикатори — бяха открили в кратера следите на четиримата изчезнали.

Първите километри групата измина, като се ръководеше от показателите на индикаторите. Към осем часа пред входа на една от широките и не особено дълбоки клисури видяха в меката тиня, останала от пресъхнал поток, следи от обувките на хората от групата на Ренияр. Следите водеха навътре в клисурата и малко след това се загубиха по камъните. Но това не тревожеше Рохан. Склоновете ставаха все по-стръмни и за поразените от амнезия хора не бе по силите да се катерят по такива стръмнини. Той разчиташе, че скоро пак ще намерят следите.

След кратко съвещание колоната потегли отново. Тук-там по склоновете започнаха да се появяват странни, необичайни гъсти метални „храсти“. Високи метър, метър и половина, те стърчаха от запълнените с черна тиня пукнатини на голите скали. Храстите ставаха все повече и повече и скоро се сляха в един общ ръждив четинест слой, който покриваше склоновете на клисурата почти до самото дъно, където скрита под камъните сълзеше тънка струйка вода.

Между „храстите“ се виждаха отвори на пещери. От едни течеха тънки ручейчета, други изглеждаха сухи. Опитаха да надзърнат в една от по-ниско разположените пещери, като я осветиха с прожектори. В нея имаше много дребни, почти залени от капещата от свода вода триъгълни кристалчета. Рохан пъхна цяла шепа в джоба си. После изминаха още около половин километър нагоре по клисурата, която ставаше все по-стръмна. На две места видяха отново в засъхналата тиня на брега на ручейчето следи от обувки. След един завой радиовръзката със суперкоптера значително се влоши. Рохан си обясняваше това с екраниращото действие на металните храсти.

Минаха през две доста широки каменни врати — това им отне много време, тъй като се наложи техниците на полето да намаляват предпазливо радиуса на защитата, за да не закачат скалите. Скалите бяха ронливи и напукани от ерозията и всеки енергетичен удар, предизвикан от случайното съприкосновение на полето със скалния масив, можеше да причини срутване. Страхуваха се, разбира се, не за себе си, а за изчезналите си другари — ако те се намираха наблизо, такова срутване щеше да ги рани или убие.

Измина час, откакто се бе прекъснала радиовръзката, когато на екрана на магнитните индикатори се появиха чести припламвания. Пеленгаторите, изглежда, бяха излезли от строя, защото при опитите да си изяснят откъде идват импулсите, те сочеха едновременно всички посоки. Само с помощта на индикаторите за напрежението и на поляризаторите успяха да установят, че източник на променливото магнитно поле са храстите, покриващи стените на клисурата. Едва тогава забелязаха, че тук те са по-други: по тях вече нямаше ръжда, бяха по-високи, по-гъсти и сякаш още по-черни, пръчките или клоните им бяха облепени със странни надебелявания. Рохан реши да не се занимава с изследването им: не биваше да рискува и да отваря силовото поле.

Тръгнаха по-бързо, импулсометрите и магнитните индикатори показваха все по-разнородна активност. Тук-там въздухът над черния гъсталак трепереше, сякаш бе нагрят, а зад вторите каменни врати над храстите се появиха едва забележими облачета, приличащи на разпръскващ се дим. Рохан започна да се безпокои — пътешествието продължи повече, отколкото очакваше, а краят на стръмната клисура още не се виждаше. След един нов завой се появиха трети каменни врати, доста по-тесни. Техниците съобщиха, че не могат да минат през тях с включено поле. Рохан се посъветва с физика Томан и двамата техници и решиха, че при преминаването на арката ще разкъсат за миг силовата защита. Първата енергостанция трябваше да мине с изключен излъчвател и веднага след арката отново да го включи, като създаде отпред поле във вид на изпъкнал диск. Докато минаваха през тесния проход, четирите всъдехода и амфибията на Рохан щяха да останат без защита само отгоре: енергостанцията на края на колоната, щом минеше арката, щеше да съедини енергетичната си полусфера с полето на първата.

Когато последният всъдеход минаваше между каменните стълбове, въздухът странно, безшумно се разклати, сякаш някъде наблизо се бе срутила скала, четинестите стени на клисурата забълваха дим и от тях изпълзя черен облак, който с бясна скорост се насочи към колоната. Рохан, който бе пуснал да минат по-напред всъдеходите, чакаше в този момент да мине последният. Той видя черния облак и ярката светкавица отпред, където кълбата на атакуващия облак изгаряха в защитното поле на първата енергостанция. Но по-голямата част от облака профуча над защитата и се спусна върху машините. Рохан викна на Ярг да пусне незабавно в действие задната енергостанция и да съедини полето й с предното — в това ужасно положение опасността от каменната лавина вече нямаше значение; Ярг опита да направи това, но безрезултатно. Ако бе държал апаратурата включена още няколко секунди, полето безспорно щеше да се образува, но вместо да опита още веднъж, загубил ума и дума, той изскочи от машината. Рохан го сграбчи за комбинезона, но обхванатият от ужас Ярг се дръпна и хукна надолу по клисурата. Рохан притича до уредите, но вече беше късно.

Хората, изпаднали в паника, скачаха от всъдеходите и се разпръсваха в различни посоки. Рохан стоеше като вкаменен, толкова неправдоподобно му се виждаше всичко това. Ако включеше полето, щеше да убие другарите си, които се катереха по склоновете, сякаш търсеха защита в металните гъсталаци. Зад гърба му Тернер, подал се от купола, стреляше със сдвоения си лазер. Разстоянието между Рохан и останалите машини не бе повече от шестдесет метра. В това пространство се щураха и въргаляха по земята обгърнатите като че ли от черни пламъци нещастници. Навярно те викаха, но виковете им, както и всички други звуци заедно с бръмченето на предната енергостанция, в силовото поле на която все още изгаряха в трепкащи светкавици милиардите нападатели, потъваха в проточеното басово бучене на облака.

Това зрелище — хората под черната лавина — Рохан никога нямаше да забрави. Изведнаж картината поразително се промени, хората престанаха да се въргалят по камъните, да тичат, да се катерят по стръмнините. Те бавно ставаха или сядаха, а облакът, разделил се на няколко фунии, бе образувал над всеки нещо като локален смърч, който бясно кръжеше над главата на нещастника. После облакът отново се съедини и поклащайки се, се заиздига нагоре между стените на клисурата, като заслони светлината на вечерното небе, а после с провлачено, отслабващо бучене запълзя по скалите и стапяйки се в черните джунгли, изчезна.

Рохан, не вярвайки все още, че се е спасил, потърси с очи Тернер. Но куполът беше празен; боцманът очевидно бе изскочил непонятно как и кога. Рохан го видя да лежи встрани на камъните, притискащ все още приклада на лазера до рамото си, като гледаше пред себе си с безизразни, немигащи очи.

Рохан се измъкна от машината и изтича при пострадалите. Те не го познаха. Не му отговаряха. Повечето изглеждаха спокойни, лежаха по камъните или седяха, двама или трима станаха, приближиха се до машините и започнаха да ги опипват с бавни несигурни движения на слепци. Рохан видя как прекрасният радиооператор, приятелят на Ярг Дженлис, с полуотворена уста като дивак, видял за първи път в живота си машини, се опитваше да издърпа дръжката на вратичката на всъдехода.

В следващия момент Рохан разбра от какво бе кръглата дупка, която бяха видели в една от преградните стени на командната кабина на „Кондор“. Той бе коленичил пред Балмин и го разтърсваше отчаян за раменете, като че ли по този начин можеше да върне съзнанието на учения, когато изведнъж над главата му се стрелна струя виолетов пламък. Един от пострадалите, който седеше малко по-надалеч, бе извадил от кобура си излъчвателя на вейр и натиснал случайно спусъка, бе дал изстрел. Рохан извика, но човекът не му обърна никакво внимание. Може би блясъкът го забавляваше, както фойерверкът детето, и той започна да стреля, изпразвайки атомния пълнител. Въздухът засъска от нажежаване, Рохан, легнал на земята, се притискаше в камъните. В този момент се зачу бърз тропот и от завоя изскочи запъхтян Ярг с лице, плувнало в пот. Той тичаше право към полуделия, който се забавляваше със стрелбата.

— Стой! Легни! — закрещя Рохан.

Но преди Ярг да съобрази, въздушната струя го удари с огромна сила в лявото рамо, във въздуха се мярна откъсната ръка и от страшната рана рукна кръв. Стрелящият дори не забеляза това, а Ярг, като гледаше с безкрайно удивление окървавеното си рамо, бавно се извърна и падна. Човекът с вейра стана и тръгна с неуверени крачки. Огнена струя прониза въздуха между двама стоящи един до друг, които даже не замижаха, още миг и целият заряд щеше да удари единия в лицето. Рохан измъкна инстинктивно от кобура си своя вейр и стреля. Човекът падна ничком, оръжието му се удари в камъните.

Рохан скочи. Стъмняваше се. Трябваше колкото се може по-скоро да откара пострадалите в базата. На разположение имаше само малката амфибия; искаше да използува и всъдеход, но два от тях така се бяха заклещили в най-тясното място на каменния проход, че можеха да бъдат измъкнати само с кран. Оставаше задната енергостанция, но тя можеше да побере най-много петима, а бяха девет. Той реши, че най-добре ще бъде да събере всички на едно място, да ги завърже, за да не могат да избягат или да се наранят, да включи полето на двете енергостанции над тях, а самият да отиде за помощ.

… И тъй, на двадесет и седмия ден от кацането, почти половината от екипажа на „Непобедимият“ беше изкаран от строя.

