Петър Бобев
Куцият дявол (8)

Измаменият хусарин

Княгиня Анна седеше в лодката безпомощно отпусната, но с твърд и решителен израз на изпитото от преживяванията младо лице. Готова беше на всичко, примирена, оставила се в ръцете на бога. Веднъж вече бе опитала да скочи във водата, та да сложи край на всичко. Ала как да се удави пред очите на тоя ненадминат плувец до нея и още по-добрия плувец, огромния триметров тюлен, който дремеше досами борда? Издебнала Хусарина, докато той оправяше гърбом към нея греблото си, опирайки се на теме и на пети, тя бе успяла да се преметне през борда в морето. Така, с вързани ръце и крака, дори да искаше, не би могла да изплава. Гърдите й бяха усетили напора на водата като легнала отгоре й скала. И вече щеше да отвори уста, да пусне, водата в дробовете си, когато бе усетила как някаква сила я надига нагоре, за да я изнесе на повърхността направо в ръцете на Хусарина. Той я бе прехвърлил в лодката мълчаливо, без да покаже ни гняв, ни укор, после бе потупал похвално по челото тюлена си, който отново се бе отпуснал сънлив сред вълните.

Стиснал веслата, Белязания гребеше, ловко и уверено, сякаш тая уморителна работа му беше забавление. При всеки замах, когато гърбът му се изпънеше назад, над яката му се подаваше тъмночервеното петно на шията. Лицето му, засенчено от широкополата рибарска шапка, беше мургаво, обрулено от ветрове и слънце. Устните бяха изтеглени като тясна черта, а очите му — необичайно светли за черната коса, почти сиви — светеха зло и заплашително. Гневът от неуспеха отново го бе овладял.

През цялото време, откак бяха избягали тъй неочаквано от клопката, Коста Хусарина не бе промълвил ни дума. Мълчеше и я стрелкаше с поглед изпод вежди.

И ето, най-сетне проговори, сякаш изръмжа като куче:

— Ще им платя! И на Иванко, и на Добротица!

Тя го гледаше мълчалива, без да мигне, претръпнала пред всичко, което я очакваше, оставила се напълно във властта на своя бог.

— Деспот и княз! — кресна Хусарина — Божем благородници! А из засада! С цяла ескадра срещу един човек!

Тогава и тя реши да отговори:

— А ти, разбойнико, честно ли постъпи? Честно ли ме отвлече? По-малко подъл ли беше ти?

— Аз съм злодей! — усмихна се той жестоко. — На мен е простено. Не съм благородник.

— Спрямо злодея по злодейски! — отсече девойката и отново млъкна.

Все още не се бе опомнила, стоеше слисана от всичко, що я бе слетяло. Знаеше, виновна си бе тя. Това, което сам си направиш, никой друг не може да ти го направи. И все пак. Жестоко беше. Вместо закъснелия богомил съдбата, а отде да знае дали не самата сила на злото, бе изпратила насреща й Хусарина. Тъй е устроен светът — има две начала. Нали тъй говори и първата догма на учението? «Начало бе мъртва точка, а първичност бяха Силата на сътворението и Силата на разрушението». Или сътворение или разрушение, среден път няма. Единният бог има двама сина: Исус и Сатанаил. Слуга на Сатанаил беше и Белязания. Каква друга власт би подчинила на неговата воля дивия морски звяр, който след отвличането й пред Аязмото ги отнесе под вода до тъмната пещера с тюленовите скелети, за да се подсушат и стоплят на запаления огън; който ги изведе оттам, когато каторгите на баща й навлязоха в залива? Тогава Хусарина я овърза яко, постави я пред себе си върху морската мечка, сложи една тръстикова цев в устата й да диша, той захапа друга цев и тъй, потопени под повърхността, успяха да избягат между скалите. Същият звяр спаси господаря си и снощи, когато беше обграден от каторгите на Иванко. Захапал привързаното за носа въже, размахал перки с все сила, тюленът ги бе отвлякъл далече в морето, изпреварил бе дори най-бързите кораби и варки.

