Станислав Лем
Непобедимият (8)

Поражението

Минаваше полунощ, когато Хорпах узна за съдбата на групата на Рохан и след половин час той стартира. Още преди разсъмване „Непобедимият“ се спусна в кратера на два километра от старата база на Рохан; суперкоптерът, машините и бараките веднага бяха покрити със силовото поле на звездолета, а към пладне добре екипирана спасителна група докара всички оцелели от хората на Рохан. Едва сега учените се заеха с тайната, която бе спасила Рохан и — ако не се бе намесила трагичната случайност — би спасила и Ярг.

Съвсем непонятно бе защо облакът не бе атакувал нито Рохан, нито Ярг? Защо не бе посегнал върху Тернер, докато той бе стоял в амфибията?

Едновременно с това Хорпах трябваше да реши какво да правят по-нататък. Положението беше толкова ясно, че те спокойно можеха да се върнат в Базата с данните, които биха оправдали завръщането им и обяснили трагичния край на „Кондор“.

Ако не бяха четиримата изчезнали от групата на Ренияр, астрогаторът не би останал на Регис III нито минута повече. Никой не се съмняваше, че бегълците ще загинат дори и мъртвите жители на планетата да ги оставят на мира. Затова необходимо беше да претърсят цялата територия около клисурата — нещастниците можеха да разчитат само на помощта на „Непобедимият“.

Единственото, което бяха успели да установят, бе приблизителният радиус на територията, където трябваше да ги търсят — разпръсналите се из пещерите и клисурите хора може да са се отдалечили от кратера най-много на няколко десетки километра. В апаратите им не бе останал много кислород, но лекарите уверяваха, че при състоянието, в което се намираха, бегълците, дори да подишат въздуха на планетата, не ги заплашва смърт.

Територията не беше особено голяма, но извънредно трудна. Претърсването на всички кътчета, пукнатини и пещери дори и при най-благоприятни условия изискваше седмици. Под скалите на криволичещите клисури се криеха подземни коридори и пещери. Изчезналите спокойно можеха да се намират в някои от тия скривалища и при това едва ли бяха заедно. Мощните съоръжения и технически средства на „Непобедимият“ малко щяха да помогнат при търсенето. Най-сигурната защита, силовото поле, въобще не можеше да се използува в тесните подземни коридори. И тъй, трябваше да избират: да се върнат незабавно, което бе равносилно на смъртна присъда за изчезналите, или да продължат рискованото търсене.

На сутринта астрогаторът извика специалистите, обрисува им създалото се положение и им съобщи, че разчита на тяхната помощ. Учените бяха изследвали шепата метални „насекоми“, които донесе в джоба си Рохан, и сега Хорпах искаше да узнае има ли някаква възможност да се обезвредят тези същества.

По време на съвещанието „пленниците“ заемаха почетно място на масата в затворен стъклен съд. Те бяха останали не повече от петнадесетина, другите бяха унищожени при изследванията. Тези създания притежаваха тройна симетрия и напомняха по форма буквата Y, с три островърхи раменца, съединяващи се в централно надебеляване. Външните им стенички се състояха от много дребни пластинки, напомнящи профила на брилянта, а вътре „мушичките“ имаха една и съща микроскопична структура. Елементите й, стотици пъти по-малки от пясъчно зрънце, образуваха нещо като автономна нервна система, в която се различаваха две частично независими една от друга вериги. По-малката част, разположена между рамената на Y, представляваше нещо като универсален акумулатор и едновременно трансформатор на енергия. В зависимост от начина, по който се свиваха, кристалчетата създаваха ту електрично, ту магнитно поле, ту променливо силово поле, които можеха да нагреят до относително високи температури централната част; тогава натрупаната топлина се излъчваше навън еднопосочно. Предизвиканото от това движение на въздуха като реактивна струя даваше възможност на кристалчетата да се движат в която и да е посока. Отделното кристалче по-скоро подскачаше, отколкото летеше и поне при лабораторните експерименти не можеше точно да управлява полета си. Няколко кристалчета, като се съединяваха с върховете на рамената си, образуваха система, която имаше толкова по-добри аеродинамични показатели, колкото повече бяха кристалчетата. Всяко кристалче се съединяваше с три други кристалчета; освен това то можеше да се съединява с крайчето на рамото си и с централната част на всяко друго, което даваше възможност да се образуват многослойни комплекси. Съединението не означаваше винаги съприкосновение, достатъчно бе кристалчетата да се приближат и възникналото магнитно поле поддържаше цялото образувание в равновесие. При определено количество насекоми системата започваше да проявява многобройни закономерности, в зависимост от това, с какви външни импулси я „дразнеха“, тя менеше посоката на движението си, формата, вида си, честотата на вътрешните си пулсации; при определени външни условия се изменяше знакът на полето и вместо да се привличат, металните кристалчета се отблъскваха.

