Петър Бобев
Куцият дявол (16)

Чумавия

Джорджио де Мецано не беше човекът, който можеше да преглътне такова предизвикателство. При това кой можеше да го убеди, че зад пирата не се крие сам Добротица? Та нали всяка флота трябва да разполага с бази, откъдето да взема вода и провизии, където да се потулва, когато я погне превъзхождащ противник, където да поправя нанесени от бури и врагове повреди. Къде бяха базите на Зоппо Дяволо? Съгледвачите му от Калиакра казваха, че Добротица не стои зад разбойника, самият той го бил осъдил на смърт. Ятаци на пирата били контрабандистите и хусарите по крайбрежието, еретиците селяни. Че кой ли наистина може да намери отлика между еретик и бунтовник? Пък и да не е Добротица, нали щерка му беше еретичка? Такава държава, дето не знаеш кой управлява в нея, с кого да водиш преговори и после кому да имаш вяра — по-добре да не съществува, по-добре да се заличи от света… Длъжен беше Джорджио де Мецано да разгроми пирата, а после, без да губи време, да връхлети и върху Калиакра. И като откуп да грабне княгинята — залог за мир и дружба…

Вече се смрачаваше, бойци и матроси шепнеха вечерната «Аве Мария», когато наблюдателят зърна към хоризонта трите пиратски каторги. От застланата с балдахин палуба адмиралът предаде на адютанта заповедта си, която тутакси беше разнесена по цялата флота с тръби и рогове. Галерите му се пръснаха във ветрило да попречат на враговете, ако опитат да бягат. А неговият кораб остана зад всички да следи развоя на битката, та да прегрупира силите, където се наложи.

Бойците измъкнаха щитовете от калъфите, където ги пазеха от морската влага. Стрелците прикачиха тетивите на лъковете. Прислугата свали покривките на машините, зареди кошовете, изтегли отметателните дъски. Корабните капелани открехнаха вратите на параклисчетата да приемат изповедта на благородниците пред сражението. Войниците се бяха изповядали предварително още в Кафа. Нотариусите правеха поправки в завещанията на доверениците си, за последните им хрумвания. Всички бяха тъй сериозни и угрижени, сякаш не бяха тръгнали да прочистят морето от някакъв див разбойник с две-три каторги. Тревожеше ги не броят на вражите галери, не умението на главатаря им, а нещо друго. Бояха се като всички хора по света от това, което не можеха да си обяснят, от тайнствената сила на пирата, когото наричаха Зоппо Дяволо, Куция дявол, страхуваха се от коварството на Лукавия, който беше негов покровител.

Затова Джорджио де Мецано бе събрал толкова отци на корабите, бе пришил толкова кръстове по платната, бе увесил толкова икони по мачти и надстройки — да вдъхне смелост на бойците си, когато се видят защитени от толкова светини. А на адмиралския си кораб бе поставил чудотворната икона на света Агнеса Кафска, да закриля и по море бранителите на Генуезка Хазария, както ги защищаваше по суша.

Та дори Джорджио де Мецано, който се смяташе човек със свободна мисъл, почитател на Бокачио, бе избрал меча на прадядо си. За тоя меч се шушукаха легенди. Ковачът му, полулуд магьосник от Ардените, го бил закалил не във вода, както правят другите, а така, нажежен до бяло, го бил забил в гърдите на як като мечка роб, та да му предаде неговата сила.

Дързък воин беше де Мецано, ала противника си никога не подценяваше. А този враг, дори да беше обикновен смъртен, дори без помощта на дявола, беше опасен. Не толкова с реална мощ, колкото с морална — с помощта, що очакваше от омразата на робите и неверността на наемниците. На войниците адмиралът бе обещал по-големи заплати, ала с робите нямаше как да се справи. Наемниците бяха хора честолюбиви, мнозина от тях изпаднали дворяни. Пазарили се бяха да умират, а не да гребат като роби.

Изпълзелият от изток мрак покри небосвода като издърпана завеса, погълна в себе си бягащите пирати. Джорджио де Мецано изруга гласно съдбата, която и тоя път се подигра с него.

Поставеният навръх мачтата наблюдател-татарин извика:

— Виждам фенери!

Адмиралът скочи.

— Следи ги! Ако не ги изпуснеш, имаш два дуката!

Генуезките галери пак тръгнаха уверено напред, насочвани от виковете на наблюдателите.

Преследването продължи много. Отначало не личеше настигнат ли ги или изостават. Накрай се разбра — догонваха ги. Почти всички моряци и войници вече виждаха мъждукащите светли точки в далечния мрак, на три места по три. Пиратските кораби необяснимо защо се движеха вкупом, не се отделяха. Само на де Мецано беше ясно защо. Зоппо Дяволо беше прост разбойник, не познаваше тънкостите на морския бой. Затова не смееше да пръсне силите си, боеше се да остане сам.