— Хусарино! — заговори тя — Къде ме водиш? И защо?

— За мъст! — изхриптя той, задавен от злоба.

Тя вдигна учудено вежди.

— Какво толкова съм ти сторила?

— Не на тебе отмъщавам! Какво си ти? Нищо? Отмъщавам на Балик, чичо ти, убиеца на моята майка!

— Дори да е истина, Балик е мъртъв.

— Затуй отмъщавам на рода му! На тия, дето всичко имат. И всичко им е позволено.

Много омраза беше наслоена в душата му. Не за пръв път Анна срещаше смазани от неправдата на живота, озлобени хора.

— Око за око — скръцна със зъби Коста, — зъб за зъб!

— Неправ закон си научил, човече, Мойсеев закон. Див и разрушителен. Десетте божи заповеди не са божи. Сам Сатанаил ги подхвърли като стръв на човечеството чрез Мойсея. И до ден-днешен по тия сатанаилови закони всеки властник провежда волята на разрушението — законите, що създадоха ада на земята. Хусарино, чуй божата правда! Не злоба към брата, а — обич. Не сатанаиловият римски закон: «Човек за човека е вълк.» А божият закон: «Човек за човека е брат.»

— Ха, ха, ха! — разсмя се жлъчно Белязания. — Братя! Аз и Добротица братя! Аз и Иванко братя! Какво щеше да стори с мен братът Иванко, ако му бях паднал в ръцете?

Княгинята изчака да поутихне злобата му и добави:

— Братя са обикновените хора, тези, които с труда си са в служба на Сътворението. Не онези, облечени в сатанаилова власт и законност, които ограбват труда на творците. Докато безчинствуват, те не са братя. Ще станат, когато се отрекат от насилието. Иванко не ти е брат. Той и на мен не е брат в бога. Само по плът. Аз те зова при твоите истински братя, при гонените, мъчените и ограбваните като теб. Зова те в Братството на бога.

Той я изгледа под вежди. Не отговори веднага. Размисляше нещо. Дори й се стори, че погледът му някак омекна. През окото на злото за миг надзърна човекът. Но не. Излъгала се бе.

— Бог! — процеди с насмешка той. — Ако имаше такъв бог, не би оставил ни помен от господарите. С огън би ги изгорил. И кой бог: богомилският ли, еврейският ли, измаелитският ли, латинският или византийският? Кажи де?

Анна го гледаше спокойно, без укор. Богомилска свещенослужителка, тя беше длъжна да познава душите на измъчените. Макар и млада, расла в дворци и охолство, беше научила много. Знаеше, теглото озлобява, теглото обезверява, теглото оскотява. Превръща човека в овца или вълк. Та нали все от тегло и мъка планините и горите бяха пълни с горски хусари, а морето — с пирати?

— Бог! — Коста Хусарина плю през борда — За мен има само един бог, богът на силата! Няма да ме оправи ни богът на смирението, ни богът на сътворението, никой бог на голтаци. Единствен богът на силните. Със сила ще взема аз своя дял от живота. Че с какво съм по-лош от Иванко, от другите боляри? Кажи де! По-слаб ли съм, по-глупав ли съм, по-зле ли от тях умея да въртя меча, по-лошо ли яздя, по-несръчно ли водя кораби? Не, по-добре! Аз поне умея да чета и да пиша, а някои от тях и това не могат. На туй отгоре не ми е дадено наготово, а сам съм се научил. Защо тогава аз да гладувам, пък те да охолствуват; аз да нямам нищо, а те — всичко? Аз, който струвам повече от тях…

Княгинята неволно се дръпна от него.

— Нещастнико! — рече тя, сочейки го с пръст. — Пази се от себе си! Аз мислех, че те е овладял само бясът на отмъщението. Но не. Друг бяс те заплашва, друг, по-жесток иска да се промъкне в сърцето ти, най-страшният, бясът АЗ — този, който е създал царете и господарите, този бяс, който не ти дава да се примириш с равните. А всички хора са равни родени. Този бяс, който те подстрекава да не зачиташ другите… Пази се от себе си, Хусарино!