Освен веригата, която управляваше тези движения, всяко черно кристалче съдържаше още една схема на съединения, която представляваше по-скоро част от някаква голяма структура. Цялата вероятно възникваше само при обединяване на огромно количество елементи и представляваше моторът, който привеждаше облака в действие. Но с това сведенията на учените се изчерпваха. Възможностите на тези свръхсистеми и особено въпросът за техния „интелект“ оставаха неизяснени. Кротонос допускаше, че се обединяват толкова повече елементарни единици, колкото по-труден проблем трябва да решат. Това звучеше правдоподобно, но нито кибернетиците, нито специалистите по теория на информацията познаваха нещо, което да съответствува на подобна конструкция, тоест на „произволно разрастващ се мозък“.

Част от донесените „насекоми“ бяха унищожени. Останалите демонстрираха типове реакции. Отделното кристалче можеше да подскача, да се издига и да виси във въздуха почти неподвижно, да се спуска, приближавайки се, към източника на импулсите или да се отдалечава от него. При това то не представляваше никаква опасност, не отделяше никакви енергии дори при заплахата да бъде унищожено. Но ако на обединилите се дори в сравнително неголяма система „насекоми“ се въздействуваше с магнитно поле, те започваха да създават свое собствено поле, което унищожаваше външното; при нагряване се стремяха да се избавят от излишната топлина с инфрачервено лъчение, а учените разполагаха само с малка шепа кристалчета.

На въпроса на астрогатора от името на „главните“ отговори Кротонос: учените молеха да им се даде време за по-нататъшни изследвания и възможност да се сдобият с по-голямо количество кристалчета. Затова предлагаха да бъде изпратена експедиция с две цели: да търси изчезналите и да събере най-малко няколко десетки хиляди псевдонасекоми.

Хорпах се съгласи. Но смяташе, че не бива повече да рискува хората си. В клисурата реши да изпрати машината, която досега не бе взела участие в нито една операция. Това беше осемдесеттонен всъдеход със специално предназначение, който се използуваше обикновено само в условия на висока радиоактивност, огромни налягания и температури. Да се използува за някаква операция циклопът — както неофициално наричаха машината, — означаваше на жаргона на космонавтите почти същото, като да се обърнеш за помощ към дявола; никой досега не бе чул циклоп да е претърпял поражение.

Освен обикновената система от излъчватели, създаващи защитно поле, циклопът имаше и кълбовиден излъчвател на антиматерия, който можеше да изхвърля антипротони в която и да е посока и във всички едновременно. На дъното му бе вложена система, която даваше възможност на циклопа благодарение на интерференцията на силовите полета да се издига на няколко метра над почвата, тъй че той не зависеше от местността. В челната му част имаше приспособление, през което се подаваше инхаусторът — нещо като телескопична „ръка“, която можеше да взема проби от минерали, да извършва сондажи и всякакви други работи. Циклопът имаше мощна радиостанция и телевизионен предавател, а така също електронен мозък, който му даваше възможност да действува самостоятелно. Техниците вложиха в мозъка съответна програма, в случай че връзката с циклопа се прекъсне. Машината получи две задачи: да намери изчезналите (циклопът трябваше да ги покрие с второ защитно поле, после да отвори прохода в първото и да ги прибере) и да събере повече кристалчета.

Разрешаваше му се да използува излъчвателя на антиматерия само при крайна необходимост — ако силовото поле бъде заплашено от унищожаване: реакцията на анихилация застрашаваше живота на изчезналите, които можеха да се намират недалеч от мястото на схватката.

Циклопът бе дълъг осем метра и съответно „широкоплещест“ — диаметърът на корпуса му бе повече от четири метра. Ако някоя пукнатина се окажеше недостъпна за него, той можеше да я разшири или като действува със „стоманената ръка“, или като я разбута или разруши със силовото си поле. Изключването на полето не можеше да му причини никаква вреда, защото собствената му керамито-ванадиева броня беше твърда като диамант. Вътре в циклопа настаниха автомат, който трябваше да се погрижи за намерените хора — за тях бяха поставили и легла.

