Станислав Лем
Непобедимият (4)

Първият

Тежка, подтискаща тъмнина го обкръжаваше от всички страни. Той се задъхваше. Опита с отчаяни движения да разкъса обвиващите го призрачни спирали. Търсеше оръжие. Напразно, той бе беззащитен. Напрегна за последен път всички сили, за да извика. Оглушителен звън го изтръгна от кошмара. Рохан скочи от леглото още замаян, като осъзна само, че звъни сигналът за тревога. Това вече не бе кошмар. Той запали лампата, навлече комбинезона и затича към асансьора. При вратата се тълпяха хора. Продължителният звън на алармения сигнал се чуваше във всички сектори, по стените святкаха червени надписи „Тревога“. Рохан влезе тичешком в командната кабина. Астрогаторът стоеше до големия екран.

— Вече отмених тревогата — каза той спокойно. — Това е само дъжд, Рохан, но погледнете. Великолепно зрелище.

Наистина на екрана, където се виждаше горната част на нощното небе, святкаха милиарди искрици. Дъждовните капки се удряха в невидимия купол на силовата защита и в миг се превръщаха в микроскопични огнени експлозии.

— Трябваше по-добре да програмираме автоматите… — каза със слаб глас Рохан. — Тернер не бива да включва анихилацията. Иначе всяка шепа пясък, довеяна от вятъра, ще ни буди посред нощ.

— Да предположим, че беше учебна тревога — отвърна астрогаторът. — Сега е четири часът, можете да си вървите, Рохан.

— Да си призная, вече не ми се спи. Може би вие?…

— Аз се наспах. Четири часа сън ми са напълно достатъчни. Безпокои ме безопасността на изследователските групи, Рохан. И същевременно съзнавам, че е голямо главоболие да се мъкнат навсякъде тежките енергостанции за обезпечаване на силовата защита. Какво е твоето мнение?

— Би могло да се дадат на хората индивидуални излъчватели. Но това също не би разрешило всички проблеми. В силовия похлупак човек нищо не може да докосне. А ако се намали радиусът на енергетичната обвивка, може и самият да се опари. Имаше такива случаи.

— Аз мислех дори да наредя всички изследвания да се извършват само от телеуправляеми роботи. Но това е удобно за няколко часа, за ден-два, а, изглежда, ще се наложи да останем по-дълго тук…

— И какво решихте?

— Всяка група ще има изходна база, окръжена от силово поле, но отделните изследователи трябва да имат известна свобода на действие. Иначе от прекалена предпазливост нищо няма да свършим. Задължително условие е всеки работещ извън силовата защита да има защитен наблюдател, който да следи всяко негово движение.

— А мен къде ще ме изпратите?

— Бихте ли искали да работите на „Кондор“? Виждам, че не. Добре. Остава градът или пустинята. Изберете сам…

— Избирам града. Все ми се струва, че тайната се крие там.

— Възможно е. И тъй, утре, по-точно днес — вече се разсъмва, — вземете командата, с която бяхте вчера. Ще ви дам два арктана. Не е лошо да вземете и ръчни лазери, струва ми се, че „то“ действува от малко разстояние…

— Кое?

— Че знам ли… Вземете също и кухня, за да бъдете напълно независим и, ако се наложи, да имате възможност да работите без непосредствена връзка с кораба…

* * *

Червеното негреещо слънце клонеше към залез. Сенките на гротескните конструкции се удължаваха, сливаха се. Рохан седеше на покрива на тежкия всъдеход и наблюдаваше през далекогледа фигурите на Гралев и Хен, които работеха извън силовата защита. Ремъкът на лазера бе протрил шията му. Той прехвърли оръжието на гърба си, без да изпуска от очи другарите си. Плазмената горелка в ръцете на Хен святкаше ослепително като мъничък брилянт. От всъдехода се зачу ритмично повтарящият се сигнал за повикване, но той дори не извърна глава. Чу как водачът отговаря на базата.