Улисан в препирнята, Коста остави веслата и тюленът, изморен, напечен от слънцето, тозчас се отпусна да си подремне. Затвори очи, потъна на метър под повърхността, постоя неподвижно минута-две, изплува все насън, пое шумно въздух и пак потъна. Ала не му било писано да си отспи и сега. Изведнъж той трепна и изскочи над водата, изправи се отвесно, заозърта се, като пръхтеше тежко и чаткаше със зъби.

— Какво чуваш, Шарко? — запита разбойникът и пленницата за свое удивление откри в гласа му такива нежни оттенки, каквито не бе очаквала от него.

Коста поглади облата глава на приятеля си. Тюленът го погледна с очи, големи кафяви очи с някакви чудни зеници като четирилъчеви черни звезди, примига често-често с бялата мигателна ципа и захапа гальовно ръката му. Гледаше с такава всеотдайност, че княгинята неволно се поколеба — възможна ли беше толкова привързаност в очите на едно сатанинско оръдие? Наистина, защо кучето може да бъде другар на човека, а морската мечка — не? Не е ли все жива твар, дело на същото Творчество? Не току-тъй Тайната книга забранява убийството на животни…

— Каторги ли идат? — запита Белязания повторно — Време им е! Тях чакам тук.

Той се изправи и огледа кръгозора, заслонил очи с ръка.

— Да, те са!

Седна и загреба насреща им.

Неусетно над морската кривина се подаде неголяма ескадра. Три генуезки галери се носеха напред с бавно размахани весла.

— Какво кроиш, Хусарино? — запита княгинята, тоя път неуспяла да сподави вълнението в гласа си.

— Какво ли? Деспотът отказа да плати честно честния откуп. А аз тоя откуп ще го взема от кой да е: от Добротица, от Генуезеца, та дори от татарите. За пръв път ми е паднало в ръцете златното птиче.

Анна се надигна.

— Хусарино, моля те, за бога! Не ме давай на генуезците! Ако искаш, не ме връщай и на баща ми! Откарай ме в богомилската общиария! Там жълтици за откуп нямаме. Но с обич, с човешка благодарност ще ти се отплатим.

— Обич не търся, а — злато!

— Остави златото, сатанински камък!

— Всеки дири това, което няма, княгиньо!

Той се изправи в лодката, размаха шапка. Греблата на първата галера се застояха във въздуха, после се върнаха обратно, натопиха се напред, удържани от стотиците невидими зад борда ръце. Спряха кораба до самата варка. Отгоре й нависнаха застрашително с цялата си мощ обкованият с метални плочи корпус, дървените кули и настръхналите под покривите си каменомети и железни куки. Над тарана, това страшно оръжие, което прозираше под водата, се бе прилепила с гръб и опънати назад ръце самата Богородица, нагърбила се да защити с дървената си статуя кораба от всяка заплаха. А от двете й страни, пред увисналите котви, върху позлатения герб на владетеля бе написано с червени букви «Сан Лоренцо». Галерата на Джорджио де Мецано! Гербът му бе бродиран с блестяща сърма на алените платна. От всяка мачта се развяваха на вятъра дълги сребърни вимпели с червени кръстове. И може би най-дългият от всички висеше от кърмата, толкова дълъг, че наполовина се влечеше по водата като пъстра опашка.

Някой запита от борда:

— Ей, кой си ти и какво искаш?

Белязания отвърна:

— Разговор с Джорджио де Мецано!

— С дожда не щеш ли?

— Не! — пресече го властно Коста — Казах веднъж с кого! Водя му дъщерята на Добротица.

В следния миг от борда се наведе самият адмирал.

— Да се качи! — заповяда той.

Спуснаха въжената стълба, по която, подтиквана от поробителя, се изкатери княгинята. На борда я чакаше знатният генуезец с протегнатата ръка да й помогне като истински кавалер, когато стъпи на палубата. Направила се, че не забелязва вниманието му, тя скочи пъргаво до него.