Най-сетне всичко бе готово, бронираният гигант удивително леко изпълзя от платформата и грабнат сякаш от невидима сила, се понесе през сините светлини на прохода в защитното поле на „Непобедимият“ и бързо изчезна от погледа.

Около час радиотелевизионната връзка между циклопа и командната кабина бе много добра. Рохан позна входа на клисурата, където го бе нападнал облакът, по високия обелиск, който закриваше отчасти процепа в каменната стена. Стоящите пред екрана чуваха дори бълбукането на ручейчето, скрито под камъните, толкова безшумно работеше атомният мотор на циклопа.

Когато циклопът навлезе в лабиринта от метални храсти, връзката се влоши и скоро след това се прекъсна. Хорпах изпрати автоматична сонда, снабдена с телевизионен предавател. В кабината започнаха да постъпват сигналите й и на екрана се появи живописен пейзаж, гледан от височина километър и половина: разхвърляни скали, покрити с петна от ръждиви и черни храсти. След минута Хорпах, Рохан и ръководителите на специалните групи съзряха циклопа, който се движеше по дъното на клисурата. На няколкостотин метра от машината се виждаха изоставените при каменните врати всъдеходи. Преди да стигне завоя, след който стърчаха стълбовете на каменните врати, циклопът се приближи до металните храсти и отвори отпред силовото си поле; през тесния процеп се подаде инхаусторът, който обхвана със зъбестата си шепа група храсти и ги изскубна без никакво усилие. Хората напрегнато следяха движенията на машината. Операцията мина гладко.

До мястото на катастрофата оставаха не повече от сто метра. Циклопът увеличи мощността на реактивната си струя, издигна се високо във въздуха, премина бързо над неподвижните машини и се спусна на камъните малко след прохода. В този момент някой от намиращите се в командната кабина предупредително извика. Черните гъсталаци по склоновете забълваха дим и облакът като лавина се спусна върху машината; в първия момент циклопът съвсем изчезна в димната завеса. И в същия миг зигзаговидна светкавица прониза атакуващия облак — образуваните от облака енергетични полета се бяха сблъскали със силовата защита на циклопа. Облакът сякаш изведнъж се материализира; ту се издуваше като огромно пулсиращо кълбо от лава, ту се свиваше и тази причудлива игра продължи доста дълго; наблюдаващите имаха впечатление, че скритата в димната завеса машина се мъчи да разпръсне милиардите нападатели, които ставаха все повече и повече, тъй като към дъното на клисурата се спускаха все нови лавини от облаци. Блясъкът на защитната сфера изчезна и в глухата тишина продължаваше жестоката битка между двете мъртви, но могъщи сили. Изведнъж облакът промени формата си, сега той представляваше нещо като гигантски смерч. Вкопчил се с основата си за невидимия противник, смерчът бясно кръжеше като километров водовъртеж. Всички разбраха, че по този начин облакът се опитва да смаже силовия балон, в който бе скрита машината.

Астрогаторът отвори уста да попита главния инженер дали ще издържи силовото поле, но не успя. За някаква част от секундата всичко изчезна: и черният вихър, и скалите. На дъното на клисурата сякаш изригна вулкан. Стълб от дим, лава, камъни, най-после огромният обвит в пара облак започна да се издига нагоре. Парата, в която навярно се бе превърнал потокът, достигна височина километър и половина, където кръжеше телесондата.

Циклопът бе включил излъчвателя на антиматерия. Никой от стоящите в кабината не мръдна, не промълви нито дума, но всички изпитаха чувство на удовлетворение. Най-после облакът бе срещнал достоен противник. Връзката с циклопа се бе прекъснала още в момента на атаката, екранът се изпълни с ивици пламък и дим, акустичните индикатори на сондата предаваха непрекъсващия грохот. Удивително бе, че чудовищната битка все още продължаваше. След двадесет-тридесет секунди всичко около циклопа щеше да се нажежи до температурата на топенето, скалите вече се превръщаха в лава и светещият поток запълзя към изхода на клисурата.

