Станислав Лем
Непобедимият (7)

Групата на Рохан

Колоната, която водеше Рохан, се състоеше от две големи енергостанции, четири всъдехода и малка амфибия. В нея се намираше самият Рохан заедно с Ярг и боцмана Тернер. Движеха се според инструкцията на третата степен — отпред енергостанция, след нея амфибията на Рохан, после всъдеходите, във всеки по двама души, и накрая на колоната втората енергостанция, която защищаваше заедно с първата цялата група със силово поле.

Рохан предприе това пътешествие, защото с помощта на „електрокучетата“ — олфактометричните индикатори — бяха открили в кратера следите на четиримата изчезнали.

Първите километри групата измина, като се ръководеше от показателите на индикаторите. Към осем часа пред входа на една от широките и не особено дълбоки клисури видяха в меката тиня, останала от пресъхнал поток, следи от обувките на хората от групата на Ренияр. Следите водеха навътре в клисурата и малко след това се загубиха по камъните. Но това не тревожеше Рохан. Склоновете ставаха все по-стръмни и за поразените от амнезия хора не бе по силите да се катерят по такива стръмнини. Той разчиташе, че скоро пак ще намерят следите.

След кратко съвещание колоната потегли отново. Тук-там по склоновете започнаха да се появяват странни, необичайни гъсти метални „храсти“. Високи метър, метър и половина, те стърчаха от запълнените с черна тиня пукнатини на голите скали. Храстите ставаха все повече и повече и скоро се сляха в един общ ръждив четинест слой, който покриваше склоновете на клисурата почти до самото дъно, където скрита под камъните сълзеше тънка струйка вода.

Между „храстите“ се виждаха отвори на пещери. От едни течеха тънки ручейчета, други изглеждаха сухи. Опитаха да надзърнат в една от по-ниско разположените пещери, като я осветиха с прожектори. В нея имаше много дребни, почти залени от капещата от свода вода триъгълни кристалчета. Рохан пъхна цяла шепа в джоба си. После изминаха още около половин километър нагоре по клисурата, която ставаше все по-стръмна. На две места видяха отново в засъхналата тиня на брега на ручейчето следи от обувки. След един завой радиовръзката със суперкоптера значително се влоши. Рохан си обясняваше това с екраниращото действие на металните храсти.

Минаха през две доста широки каменни врати — това им отне много време, тъй като се наложи техниците на полето да намаляват предпазливо радиуса на защитата, за да не закачат скалите. Скалите бяха ронливи и напукани от ерозията и всеки енергетичен удар, предизвикан от случайното съприкосновение на полето със скалния масив, можеше да причини срутване. Страхуваха се, разбира се, не за себе си, а за изчезналите си другари — ако те се намираха наблизо, такова срутване щеше да ги рани или убие.

Измина час, откакто се бе прекъснала радиовръзката, когато на екрана на магнитните индикатори се появиха чести припламвания. Пеленгаторите, изглежда, бяха излезли от строя, защото при опитите да си изяснят откъде идват импулсите, те сочеха едновременно всички посоки. Само с помощта на индикаторите за напрежението и на поляризаторите успяха да установят, че източник на променливото магнитно поле са храстите, покриващи стените на клисурата. Едва тогава забелязаха, че тук те са по-други: по тях вече нямаше ръжда, бяха по-високи, по-гъсти и сякаш още по-черни, пръчките или клоните им бяха облепени със странни надебелявания. Рохан реши да не се занимава с изследването им: не биваше да рискува и да отваря силовото поле.

Тръгнаха по-бързо, импулсометрите и магнитните индикатори показваха все по-разнородна активност. Тук-там въздухът над черния гъсталак трепереше, сякаш бе нагрят, а зад вторите каменни врати над храстите се появиха едва забележими облачета, приличащи на разпръскващ се дим. Рохан започна да се безпокои — пътешествието продължи повече, отколкото очакваше, а краят на стръмната клисура още не се виждаше. След един нов завой се появиха трети каменни врати, доста по-тесни. Техниците съобщиха, че не могат да минат през тях с включено поле. Рохан се посъветва с физика Томан и двамата техници и решиха, че при преминаването на арката ще разкъсат за миг силовата защита. Първата енергостанция трябваше да мине с изключен излъчвател и веднага след арката отново да го включи, като създаде отпред поле във вид на изпъкнал диск. Докато минаваха през тесния проход, четирите всъдехода и амфибията на Рохан щяха да останат без защита само отгоре: енергостанцията на края на колоната, щом минеше арката, щеше да съедини енергетичната си полусфера с полето на първата.

Когато последният всъдеход минаваше между каменните стълбове, въздухът странно, безшумно се разклати, сякаш някъде наблизо се бе срутила скала, четинестите стени на клисурата забълваха дим и от тях изпълзя черен облак, който с бясна скорост се насочи към колоната. Рохан, който бе пуснал да минат по-напред всъдеходите, чакаше в този момент да мине последният. Той видя черния облак и ярката светкавица отпред, където кълбата на атакуващия облак изгаряха в защитното поле на първата енергостанция. Но по-голямата част от облака профуча над защитата и се спусна върху машините. Рохан викна на Ярг да пусне незабавно в действие задната енергостанция и да съедини полето й с предното — в това ужасно положение опасността от каменната лавина вече нямаше значение; Ярг опита да направи това, но безрезултатно. Ако бе държал апаратурата включена още няколко секунди, полето безспорно щеше да се образува, но вместо да опита още веднъж, загубил ума и дума, той изскочи от машината. Рохан го сграбчи за комбинезона, но обхванатият от ужас Ярг се дръпна и хукна надолу по клисурата. Рохан притича до уредите, но вече беше късно.