Де Мецано се поклони с цялата изисканост, на която беше способен един италиански аристократ.

— Приветствувам ви с добре дошла на моя кораб, княгиньо!

— Ваша Светлост! — обърна се тя надменно. — В името на всеизвестното ви кавалерство ви моля веднага да ме освободите от тоя разбойник и да ме върнете на баща ми!

Той й предложи любезно ръка, без да отговори.

Девойката се озърна. Войници и матроси се бяха стълпили отстрани с любопитни погледи. Дори голите гребци, забравени от надзирателите, бяха извили нагоре глави.

До средната пътека седеше прикован и Батул Безнос. Нещастник! Каквото и да стореше, все неудачно излизаше. Бягството му от Иванковата каторга също. Още първата вечер надзорникът го зашиба с бича, ей тъй за нищо, само да му вземе страха. Удари го лошо в слабините. Немислещ, невиждащ, Батул замахна, досегна го случайно с юмрук и го просна на палубата. А след това, обезумял от уплаха пред това, което го очакваше, той се напъна с удесеторени сили, отскубна халката от пейката и скочи в морето. Генуезката галера беше на петдесет разкрача. Батул се покатери на борда й, радостен, че се е спасил. Защото все се надяваше да го наемат доброволец — гребец, който получава плата и напуска по своя воля. Ала напразно. Разгневеният де Мецано заповяда да го приковат начаса към греблото като роб, на туй отгоре с две халки.

Със заучен светски поклон адмиралът отново покани девойката към засенчената с разкошен балдахин горна палуба.

— На вашите заповеди, княгиньо!

Тя остана на мястото си.

— Пленница ли трябва да се считам, Ваша Светлост?

— С какво съм заслужил това подозрение, монна Анна?

— Ако не съм, тогава ви моля, върнете ме в Калиакра!

Той се поклони още по-ниско.

— Не лишавайте един клетник от радостта да му бъдете скъпа гостенка.

Тя скръсти ръце.

— Ваша Светлост, върнете ме! Не подхожда на българска благородничка да гостува в такъв вид.

— Аз казах, княгиньо! — гласът му беше все тъй вежлив, както в началото. — Не лишавайте вашия покорен слуга от радостта да ви посрещне на борда с уважението, което ви се полага!

— Отказвате, значи! — девойката го стрелна с поглед. — А представяте ли си, Ваша Светлост, какво може да предизвика това?

И в ума й изплаваха думите на брат й: «Елена! Българската Елена!»

Де Мецано отвърна начаса, без да промени тона си:

— Това може да означава мир, дружба. Карвунската хо̀ра с нейния мъдър княз и Генуезка Хазария с нейната военна и търговска мощ в съюз могат да станат непобедими. Вие го знаете сама. По този въпрос ние сме на едно мнение и с прозорливия деспот Добротица, вашия баща…

— Моят баща е замислял тоя съюз по-различно. Първо, с моята воля, и второ — както подобава между почтени хора. Не тъй, като пирати…

Тя видя, че намекът й го засегна. Но само за миг. После самообладанието на аристократа отново надделя.

— Моля ви, княгиньо! Починете си! После ще побеседваме спокойно, както подобава на благородници, не на палубата, пред очите на слуги и роби.

— Истината се разбира и от слуги и роби — отвърна тя. — Нека слугите и робите знаят, че оставам на кораба ви насила. Моят баща ще научи за това. И тогава…

Тая ужасна мисъл — българската Елена! Сърцето й се блъскаше лудо в гърдите. Какво трябваше да стори, как да постъпи, за да предотврати кръвопролитието? Имаше ли право в името на това да се отрече от обещанието, що бе дала пред бога и пред братята?

Джорджио де Мецано приближи до нея и пошепна тъй, че другите да не чуят:

— Княгиньо, знам защо ме отбягвате. Ако беше друг мъж, щяхме да решим спора си по мъжки. С вярата ви няма да се боря. Няма да ви преча. Моля ви само да станете моя жена! Направете тая жертва в името на мира! После ще се уверите колко ви обичам.