Техниците, управляващи телесондата, бяха принудени да я издигнат четири километра по-нагоре, едва тогава тя излезе от зоната на резките въздушни потоци. Сега изображението на екрана обхващаше около четиридесет квадратни километра. От покритите с тъмни петна склонове, от тесните клисури и пещери изпълзяваха все нови и нови черни кълба, издигаха се високо нагоре, съединяваха се и се устремяваха към огъня на схватката. На пръв поглед можеше да се помисли, че връхлитащите тъмни лавини ще смажат атомния огън, ще го задушат, ще го угасят с масата си, но Хорпах добре познаваше енергетичните резерви на чудовището, сътворено от ръцете и ума на хората.

Оглушителният пукот не спираше нито за секунда. Три огнени езика, високи километър, пронизаха атакуващия облак и започнаха бавно да го въртят в огнената си мелница. Циклопът, без да прекратява борбата, кой знае защо започна да отстъпва назад, оттегляйки се бавно към изхода на клисурата. Може би електронният му мозък се съобразяваше с опасността от срутването на склоновете, които можеха да се сгромолясат върху машината. Тя, разбира се, би се измъкнала и от това положение, но все пак рискуваше да загуби свободата да маневрира.

Битката, изглежда, наближаваше кулминацията. В следващия момент екранът ослепително блесна, покри се с обрив от милиарди светкавици и новата вълна от антиматерия унищожи всичко около циклопа. Въздухът, скалите, парата, газовете, димът — всичко това, превърнало се в твърдо лъчене, разцепи на две клисурата и през пожара, стиснал в обятията си анихилиращия се облак, излетя като взрив в свободното пространство, изригнат сякаш от самата планета.

„Непобедимият“, въпреки че се намираше на седемдесет километра от центъра на чудовищния удар, се затресе, транспортьорите и енергостанциите, които стояха под платформата му, бяха отнесени встрани, а след няколко минути откъм планините долетя с рев огнен вихър, който опърли лицата на хората, скрили се зад машините, и като вдигна облаци от пясък, се понесе навътре към пустинята.

Измина минута и когато димът се разпръсна, Рохан видя, че борбата все още продължаваше. Ако атакуващите бяха живи същества, жестокото избиване отдавна би ги накарало да отстъпят. Но мъртвото се сражаваше с мъртво. И тогава за първи път Рохан разбра как трябва да са изглеждали битките, разиграли се някога на повърхността на Регис III, в които едни роботи са унищожавали други, какви методи на подбор е използувала мъртвата еволюция и за какво говореше Лауда, като твърдеше, че псевдонасекомите са победили. Едновременно му мина мисълта, че в мъртвата, неунищожаема, зафиксирана в кристалчетата на облака памет, трябва да са се запазили сведения за подобни схватки, че преди стотици векове именно с такива бронирани гиганти, с атомни мамути е трябвало да се сражават тези мъртви капчици, които не представляваха нищо в сравнение с пламъците на всеунищожаващите експлозии. Ето какво бе направило възможно съществуванието им, бе станало причина да загинат огромните чудовища — някаква неправдоподобна, нямаща име храброст, ако може да се използува тази дума за кристалчетата на огромния облак.

Облакът продължаваше атаката. Енергетичните възможности на циклопа бяха практически неизчерпаеми, но при продължителната анихилация въпреки мощните защитни средства, въпреки антирадиационната изолация малка част от звездните температури все пак се връщаха към източника си и вътре в машината сигурно ставаше все по-горещо и горещо. Навярно керамитовата й броня се бе нажежила до вишнево, но под димната завеса те виждаха само синкаво кълбо от пулсиращ огън, което бавно пълзеше към изхода на клисурата. Мястото на първата атака, останало три километра по на север, сега разкри своята ужасяваща, спечена, покрита с шлак и лава повърхност.

Хорпах заповяда да изключат високоговорителите и попита Язон какво ще стане, когато температурата вътре в циклопа надвиши предела за устойчивостта на електронния мозък.

— Излъчвателят ще бъде изключен.

— А силовото поле?

— Полето — не.

Огнената битка се бе пренесла вече в равнината. Мастиленият океан кипеше, издуваше се, извиваше се и с огромни скокове връхлиташе върху огнената паст. Измина минута. Изведнъж сиянието на огнената фуния рязко отслабна. Облакът я бе затулил.

— На шестдесет километра от нас — съобщи техникът на въпроса на Хорпах.