Поражението

Минаваше полунощ, когато Хорпах узна за съдбата на групата на Рохан и след половин час той стартира. Още преди разсъмване „Непобедимият“ се спусна в кратера на два километра от старата база на Рохан; суперкоптерът, машините и бараките веднага бяха покрити със силовото поле на звездолета, а към пладне добре екипирана спасителна група докара всички оцелели от хората на Рохан. Едва сега учените се заеха с тайната, която бе спасила Рохан и — ако не се бе намесила трагичната случайност — би спасила и Ярг.

Съвсем непонятно бе защо облакът не бе атакувал нито Рохан, нито Ярг? Защо не бе посегнал върху Тернер, докато той бе стоял в амфибията?

Едновременно с това Хорпах трябваше да реши какво да правят по-нататък. Положението беше толкова ясно, че те спокойно можеха да се върнат в Базата с данните, които биха оправдали завръщането им и обяснили трагичния край на „Кондор“.

Ако не бяха четиримата изчезнали от групата на Ренияр, астрогаторът не би останал на Регис III нито минута повече. Никой не се съмняваше, че бегълците ще загинат дори и мъртвите жители на планетата да ги оставят на мира. Затова необходимо беше да претърсят цялата територия около клисурата — нещастниците можеха да разчитат само на помощта на „Непобедимият“.

Единственото, което бяха успели да установят, бе приблизителният радиус на територията, където трябваше да ги търсят — разпръсналите се из пещерите и клисурите хора може да са се отдалечили от кратера най-много на няколко десетки километра. В апаратите им не бе останал много кислород, но лекарите уверяваха, че при състоянието, в което се намираха, бегълците, дори да подишат въздуха на планетата, не ги заплашва смърт.

Територията не беше особено голяма, но извънредно трудна. Претърсването на всички кътчета, пукнатини и пещери дори и при най-благоприятни условия изискваше седмици. Под скалите на криволичещите клисури се криеха подземни коридори и пещери. Изчезналите спокойно можеха да се намират в някои от тия скривалища и при това едва ли бяха заедно. Мощните съоръжения и технически средства на „Непобедимият“ малко щяха да помогнат при търсенето. Най-сигурната защита, силовото поле, въобще не можеше да се използува в тесните подземни коридори. И тъй, трябваше да избират: да се върнат незабавно, което бе равносилно на смъртна присъда за изчезналите, или да продължат рискованото търсене.

На сутринта астрогаторът извика специалистите, обрисува им създалото се положение и им съобщи, че разчита на тяхната помощ. Учените бяха изследвали шепата метални „насекоми“, които донесе в джоба си Рохан, и сега Хорпах искаше да узнае има ли някаква възможност да се обезвредят тези същества.

По време на съвещанието „пленниците“ заемаха почетно място на масата в затворен стъклен съд. Те бяха останали не повече от петнадесетина, другите бяха унищожени при изследванията. Тези създания притежаваха тройна симетрия и напомняха по форма буквата Y, с три островърхи раменца, съединяващи се в централно надебеляване. Външните им стенички се състояха от много дребни пластинки, напомнящи профила на брилянта, а вътре „мушичките“ имаха една и съща микроскопична структура. Елементите й, стотици пъти по-малки от пясъчно зрънце, образуваха нещо като автономна нервна система, в която се различаваха две частично независими една от друга вериги. По-малката част, разположена между рамената на Y, представляваше нещо като универсален акумулатор и едновременно трансформатор на енергия. В зависимост от начина, по който се свиваха, кристалчетата създаваха ту електрично, ту магнитно поле, ту променливо силово поле, които можеха да нагреят до относително високи температури централната част; тогава натрупаната топлина се излъчваше навън еднопосочно. Предизвиканото от това движение на въздуха като реактивна струя даваше възможност на кристалчетата да се движат в която и да е посока. Отделното кристалче по-скоро подскачаше, отколкото летеше и поне при лабораторните експерименти не можеше точно да управлява полета си. Няколко кристалчета, като се съединяваха с върховете на рамената си, образуваха система, която имаше толкова по-добри аеродинамични показатели, колкото повече бяха кристалчетата. Всяко кристалче се съединяваше с три други кристалчета; освен това то можеше да се съединява с крайчето на рамото си и с централната част на всяко друго, което даваше възможност да се образуват многослойни комплекси. Съединението не означаваше винаги съприкосновение, достатъчно бе кристалчетата да се приближат и възникналото магнитно поле поддържаше цялото образувание в равновесие. При определено количество насекоми системата започваше да проявява многобройни закономерности, в зависимост от това, с какви външни импулси я „дразнеха“, тя менеше посоката на движението си, формата, вида си, честотата на вътрешните си пулсации; при определени външни условия се изменяше знакът на полето и вместо да се привличат, металните кристалчета се отблъскваха.

Освен веригата, която управляваше тези движения, всяко черно кристалче съдържаше още една схема на съединения, която представляваше по-скоро част от някаква голяма структура. Цялата вероятно възникваше само при обединяване на огромно количество елементи и представляваше моторът, който привеждаше облака в действие. Но с това сведенията на учените се изчерпваха. Възможностите на тези свръхсистеми и особено въпросът за техния „интелект“ оставаха неизяснени. Кротонос допускаше, че се обединяват толкова повече елементарни единици, колкото по-труден проблем трябва да решат. Това звучеше правдоподобно, но нито кибернетиците, нито специалистите по теория на информацията познаваха нещо, което да съответствува на подобна конструкция, тоест на „произволно разрастващ се мозък“.

Част от донесените „насекоми“ бяха унищожени. Останалите демонстрираха типове реакции. Отделното кристалче можеше да подскача, да се издига и да виси във въздуха почти неподвижно, да се спуска, приближавайки се, към източника на импулсите или да се отдалечава от него. При това то не представляваше никаква опасност, не отделяше никакви енергии дори при заплахата да бъде унищожено. Но ако на обединилите се дори в сравнително неголяма система „насекоми“ се въздействуваше с магнитно поле, те започваха да създават свое собствено поле, което унищожаваше външното; при нагряване се стремяха да се избавят от излишната топлина с инфрачервено лъчение, а учените разполагаха само с малка шепа кристалчета.

На въпроса на астрогатора от името на „главните“ отговори Кротонос: учените молеха да им се даде време за по-нататъшни изследвания и възможност да се сдобият с по-голямо количество кристалчета. Затова предлагаха да бъде изпратена експедиция с две цели: да търси изчезналите и да събере най-малко няколко десетки хиляди псевдонасекоми.

Хорпах се съгласи. Но смяташе, че не бива повече да рискува хората си. В клисурата реши да изпрати машината, която досега не бе взела участие в нито една операция. Това беше осемдесеттонен всъдеход със специално предназначение, който се използуваше обикновено само в условия на висока радиоактивност, огромни налягания и температури. Да се използува за някаква операция циклопът — както неофициално наричаха машината, — означаваше на жаргона на космонавтите почти същото, като да се обърнеш за помощ към дявола; никой досега не бе чул циклоп да е претърпял поражение.

Освен обикновената система от излъчватели, създаващи защитно поле, циклопът имаше и кълбовиден излъчвател на антиматерия, който можеше да изхвърля антипротони в която и да е посока и във всички едновременно. На дъното му бе вложена система, която даваше възможност на циклопа благодарение на интерференцията на силовите полета да се издига на няколко метра над почвата, тъй че той не зависеше от местността. В челната му част имаше приспособление, през което се подаваше инхаусторът — нещо като телескопична „ръка“, която можеше да взема проби от минерали, да извършва сондажи и всякакви други работи. Циклопът имаше мощна радиостанция и телевизионен предавател, а така също електронен мозък, който му даваше възможност да действува самостоятелно. Техниците вложиха в мозъка съответна програма, в случай че връзката с циклопа се прекъсне. Машината получи две задачи: да намери изчезналите (циклопът трябваше да ги покрие с второ защитно поле, после да отвори прохода в първото и да ги прибере) и да събере повече кристалчета.

Разрешаваше му се да използува излъчвателя на антиматерия само при крайна необходимост — ако силовото поле бъде заплашено от унищожаване: реакцията на анихилация застрашаваше живота на изчезналите, които можеха да се намират недалеч от мястото на схватката.

Циклопът бе дълъг осем метра и съответно „широкоплещест“ — диаметърът на корпуса му бе повече от четири метра. Ако някоя пукнатина се окажеше недостъпна за него, той можеше да я разшири или като действува със „стоманената ръка“, или като я разбута или разруши със силовото си поле. Изключването на полето не можеше да му причини никаква вреда, защото собствената му керамито-ванадиева броня беше твърда като диамант. Вътре в циклопа настаниха автомат, който трябваше да се погрижи за намерените хора — за тях бяха поставили и легла.

Най-сетне всичко бе готово, бронираният гигант удивително леко изпълзя от платформата и грабнат сякаш от невидима сила, се понесе през сините светлини на прохода в защитното поле на „Непобедимият“ и бързо изчезна от погледа.

Около час радиотелевизионната връзка между циклопа и командната кабина бе много добра. Рохан позна входа на клисурата, където го бе нападнал облакът, по високия обелиск, който закриваше отчасти процепа в каменната стена. Стоящите пред екрана чуваха дори бълбукането на ручейчето, скрито под камъните, толкова безшумно работеше атомният мотор на циклопа.

Когато циклопът навлезе в лабиринта от метални храсти, връзката се влоши и скоро след това се прекъсна. Хорпах изпрати автоматична сонда, снабдена с телевизионен предавател. В кабината започнаха да постъпват сигналите й и на екрана се появи живописен пейзаж, гледан от височина километър и половина: разхвърляни скали, покрити с петна от ръждиви и черни храсти. След минута Хорпах, Рохан и ръководителите на специалните групи съзряха циклопа, който се движеше по дъното на клисурата. На няколкостотин метра от машината се виждаха изоставените при каменните врати всъдеходи. Преди да стигне завоя, след който стърчаха стълбовете на каменните врати, циклопът се приближи до металните храсти и отвори отпред силовото си поле; през тесния процеп се подаде инхаусторът, който обхвана със зъбестата си шепа група храсти и ги изскубна без никакво усилие. Хората напрегнато следяха движенията на машината. Операцията мина гладко.