— Пуснете ме! — прекъсна го тя. — Само варвари отвличат беззащитни жени.

Той сви високомерно устни.

— Сравнявате ме с варварин, мене, знатния генуезец, благородника, който знае наизуст стиховете на всички поети от Вергилий до Данте и Петрарка… С най-хубавия дворец в Генуа…

Девойката сякаш не чу самохвалството му:

— Прави са били старите ромейци, когато говореха за подвизите на вашия Балдуин, който опустошил Бизанс тъй, както никой друг не могъл. «Варвари в кадифе» — тъй ви наричаше и моят дядо, мегадуксът на Бизанс… А аз все не вярвах, докато…

— Княгиньо, не ви ли се струва, че прекрачвате границата на позволеното дори за дама, дори и за гостенка? Или искате да оправдая прозвището, което ми прикачихте?

Тя се изправи бързо.

— Подчинявам ви се, Ваша Светлост! Кажете къде е затворът ми! Надявам се, че няма да поставите и окови на ръцете ми.

И тръгна по стълбата решително.

Останал забравен дотогава, от тълпата се отдели Белязания.

— Простете, месер! — рече тон. — Аз нямам време. Трябва да си ходя. Чакам да получа уговорената награда. Стигат ми хиляда венециански дукати.

Генуезецът се обърна и го измери надменно с поглед.

— Каква награда си уговарял с мене пък ти?

— Та нали от ваше име помощникът на месер Антонио ми заръча да ви доведа княгинята?

Джорджио де Мецано пламна:

— Не те ли е срам, бандито, да виниш един генуезки благородник в подстрекателство?

Тогава и Коста се изпъчи.

— Аз не знам какво струва благородството ви, щом се отказвате от думата си! Ей го там, месер Антонио! Нека чуем него истина ли е туй, което аз твърдя!

Старият търговски капитан запристъпва смутено на място. Облиза устни, не знаейки какво да каже.

Спряла се на първото стъпало, неволно чула целия разговор, княгинята подхвърли през рамо:

— Значи тъй, чакалите се сджафкаха за плячката!

Това преля чашата. Джорджио де Мецано изгуби самообладание. Почервенял от ярост, той измъкна кинжала си и се спусна напред, като изкрещя:

— Дръжте тоя безсрамник!

Телохранителите му, десетина яки мъжаги, облечени в желязо, чакали само тая заповед, се хвърлиха върху хусарина.

Той излезе по-пъргав. Изтръгна меча от ръката на първия, който му попадна, и размахвайки го ловко край себе си успя да си разчисти пътя до парапета. Там се изправи и се закани с вдигнат меч:

— И ти, нечестни аристократе, ще ми платиш!

Не довърши. Чул бръмването на стрелите, Белязания се хвърли във водата. Няколко копия полетяха след него и потънаха в дълбините. А той не изплуваше, гребеше все по-надолу в синята бездна. Знаеше, че ако се подаде, тозчас стотина стрели и сулици ще се посипят отгоре му. Оставаше му само едно. Той се обърна по гръб, за да види над себе си размазаната сянка на корабния корпус. Издигна се нагоре и подаде глава до самия борд. Пое набързо дъх и отново се гмурна. Генуезците бяха отлични моряци. Догаждаха се към каква хитрост ще прибегне беглецът. Погледите им бяха насочени тъкмо там, до борда. В същия миг, когато Коста се показа, отгоре му се изсипа градушка от камъни. Той отново заби в дълбочините. А мисълта му работеше трескаво напрегната. Как да преплува под вода разстоянието, което ще го направи недосегаем поне за метнатите с ръка копия и за стрелите? Но дори ако избягаше веднъж, враговете щяха да го догонят лесно със стотиците гребла на галерата. Не може плувец да се надбягва с галера?

Внезапно под него се провря едно голямо тяло.