Корабите избягват да пътуват нощем. Спират където ги е застигнала тъмнината. Отде знаеш кога ще връхлетиш на крайбрежните скали? Тоя път беше различно. Тоя път не биваше да изпуснат корсара, който плаваше пред тях, опитваше дълбочините. Ако имаше рифове, той пръв щеше да се наниже на тях. Ала контрабандистите познаваха отлично бреговете си. Нали вършеха само нощем работата си?

Повече по усет Джорджио де Мецано си представи, че вече минават покрай Калиакра, скрита някъде в мрака на запад. После — покрай Карнава, покрай Карвуна — все яки български крепости.

Той беше уверен в победата. Нямаше спасение за пиратите. Все щяха да се изморят и да паднат в ръцете му. Ако пък им хрумнеше да слязат на брега, генуезците щяха да ги потопят, преди да са хвърлили котвите. Неволно той се унесе пак, така застанал на кърмата, подпрян на закаления в човешка плът меч. Припомни си снощния сън. Уж беше в Генуа, а в същото време не беше. Връхлиташе с коня си към дървото, върху което дамата на сърцето му беше закачила китката си, за да счупи в него копието си. «Багордо» е игра на красота и изящество. Нямаше по-изкусен ездач от него в цяла Генуа. Дама на сърцето му беше не друга, а — княгиня Анна. Уж българска болярка, пък облечена като генуезка патрицианка. И той препускаше, препускаше, а дървото вместо да приближава, все се отдалечаваше. Не можеха да му обяснят какво означава тоя сън нито капеланът, нито астрологът-лекар. Нищо не пишело в книгите — нито за багордо, нито за бягащо дърво. А сънят все нещо показваше. Няма празен сън. Само че невинаги знаем какво иска да ни каже.

Вече наближаваха Кастри. Там преди два века генуезци бяха построили търговско стоварище със складове и продавници. Израснало бе това селище, град беше станало от придошлите узи. Дали Добротица бе сложил ръка и върху него, дали бе вече затворил достъпа на генуезките галери към него? По скалите край Кастри пустинници си бяха изчовъркали постници в пещерите. Ала и там богомилската плесен се бе промъкнала. И сега никой не знаеше кои дупки са на истински християни, кои на еретици и кои на нощните разбойници. Ако се добереше до тия пещери Белязания, трудно щяха да го пипнат.

Де Мецано се взря напред. Тъй ли му се бе сторило или наистина изоставаше? Светлините от другите му кораби все повече избледняваха. Нямаше съмнение, изоставаше. Чувствуваше го по пресиленото гребане на веслата, по отслабналия плисък на вълните. Сякаш някаква мощна ръка опитваше да задържи назад галерата му.

Подала се отдавна над кръгозора, ала останала забулена досега зад един черен облак, луната се измъкна от мрачната му сянка. Морето светна, безброй светулки заискриха по вълните.

Джорджио де Мецано изруга гласно. Защото видя само на два хвърлея пиратските каторги, промъкнали се кой знае кога между него и флотата му.

Той прецени бързо. Храброст не значи безразсъдство. Трудно можеше да се устои в бой един срещу двама. А като се сметнеше, че за пиратите се биеха и весларите — това правеше един срещу четирима.

Адмиралът изкрещя:

— Пълен наляво! Десните гребци бързо! Левите — заден ход!

Послушната галера тоя път не изпълни маневрата му. Забави се, веслата почнаха да се хлъзгат по повърхността, да буксуват.

Де Мецано притича до кърмата.

— Гмурците! — заповяда той.

И когато петима снажни моряка застанаха пред него, той посочи нещо подобно на трал от платно, което се влачеше зад кораба.

— Махнете тая плаваща котва!

Те се поколебаха. Знаеха, това пак беше дело на Зоппо Дяволо. Как щяха да се хвърлят направо в ноктите му?

Джорджио де Мецано се обърна рязко.

— Палачът! Да дойде веднага!

При тая закана нещастниците се прекръстиха и се спуснаха във водата. Изкатериха се горе след няколко минути. Бяха махнали желязната кука, с която врагът беше прикачил към кила плаващата котва, за да забави хода им.

Пиратите, изглежда, не бяха очаквали, че генуезците ще открият тъй скоро хитростта им. Преди те да я обградят, галерата на де Мецано вече летеше в обратна посока. Разбойниците я последваха с гневни крясъци.

От бака на първата каторга долетя мощен глас:

— Роби, не гребете! Белязания ви обещава свобода!

Тогава Джорджио де Мецано се надвеси над долната палуба.

— Роби, не слушайте изкушенията на дявола! Ако гребете, ако се спасим, аз сам ще ви даря свободата. И ще ви наградя богато. Аз, Джорджио де Мецано, ви давам своята благородническа дума!

Обещанието му, видимо, не подействува. Не действуваха и бичовете на надзирателите. Веслата взеха да се объркват.