До мястото на катастрофата оставаха не повече от сто метра. Циклопът увеличи мощността на реактивната си струя, издигна се високо във въздуха, премина бързо над неподвижните машини и се спусна на камъните малко след прохода. В този момент някой от намиращите се в командната кабина предупредително извика. Черните гъсталаци по склоновете забълваха дим и облакът като лавина се спусна върху машината; в първия момент циклопът съвсем изчезна в димната завеса. И в същия миг зигзаговидна светкавица прониза атакуващия облак — образуваните от облака енергетични полета се бяха сблъскали със силовата защита на циклопа. Облакът сякаш изведнъж се материализира; ту се издуваше като огромно пулсиращо кълбо от лава, ту се свиваше и тази причудлива игра продължи доста дълго; наблюдаващите имаха впечатление, че скритата в димната завеса машина се мъчи да разпръсне милиардите нападатели, които ставаха все повече и повече, тъй като към дъното на клисурата се спускаха все нови лавини от облаци. Блясъкът на защитната сфера изчезна и в глухата тишина продължаваше жестоката битка между двете мъртви, но могъщи сили. Изведнъж облакът промени формата си, сега той представляваше нещо като гигантски смерч. Вкопчил се с основата си за невидимия противник, смерчът бясно кръжеше като километров водовъртеж. Всички разбраха, че по този начин облакът се опитва да смаже силовия балон, в който бе скрита машината.

Астрогаторът отвори уста да попита главния инженер дали ще издържи силовото поле, но не успя. За някаква част от секундата всичко изчезна: и черният вихър, и скалите. На дъното на клисурата сякаш изригна вулкан. Стълб от дим, лава, камъни, най-после огромният обвит в пара облак започна да се издига нагоре. Парата, в която навярно се бе превърнал потокът, достигна височина километър и половина, където кръжеше телесондата.

Циклопът бе включил излъчвателя на антиматерия. Никой от стоящите в кабината не мръдна, не промълви нито дума, но всички изпитаха чувство на удовлетворение. Най-после облакът бе срещнал достоен противник. Връзката с циклопа се бе прекъснала още в момента на атаката, екранът се изпълни с ивици пламък и дим, акустичните индикатори на сондата предаваха непрекъсващия грохот. Удивително бе, че чудовищната битка все още продължаваше. След двадесет-тридесет секунди всичко около циклопа щеше да се нажежи до температурата на топенето, скалите вече се превръщаха в лава и светещият поток запълзя към изхода на клисурата.

Техниците, управляващи телесондата, бяха принудени да я издигнат четири километра по-нагоре, едва тогава тя излезе от зоната на резките въздушни потоци. Сега изображението на екрана обхващаше около четиридесет квадратни километра. От покритите с тъмни петна склонове, от тесните клисури и пещери изпълзяваха все нови и нови черни кълба, издигаха се високо нагоре, съединяваха се и се устремяваха към огъня на схватката. На пръв поглед можеше да се помисли, че връхлитащите тъмни лавини ще смажат атомния огън, ще го задушат, ще го угасят с масата си, но Хорпах добре познаваше енергетичните резерви на чудовището, сътворено от ръцете и ума на хората.

Оглушителният пукот не спираше нито за секунда. Три огнени езика, високи километър, пронизаха атакуващия облак и започнаха бавно да го въртят в огнената си мелница. Циклопът, без да прекратява борбата, кой знае защо започна да отстъпва назад, оттегляйки се бавно към изхода на клисурата. Може би електронният му мозък се съобразяваше с опасността от срутването на склоновете, които можеха да се сгромолясат върху машината. Тя, разбира се, би се измъкнала и от това положение, но все пак рискуваше да загуби свободата да маневрира.

Битката, изглежда, наближаваше кулминацията. В следващия момент екранът ослепително блесна, покри се с обрив от милиарди светкавици и новата вълна от антиматерия унищожи всичко около циклопа. Въздухът, скалите, парата, газовете, димът — всичко това, превърнало се в твърдо лъчене, разцепи на две клисурата и през пожара, стиснал в обятията си анихилиращия се облак, излетя като взрив в свободното пространство, изригнат сякаш от самата планета.

„Непобедимият“, въпреки че се намираше на седемдесет километра от центъра на чудовищния удар, се затресе, транспортьорите и енергостанциите, които стояха под платформата му, бяха отнесени встрани, а след няколко минути откъм планините долетя с рев огнен вихър, който опърли лицата на хората, скрили се зад машините, и като вдигна облаци от пясък, се понесе навътре към пустинята.

Измина минута и когато димът се разпръсна, Рохан видя, че борбата все още продължаваше. Ако атакуващите бяха живи същества, жестокото избиване отдавна би ги накарало да отстъпят. Но мъртвото се сражаваше с мъртво. И тогава за първи път Рохан разбра как трябва да са изглеждали битките, разиграли се някога на повърхността на Регис III, в които едни роботи са унищожавали други, какви методи на подбор е използувала мъртвата еволюция и за какво говореше Лауда, като твърдеше, че псевдонасекомите са победили. Едновременно му мина мисълта, че в мъртвата, неунищожаема, зафиксирана в кристалчетата на облака памет, трябва да са се запазили сведения за подобни схватки, че преди стотици векове именно с такива бронирани гиганти, с атомни мамути е трябвало да се сражават тези мъртви капчици, които не представляваха нищо в сравнение с пламъците на всеунищожаващите експлозии. Ето какво бе направило възможно съществуванието им, бе станало причина да загинат огромните чудовища — някаква неправдоподобна, нямаща име храброст, ако може да се използува тази дума за кристалчетата на огромния облак.

Облакът продължаваше атаката. Енергетичните възможности на циклопа бяха практически неизчерпаеми, но при продължителната анихилация въпреки мощните защитни средства, въпреки антирадиационната изолация малка част от звездните температури все пак се връщаха към източника си и вътре в машината сигурно ставаше все по-горещо и горещо. Навярно керамитовата й броня се бе нажежила до вишнево, но под димната завеса те виждаха само синкаво кълбо от пулсиращ огън, което бавно пълзеше към изхода на клисурата. Мястото на първата атака, останало три километра по на север, сега разкри своята ужасяваща, спечена, покрита с шлак и лава повърхност.

Хорпах заповяда да изключат високоговорителите и попита Язон какво ще стане, когато температурата вътре в циклопа надвиши предела за устойчивостта на електронния мозък.

— Излъчвателят ще бъде изключен.

— А силовото поле?

— Полето — не.

Огнената битка се бе пренесла вече в равнината. Мастиленият океан кипеше, издуваше се, извиваше се и с огромни скокове връхлиташе върху огнената паст. Измина минута. Изведнъж сиянието на огнената фуния рязко отслабна. Облакът я бе затулил.

— На шестдесет километра от нас — съобщи техникът на въпроса на Хорпах.

Астрогаторът обяви тревога. Екипажът затича по местата си. „Непобедимият“ прибра платформата си, пътническия асансьор и затвори люковете.

Екранът отново пламна. Огнената фуния пак се появи. Но облакът вече не атакуваше. Той заотстъпва към клисурите, като навлизаше в тъмния им лабиринт, и пред очите на хората се появи целият циклоп. Той все още отстъпваше много бавно назад, като продължаваше да изгаря всичко наоколо — камъни, пясък, дюни.

— Защо не изключва излъчвателя си? — извика някой.

Чула сякаш думите му, машината прекрати унищожителния огън, зави и се понесе към пустинята. Телесондата я съпровождаше. Изведнъж хората в кабината видяха да лети към лицата им с огромна скорост огнена нишка и инстинктивно се отдръпнаха; в първия момент те не разбраха, че циклопът стреля по сондата и че те виждат ивицата на анихилиращите се по пътя на изстрела частички въздух.

— Удари сондата!!! — викна техникът. — Командире…

Хорпах заповяда да пуснат друга сонда. Циклопът беше вече тъй близо до „Непобедимият“, че те го видяха веднага щом сондата набра височина. Нова огнена нишка и сондата бе унищожена.

— Полудял ли е? — възбудено каза вторият техник.

Командирът нареди да пуснат една след друга още две сонди. Циклопът унищожи и тях.

— Ще е необходима цялата мощност — каза Хорпах, без да извръща глава от екрана.

Главният инженер като пианист заудря с двете си ръце по клавишите на пулта.

— Стартова мощност след шест минути — доложи той.

— Ще е нужна цялата мощност — повтори Хорпах със същия тон.

— Корпусът на реактора е още доста студен — започна главният инженер.

Едва тогава Хорпах извърна към него лице и за трети път все така, без да повишава тон, каза:

— Ще е необходима ЦЯЛАТА мощност.

Никой не продума, но всички разбраха, че се бе случило невъзможното — астрогаторът се готвеше за бой със собствения си циклоп. Стрелките на уредите, блещукайки, стояха като строени войници. В прозорчетата на индикатора за набраната мощност изскачаха петоцифрени, а после шестоцифрени числа.

Циклопът трябваше всеки миг да се появи в зоната на непосредствената видимост; боцманът на радаристите чакаше до уреда, който изваждаше външната носова телекамера над върха на кораба — това даваше възможност да се увеличи зрителното поле. Техникът за свръзка пусна следващата сонда. Циклопът като че ли не вървеше към „Непобедимият“, който чакаше в пълна бойна готовност под защитата на силовото си поле. От носовата част на кораба излитаха една след друга телесондите.