Верният Шарко пак му се бе притекъл на помощ. Коста го обкрачи с нозе, прегърна го с ръце и го насочи напред.

— Още! Още не излизай!

Въздухът му се свърши. Мъчителен задух стегна гърдите му, но той все не позволяваше на тюлена да се подаде над водата. Едва когато усети, че му притъмняваше от липсата на въздух, че в следния миг дробовете нямаше да издържат и щяха да нагълтат против неговата воля вода, той даде знак за изплуване.

Бяха избягали тъй далеч от ескадрата, че не можеха да ги достигнат дори копията от метателните машини и градушката на каменометите. Някой ги видя, дочуха се трескави команди, веслата загребаха припряно, понасяйки напред бързите кораби. Коста го потупа по врата и тюленът отново се потопи. Тъй двамата пресрещнаха преследвачите си, разминаха се с тях под вода и излязоха зад кърмите им, подадоха се колкото да поемат набързо дъх и незабелязано да се скрият отново.

Когато се убеди, че опасността е отминала, Белязания реши да прибере и лодката си. Така с плуване и езда върху тюлена трудно щеше да се добере до брега. При това в главата му бе хрумнала нова мисъл, подсказана му от успешното бягство. Той се върна обратно към лодката си, която се подмяташе върху вълните на двеста-триста разкрача от генуезците. Приближи я, подаде глава от противната страна да не я забележи някои, хвана въжето й и възседнал тюлена, я повлече. Някой видя това чудо — лодка сама да плава по вълните — извика, на бордовете се струпаха бойци и моряци. Слисани от всичко, що ставаше пред очите им, едни почваха да се кръстят тревожно, а други да псуват. Но никой кораб не опита да ги догони.

Галерите неусетно се смалиха в далечината. Тогава Коста се прехвърли в лодката и се просна по гръб на дъното й, смазан от умора. Ала не заспа. Не беше годен да заспи тъй недоволен от себе си. Не беше свикнал да прекъсва на средата започнатото дело. Не беше той човекът, който ще се откаже от целта си при първия неуспех. Беше отвлякъл княгинята, беше заложил главата си в туй начинание, отрекъл се завинаги от родната Калиакра, не от любов към генуезеца, а — за злато. В живота бе разбрал това — срещу тоя метал се получава всичко. Омръзнало бе на Коста да си губи времето с дребни злодеяния, с дребна контрабанда, с дребни грабежи. Замечтал бе да си има собствена галера. С нея и контрабандата, и плячкаджилъкът щяха да бъдат по-спорни. Не беше роден за дребно живуркане Белязания. Белязан бе за големи дела. Много злато струваше една каторга. А за обслугата, за моряците и бойците — виж, това беше най-лесното. Само да се обадеше, и хиляди голтаци от кръчмите и горите щяха да се юрнат към него. Първият щеше да бъде Секул, другарят му, с когото деляха радости и неволи, откак се помнеха, от боси сополанци, та до днес. Повече от Коста мразеше Секул болярите, туй му беше и хубавото, и лошото. И омразата му можеше да го прати срещу всеки господар, ала заслепен от същата омраза, беше годен на всяко безразсъдство. Подхвърлено дете беше Секул, без баща, без майка, от тия, дето растат из пещерите на Калиакра редом с подхвърлените котета. Както котетата с крадено месо и риба оцеляват, тъй и Секул само с кражба се бе препитавал, додето израсна. Тогава пък никой не го рачи за работа. Че кой почтен човек ще вкара в къщата си най-върлия хайдук на Калиакра? Тъй, ще не ще, продължи Секул да живее във война със закона. Законът бяха тия, дето имаха. Има ли война, има и омраза. А като Секул, имаше хиляди, безброй. Щом станеше дума да се грабят богатите, хиляди щяха да се наредят зад Белязания.

Не можа Коста да пипне перперите на Добротица, изпусна дукатите на де Мецано. Е, та какво? Само те ли бяха? Ако успееше да си върне отново златното птиче, за такава плячка татарският хан щеше да затрупа лодката му със злато.