Хората, изпаднали в паника, скачаха от всъдеходите и се разпръсваха в различни посоки. Рохан стоеше като вкаменен, толкова неправдоподобно му се виждаше всичко това. Ако включеше полето, щеше да убие другарите си, които се катереха по склоновете, сякаш търсеха защита в металните гъсталаци. Зад гърба му Тернер, подал се от купола, стреляше със сдвоения си лазер. Разстоянието между Рохан и останалите машини не бе повече от шестдесет метра. В това пространство се щураха и въргаляха по земята обгърнатите като че ли от черни пламъци нещастници. Навярно те викаха, но виковете им, както и всички други звуци заедно с бръмченето на предната енергостанция, в силовото поле на която все още изгаряха в трепкащи светкавици милиардите нападатели, потъваха в проточеното басово бучене на облака.

Това зрелище — хората под черната лавина — Рохан никога нямаше да забрави. Изведнаж картината поразително се промени, хората престанаха да се въргалят по камъните, да тичат, да се катерят по стръмнините. Те бавно ставаха или сядаха, а облакът, разделил се на няколко фунии, бе образувал над всеки нещо като локален смърч, който бясно кръжеше над главата на нещастника. После облакът отново се съедини и поклащайки се, се заиздига нагоре между стените на клисурата, като заслони светлината на вечерното небе, а после с провлачено, отслабващо бучене запълзя по скалите и стапяйки се в черните джунгли, изчезна.

Рохан, не вярвайки все още, че се е спасил, потърси с очи Тернер. Но куполът беше празен; боцманът очевидно бе изскочил непонятно как и кога. Рохан го видя да лежи встрани на камъните, притискащ все още приклада на лазера до рамото си, като гледаше пред себе си с безизразни, немигащи очи.

Рохан се измъкна от машината и изтича при пострадалите. Те не го познаха. Не му отговаряха. Повечето изглеждаха спокойни, лежаха по камъните или седяха, двама или трима станаха, приближиха се до машините и започнаха да ги опипват с бавни несигурни движения на слепци. Рохан видя как прекрасният радиооператор, приятелят на Ярг Дженлис, с полуотворена уста като дивак, видял за първи път в живота си машини, се опитваше да издърпа дръжката на вратичката на всъдехода.

В следващия момент Рохан разбра от какво бе кръглата дупка, която бяха видели в една от преградните стени на командната кабина на „Кондор“. Той бе коленичил пред Балмин и го разтърсваше отчаян за раменете, като че ли по този начин можеше да върне съзнанието на учения, когато изведнъж над главата му се стрелна струя виолетов пламък. Един от пострадалите, който седеше малко по-надалеч, бе извадил от кобура си излъчвателя на вейр и натиснал случайно спусъка, бе дал изстрел. Рохан извика, но човекът не му обърна никакво внимание. Може би блясъкът го забавляваше, както фойерверкът детето, и той започна да стреля, изпразвайки атомния пълнител. Въздухът засъска от нажежаване, Рохан, легнал на земята, се притискаше в камъните. В този момент се зачу бърз тропот и от завоя изскочи запъхтян Ярг с лице, плувнало в пот. Той тичаше право към полуделия, който се забавляваше със стрелбата.

— Стой! Легни! — закрещя Рохан.

Но преди Ярг да съобрази, въздушната струя го удари с огромна сила в лявото рамо, във въздуха се мярна откъсната ръка и от страшната рана рукна кръв. Стрелящият дори не забеляза това, а Ярг, като гледаше с безкрайно удивление окървавеното си рамо, бавно се извърна и падна. Човекът с вейра стана и тръгна с неуверени крачки. Огнена струя прониза въздуха между двама стоящи един до друг, които даже не замижаха, още миг и целият заряд щеше да удари единия в лицето. Рохан измъкна инстинктивно от кобура си своя вейр и стреля. Човекът падна ничком, оръжието му се удари в камъните.

Рохан скочи. Стъмняваше се. Трябваше колкото се може по-скоро да откара пострадалите в базата. На разположение имаше само малката амфибия; искаше да използува и всъдеход, но два от тях така се бяха заклещили в най-тясното място на каменния проход, че можеха да бъдат измъкнати само с кран. Оставаше задната енергостанция, но тя можеше да побере най-много петима, а бяха девет. Той реши, че най-добре ще бъде да събере всички на едно място, да ги завърже, за да не могат да избягат или да се наранят, да включи полето на двете енергостанции над тях, а самият да отиде за помощ.

… И тъй, на двадесет и седмия ден от кацането, почти половината от екипажа на „Непобедимият“ беше изкаран от строя.