Рохан знаеше, че „Непобедимият“ може да отблъсне заряда от антивеществото, но трябваше да погълне ударната енергия, изразходвайки собствена енергия. Струваше му се, че най-разумното в случая е да отстъпят, тоест да стартират на стационарна орбита. Той чакаше такава заповед от астрогатора, но Хорпах мълчеше, сякаш разчиташе, че електронният мозък на циклопа ще се пробуди.

„Защо не стартира? — не можеше да разбере Рохан. — Нима не иска да признае поражението? Хорпах? Що за глупости?“

Астрогаторът се размърда.

— Кротонос! Какво са могли те да му сторят?

Тази фраза порази Рохан. Хорпах каза „те“, сякаш наистина имаха работа с мислещ противник.

— Автономните контури на криотроните — започна Кротонос неуверено. — Температурата се е повишила, те са загубили свръхпроводимостта си…

— Знаете ли или се опитвате да отгатнете? — запита астрогаторът.

Циклопът се виждаше на екрана вече без помощта на сондата; той се движеше плавно, но не съвсем уверено. От време на време менеше курса, като че ли още не бе решил накъде да върви. Няколко пъти стреля по ненужната вече сонда.

— Единственото, което ми идва на ум, е резонансът — каза след секунда колебание кибернетикът. — Ако тяхното поле е интерферирало с честотното поле на електронния мозък…

— А силовото поле?

— Силовото не екранира магнитното.

— Жалко — сухо забеляза астрогаторът.

Напрежението поотслабна, тъй като циклопът явно не се насочваше към звездолета. Машината се бе запътила към северната пустиня.

— Главният инженер да заеме мястото ми — каза Хорпах. — Другите моля да дойдат долу.

Дългата нощ

Ледена струя удари Рохан право в лицето. Той скочи полусънен и ругаейки тихо, напипа климатизатора.

Въздухът в малката каюта бавно се затопли, но Рохан не можа да заспи отново. Той погледна светещия циферблат на ръчния си часовник — три часа по бордово време. Съвещанието бе продължило дълго, разотидоха се към полунощ. Повечето от стратезите съветваха да излязат на орбита, но главният физик още от самото начало подкрепи мнението на Хорпах, че трябва да останат колкото се може по-дълго. „Толкова разговори напразно“ помисли си Рохан. Изгледите да намерят четиримата бегълци бяха нищожно малки. Те са могли да оцелеят от атомния ад само ако са се намирали на значително разстояние от мястото на схватката. Рохан би дал всичко, за да се увери, че астрогаторът не стартира само заради тях, че в случая не играят роля и други причини. Едно е да видиш тук всичко с очите си, а друго да получиш представа от сухите редове на рапорта, в спокойния свят на Базата, в който ще трябва да кажеш, че си загубил половината от основните си машини и главното си оръжие — циклопа с излъчвателя на антиматерия, представляващ сега допълнителна опасност за всеки кораб, който би кацнал на планетата, че си загубил убити шестима души, а половината от хората ти са в лазарета, че тези хора за дълги години, а може би и завинаги са изкарани от строя. И че след като си загубил хора, машини и най-доброто си оръжие, е трябвало да бягаш от микроскопичните кристалчета, от мъртвото наследство на лирянската цивилизация! Но нима Хорпах би се повлиял от това? Може и на него да не му е напълно ясно защо не стартира? Може би разчита на нещо друго? Но на какво?

Рохан легна по-удобно. Сети се за стратезите, които обмисляха сега план за унищожаване на облака, и устните му се изкривиха в пренебрежителна усмивка. „Това е безсмислено… — мислеше си той. — Защо е това упорство? Нали по същия начин хората можеха да бъдат убити от буря или земетресение. По пътя ни не се изпречи ничие съзнателно намерение, ничия враждебна мисъл. Мъртъв процес на самоорганизацията… Струва ли си да изразходваме всичките си сили и енергия, за да унищожим облака само защото изведнъж го приехме за дебнещ враг, който отначало бе нападнал от засада «Кондор», а после нас? Колко ли такива зловещи, чужди за човешкото разбиране явления крие в себе си Космосът? И нима сме длъжни навсякъде, където пристигаме, да унищожаваме всичко несъвместимо с нашия разум? В името на какво стърчим тук, на тази планета, отдалечена на парсек от Базата и на толкова светлинни години от Земята? Нали и дума не може да става за отмъщение…“

Ако Хорпах се появеше сега, той би му казал всичко.

„Колко смешно и ненормално е това «покоряване на всяка цена», това «героично упорство на човека», това желание да си отмъсти за смъртта на другарите, които загинаха, защото ги изпратихме на смърт. Ние бяхме просто непредпазливи, прекалено много се надявахме на нашите излъчватели и индикатори, направихме много грешки и сега си плащаме. Ние, само ние сме виновни.“

Така размишляваше той, лежейки със затворени очи. Сега разбираше, че човекът не се бе издигнал още на нужната висота, не бе заслужил още прекрасното звание галактична личност. Работата не е да търсиш само себеподобни и само тях да разбираш; нужно е още да умееш да не си пъхаш носа в дела, които не разбираш. Да не нападаш това, което преди милиони години е създало свое собствено, неподчиняващо се на никого и на нищо, освен на законите на природата равновесие на съществувание, на дейно, активно съществувание, което с нищо не е по-лошо от съществуванието на белтъчните съединения, на тъй наречените животни или хора.

Пронизителният вой на сирената за тревога прекъсна разсъжденията на Рохан. В следващия момент той вече тичаше в коридора заедно с другите, в тежкия ритъм на уморените крачки, в топлото човешко дихание. Преди да стигне до асансьора, усети удар, който отначало му се стори доста далечен и слаб, но по това, как разтърси целия корпус на крайцера, разбра, че ударът, несравним по сила, бе приет и отблъснат от нещо още по-голямо от „Непобедимият“.

— Той е! Той е! — чу Рохан викове.

Втори още по-силен удар. Лампите в коридора замигаха. Асансьорът спря, Рохан изскочи от него и в същия миг чу такова остро свистене, сякаш стенеха всички съединения на крайцера. Той се втурна в командната кабина, като разбра, че „Непобедимият“ бе отвърнал на удара с удар.

До екрана стоеше астрогаторът; монотонният глас на техника съобщаваше:

— Двадесет хиляди и шестстотин в точка нула. Девет хиляди и осемстотин по периметъра… Хиляда четиристотин двадесет и два в полето…

„Хиляда четиристотин двадесет и два рьонтгена в полето, значи лъчението е пробило силовата бариера.“ Рохан погледна скалата за мощността и едва тогава разбра какъв заряд бе използувал астрогаторът. Тази енергия би била достатъчна, за да заври междуконтинентално море от средна величина. Явно Хорпах бе предпочел да не допусне втори изстрел. Може би бе попрекалил, но сега те имаха пак само един противник.

Победата над циклопа приеха с глухо мълчание — не е кой знае каква чест да унищожиш собственото си, при това най-силно оръжие.

Хората започнаха да се разотиват и едва сега удивен Рохан забеляза как е облечен астрогаторът. Хорпах бе в белоснежен параден мундир. Навярно бе грабнал първата дреха, попаднала му пред очите. Астрогаторът стоеше с ръце в джобовете, побелялата му коса бе разрешена край слепоочията. Той огледа присъствуващите.

— Рохан — каза той неочаквано с кротък глас, — елате в моята каюта.

Рохан инстинктивно се изпъна. Тогава астрогаторът се обърна и тръгна към вратата. Така и вървяха те, един след друг, по коридора, а през вентилационните шахти долиташе глухо и сърдито бучене.

Разговорът

Рохан се спря сред каютата, която беше два пъти по-голяма от неговата. В една от стените бе вграден пултът за пряка връзка с командната кабина, имаше и няколко микрофона, но освен това нищо друго не подсказваше, че години наред тук живее командирът на кораба. Хорпах свали куртката си и остана по мрежеста риза. През дупчиците и се подаваха гъстите бели косми на широките му гърди. Той седна и отпусна тежките си ръце на масичката. Рохан сякаш за първи път виждаше командира си. Това беше смъртно уморен човек, който дори не се опитваше да скрие как трепери повдигнатата към челото му ръка. Едва сега Рохан разбра защо Хорпах нямаше нищо, нито дори фотографии на близките си, останали на Земята. Астрогаторът просто не се нуждаеше от подобни неща. Той изцяло принадлежеше на Космоса и Земята не бе негов дом. Но може би сега за първи път в живота си съжаляваше за това. Командирът леко наклони глава, погледна го в очите и измърмори с някаква почти срамежлива усмивка:

— Аз май попрекалих, а?

Не толкова думите поразиха Рохан, колкото тонът и цялото поведение на астрогатора. Той не отговори. След няколко секунди командирът с необичайна за него откровеност добави:

— Аз просто не знаех какво да правя…

Рохан беше потресен. В същност той подозираше, че от няколко дни астрогаторът е също тъй безпомощен, както и всички останали, но едва сега разбра, че не го е чувствувал истински, дълбоко в душата си е вярвал, че астрогаторът вижда с няколко хода по-напред от останалите, че така трябва да бъде. И сега внезапно командирът му се разкри сякаш в два плана едновременно. Гледаше умореното му тяло, треперещите му ръце и чу думи, които потвърждаваха това откритие.

— Седни, момче — каза командирът.

Рохан послушно седна. Хорпах се надигна, отиде до умивалника, плисна вода на лицето и врата си, бързо се избърса, рязко облече куртката си, закопча я и седна срещу Рохан.