Оставаше му сега пък да отмъкне княгинята от генуезците. И успехът тоя път щеше да го споходи. Сякаш я виждаше пред себе си, разгневена, с огнен поглед, от който още му припарваше в сърцето. И зад нея — неговият кораб, собствена пиратска каторга! Трябваше да я отвлече пак! Заради каторгата главно, заради отмъщението! Нямаше да я остави в ръцете на тоя омразен латинец!

Притъмня съвсем. В далечината замъждукаха огънчетата от фенерите на генуезките кораби. Наоколо играеха делфини и плашеха тюлена му, който се притискаше към лодката, като пръхтеше недоволно.

Коста отново хвана веслата. Загреба към ескадрата. Когато я наближи толкова, че вече имаше опасност да го забележат, той се спусна във водата, възседна Шарко и с него, безшумен и невидим, достигна адмиралската галера. Всички спяха. Спяха и робите върху дръжките на веслата. Бодърствуваха единствени часовоите.

И тя! Той я видя. Облакътена върху парапета на горната палуба, княгинята гледаше с невиждащи очи към запад, към Калиакра. При нейната мъка топла вълна неволно изпълни сърцето му.

За неговата ловкост беше игра да се покатери по увисналото кормилно весло. Оттам, все тъй безшумен като котка, Коста се прехвърли на горната палуба. Когато застана зад нея, тя се обърна рязко, но с един скок той запуша устата й:

— Княгиньо! — пошепна Белязания задъхан. — Ще те върна на Добротица!

Анна се бореше с него, като се мъчеше да освободи устата си.

— Княгиньо, тихо! Ела! Да те спася!

С неочаквано движение девойката се изтръгна от ръцете му и изпищя:

— Помощ!

Той я стисна за ръката, опитвайки да я отвлече до перилата. Хвърлеше ли я във водата, после всичко беше лесно. Шарко ги чакаше долу.

— На кого ще ме продаваш пък сега? — дърпаше се тя — Махни се, разбойнико!

На кораба се чу топуркане, глъчка. Часовоите засвириха с рогове. Върху палубите се юрна тълпа неразсънени войници, награбили първото оръжие, попаднало под ръцете им.

Решил вече да скача сам през борда, Коста усети впилата се в прасеца му стрела. Болката спъна скока му. Не можа да се прехвърли навън, залитна и падна. В следния миг отгоре му се стовариха десетина души и го омотаха с въжета.

Когато, пребит и разкървавен, го изправиха на крака, насреща му стоеше Джорджио де Мецано и го разглеждаше надменно под свити вежди.

— Значи, това си пак ти! — рече той, щом го позна. И се обърна към войниците. — Обесете го веднага на мачтата!

После се обърна към княгинята:

— Слава на Мадоната! Вашият баща ще бъде доволен, като научи това.

Девойката дишаше тежко. Едва сега бе разбрала, че със своя необмислен вик беше осъдила на смърт злодея. А за богомила всеки е преди всичко човек. Разбойникът също.

Тя пристъпи напред.

— Ваша Светлост, моля, пощадете го! Та той е само Ваше оръдие. По-дребен престъпник от вас…

Джорджио де Мецано стисна зъби. После пошепна:

— Когато човек обича, е годен и на престъпления. И Ланчиото, синът на Малатеста, господар на Римини, уби от любов Франческа и брата си Пабло. И цар Марко прониза с отровна стрела Тристан заради любовта му към Изолда. Тъй пее и Данте:

«Както морето в бурна нощ реве,

кога с гняв бесен блъскат се вълните,

в борба с противни бурни ветрове,

така въздухът тук кънти в тъмите

и адски вихър, който няма спир,

влече и носи със себе си душите.»

Но забелязал, че артистичният му дар и стиховете на великия поет не могат да я трогнат, махна с ръка.

— Добре, не го бесете! Истинският кавалер не отказва нищо на една дама. Откарайте го на «Санта Барбара»! Приковете го за греблото!