— Навигаторе! Заповед от командира! Трябва веднага да се връщаме! — викна Ярг, като подаде глава от люка.

— Да се връщаме ли? Защо?

— Не знам. През цялото време предават сигнала за незабавно връщане и четири пъти ИП.

— ИП ли!? Значи, трябва да побързаме. Дай ми микрофона и запали фаровете.

След десет минути всички бяха в колите и Рохан поведе малката колона с максималната скорост, каквато позволяваше планинската местност. Бланк, който изпълняваше сега задълженията на радист, му подаде слушалките. Рохан се спусна долу в металната утроба на машината, седна под вентилаторната решетка и заслуша сигналите, които си разменяха групата на Галахер, работеща в западната пустиня, и „Непобедимият“. Изглежда, започваше буря. От сутринта барометрите показваха понижаване на налягането, но едва сега откъм хоризонта запълзяха тъмносиви плоски облаци. От атмосферните смущения слушалките така пращяха, че връзката се поддържаше само по морза. Рохан улови група условни сигнали, но се бе включил твърде късно и не можа да разбере за какво става дума, освен че групата на Галахер също се връща в базата, а на кораба е обявена тревога и са извикани всички лекари.

— Извикани са медиците — каза той на застиналите в очакване Балмин и Гралев. — Някакъв нещастен случай. Навярно са се срутили пластове и са затрупали някого…

Наближиха границата на външното поле и започнаха да викат кораба, за да им отворят прохода. Корабът удивително дълго не отговаряше. Най-сетне запалиха условните сини светлини и те влязоха в защитената зона.

Групата, която работеше на „Кондор“, бе вече тук. Част от всъдеходите стояха около платформата, другите бяха заприщили пътя, насам-натам тичаха хора. Светлинките на автоматите мигаха. Бе се здрачило. Известно време Рохан нищо не можа да разбере в този хаос. Изведнъж някъде от високо блесна стълб бяла светлина. Корабът заприлича на фар. Големият прожектор напипа навътре в пустинята колона светлинки, които подскачаха ту нагоре, ту встрани, сякаш наистина се приближаваше армада от кораби. Отново светнаха сигналите на отварящото се силово поле. Колите още не бяха спрели, а седящите в тях хора от групата на Галахер скочиха на пясъка. От платформата тръгна към тях втори прожектор на колела. През шпалира от коли вървяха хора, заобиколили носилка, на която лежеше човек.

Рохан разбута хората в момента, когато носилката минаваше покрай него, и се вцепени. В първия миг той помисли, че действително е нещастен случай, но краката и ръцете на човека, който лежеше на носилката, бяха вързани.

Той така се гърчеше, че въжетата, с които бе завързано тялото му, скърцаха; от широко отворената му уста излизаха зловещи стенания. Групата вече бе отминала, а до Рохан все още достигаха нечовешките звуци. Светлото петно с движещите се в него фигурки се изкачи на платформата и изчезна в широкия товарен люк. Рохан заразпитва хората около него, но те бяха от групата на „Кондор“ и нищо не знаеха.

Задържаната колона от машини потегли към платформата, лампите на асансьора светнаха, тълпата започна да намалява. Най-после Рохан се изкачи горе. В кораба звъняха информатори, телефони, по стените все още светеха сигналите за свикване на лекарите при тревога. Но ето сигналите изгаснаха. Някакъв закъснял робот се отправи към сектора за роботи. Най-сетне всички се разотидоха, а той остана, загубил надежда, че ще разбере какво се бе случило.

— Рохан!

Рохан трепна. Пред него застана Гаарб.

— А, вие ли сте?… Видяхте ли?… Кой беше това?

— Кертелен.

— Какво? Невъзможно…

— Аз бях с него до самия край…

— До какъв край?

— Работехме заедно в пустинята — каза с неестествено спокоен глас Гаарб.