— Какво се разбра там, с твоя… имунитет? — запита неохотно астрогаторът. — Изследваха ли те?

— Да, лекарите ме изследваха, но не намериха нищо. Лауда счита, че облакът различава нормалните хора от поразените благодарение на разликата в електрическата активност на мозъка. При поразените активността е такава, както при новородените. Изглежда, че при вцепенението, в което бях изпаднал, картината е същата. Сакс предполага, че може да се направи металическа мрежа, която, като се надене на главата, да излъчва слаби импулси, имитиращи импулсите на мозъка на поразен. Нещо като „шапка-невидимка“ за облака. Но това е само предположение.

— Добре — въздъхна астрогаторът. — Но аз те повиках да приказваме за друго… Разговорът ни трябва да остане между нас. Съгласен ли си?

— Да — отвърна не веднага Рохан и напрежението отново го обзе.

Астрогаторът сега не го гледаше, сякаш му бе трудно да започне.

— Още не съм решил — изведнаж каза той. — Някой друг на мое място би хвърлил монета. Да се връщаме — да не се връщаме… Но аз не искам. Знам колко често ти не си съгласен с мен…

Рохан зина да му отвърне, но командирът с леко движение на ръката го спря.

— Не, не… И така, ти ще получиш възможност, аз ти я давам. Ти ще решиш. А аз ще изпълня това, което ти кажеш.

— Как така… аз? — отрони се от устата на Рохан. Той очакваше всичко, само не и това.

— Да, именно ти. Ти ще вземеш решението, а аз ще го изпълня. Пред Базата ще отговарям аз. Удобни условия, нали?

— Вие… сериозно ли? — запита Рохан само за да спечели време. Той вече бе разбрал, че е сериозно.

— Да. Ако не те познавах, щях да ти дам време да поразмислиш. Знам, че си мислил, че отдавна си решил, но едва ли би ми казал. Затова отговори ми тук, веднага. Това е заповед. През това време ти ставаш командир на „Непобедимият“. Не искаш веднага? Добре. Предоставям ти една минута.

Хорпах стана, отиде до умивалника, потри с длани побелялата си брада и сякаш нищо не се бе случило, взе електрическата самобръсначка и започна да се бръсне.

Първото чувство, което обзе Рохан, бе гневът. Гняв към Хорпах, който постъпваше тъй безпощадно спрямо него, като му даваше правото, или по-вярно, като го задължаваше да реши, след като бе взел думата му да мълчи и след като поемаше цялата отговорност върху себе си.

Секундите течеха и трябваше да отговори. Четиримата души бяха умрели — почти сигурно. Ако не беше това „почти“, на разсъмване те щяха да отлетят. Но сега това „почти“ започна да разраства в него. По-рано смяташе, че трябва незабавно да стартират. Сега чувствуваше, че не би могъл да даде такава заповед. Знаеше, че това би било не краят на случая Регис, а началото му. И това нямаше нищо общо с отговорността пред Базата. Оставеха ли четиримата на планетата, вече никога нямаше да бъде както преди. Екипажът искаше да се завърнат. Но след време хората щяха да започнат да размишляват, след това да говорят: „Видяхте ли?! Захвърли четирима души и стартира.“ И нищо друго нямаше да вземат предвид. Всеки трябваше да знае, че другите при никакви обстоятелства няма да го оставят. Може всичко да рискуват, но целият екипаж трябва да се намира на борда — живите и мъртвите. Това правило не беше вписано в инструкцията. Но без него никой не би могъл да лети.

— Слушам — каза Хорпах. Той остави самобръсначката и седна срещу помощника си.

Рохан облиза устни.

— Трябва да опитаме…

— Какво?

— Да ги намерим…

Ето че се случи. Знаеше, че астрогаторът няма да се противи. Сега той беше убеден, че Хорпах именно на това е разчитал. Защо? За да не бъде сам, като рискува?

— Разбирам. Добре.

— Но трябва план. Някакъв разумен начин…

— Досега постъпвахме все разумно — каза Хорпах. — Знаеш резултатите.

— Тази нощ присъствувах на съвещанието на стратезите. Разработваха планове за унищожаването на облака. Но задачата не е да го унищожим, а трябва само да намерим четиримата.

— Намериха ли някакъв изход?

— Те ли?… Не.

Рохан искаше да попита още нещо, но не се реши. Думите замряха на устните му. Хорпах го гледаше, сякаш очакваше нещо. Дали командирът не смята, че той сам може да измисли нещо по-добро от всички учени, кибернетици и стратези заедно с техните „електронни мозъци“. А Хорпах търпеливо го гледаше.

Започна да разбира какво искаше от него астрогаторът, но чувствуваше, че това е невъзможно. Че никой няма право да го иска от него, дори самият той. И продължаваше да мълчи. Мълчеше, но вече се преструваше, че нищо не се досеща, че нищо не знае. Разбираше, чувствуваше — сам Хорпах никога няма да му го каже. Но астрогаторът виждаше това, виждаше всичко. Двамата седяха неподвижно. Погледът на Хорпах се смекчи. Той вече изразяваше не очакване, не безусловна настойчивост, а само съчувствие. Сякаш казваше: „Разбирам. Добре. Нека бъде така.“

И Рохан чу собствения си глас:

— Ще отида аз.

— Не — каза Хорпах. — Така няма да отидеш…

Рохан мълчеше.

— Аз не можех да ти го кажа… — продължаваше астрогаторът. — Нито дори да потърся доброволец. Нямам право. Но ти сега разбираш, че не можем да отлетим. Там трябва да отиде човек, сам, без шлем, без машини, без оръжие. Сега ще ти обясня моя план. Кислороден апарат от силикон. Никакъв метал. Ще изпратя два автоматични всъдехода. Те ще привлекат облака, който ще ги унищожи. През това време ще тръгне третият всъдеход. С човек. Това е най-опасният момент, трябва да се приближи колкото е възможно повече, за да не се губи време за преминаване на пустинята. Кислородният запас ще стигне за осемнадесет часа. Ето и фотограмите на цялата клисура и околностите й. Мисля, че трябва да се мине по друг път, да се достигне северната граница на високото плато и оттам пешком да се слезе долу. В горната част на клисурата. Ако въобще хората още съществуват, то само там са могли да оцелеят. В случай, че облакът… се заинтересува от теб, трябва да легнеш неподвижно на земята и да разчиташ на екрана, на електросимулатора, за който говори Сакс…

— Нещо подобно има ли вече готово?… — запита Рохан.

Хорпах разбра скрития смисъл на въпроса. Но остана спокоен.

— Не. Но може да се направи за час. Мрежа, скрита в косата. Генераторът ще бъде поставен в яката на комбинезона. Сега… Давам ти един час… Бих ти дал и повече, но с всяка минута изгледите за спасяване на четиримата намаляват. Като решиш…

— Аз вече реших.

— Не говори глупости. Няма да отидеш, ако не ти позволя. Не забравяй, че тук аз съм още командирът.

— Разбирам — каза Рохан. — Не искате да се чувствувам принуден. Добре. Нашият договор важи ли за това, което говорим сега?

— Да.

— Тогава искам да знам какво бихте направили вие на мое място. Да се разменим…

Хорпах замълча за миг.

— А ако ти кажа, че няма да отида?

— Тогава и аз няма да отида. Но зная, че ще ми кажете истината…

Астрогаторът стана. След него стана и Рохан.

— Не ми отговорихте.

Астрогаторът го гледаше. Той беше по-висок, по-едър, по-широкоплещест. Очите му гледаха уморено, както в началото.

— Можеш да вървиш — каза той.

„Непобедимият“

Първите два всъдехода заминаха на разсъмване. Под кърмата на крайцера, на задното стъпало на третия всъдеход, в комбинезон, без шлем, без защитни очила, само с малка кислородна маска, седеше Рохан и наблюдаваше скоковете на секундомерната стрелка.

На изток се появи червена ивица, вятърът се събуди, шибайки леко пясъчните върхове на дюните. Рохан вдигна глава. Нямаше двустранна връзка с кораба, тъй като работещият предавател веднага би издал присъствието му. Но в ухото му стърчеше малък като костилка приемник. „Непобедимият“ можеше по всяко време да му изпраща своите сигнали. Приемникът заговори и на Рохан се стори, че гласът звучи направо в главата му.

— Внимание, Рохан. Говори Хорпах… Малък облак атакува първия всъдеход… Вторият засега се движи безпрепятствено… Първият се приближава до прохода. Загубихме контрола над него. Също и оптическата връзка — облакът го закрива. Вторият се приближава до шестото стеснение на прохода… Той още не е атакуван… Започна се! Загубихме контрола и над него. Облакът го покри. Рохан! Внимание! Твоят всъдеход ще тръгне след петнадесет секунди. От този момент ти действуваш по собствено усмотрение! Включвам стартовия автомат… Успех!

Гласът на Хорпах неочаквано се отдалечи. Замени го отчитащото секундите цъкане. Рохан се настани по-удобно, опря се с крака, пъхна ръката си в еластичната примка, закрепена за горния парапет на всъдехода. Леката машина потръпна и плавно се понесе напред. Прилепил се към подскачащото стъпало на всъдехода, Рохан видя само огромната, бавно смаляваща се колона на „Непобедимият“. Щом машината пресече границата на силовото поле, тя се понесе с максимална скорост. Понякога така друсаше, че Рохан трябваше с все сила да се притиска към повърхността й. Двигателят работеше безшумно, само вятърът свистеше и песъчинки летяха към очите му.

Неочаквано Рохан чу приближаващ се напевен звук. Това беше предавателят на телесондата. Тя летеше високо, за да не привлича вниманието на облака, но без нея от кораба не биха могли да управляват движението на всъдехода.