В последен опит де Мецано извика:

— Който спре да гребе, ще бъде посечен на място! И Зоппо Дяволо ще освободи роби без глави!

Войниците му се пръснаха между редиците. Няколко глави отхвърчаха по палубата.

— Повтарям! — провикна се отново адмиралът. — Който ме послуша, ще бъде освободен и награден. Кълна се в честта на Републиката и в банката на свети Георги!

При вида на търкулналите глави и при щедрото обещание бунтът затихна.

Облакът, който бе помогнал на Куция дявол да откъсне адмирала от флотата му, тоя път отново закри луната, отново затисна с мрака си морето.

Де Мецано прецени бързо какво предимство му даваше това.

— Гаси светлините!

И когато заповедта му беше изпълнена, добави:

— Наляво! Бързо!

Не знаеше какво ще стане, не знаеше дали няма да се сблъска с някоя от пиратските каторги, които също плаваха без светлини. Но трябваше да рискува. Единственият изход сега беше рискът.

Не се сблъскаха. Беше успял. Имаше чувството, че се е отклонил, че е измамил враговете.

— Слава на Мадоната! — пошепнаха пресъхналите му устни.

А времето течеше, без да се случи нещо. Корабът летеше към североизток в очакване да се срещне с останалата флота. Надзирателите раздаваха обилно на робите риба с хляб, накиснат във вино. С надежда за свободата нещастниците не щадяха силите си. Небето бързо просветваше, гасеше звездите. Изплувалата от облака месечина избеля. Побеля и морето, пусто, без следа от кораб. Преследвачите бяха изчезнали. Ала Джорджио де Мецано не отслабваше хода. Усетът му подсказваше, че още не е в безопасност. Корсарите всеки миг можеха да се появят откъм кръгозора.

Тогава наблюдателят от мачтата извика:

— Лодка в морето!

Ако не беше по курса му, де Мецано щеше да я отмине. Ала сега не искаше да губи време, докато я заобикаля. Наближи я. Вътре лежеше човек с генуезко облекло. Правеше знаци с ръка.

Когато го наближиха достатъчно, дочуха стоновете му:

— Вода! В името на Мадоната, вода!

Кой знае откога плаваше нещастникът, навярно умираше от жажда. И най-главното, не беше кой да е, а сънародник. Адмиралът беше готов да го вземе на борда, затова спусна лодката. Но моряците се върнаха тутакси, пребледнели от уплаха.

— Ваша Светлост! — задъха се единият — Болен! Черната! Всички измрели. Само той опитал да се спаси. Но и той.

Джорджио де Мецано стисна устни в мъчително раздвоение.

Тогава го осени чудесното хрумване. То можеше да го избави леко-леко от опасния противник. Чумата, която бесня преди двадесетина години, бе изтръшкала четвъртината от хората по местата, където бе минала. Бе дошла от Азия ведно с керваните и подправките, бе поразила Кафа и Тана. После през Византия бе заляла Европа. И досега ту тук, ту там припламваха пристъпите й.

Морският закон повеляваше да бъдат изгорени и лодката, и чумавият с нея. Де Мецано не изпълни закона. Винаги, във всяка война правеха тъй. Ако болестта избухнеше в обсадената крепост, защитниците изхвърляха труповете навън. Ако се явеше в лагера на обсаждащите, те пък отнасяха мъртвите във водопровода на крепостта или край стените й. Да заразят врага.

Защо да изпусне случая тъкмо Джорджио де Мецано? Защо да не я изпрати на Зоппо Дяволо? Тогава Светата република щеше да се отърве най-евтино от заплахата.

Той се наведе през борда.

— Чувате ли, месер?

— Чувам! — отвърна болният — Вода!

— Ще ви дам!

Направи знак. И един моряк спусна с връв в лодката стомна с вода. Хвърли след това и връвта да няма никакъв допир с болния и лодката му.

— Аз няма да ви взема на борда — добави де Мецано — Това ще стори Зоппо Дяволо. Чакайте него, питайте за него!

— И той ще ме изрита! — изплака чумавият.

— Кажете, че му носите вест от княгиня Анна!

— Каква вест?

— Че го чака. Но ще я съобщите само нему. Ще му я пошушнете, друг да не чуе!

Джорджио де Мецано почувствува, че в плана му има нещо нечисто, нещо не съвсем подобаващо на благородник като него. Но не се отказа. Щом се налагаше да смаже един опасен враг, всичко беше позволено. Целта оправдава средствата — тъй оправдаваше своите средства и Светата инквизиция. А каква по-велика цел от преуспяването на родната Генуезка република и банката на свети Георги, които бранеха църквата и Европа?

Корабът му продължи напред, изоставил зад себе си като зловеща примамка малката лодка, която скоро изчезна зад кръгозора. Де Мецано знаеше: преследвайки него, Куцият дявол неминуемо щеше да се натъкне първо на лодката с чумавия.