Астрогаторът обяви тревога. Екипажът затича по местата си. „Непобедимият“ прибра платформата си, пътническия асансьор и затвори люковете.

Екранът отново пламна. Огнената фуния пак се появи. Но облакът вече не атакуваше. Той заотстъпва към клисурите, като навлизаше в тъмния им лабиринт, и пред очите на хората се появи целият циклоп. Той все още отстъпваше много бавно назад, като продължаваше да изгаря всичко наоколо — камъни, пясък, дюни.

— Защо не изключва излъчвателя си? — извика някой.

Чула сякаш думите му, машината прекрати унищожителния огън, зави и се понесе към пустинята. Телесондата я съпровождаше. Изведнъж хората в кабината видяха да лети към лицата им с огромна скорост огнена нишка и инстинктивно се отдръпнаха; в първия момент те не разбраха, че циклопът стреля по сондата и че те виждат ивицата на анихилиращите се по пътя на изстрела частички въздух.

— Удари сондата!!! — викна техникът. — Командире…

Хорпах заповяда да пуснат друга сонда. Циклопът беше вече тъй близо до „Непобедимият“, че те го видяха веднага щом сондата набра височина. Нова огнена нишка и сондата бе унищожена.

— Полудял ли е? — възбудено каза вторият техник.

Командирът нареди да пуснат една след друга още две сонди. Циклопът унищожи и тях.

— Ще е необходима цялата мощност — каза Хорпах, без да извръща глава от екрана.

Главният инженер като пианист заудря с двете си ръце по клавишите на пулта.

— Стартова мощност след шест минути — доложи той.

— Ще е нужна цялата мощност — повтори Хорпах със същия тон.

— Корпусът на реактора е още доста студен — започна главният инженер.

Едва тогава Хорпах извърна към него лице и за трети път все така, без да повишава тон, каза:

— Ще е необходима ЦЯЛАТА мощност.

Никой не продума, но всички разбраха, че се бе случило невъзможното — астрогаторът се готвеше за бой със собствения си циклоп. Стрелките на уредите, блещукайки, стояха като строени войници. В прозорчетата на индикатора за набраната мощност изскачаха петоцифрени, а после шестоцифрени числа.

Циклопът трябваше всеки миг да се появи в зоната на непосредствената видимост; боцманът на радаристите чакаше до уреда, който изваждаше външната носова телекамера над върха на кораба — това даваше възможност да се увеличи зрителното поле. Техникът за свръзка пусна следващата сонда. Циклопът като че ли не вървеше към „Непобедимият“, който чакаше в пълна бойна готовност под защитата на силовото си поле. От носовата част на кораба излитаха една след друга телесондите.

Рохан знаеше, че „Непобедимият“ може да отблъсне заряда от антивеществото, но трябваше да погълне ударната енергия, изразходвайки собствена енергия. Струваше му се, че най-разумното в случая е да отстъпят, тоест да стартират на стационарна орбита. Той чакаше такава заповед от астрогатора, но Хорпах мълчеше, сякаш разчиташе, че електронният мозък на циклопа ще се пробуди.

„Защо не стартира? — не можеше да разбере Рохан. — Нима не иска да признае поражението? Хорпах? Що за глупости?“

Астрогаторът се размърда.

— Кротонос! Какво са могли те да му сторят?

Тази фраза порази Рохан. Хорпах каза „те“, сякаш наистина имаха работа с мислещ противник.

— Автономните контури на криотроните — започна Кротонос неуверено. — Температурата се е повишила, те са загубили свръхпроводимостта си…

— Знаете ли или се опитвате да отгатнете? — запита астрогаторът.

Циклопът се виждаше на екрана вече без помощта на сондата; той се движеше плавно, но не съвсем уверено. От време на време менеше курса, като че ли още не бе решил накъде да върви. Няколко пъти стреля по ненужната вече сонда.

— Единственото, което ми идва на ум, е резонансът — каза след секунда колебание кибернетикът. — Ако тяхното поле е интерферирало с честотното поле на електронния мозък…

— А силовото поле?

— Силовото не екранира магнитното.

— Жалко — сухо забеляза астрогаторът.

Напрежението поотслабна, тъй като циклопът явно не се насочваше към звездолета. Машината се бе запътила към северната пустиня.

— Главният инженер да заеме мястото ми — каза Хорпах. — Другите моля да дойдат долу.