Преминаха вече деветнадесет километра и всяка минута трябваше да се появят първите скали. Но ниският слънчев диск, увиснал досега вдясно и едва пробиващ със светлината си прашната завеса, изведнъж се търкулна назад. Значи, всъдеходът завиваше наляво. Рохан напразно се опитваше да съобрази съвпада ли това с разработения план или в командната кабина бяха забелязали някаква непредвидена маневра на облака и се опитваха да се справят с нея.

Всъдеходът отново започна силно да се тресе и Рохан на няколко пъти болезнено удари гърдите си в бронята. Трябваше да напряга всички сили жестоките тласъци да не го изхвърлят от тясното стъпало. Колелетата танцуваха по камъните, изхвърляха нависоко чакъл, с шум се търкаляха по склоновете, понякога яростно боксуваха.

Километражът показваше, че са изминали двадесет и седем километра. Подскачащата машина се промъкваше през сипеи, понякога, хлъзгайки се заедно със скърцащата лава, колелата свистяха и безсилно се търкаха о камъните на все по-увеличаващия се наклон. Двадесет и девет километра. „Непобедимият“ мълчеше.

Рохан се опита да погледне часовника, но не успя. Нито за миг не можеше да откъсне ръката си от дръжката. Свил крака, той се стараеше да смекчи резките тласъци, от които вътрешностите му се обръщаха. Внезапно машината вирна нос и се понесе встрани и надолу, спирачките запищяха, камъни летяха във всички посоки, барабанейки силно по тънката броня. Всъдеходът рязко свърна, хлъзна се, известно време се влачи настрана по сипея, накрая това движение спря… Машината постепенно се изправи и отново упорито запълзя нагоре по склона.

— Рохан… Рохан… — зачу се внезапно. Сърцето му заби по-силно. Позна гласа на Хорпах. — Всъдеходът вероятно не ще може да те откара до целта. Оттук не можем да преценим какъв е точно наклонът, но мислим, че ще успееш да изминеш още пет-шест километра. Когато всъдеходът заседне, ще продължиш пеша. Повтарям…

Слънцето вече не докосваше най-близката планина, но висеше още ниско. Машината вървеше сега много по-бавно. Рохан вдигна очи и видя призрачни перести облаци, разтварящи се в небето. Изведнъж с всъдехода се случи нещо странно. Задната му част затъна, носът полетя нагоре, целият затрептя като кон, изправил се на задните си крака… Секунда и навярно би се сгромолясал, смазвайки под себе си Рохан, ако той не бе скочил стремително встрани. Падна и въпреки дебелите защитни ръкавици и наколенници почувствува болезнен удар. Изтърколи се два метра и най-сетне успя да се задържи. Колелата на всъдехода още веднъж изпищяха и машината замря.

— Внимание… Рохан… Ти си на тридесет и деветия километър. Машината не ще може да продължи. Ще трябва да вървиш пеша. Ще се ориентираш по картата. Всъдеходът ще остане тук в случай, че не можеш да се върнеш иначе. Намираш се на пресечката на координати четиридесет и шест и сто и деветдесет и два…

Рохан бавно се изправи. Цялото тяло го болеше, но трудни бяха само първите крачки, постепенно се раздвижи. Когато достигна високия обелиск, седна, извади картата от джоба и опита да се ориентира. По права линия до горната граница на клисурата имаше не повече от километър, но не биваше и да мечтае дори да се спусне оттам. Започна да се катери нагоре, като все размишляваше дали да не опита да се спусне на дъното по-близо до набелязаната точка. До нея трябваше да върви не по-малко от четири часа. Дори и ако успееше да се върне с всъдехода, все пак трябваше да остави пет часа за обратния път, а колко щеше да заеме спускането в клисурата, да не говорим за търсенията? Неочаквано целият план му се стори лишен от зрънце здрав смисъл. Героичният жест, с който Хорпах можеше да успокои собствената си съвест, се оказа безполезен. За известно време го обзе ярост — позволи да го подведат, като някакъв безхарактерен хлапак, всичко това го направи астрогаторът… Постепенно Рохан се успокои. „Връщане назад няма — повтаряше си той. — Ще опитам. Ако успея да се спусна, ако не намеря никого до три, ще се върна.“

Часовникът показваше седем и петнадесет. Рохан се стараеше да се движи с големи равномерни крачки, но не много бързо, тъй като всяко усилие увеличаваше разхода на кислород. Силата на тежестта на Регис беше доста по-малка от тази на Земята и това му даваше възможност да се движи по-леко даже в такава труднодостъпна местност.

Постепенно Рохан влезе в ритъм и можеше спокойно да размишлява, стъпвайки автоматично от камък на камък. В джоба му имаше крачкомер, но той не искаше да го поглежда твърде често, беше решил да извърви поне един час преди това. Но не издържа и извади приличащия на часовник прибор много по-рано. Изпита болезнено разочарование: не бе успял да извърви и три километра. Катереше се по много стръмен склон и това го забавяше. „Значи не три и не четири часа, а най-малко шест…“ — помисли си Рохан.

Приближаваше се до мълчащите пропукани скали тъй предпазливо, сякаш всеки миг под него можеше да зине пропаст. Отвратителен страх свиваше сърцето му. Защо мълчи „Непобедимият“? „Защото няма за какво повече да приказваме“ — отговори той сам на себе си.

Склонът завършваше със скали, приличащи на фантастични, разядени от ерозията статуи. Пред него като гигантска, залята от тъмнина, пукнатина се откри клисурата. Слънчевите лъчи огряваха едва до половина черните скали. С един поглед той обхвана цялото огромно пространство, до самото каменно дъно, което лежеше на дълбочина километър и половина и се почувствува тъй гол, тъй беззащитен, че инстинктивно приседна, за да се слее с камъните, за да се превърне в един от тях. Безсмислено беше, нямаше опасност да го забележат. Това, от което трябваше да се бои, нямаше очи. Лежа така доста дълго и внезапно го обзе отчаяние: трябваше да се спусне долу, а път нямаше. Но вместо да почувствува облекчение, че може да се завърне и да съобщи на астрогатора, че е сторил всичко възможно — дойде решителността.

Стана. Някакво движение в дълбочината на клисурата отново го притисна към камъка, но той се изправи. „Ако през цялото време падаш по очи, много няма да постигнеш“ — каза си той. Сега вървеше по края на скалата, търсеше проход. След всеки стотина крачки се навеждаше над бездната. Картината беше все същата — там, където склонът се спускаше плавно, беше покрит с черни храсти, там, където ги нямаше — падаше отвесно.

Беше около девет, когато забеляза по самото дъно на клисурата светло движещо се петно. С трепереща ръка той измъкна от джоба малък бинокъл и погледна… Това беше човек. Малкото увеличение не даваше възможност да види лицето му, но Рохан ясно различаваше равномерните движения на краката. Той добре запомни посоката, в която се движеше човекът, и затича нататък, прескачайки камъни и зинали пукнатини. После забави крачките си и в този момент пред него се разкри, сякаш го подканяше, широк пролом, чийто наклон надолу се увеличаваше.

В девет и половина започна да се спуска, първоначално с лице към пропастта, а когато наклонът стана много стръмен, той се обърна и започна да си помага с ръце. Черните храсти бяха близо и сякаш излъчваха неподвижна, мълчалива топлина. По-нататък пътят стана по-лек, но мъртвите ръждиви храсти се смениха с живи, лъщящи с някаква мазна чернота. От време на време от тях се отделяха слабо бръмчащи леки мъгли, които кръжаха из въздуха. Тогава той замираше, но не задълго, иначе никога не би достигнал дъното на клисурата.

Около дванадесет достигна сипея, на няколко десетки крачки от дъното. Той затича, но огромната каменна маса започна да се свлича заедно с него. Падна, от удара кислородната маска се измести. Веднага скочи, без да обръща внимание на натъртванията. Но нещо го спря и без да си дава сметка, отново се просна върху острите камъни и остана да лежи с разперени ръце. Върху него падна лека сянка и с нарастващо бучене, обхващащо всички регистри — от пищенето до басовите ноти, — го обви черен безформен облак. По всяка вероятност трябваше да затвори очи, но не го стори. Последната му мисъл беше: „Само дано апаратчето, зашито в яката, не е пострадало при падането.“ След това си наложи да потъне в пълна неподвижност. Роящият се облак увисна над него, спусна надолу лениво, извиващо се пипалце. Отблизо то изглеждаше като гърло на смърч. По кожата на главата, по бузите, по цялото лице той чувствуваше докосването на топъл въздух, сякаш дъх, раздробен на милиони струйки. След това извиващото се като миниатюрен смерч пипалце се прибра в облака. Бръмченето се усили. От него го заболяха зъбите, то беше някъде вътре в черепа. После отслабна. Облакът се понесе почти отвесно нагоре, превърна се в черна мъгла, обхвана двата склона, разпадна се на отделни въртящи се кълба, запълзя из неподвижните храсталаци и изчезна.

Той лежа още дълго, без да помръдне, като мъртъв. Мина му мисълта, че онова вече се е случило. Че той вече може би няма да знае нито кой е, нито откъде се е появил тук, нито какво трябва да прави и от тази мисъл го обзе такъв страх, че рязко се надигна. Изведнъж започна истерично да се смее. Та нали щом може така да мисли, значи е оцелял. Значи, облакът нищо не му стори, той го измами. Поправи кислородната си маска и се огледа. Човека, когото бе забелязал отгоре, го нямаше. Но Рохан чуваше стъпките му. Беше изчезнал зад преграждащата половината клисура скала. Рохан затича след него. Тропотът се приближаваше и звучеше удивително силно. Сякаш човекът ходеше в железни обувки. Рохан тичаше, гребейки отчаяно с ръце, въздухът отново не му достигаше. Той почти се задъхваше, когато го видя.