— Какво се случи с него?

— Попаднахме в лабиринт от тесни, стръмни долове… — бавно разказваше Гаарб, сякаш се мъчеше да си спомни реда на събитията. — Там има меки скали от органичен произход, размити от водата, и много пещери; принудени бяхме да оставим машините горе… Бяхме единадесет души. Ферометрите показваха, че наоколо има голямо количество желязо. Търсехме го. Кертелен мислеше, че в пещерите са скрити някакви машини…

— Да, той и на мене спомена за това… После?

— В една пещера той намери в тинята нещо като автомат.

— Наистина ли!?

— Но абсолютно негоден… сякаш обгорял, просто развалина… Този автомат е най-малко от преди триста хиляди години.

— Откъде можете да знаете?

— Върху него се е утаявал варовик според това как се е изпарявала водата, която е капела от сталактитите по свода… Галахер направи приблизителни изчисления, като изхождаше от скоростта на изпаряването и дебелината на утайката. Триста хиляди години е най-скромният резултат… Впрочем този автомат прилича, знаете ли, на какво? На ония развалини…

— Тогава това съвсем не е автомат…

— Не, той се е движел, но не на два крака и не като рак. Впрочем нямахме време да се занимаваме с него… Аз стоях в прикритието, длъжен бях да охранявам хората… От време на време ги броях. Но нали бяха с маски, всички си приличаха. По едно време забелязах, че липсва един. Събрах всички и започнахме да го търсим. Зарадван от откритието си, Кертелен бе навлязъл навътре в пещерата. Мислех, че е кривнал в някой страничен коридор… Изведнъж той изскочи от един завой. Вече в такова състояние. С нас бе и Нигрен, той мислеше, че е топлинен удар.

— Но какво се е случило с него?

— Той е в безсъзнание. Всъщност не, той може да се движи, да ходи, но с него не може да се установи контакт. Освен това не може да говори. Чухте ли какви звуци издаваше?

— Да.

— Сега се малко поизтощи. Отначало беше още по-страшно. Никого не познаваше. „Кертелен къде изчезна?“ — викнах му аз, а той мина край мен като глух и тръгна нагоре, но с такава походка… Тръпки ни побиха. Сякаш го бяха подменили. Не реагираше на повикванията ни и се наложи да го гоним. За да можем да го доведем тук, трябваше да го завържем…

— Какво казват лекарите?

— Както обикновено, говорят по латински, но нищо не знаят. Нигрен и Сакс са при командира, можете да ги попитате.

Гаарб си тръгна с наведена глава.

Рохан се изкачи в командната кабина. Тя бе празна, но когато минаваше край картографската кабина, чу през открехнатата врата гласа на Сакс и влезе.

— Пълна загуба на паметта — казваше неврофизиологът Сакс, като разглеждаше някакви рьонтгенови снимки. На масата, наведен над бордовия дневник, седеше астрогаторът. Той слушаше мълчаливо Сакс.

— Амнезия. Но изключителна. Загубил е не само паметта си, но и способността да говори, да пише, да чете… Това е повече от амнезия. Това е пълно разпадане, унищожаване на личността. От нея не е останало нищо освен примитивните рефлекси. Може да ходи и да яде, но само ако му сложите храна в устата.

— Вижда ли, чува ли?

— Да. Навярно. Но не разбира това, което вижда. Не различава хората от предметите.

— Рефлексите?

— Нормални. Това е централна повреда. Сякаш паметта му е напълно изтрита.

— Като на онзи човек от „Кондор“ ли?

— Да. Сега съм сигурен. Същото е.

— Виждал съм подобно нещо — съвсем тихо, почти шепнешком каза астрогаторът. — Беше в Космоса…

— А, знам? Как не се сетих! — възбудено извика неврофизиологът. — Амнезия след магнитен удар, нали?

— Да.