Човекът вървеше направо с големи механични крачки, стъпвайки от камък на камък. Близките скали повтаряха с тракащо ехо стъпките му. И отведнъж всичко в Рохан замря. Това беше робот, а не човек. Един от арктаните. Рохан съвсем не се беше замислял за тяхната съдба, за това, какво се бе случило с тях след катастрофата. До робота оставаха само няколко десетки крачки. Рохан забеляза, че лявата ръка на робота виси, тя бе пречупена, а някога блестящата му изпъкнала броня бе изцапана и покрита с вдлъбнатини. Разочарованието беше голямо, но след миг мисълта, че в по-нататъшните си търсения ще има поне такъв другар, поободри Рохан. Поиска да извика робота, но нещо го възпря. Засили крачка, задмина арктана и застана на пътя му. Два и половина метровият гигант сякаш не го забелязваше. Отблизо Рохан видя, че радарната му антена е разбита, а там, където по-рано се намираше обективът на лявото око, зееше дупка с неправилна форма. Но роботът вървеше уверено, стъпвайки с огромните си крака, като накуцваше леко с левия. Щом разстоянието помежду им се съкрати до няколко крачки, Рохан го повика, но машината вървеше право срещу него, като сляпа, и той трябваше в последния момент да се отдръпне от пътя й. Подскочи към арктана и се опита да го хване за металическата лапа, но роботът с безразлично и плавно движение се изскубна и продължи да крачи нататък. Рохан разбра, че арктанът също е пострадал от атаката и не бива да разчита на него.

Сега Рохан се движеше бързо, плоските камъни, застлали руслото на потока, образуваха доста равен път, леко наклонен надолу. Нямаше никакви следи от облака, само от време на време слабото трептене на въздуха над склоновете свидетелствуваше за кипящата в черните гъсталаци дейност.

Рохан разгледа подред две малки и четири големи пещери, входовете на които бяха лесно достъпни. В последната той се натъква на частично залети от вода метални отломки. Първоначално му се стори, че е скелетът на втория арктан, но те бяха страшно стари и не напомняха нито една от познатите му конструкции. В плитка локва лежеше странен издължен предмет, напомнящ петметров кръст. Външните му пластинки отдавна се бяха разпаднали и образуваха по дъното червеникава от ръждата тиня.

Рохан не можеше да си позволи дълго да разглежда необикновената находка, представляваща вероятно останките на някой от макроавтоматите, унищожени от победилия в мъртвата еволюция облак. Времето не чакаше и той веднага започна да разглежда следващите пещери. Те бяха тъй много, че по високите стени на скалата изглеждаха като тъмни прозорци на здание, а коридорите и подземните галерии, често залени от вода, прекъсвани от отвесни кладенци и водопади, с шуртящи ледени потоци, минаваха тъй стръмно, че той не се решаваше да навлиза дълбоко в тях. Пък и светлината на малкото му фенерче беше безсилна да разпръсне мрака в обширните многоетажни пещери с високи тавани.

Накрая, просто падайки от умора, Рохан приседна на огромен, нагрят от слънчевите лъчи плосък камък край входа на току-що обследваната пещера и започна да дъвче блокчето концентрат, преглъщаше сухите парчета, като отпиваше глътки вода от ручея. След като похапна, се почувствува значително ободрен. Самият той беше най-удивен от това, че обръщаше все по-малко внимание на страшното съседство — черните храсти бяха изцяло облепили склоновете.

Щом се спусна от възвишението пред пещерата, където бе почивал, веднага забеляза нещо като тънка ръждива лента по сухите камъни от другата страна на долината. Като се добра дотам, позна, че това е кървава следа. Кръвта бе вече съвсем изсъхнала, бе изменила цвета си и ако скалата не бе тъй изумително бяла, приличаща на варовик, сигурно нищо не би забелязал. Опита се да определи в каква посока се е движел раненият, но не успя. Тогава тръгна напосоки нагоре по клисурата, разсъждавайки, че ранен вероятно по време на схватката между циклопа и облака, човекът се е отдалечавал от центъра. Следите криволичеха, на няколко места изчезваха и най-сетне го изведоха към пещерата, която бе разглеждал в самото начало. Толкова по-удивен остана, като откри край входа тясна пукнатина, приличаща на кладенец, която по-рано не бе забелязал. Кървавата диря водеше натам.

Рохан коленичи и се наведе над полутъмния отвор. Макар че се бе подготвил за най-лошото, не можа да се сдържи и възкликна глухо. Право в него с празни светли очи гледаше окървавеното лице на Бенигсен. Веднага го позна по златните рамки на очилата, които бяха оцелели по някаква сляпа ирония на случайността. Геологът висеше, залостил се между два камъка. Рохан не искаше да го остави така, но като се опита да измъкне трупа, почувствува през дебелия плат на комбинезона как тялото се размазва в ръцете му. Ускорено от действието на слънцето, което надзърташе тук, разложението бе направило своето. Рохан само разтвори ципа на гръдния джоб на комбинезона и извади личния знак на учения. Преди да си отиде, той напрегна всички сили, примъкна една от близките каменни плочи и покри с нея гроба.

Това беше първият. След като се отдалечи от мястото, Рохан се сети, че трябваше да определи радиоактивността на останките. Нейното ниво можеше в известна степен да осветли съдбата на самия Бенигсен и на другите. Високото ниво на радиоактивността би доказало, че умрелият се е намирал близо до атомното сражение. Но той забрави да го измери и сега нищо не можеше да го застави отново да повдигне плочата на гроба.

Нова мисъл го застави бързо да се върне по кървавата следа и да потърси началото й. Тя вървеше почти по права линия надолу, сякаш се насочваше към мястото на сражението. Геологът бе загубил огромно количество кръв и беше непонятно как бе успял да се отдалечи тъй много. Камъните, по които от момента на катастрофата не бе паднала нито капка дъжд, бяха обилно залети с кръв. Рохан се изкачи по големите клатещи се камъни и се озова в обширна недълбока падина под оголена каменна издатина. Първото, което откри, бе неестествено голяма подметка на металното стъпало на робот. Той лежеше настрана почти разкъсан, очевидно от изстрели на излъчвателя. Малко по-нататък, облегнат на камък, полуседеше, свит почти надве, човек с черен от сажди шлем. Той беше мъртъв. Увисналата му ръка още държеше излъчвателя, който се опираше с блестящата цев о земята. Рохан не се осмели да докосне мъртвеца, приседна, опита се да разгледа лицето му, но то беше тъй обезобразено от разлагането, както и при Бенигсен. Най-сетне той позна широката плоска геоложка чанта, която висеше през рамото на човека. Това беше самият Ренияр, ръководителят на атакуваната в кратера експедиция. Измерването на радиоактивността показа, че арктанът е унищожен с изстрели от излъчвателя, индикаторът регистрира характерното присъствие на редки елементи. Рохан искаше да вземе личния знак на учения, но не му достигна смелост. Той само откачи чантата — за това не беше нужно да докосва тялото. В чантата имаше събрани минерали.

След като помисли, Рохан откърти с ножа прикрепения към чантата монограм на геолога, скри го в джоба си и като гледаше отгоре застиналата картина, се помъчи да разбере какво се бе случило тук. Вероятно Ренияр беше стрелял в робота. Той може би беше нападнал него или Бенигсен. Впрочем може ли човек, поразен от амнезия, да се защищава от нападение. Рохан отново погледна часовника си: беше около пет. Ако трябваше да разчита на собствения си кислороден запас, беше време да помисли за връщане. Хрумна му, че може да вземе кислородния балон от апарата на Ренияр. Единият беше още пълен.

Към шест часа беше вече тъй уморен, че едва движеше краката си. Оставаха му още четири тонизиращи таблетки. Той глътна една и след минута, почувствувал прилив на сили, стана. Вървеше право към каменната врата. Оставаше около километър, когато индикаторът показа нарастване на радиацията. Засега тя беше още твърде ниска и Рохан продължи, като се оглеждаше внимателно встрани. Колкото се приближаваше, толкова повече скалите носеха следи на разтапяне, бяха покрити със застинали мехури. Повърхността им се бе варила в атомния котел. Отдалеч той съзря останките на каменната врата. Стрелката на индикатора се мяташе като луда по скалата. Рохан побърза да се върне.

И отново му помогна случаят. Забеляза блясъка на някакъв металически предмет. Беше алуминиев редуктор на кислороден апарат. В плитка пукнатина между една скала и руслото на пресъхналия поток тъмнееше гръб на изгорял комбинезон. Трупът беше без глава. Страшната сила на взривната вълна бе прехвърлила човека през купчината камъни и го бе раздробила в скалата. Недалеч лежеше съвсем цял кобурът му, от който стърчеше блестящ, сякаш току-що изчистен, излъчвателят. Рохан го прибра. Помъчи се да разпознае убития, но не можа. Отново тръгна нагоре по клисурата.

Рохан не знаеше какво да прави. Досега му вървеше, поне в това, че изпълни задачата си и можеше да се връща. В смъртта на четвъртия човек беше напълно уверен. Но в края на краищата той беше почти сигурен в това още на „Непобедимият“. Дойде тук, за да се убеди. Имаше ли право да се връща? Кислородният запас благодарение на Ренияр щеше да му стигне още за шест часа. Но настъпваше нощта, през това време не можеше нищо да предприеме, не само заради облака, но и защото силите му вече го напускаха. Рохан взе поредната тонизираща таблетка и зачака действието й.

Докато седеше под големия стръмен завой, чу задаващото се отдалеч тежко бучене на облака. Странно — той съвсем не се изплаши. Отношението му към облака през този ден удивително се бе изменило. Този път облаците бяха два. Те изпълзяваха от двата склона на клисурата. Рохан дори не помръдна, не се опита да се скрие, да притисне лицето си към камъните. В края на краищата положението, което заемаше, беше без значение, ако малкото апаратче още работеше. През плата на комбинезона той докосна с края на пръстите си кръглото му като монета дънце и усети леки тласъци. Не искаше да предизвиква съдбата и седна по-удобно, за да не става нужда да изменя положението си.

Сега облаците заемаха двете страни на клисурата. В черните им кълба протичаше някакво регулиращо движение, сякаш някакъв гигантски скулптор формираше с необикновена бързина невидимите им движения. Няколко кратки светкавици пронизаха въздуха между най-близките точки на облаците. Блясъкът на тези мълнии беше удивително тъмен. След това двата черни облака, треперейки, напрягайки се докрай, се смесиха и съединиха. Веднага притъмня, сякаш бе залязло слънцето, и във въздуха се появиха неясни извиващи се линии. Рохан разбра едва след известно време, че това е гротескно изкривеното отражение на дъното на клисурата.

Въздушните огледала се вълнуваха и се топяха под горния слой на облака, изведнъж той видя гигантска човешка фигура, чиято глава се губеше високо в тъмнината. Тя го гледаше неподвижно, макар и самото изображение непрестанно да трептеше и се люлееше, гаснеше и отново припламваше в тайнствен ритъм. Трябваше да минат секунди, докато позна собственото си отражение, увиснало в пространството. Хрумна му, че облакът може би знае за него, за микроскопичното присъствие на последния жив човек сред камъните, изпълващи клисурата.

Но тази мисъл не го уплаши. Не защото беше твърде неправдоподобна — вече нищо не считаше за невъзможно, — а просто защото жадуваше да участвува в тази мрачна мистерия, значението на която — в това той беше убеден — никога не ще разбере. Гигантското му отражение започна да се топи. От облака се източиха безброй пипалца и от тях заваля черен дъжд. Малките кристалчета падаха и върху Рохан, леко го удряха по главата, сипеха се по комбинезона, събираха се в гънките. Облакът се раздели по средата, тежко, сякаш неохотно се отправи към храсталаците, запълзя в гъсталака и се разтвори в него. Рохан продължаваше да седи неподвижен. Не знаеше може ли да изтърси кристалчетата, с които бе обсипан. Той взе внимателно едно от триъгълните кристалчета и то сякаш оживя, деликатно духна топла струйка в дланта му и когато Рохан инстинктивно разтвори ръка, излетя във въздуха. И тогава сякаш по сигнал всичко наоколо се зарои. Черните точки образуваха над земята слой дим, обединиха се и се понесоха като стълбове нагоре. Сякаш над скалите задимяха някакви жертвени факли с несветещи пламъци.

Рохан се надигна на отслабналите си крака. Колко ли е смешен с този набързо взет от мъртвеца излъчвател. Почувствува се излишен в тази страна на абсолютната смърт, където можеха да победят само мъртвите форми, за да извършват тайнствените си действия, които не биваше да видят ничии чужди очи. Сега той искаше да се завърне не само като вестител за гибелта на другарите си, но и като човек, който щеше да настоява тази планета да остане непокътната. „Не всичко и не навсякъде е за нас“ — помисли си той, спускайки се бавно надолу.

В светлината на здрачаването успя бързо да стигне до полето на сражението. Излъчването на остъклените скали ставаше все по-силно и той започна да тича. Мина край неузнаваеми, разтопени парчета от машини, изскочи на стръмен склон, но и тук индикаторът пламтеше с ярък рубинов огън. Отвори докрай вентила на кислородния апарат. Дори и да се свърши кислородът му, преди да стигне изхода на клисурата, по-добре е да диша въздуха на планетата, отколкото да остане някоя минута повече тук, където всеки сантиметър скала отделяше смъртоносно лъчение. Кислородът нахлуваше в гърдите му като хладна струя. Тичаше леко, повърхността на застиналия поток лава, който бе оставил по пътя на своето поражение отстъпващият циклоп, беше гладка, на места почти като стъкло. Чакаха го още поне три километра такъв път. Можеше да остане в тази местност около час, тогава дозата нямаше да надвиши двеста рьонтгена. Може би час и четвърт, но ако и след това не се добере до пустинята, вече няма да има закъде да бърза.

Кризата настъпи около двадесетата минута. Почувствува сърцето си като мъчително, непреодолимо същество, което раздираше и притискаше гърдите му, кислородът гореше гърлото му, в очите му танцуваха искри, но най-лошото беше, че започна да се препъва. Излъчването наистина беше понамаляло, индикаторът тлееше в тъмнината като гаснещо въгленче, но той знаеше, че трябва да бяга, да бяга по-нататък, а краката му не го слушаха. Поиска да погледне нагоре, звездите, спъна се и полетя напред, като едва свари да просне ръце. Хлипайки, гълташе въздух. С мъка се надигна, изправи се, затича няколко крачки, като се клатушкаше, след това необходимият ритъм се възвърна и го понесе. Забрави за мъртвите, за застиналата усмивка на Бенигсен, за Ренияр, за безглавия, когото не успя да познае, забрави дори за облака. Бягаше слепешката, със замъглени от пот очи. Това бягане, тази нощ, сякаш нямаха край.

Рохан вече нищо не виждаше, когато внезапно започна да крачи по-тежко, няколко пъти хлътва, почувствува последен пристъп на отчаяние, вдигна глава и отведнъж разбра, че се намира в пустинята. Потърси скалата на индикатора, но не я видя, беше тъмна — той бе оставил зад гърба си смъртта — това беше последната му мисъл. Усети по лицето си грапавата хладина на пясъка и пропадна не в сън, а във вцепенение. Цялото му тяло още отчаяно работеше, ребрата му конвулсивно се тресяха, сърцето се разкъсваше, но през мрака на пълното изтощение той се провали в друг, още по-дълбок, и загуби съзнание.

… Рохан изведнъж дойде на себе си, но не разбра къде се намира. Размърда ръце, почувствува хладината на пясъка, седна и неволно изстена. Задушаваше се. Светещата стрелка на манометъра на кислородния апарат сочеше нулата. В другия балон налягането беше осемнадесет атмосфери. Превключи вентила и стана. Беше един часът през нощта. Определи посоката по компаса и тръгна. В три глътна последната таблетка. Малко преди четири се свърши кислородът. Той отхвърли кислородния апарат, пое неуверено дъх, но щом хладният въздух изпълни гърдите му, забърза напред. Вървеше като пиян и не знаеше дали това се дължи на газовете на атмосферата, или е просто от умората. Сметна, че ако изминава по четири километра в час, в единадесет ще се добере до кораба.

Все вървеше и вървеше, когато забеляза на фона на хоризонта някакъв ъгловат силует, който изглеждаше като странно правилно пространство без звезди. Още не разбрал какво е това, той тръгна нататък, затича, затъвайки все по-дълбоко, и най-сетне с издадени напред ръце, като слепец, се удари в твърд метал. Това беше всъдеход, празен, може би един от тези, които вчера заран бе изпратил Хорпах, а може би и някой друг, изоставен от групата на Ренияр. Рохан не мислеше за това, просто стоеше, задъхан, прегърнал с две ръце плоското чело на машината.

Бавно се изкачи на бронирания капак, с пипане намери дръжката на люка и го отвори. Запали светлината. Свлече се на седалката. Да, сега вече разбираше, че е опиянен, вероятно е отровен от метана, не можеше да намери стартера, нищо не помнеше, нищо не знаеше… Най-после ръката му сама намери ръчката, натисна я, двигателят тихо измяука и заработи. Отметна капака на жирокомпасите, сега той знаеше със сигурност само една цифра — курса на завръщането. Известно време всъдеходът вървеше в тъмнина. Рохан бе забравил за съществуването на фаровете…

В пет беше още тъмно. Сред белите и синкави звезди той видя точно пред себе си една рубинова, увиснала над самия хоризонт. Той се вторачи тъпо в нея. Червена звезда?… Такива няма. Изведнъж — сякаш го удариха — разбра. Това беше носовият огън на крайцера. Рохан насочи всъдехода направо към тази рубинова капчица. Тя постепенно се надигаше, докато се превърна, в ярко горящо кълбо. Изключи двигателя. Машината се плъзна по склона и спря. Той бръкна в кутията и извади ракетния пистолет. Ръката му се тресеше. Опря лакът на волана, с другата си ръка стисна китката и натисна спусъка. Оранжева черта разсече тъмнината. Чертата завърши с взрив, от който се разпиляха ярки звездички — ракетата се бе ударила в стената на силовото поле.

Той стреляше подред, докато не чу сухите щракания на ударника. Патроните се свършиха. Но вече го бяха забелязали. Почти веднага на върха на кораба пламнаха два големи прожектора и като лизнаха пясъка с белите си езици, се кръстосаха върху всъдехода. Едновременно светнаха товарният подемник и като студен огнен стълб пламна шахтата на пътническия асансьор. Платформата в миг се изпълни с тичащи хора, под кърмата се замятаха огънчета. Синкавите светлинки сочеха прохода през полето.

Ракетният пистолет падна от ръцете на Рохан. Той не помнеше как се е смъкнал по студената страна на машината и олюлявайки се, с преувеличено големи крачки, неестествено изправен, стиснал юмруци, за да надвие неприятното треперене на пръстите, тръгна право към кораба, който стърчеше сред морето светлини на фона на бледото небе като величествена неподвижна грамада, сякаш наистина беше непобедим.