— Никога не съм се сблъсквал с такива случаи. Знам ги само теоретично. При преминаване с голяма скорост през силни магнитни полета, нали?

— Да, но при особени условия. Важно е не само напрежението на полето, но и градиентатът му и скоростта на извършващите се изменения. Ако в пространството има големи градиенти, уредите ги откриват от разстояние. Но по-рано нямаше такива уреди…

— Вярно… Амерхатен е правил такива опити с маймуни и котки. Подлагал ги е на действието на магнитни полета с огромна сила и те загубвали паметта си…

— Нали тя е свързана с електрическата активност на мозъка…

— Но в този случай? — високо заговори Сакс. — Такова мощно магнитно поле… нали то трябва да е от стотици хиляди гауса?

— Нужни са милиони гауса — безучастно отвърна астрогаторът. Едва сега погледът му се спря на Рохан. — Влезте и затворете вратата.

— Милиони!? Но нали нашите уреди щяха да зарегистрират такова поле?

— Както виждате, не — отвърна Хорпах. — Ако е било концентрирано в много малко пространство, по обем, да кажем, колкото този глобус, и ако е било екранирано отвън…

— С една дума, Кертелен трябва да е пъхнал главата си между поясите на такъв гигантски електромагнит… Но там не е имало никакъв магнит, никаква машина, освен ръждясали отломки, нищо освен подмити от водата долове, чакъл, пясък…

— И пещери — меко, почти безразлично добави Хорпах.

— И пещери… Нима мислите, че някой го е замъкнал в такава пещера, че там има магнит… не, но това…

— А вие как бихте обяснили всичко? — запита командирът така, сякаш този разговор му бе омръзнал.

Лекарят мълчеше.

* * *

В три часа и четиридесет минути сигналът за тревога изпълни всички сектори на „Непобедимия“. Хората, ругаейки, скачаха от леглата си, обличаха се набързо и тичаха към местата си. Пет минути след началото на тревогата Рохан се втурна в командната кабина. Астрогаторът още го нямаше. Рохан изтича до големия екран. На изток черната нощ бе осветена от хиляди искри, като че ли рой метеорити атакуваха кораба. Той погледна уредите за контрол на защитното поле. Сам бе програмирал автоматите; те вече не можеха да реагират нито на дъжд, нито на пясъчна буря. Откъм невидимата в мрака пустиня летеше нещо и се разпръскваше в огнени бисери. Загадъчните огнени снаряди отскачаха от купола на защитното поле, като чертаеха параболи или се стичаха по него. Върховете на дюните за миг се появяваха в тъмнината и отново изчезваха. Стрелките лениво трепкаха — мощността, която използуваше системата на дираковите излъчватели за защита срещу загадъчната бомбардировка, не бе голяма.

Рохан погледна спектроскопичните индикатори и в същия миг чу зад гърба си стъпките на командира.

— Никел, желязо, манган, берилий, титан — прочете на добре осветената скала застаналият до него астрогатор. — Какво ли може да бъде това…

— Дъжд от метални частици — бавно каза Рохан. — Ако се съди по изпразванията, размерите им не са големи…

— Бих искал да ги разгледам по-отблизо… — промърмори командирът. — Как мислите, да рискуваме ли?

— Да изключим полето ли?

— Да. Само за част от секундата. Някои ще попаднат в защитената зона, а останалите ще отблъснем, щом включим отново полето…

— Какво пък… Може — отвърна Рохан след кратко колебание.

Но преди командирът да се приближи до пулта за управление, огненият мравуняк изчезна тъй внезапно, както се бе появил, и корабът отново потъна в мрак.

— Ловът ни не успя — измърмори Хорпах.

Ръката му остана известно време на главния изключвател, после той кимна на Рохан и излезе. Стенещият звук на сигнала, отменящ тревогата, изпълни всички сектори. Рохан въздъхна, погледна още веднъж потъналите в мрак екрани и отиде да спи.